Дейвид Брин
Звездният риф (54)

Разказът на Алвин

Другите вече спят. Късно е, но аз искам да опиша всичко това, ’щото нещата започват да се развиват прекалено бързо и не знам кога ще имам друга възможност.

Утре се връщаме долу, натоварени с ново оборудване, заето ни от Уриъл Ковачката — толкова много хубави неща, че в момента се чувстваме доста тъпи заради предишните си планове.

Само като си помисля, че бяхме готови да доверим живота си на боклуците, направени от нас!

Уриъл вече прати съобщения на родителите ни, написани калиграфски върху платнена хартия и подпечатани с нейния печат на мъдрец на Общностите. Така че старците на Хък или моите не са в състояние да направят нищо, за да ни спрат.

Не че горя от желание да се срещна с тях, така или иначе. Какво ще им кажа? „Хей, тате, ще е също като в «Двайсет хиляди левги под морето»! Спомняш ли си колко често ми я четеше, когато бях малък?“

Сега се сещам как завършваше тази история за подводния екипаж на капитан Немо и разбирам защо Йоуг-уейюо съжалява, че съм станал човекоподражател. Ако баща ми се противопостави на това приключение, аз няма да му отвърна на англически, за да му покажа, че всъщност съм премислил нещата по няколко начина. Това пътуване е нещо повече от детинско увлечение, то е важно за селището ни и за нашата раса. Ние ще творим история. От значение е да участва хуун — от идеята до действието и до спомените.

 

 

Щом веднъж го реши, Уриъл наистина задвижи нещата. Клещовръх тръгна същата вечер, след вленирането на Зиз и отведе новопъпкувания трек в родния си кошер, за да се приспособи към водата в плитчините на юг от Цепнатината. Останалите от нас ще отидем по суша с товарни вагони.

Изпитателните спускания започват само след пет дни!

Изборът на място беше от жизнено значение. В Бунището има само един участък, където дълбокоморската долина се спуска към брега като острие на коса. Където от нея се разклоняват назъбени каньони, които минават точно покрай Крайната скала. Като се спуснехме от надвисналата над морето издатина, нямаше да има нужда дори да наемаме кораб.

Огромно облекчение е най-после да вземем решение. Дори Хък признава, че жребият е хвърлен и приема съдбата с потриване на две от очните си стълбчета.

— Поне ще сме на самата граница, където и без туй искам да ида. Когато свършим, Уриъл ще ни бъде длъжница. Ще трябва да ни подпише разрешение да пресечем границата и да посетим някои буюрски руини.

На англически има една дума — „упоритост“ — и тя се превръща в „инат“, когато я превеждам на галшест. А това е още една причина, поради която човешката реч най-добре характеризира приятелката ми Хък.

Всички ние, даже Ур-ронн, сме повече от леко изненадани от начина, по който Уриъл съвсем неочаквано хвърля средства за нашето „малко приключение“. През последния ни следобед на Маунт Гуен — след дългия ден, прекаран в опаковане на сандъци и преглеждане на инвентарни списъци, в очакване фабриката да утихне за през нощта — ние разговаряхме за изблика на услужливост на ковачката.

— Трява да е свързано със звездните корави — каза Ур-ронн и повдигна муцуна от сламеника си.

Хък обърна две от очните си стълбчета към нея — и остави само едно забито в изтъркания си екземпляр на „Замъкът на лорд Валънтайн“. Тя изпъшка.

— Не започвай пак! Какво общо може да има нашето тъпо спускане в морето с пристигането на галактянски крайцери на Джиджо? Не мислиш ли, че Уриъл би измислила нещо по-важно?

— Но фреди една седмица Гивц каза…

— Защо просто не си признаеш, че не си чула Гибц както трябва? Днес пак го питахме и трекът не помни да е виждал каквито и да е космически кораби.

— Не този трек — поправих я аз. — Изобщо нямахме възможност да питаме Гибц преди да вленира. Всъщност Тюг каза, че не си спомня.

— Тюг, Гибц. Разликата едва ли е толкова голяма. Дори и един влениран трек не може да забрави такова нещо!

Не бях съвсем сигурен. Чувал съм, че трекският паметен восък е несигурно нещо.

Освен това изобщо не съм сигурен в каквото и да е, както Хък е сигурна във всичко.

Разбира се, имаше и друга личност, която можехме да попитаме, но докато подреждахме оборудването и преглеждахме плановете си, предполагам, че буйната стара ковачка нарочно ни смая, за да забравим въпроса си. „Сплаши“ навярно е по-точната дума, макар да не съм сигурен, тъй като пиша това на светлината на свещта без удобния си речник. През последните няколко дни Уриъл се отклони от обичайните си задължения, за да разговаря с човешкия си гост, да се грижи за скъпоценната си зала на дисковете и да ни тъпче с още подробности, за които изобщо не се бяхме сещали през всичките си дълги месеци, прекарани в обмисляне на подводното приключение — пътуване, което никой от нас всъщност не очакваше да се осъществи. От цялото бързане като че ли не остана време да й зададем други въпроси. Или пък може би Уриъл ни даде ясно да разберем, че някои неща не са наша работа.

По едно време аз пробвах да попитам за всички промени, които бе внесла в нашия план.

— Винаги сме мислили да започнем с проучване на плитчините близо до вкъщи. После да внесем изменения и поправки, преди да се опитаме да се спуснем в по-дълбоки води от кораб. Може би на десетина-дванайсет въжета. Сега ти говориш за спускане на трийсет въжета, при това от самото начало!

— Трийсет въжета не е чак толкова много — с изсумтяване отвърна Уриъл. — А, съгласна съм, че вашите стари въздушни циркулатори нянаше да са фригодени за целта. Тъкмо затова занених систената с фо-добра, която инах фод ръка. Освен това изолаторите ви щяха да фротекат. Що си отнася до сания корфус, конструкцията ви ще свърши равота.

Не можех да не се чудя — откъде бе дошло цялото това оборудване? Не бяхме смятали, че ще ни трябва регулатор за налягането на газа, например. Добре, че Уриъл ни посочи грешката и случайно имаше под ръка прекрасен, ръчно изработен регулатор. Но защо вече го имаше? Защо й беше на Ковачката от вулкана Гуен такова нещо?

Хък признаваше, че не е зле да разполагаме с компетентността на Уриъл. И все пак се тревожех. Цялата работа бе покрита с тайнственост.

— Всичко ще ви се изясни, когато стигнете фри Скалата и сте готови за фът. Аз лично ще фроверя оворудваяето, фосле ще ви овясня какво ножете вие да направите за мен.

Освен еднодневните пътувания до Ууфон, Уриъл почти не напускаше ковачницата си. Сега искаше да отсъства две седмаци, за да дойде заедно с нас? Нито една новина през живота ми не ме е поразявала така, както тази — едновременно успокоителна й ужасяваща. Навярно действителният притежател на името ми се е чувствал по същия начин, когато изследвайки дълбоките катакомби под Диаспар, открил нещо невъобразимо, загадъчен тунел, водещ чак до далечната Лис.

Та ето ни нас тримата с Хък и Ур-ронн, опаковали всичко и готови да поемем сутринта на експедиция, която или щеше да ни направи прочути, или да ни убие. Преди това обаче, трябваше да се погрижим за още нещо. Изчакахме нощта напълно да се спусне над Маунт Гуен, когато слънчевата светлина вече не изпълваше стотиците хитроумни отвори в покрива и нищо не съперничеше на потоците от лава. Кофите с руда и огнените пещи стихнаха и работниците оставиха инструментите си. Скоро след вечеря прозвучаха седем гонга, които призоваха урските ковачи да изпълнят ритуалното си чесане, преди, да си легнат да спят.

Ур-ронн не обичаше да се мотае по това време — кой ли урс обича? — но знаеше, че няма друг избор. И така, ние излязохме в единична колона от склада, в който ни беше настанила Урдоннол, като вървяхме без фенери. Водеше Хък, протегнала две от очните си стълбчета напред, и бързо завиваше по лъкатушещата каменна рампа. Очите й, които бяха обърнати назад. Сякаш гневно проблясваха към нас всеки път, щом минеше под отвор в тавана и в тях се отразеше лунната светлина.

— Хайде, приятели! Толкова сте бавни!

— А кой трябваше да я носи три дни по скалите — измърмори Ур-ронн, — когато изследвахме ютирските пещери? Още имам белези от пришпорване по хълбоците, си.

Преувеличение. Знам колко е здрава урската кожа. И все пак. Хък има навика да си спомня само онова, което я устройва.

На пресечките й се налагаше да спира и да изчаква с нетърпеливо сумтене Ур-ронн да ни покаже пътя. Скоро излязохме от подземния лабиринт и поехме по пътека от утъпкано вулканично стъкло през скалиста равнина, която изглеждаше още по-зловещо чужда, по-неджиджоска през нощта, отколкото по светло. Всъщност, ние вървяхме по терен, много напомнящ на картините от земната Луна, които бях виждал.

Като говорим за луни, огромната Лусин беше ниско на запад — най-големият от спътниците на Джиджо, познат червеникав полумесец, макар че в момента по-голямата част от него, която гледаше към нас, бе тъмна и слънчевите лъчи не се отразяваха от студените, мъртви градове, които буюрите бяха оставили там непокътнати, сякаш за да ни се подиграват.

Звездите блещукаха над нас като… е, преди да напиша това, аз претърсих мозъка си, за да открия сравнение от някоя книга, която съм чел, но земянитските автори не са имали в небето си нещо подобно на данделионския куп — гигантска пухкава топка от блестящи точици, заемаща почти четвърт от небето на южния хоризонт. Знам, ’щото ако бяха имали, щяха постоянно да се надпреварват да го описват по милион различни начини. Идващите от пренаселената северна част на Склона винаги изглеждат удивени, когато виждат неговата прелест, затова предполагам, че Данделион е една от положителните страни да живееш тук, в най-южните краища.

Това също е една от главните причини, поради които предшественикът на Уриъл поставил на мястото телескоп и издигнал над него купол, за да го предпазва от дъжд и пепел от честите малки изригвания на стария Гуен.

Ур-ронн твърди, че обсерваторията може да се възползва от морския вятър и само на едно място в планината горещите течения не пречат на гледката. На Склона навярно има много по-подходящи условия за астрономия. Но това място има едно преимущество — тук живее Уриъл. Кой друг има времето, богатството и познанията, за да поддържа такова развлечение? Никой, освен може би учените от Великия Библос.

Тежката бетонна сграда се издигаше на фона на смайващия звезден куп и ми напомняше за муцуна на глейвър, който отхапва от голяма гутчелна круша. Гледката накара люспите по гърба ми да потръпнат. Разбира се, на тази височина без облаци в небето, въздухът беше доста студен.

Като изсъска стъписана, Ур-ронн спря във внезапен облак от прах и Хък се блъсна в мен. Очните й стълбчета отскочиха навън и започнаха да се взират едновременно във всички посоки. Малката Хуфу реагира, като скри лапички в рамото ми, готова да скочи и да ни изостави при първия признак за опасност.

— Какво има? — припряно прошепнах аз.

— Покривът е отворен — поясни Ур-ронн на галдве и усилено започна да души с острата си муцуна. — Мирис на живачни лагери усещам — следователно телескопът (навярно) се използва. Сега трябва (бързо) да се върнем в леглата без подозрение да събуждаме.

— Дяволите да те вземат — изруга Хък. — Аз пък казвам да се промъкнем вътре.

Те ме погледнаха в очакване на решителния ми глас. Аз свих рамене с човешки маниер.

— Вече и без това сме тук. Трябва поне да хвърлим един поглед.

Ур-ронн усука шията си и въздъхна.

— В такъв случай стойте зад мен. И в напразна надежда за късмета на Ифни тишина пазете!

Така че ние се приближихме до купола и видяхме, че покривът е отворен. На фона на блестящото небе вътре се очертаваха масивни силуети. Пътеката свърши пред врата на равнището на земята, която беше открехната и разкриваше неясни сенки. Хуфу затрепери на рамото ми — или от нетърпение, или от безпокойство. Вече съжалявах, че съм я взел със себе си.

Ур-ронн бе само силует, притиснал се до стената отвън и извил глава към вратата.

— От всички смрадливи неща, какво ще й помогне да надзърта през нощта? — измърмори Хък. — На тъмно урсите не виждат по-добре от глейвър по пладне. Трябваше да остави това на мен.

„Да — помислих си аз. — Като че ли г’кеките са страхотни в промъкването.“ Но не казах нищо, само тихо изтътнах умбла, за да попреча на Хуфу да скочи и да избяга.

Нервно размахвайки сплетената си опашка, Ур-ронн вмъкна шията си вътре — дългото й тяло я последва и пъргаво се шмугна през вратата. Хък направи същото, протегнала напред потръпващите си очни стълбчета. Аз вървях най-отзад и не преставах да се въртя, за да видя дали някой не се прокрадва изотзад, макар, разбира се, да нямах основания да си мисля, че някой би го направил.

Първият етаж на обсерваторията изглеждаше пуст. Големият телескоп слабо блестеше под звездната светлина. На една от масите наоколо имаше покрит фенер, който осветяваше с филтрирана червена светлина карта на звездното небе и бележник, изписан с някакви, навярно математически символи — много цифри и някои знаци, които не бяха от която и да е азбука… макар че, като си мисля сега, май че господин Хайнц наистина ни беше показвал някои от тях, с надежда да привлече интереса ни.

— Слушайте и внимавайте — заговори Ур-ронн. — Двигателят за проследяване на обекти при компенсиране на въртенето на Джиджо — това устройство е включено все още.

И наистина, от корпуса на телескопа се разнасяше тих тътнеж като от хуун и аз долових слабия мирис на изхвърлени газове от малкия мотор с горивна клетка. Още една особеност, почти непозната другаде по Склона, но позволена тук, тъй като Маунт Гуен е свещено място, което със сигурност ще се пречисти от всички играчки и непочтителни суети, ако не още утре, то някой ден през следващите сто години.

— Това означава, че все още може да е насочен натам, накъдето са гледали, преди да си тръгнат! — нетърпеливо отвърна Хък.

„А кой казва, че «те» са си тръгнали?“ — едва не прибавих аз. Отново се обърнах и забелязах затворена врата, очертана от бледа рамка светлина. Но Хък забърза напред.

— Алвин, повдигни ме, за да погледна!

— Хр-р-рм? Но…

— Алвин! — Колелото й докосна една от възглавничките на крака ми като предупреждение да изпълня каквото ми казва.

— Какво? Да те повдигна ли? — Не виждах рампа или друг начин Хък да стигне до окуляра на телескопа, само стол, оставен до масата. Въпреки това най-добрата тактика щеше да е да я оставя да направи каквото си е наумила, при това колкото се може по-бързо и тихо и без никакви спорове.

— Хрррм… ами, добре. Но ще пазиш тишина, нали?

Застанах зад Хък, приклекнах и пъхнах двете си ръце под оста й. После изпъшках и я повдигнах, така че да стигне с едното си очно стълбче на равнището на окуляра.

— Не мърдай! — изсъска тя.

— Ами… хрм-рм… опитвам се…

Оставих костите на ръцете ми малко да се приплъзнат, така че лакътните ми стави щракнаха в заключено положение — номер, на който са ми казвали, че човеците и урсите завиждат, тъй като дори най-силният човек, опитал да го направи, ще трябва да използва единствено мускулната си сила. Въпреки това Хък беше наддала на тегло и да я държа неподвижно означаваше да стоя приведен и полуприклекнал. Когато изпъшквах, тя насочваше свободното си очно стълбче към мен и ме поглеждаше, само на сантиметри от лицето ми, сякаш нарочно я дразнех.

— Не мърдай, мръсен хуун такъв!… Добре, сега виждам… адски много звезди… още звезди… Хей, ами че тук няма нищо друго, освен звезди!

— Хък — измърморих аз, — мога ли да те помоля да пазиш тишина?

Ур-ронн със свистене въздъхна.

— Развира се, че ина сано звезди, снрадливо кофито г’кекско такова! Да не си нислиш, че ножеш да фревроиш илюнинаторите на орвитиращ звезден корав с този налък телескоф? На тази височина той ще влещука като всеки друг светлинен източник.

Останах впечатлен. Всички знаехме, че Ур-ронн е най-добрият техник в нашата банда, но кой можеше да предположи, че разбира и от астрономия?

— Хайде, остави не да фогледна. Възножно е да усфея да офределя коя звезда не е звезда, ако нястото й се фроменя фо отношение на другите.

Колелата на Хък ядосано се завъртяха във въздуха, но не можеше да отрече основателността на искането на Ур-ронн и тя ме остави да я спусна на земята. Изправих се с облекчение и със слабо пропукване на хрущяли, а тя с мърморене се отдалечи. За да се повдигне и погледне през окуляра, Ур-ронн трябваше да стъпи с двете си предни копита върху стола.

Известно време нашата урска приятелка мълчеше. После разочаровано съобщи:

— Наистина всички са сано звезди, доколкото нога да кажа. Завравих нещо — след няколко дури звездният корав в орвита така или иначе няваше да се вижда, даже фри фоложение, че е включен фроследяващият двигател.

— Ами, предполагам, че това е всичко — съвсем малко разочарован казах аз. — Сега най-добре да тръгваме обратно…

Тогава видях, че Хък е изчезнала. Започнах да се оглеждам и накрая я открих — вървеше право към вратата, която бях забелязал малко преди това!

— Спомняте ли си какво обсъждахме? — извика назад към нас тя, като бързаше към осветения отвътре правоъгълник. — Истинските доказателства ще са на онези фотографски плаки, за които ни каза Гибц. Нали най-вече тях дойдохме да видим? Хайде!

Признавам, че зяпнах като риба на сухо. Гръклянната ми торбичка безполезно захърка, докато Хуфу дращеше по скалпа ми и се готвеше да скочи. Ур-ронн бясно се хвърли след Хък и отчаяно се помъчи да я хване за спиците, преди да стигне до вратата…

… но тя се отвори, кълна се, в същия този миг и хвърли болезнен блясък, на фона на който видяхме човешки силует. Нисък мъжкар с тесни рамене, очертанията на чиято глава сякаш пламтяха от светлината на няколкото фенера зад него. Аз запремигвах, вдигнах ръка, за да заслоня очи и успях смътно да различа няколко стойки в стаята зад гърба му, върху които бяха поставени карти, изчисления и гладки стъклени плочи. Още квадратни плочи лежаха върху лавиците, покриващи всички стени на малкото помещение.

Хък спря толкова рязко, че осите й изскърцаха и проблеснаха. Ур-ронн едва не се блъсна в нея. Хванати в крачка, всички замръзнахме на местата си.

Не бе трудно да се досетим за самоличността на човека, тъй като по това време на планината живееше само един от неговата раса. Той беше известен на шир и длъж като най-блестящия от вида си, мъдрец, чийто интелект се простираше надалеч, дори за земянит, за да проникне в много от загадъчните тайни, били някога известни на предците ни. Разум, пред който се прекланяше дори могъщата и самоуверена Уриъл.

Ковачката от Маунт Гуен нямаше да остане доволна, че сме смутили госта й.

Мъдрецът Пурофски продължително ни изгледа, като премигваше в мрака извън стаята му, после вдигна ръка и посочи право към нас.

— Вие! — изръмжа той със странно отвлечен глас. — Вие ме изненадахте.

Хък беше първата от нас, която се съвзе.

— Хм, извинявай… хм, учителю. Ние просто…

Човекът я прекъсна, за да продължи, но без каквато и да е следа от злоба.

— Няма нищо. Тъкмо се канех да позвъня за някого. Ще бъдете ли така любезни да отнесете тези записки на Уриъл от мое име?

Той протегна купчина листове, които Хък пое с треперещото си пипало. Полуприбраните й очни стълбчета премигваха от изненада.

— Добро момче — разсеяно продължи ученият и се обърна, за да се прибере в малката стая. После мъдрецът Пурофски спря и отново ни погледна.

— А, моля ви, кажете също на Уриъл, че вече съм сигурен. И двата кораба са изчезнали. Не зная какво се е случило с по-големия, първия, тъй като го уловихме само по щастлива случайност на няколко от първите плаки, още преди някой да знае за него, за да го търси. Орбитата му не ми е ясна, макар че според мен може да се е приземил. Но дори грубите изчисления на основата на последната серия показват, че вторият кораб е напуснал орбита и е поел по спирала надолу към Джиджо. Ако не са настъпили нови отклонения или поправки, курсът му трябва да го е довел до кацане преди няколко дни, на север оттук, право на Ръбатата планина. — Усмивката му бе мрачна и иронична. — С други думи, предупреждението, което пратихме на Поляната, може да е донякъде излишно. — Пурофски уморено разтърка очи и въздъхна. — Нашите колеги на Събора вече навярно знаят много повече от нас какво става.

Кълна се, думите му прозвучаха по-скоро разочаровано, отколкото притеснено от пристигането на нещо, от което изгнаниците на Джиджо се страхуваха от две хиляди години.

Всички ние, даже Хуфу, останахме зяпнали дълго време — дори след като човекът отново ни благодари и затвори вратата след себе си, оставяйки ни сами с милионите звезди, пръснати като цветен прашец по искрящия океан над главите ни. Море от мрак, което изведнъж почувствахме застрашително близо.