Дейвид Брин
Звездният риф (47)

Дуер

Първата му мисъл, след като дойде в съзнание, беше, че трябва да е заровен жив. Че лежи — треперейки и после обливайки се в пот — в някаква забравена мрачна гробница. Място за умиране или самата смърт.

Но тогава, мъгляво се запита той, в кое ли каменно подземие можеше да му е толкова горещо? Пронизваше го постоянен отекващ ритъм, който караше мекия под като че ли да трепери под него.

Все още не съвсем на себе си — с упорито затворени клепачи, — той си спомни как някакви речни хууни пееха за отвъдния живот като за неподвижност в тясно, зловонно място, където безкрайно се носи тътенът на прибой — пулсиращото сърце на вселената. Докато се мъчеше да се изтръгне от обвивката на съня, тази участ му се струваше прекалено правдоподобна. Сякаш дяволи пробождаха тялото му с остри вили и особено пръстите на ръцете и краката му.

Когато тревожните му мисли започнаха да се фокусират, Дуер осъзна, че лепкавата топлина не е огненият дъх на дяволи. Миризмата му бе много по-позната.

Същото се отнасяше и за постоянното вибриране, макар да му се струваше по-силно и не толкова ритмично, колкото онзи приглушен звук, с който беше израснал, звучал в детските му години по време на всеки негов нощен сън.

„Това е водно колело. Аз съм в язовир!“

Сухата миризма прониза синусите му със спомени. „Кхюински язовир.“

Разбуждащият му се ум си представи кошер от извиващи се помещения, пълни със създания с крака, покрити с шипове и с остри зъби, създания, които се катерят по бронираните гърбове на другарите си, отделени със съвсем тънка стена от мрачно езеро. С други думи, намираше се на едно от най-безопасните, най-сигурни места, за които можеше да мечтае.

„Но… как? Последното нещо, което си спомням, е, че лежах гол в снежна буря, почти умрял от студ и без да съзирам помощ, отникъде.“

Но не беше удивен от това, че е жив. „Винаги съм имал късмет“, помисли си той, макар че така предизвикваше съдбата. Във всеки случай, очевидно Ифни още не бе свършила с него, не и след като имаше други начини да го подмами по пътеките на изненадата и гибелта.

Трябваше да направи няколко опита, за да повдигне тежките си, неподвижни клепачи и отначало помещението му се стори изпълнено с неясна мъгла. Едри сълзи размиваха и пречупваха единствения източник на светлина — пламък, който проблясваше от лявата му страна.

— А! — Дуер се дръпна назад, когато над него се извиси тъмна фигура. Сянката се фокусира в плоско лице с искрящи очи и език, провесен между остри бели зъби. Останалата част от съществото също се проясни — гъвкаво дребно тяло, черна козина и подвижни кафяви лапи. — Уф… това си ти — дрезгаво въздъхна Дуер. Резките движения разбудиха безброй усещания, предимно неприятни, които прииждаха от многото рани, изгаряния и натъртвания. Той погледна към захиления нур и поправи една от предишните си мисли.

„Винаги имах късмет, докато не срещнах теб.“

Дуер предпазливо се надигна и седна. Видя, че лежи сред купчина кожи, проснати върху песъчлив под, покрит с парчета кокали и черупки. Тази бъркотия контрастираше на останалата част от малкото помещение — греди, стълбове и облицовки, всичко блестящо под бледата светлина на свещ, която, мъждукаше върху маса с богата резба. Всички дървени повърхности носеха фините следи на кхюинските зъби, чак до ъгловите подпори, оформени като дантелен, измамно здрав филигран.

Дуер вдигна ръцете си. Бели бинтове покриваха пръстите му, прекалено добре навити, за да го е направил кхюин. Като преброи до десет и прецени, че дължината им е приблизително същата, той изпита колебливо облекчение — макар да знаеше, че понякога при измръзване се налага да ампутират върховете на пръстите, дори лекарите да успеят да спасят останалото. Ловецът сподави желанието си да разкъса със зъби превръзките, за да разбере незабавно истината.

„Търпение. Вече не можеш да направиш нищо, за да промениш случилото се.“ Постоянните иглички по кожата му показваха, че е жив и че тялото му се бори да се излекува. Тази мисъл облекчи болките му.

Дуер отритна няколко кожи, за да види краката си — които продължаваха да са на мястото си, слава на Яйцето, макар че пръстите им също бяха бинтовани. Ако там изобщо бяха останали пръсти. В продължение на много години старият Фалън ходеше на лов със специални обувки, след като веднъж ледът бе превърнал краката му в безформени чуканчета. Дуер прехапа устни, съсредоточи се и започна да праща сигнали, които въпреки че срещаха съпротива, изискваха движение. На усилията му отговаряха пронизителни болки, които го караха да потръпва и пъшка, но той не се отказа, докато и двата му крака не започнаха да изтръпват. Накрая доволен се отпусна по гръб. Можеше да свива важните пръсти на краката си — кутрето и палеца. Дори да бяха увредени, щеше да е в състояние да ходи и тича нормално.

Облекчението беше като глътка силен алкохол, който замая главата му. Дори се засмя на глас — четири кратки, остри излайвания, които накараха Калнокракия да го погледне.

— Значи на теб дължа живота си, така ли? Да не си се втурнал обратно към Поляната, джавкайки за помощ? — попита той.

Калнокракия отстъпи назад, сякаш разбираше, че му се подиграват.

„О, я стига — каза си Дуер. — Може дори да се окаже вярно.“

Повечето от другите му наранявания бяха като онези, от които преди беше оцелявал много пъти. Прилежна ръка бе зашила с игла и конец няколко от раните. Дуер се загледа в шева и неочаквано си го спомни от предишно преживяване. После отново се засмя, разпознал спасителя си по следите, които беше оставил върху собственото му тяло. „Ларк. Как ли е разбрал?“

Очевидно брат му беше успял да открие измръзналата група сред снеговете и го бе пренесъл чак до едно от кхюинските имения по горните хълмове. „А щом аз съм оцелял, значи Рети също е тук. Тя е млада и би захапала ръката на смъртта, ако някога дойде за нея.“

Известно време Дуер учудено се взираше в бледите петна по ръцете и дланите си. После си спомни. „Златистата течност на мулк-паяка — някой трябва да я е изстъргал от кожата ми.“

Все още изпитваше странно усещане на тези места. Не точно вцепененост, а по-скоро съхраненост — някак си извън времето. Хрумна му странната идея, че парченца от плътта му сега са по-млади, отколкото са били преди. Навярно те дори щяха да надживеят с известно време тялото му, след като останалата част от него умреше.

„Но все още не, Единствен по рода си“, помисли си той.

„Мулк-паякът е онзи, който го няма. Така и не успя да довърши колекцията си.“

Спомни си пламъците и взривовете. „Трябва да се уверя, че Рети и глейвърът са добре.“

— Предполагам, че няма да се затърчиш да доведеш брат ми при мен, а? — попита Дуер нура, който просто отвърна на погледа му.

С въздишка той наметна една от кожите на раменете си, после предпазливо застана на колене, като превъзмогна пристъпа на болка. Ларк щеше да се ядоса, ако скъсаше някой от фините шевове, затова се опита да внимава и се изправи, опрял се с ръка на стената. Когато замайването му премина, Дуер се дотътри до красивата маса и взе свещта, заедно с глинения свещник. После идваше ниската, широка врата, покрита със завеса от висящи дървени летви. Трябваше да се наведе, за да мине през предназначения за кхюини отвор.

В двете посоки се виждаше полегат, абсолютно тъмен тунел. Той тръгна наляво, тъй като натам подът леко се издигаше нагоре. Разбира се, сините кхюини строяха подводните си домове по своя собствена логика. Когато играеше на криеница с малките на Длетото, Дуер често се губеше, дори в познатия му долоски язовир.

Предпазливото ходене на пети беше болезнено и неудобно. Скоро той се разкая за импулсивната си постъпка, която го бе пратила да се скита така, далеч от удобното легло. Но няколко дури по-късно упоритостта му бе възнаградена от звуците на тревожен разговор, който се разнасяше някъде напред. Двама от събеседниците очевидно бяха човеци — мъж и жена, — а третият беше кхюин. Не бяха нито Ларк, нито Рети, макар че гласовете звучаха познато. И напрегнато. Ловният инстинкт на Дуер да усеща чувства започна да го боде като измръзналите му пръсти.

— … нашите племена са естествени съюзници. Винаги са били. Спомняш ли си как предците ни са помогнали на твоите да отхвърлят тиранията на сивите?

— Също както моят народ е помогнал на вашия, когато урските стада дебнели човеците навсякъде извън Библоската крепост. Когато нашите ями подслонили вашите бездомни фермери и семействата им, докато не сте станали достатъчно много, за да отвърнете на удара.

Вторият глас, говорещ от две или повече кракоусти, принадлежеше на кхюинска матрона, Дуер беше сигурен. Навярно господарка на този уютен планински язовир. Частите от разговора, които бе чул до този момент, не му харесваха. Той духна пламъчето на свещта и се затътри към слабата светлина на вратата нататък по тунела.

— Това ли искате сега от мен? — продължи матриархът, като говореше с друга група усти. Тембърът на англическия й акцент се промени. — Ако се нуждаете от убежище в тази страшна буря, аз и сестрите ми ви го предлагаме. Пет петорки от човешки заселници, наши съседи и приятели, могат да доведат бебетата, шимпанзетата и по-малките си животни. Сигурна съм, че другите езерни майки из тези хълмове ще направят същото. Ще ви закриляме тук, докато не си заминат престъпните ви братовчеди или докато не взривят този дом с всемогъществото си и не превърнат водите на езерото в пара.

Думите бяха толкова неочаквани, толкова извън всякакъв контекст за замъгления мозък на Дуер, че не можеше да ги проумее.

— А ако помолим за много повече? — изсумтя мъжът.

— За нашите синове ли искаш да кажеш? За тяхната пламенна смелост и шипести лапи? За техните бронирани коруби, толкова яки и в същото време като меко сирене, разрязвано с буюрска стомана? — Кхюинската майка съскаше като кипнал чайник. Дуер преброи пет застъпващи се гласа — говореше с всичките си пет кракоусти едновременно.

— Това наистина е много — след кратка пауза отбеляза тя. — Прекалено много. А ножовете от буюрска стомана са като разлюляване на нежни бамбукови дървета в сравнение с новите неща, от които всички се страхуваме.

Дуер зави зад ъгъла. Няколко фенера осветяваха лицата на събеседниците. Той заслони очи с длан, когато двамата човеци се изправиха — тъмнокож, суров на вид мъж в средата на четирийсетте си години и десетина години по-млада, набита жена с широко чело и светла коса, грубо завързана отзад. Кхюинската матрона за миг се залюля и вдигна двата си крака. Лапите й проблеснаха на светлината.

— От какви нови неща се страхувате, почитаема майко? — дрезгаво попита Дуер. После продължи, обърнал се към човеците: — Къде са Ларк и Рети? — Той премигна. — Имаше също… един глейвър.

— Всички са добре. Заминаха за Поляната, за да отнесат важна информация — изсъска кхюинът. — Междувременно, докато се възстановиш, ти ще почетеш това езеро като наш гост. Аз съм известна като Тънкоостър зъб. — Тя наведе корубата си и драсна по пода.

— Дуер Куулън — отвърна той и несръчно се опита да се поклони със скръстени пред гърдите си ръце.

— Добре ли си, Дуер? — попита мъжът и протегна ръка към него. — Не би трябвало да ставаш и да се разхождаш наоколо.

— Според мен това зависи от самия капитан Куулън — отбеляза жената. — Ако е готов, имаме много неща за обсъждане.

Дуер се втренчи в тях.

„Данъл Одзава и… Лена Стронг.“

Познаваше я. Всъщност, бяха се уговорили да се срещнат на Събора. Нещо, свързано с онази тъпа идея за „туризъм“.

Дуер поклати глава. Тя бе използвала дума, която звучеше странно и ужасно.

Капитан.

— Свикали са опълчението — отговори си сам той, ядосан, че мозъкът му се движи толкова бавно.

Данъл Одзава кимна. Като главен горски надзирател на централната част на Ръбатата планина, формално той беше шеф на Дуер, макар че рядко се виждаха по друго време, освен на Съборите. Одзава притежаваше внушителен интелект и бе помощник-мъдрец, който имаше право да взима решения по въпросите на закона и традицията. Що се отнасяше до Лена Стронг, русокосата жена носеше подходящо име^[1]. Тя беше вдовица на арендатор, премазан от дърво — случайно, според нейните думи. След смъртта му бе напуснала родното си селище, за да стане една от най-добрите Дървосекачки по реката.

— Първостепенна бойна готовност — потвърди Одзава. — Свикани са всички роти.

— Какво… всички ли? Само за да хванат една малка банда преждевремци?

Лена поклати глава.

— Семейството на момичето отвъд Ръбатата планина ли имаш предвид? Става въпрос за нещо много по-голямо.

— Тогава…

Дуер най-после си спомни. Неясният образ на летящо чудовище, което изстрелва огнени мълнии.

— Летящата машина — изхриптя той.

— Точно така — кимна Данъл. — Онова, с което се сблъска…

— Чакай да се сетя. Няколко буйни глави са изровили таен склад.

Винаги бе имало мечтатели и безделници, които преследваха слухове за легендарни съкровища. Не останки, а запечатано съкровище, нарочно заровено от заминаващите си буюри. Дуер често трябваше да връща такива иманяри, отклонили се прекалено далеч. Ами ако някакви разгневени млади урси наистина бяха открили древно божествено оръжие? Възможно ли бе първо да са го изпитали върху двама самотни човеци, хванати в лабиринта на мулк-паяк, преди да продължат, за да направят още по-големи поразии?

Лена Стронг високо се засмя.

— О, той е страхотен, Данъл. Какво предположение! Само да беше истина!

Дуер вдигна ръка към главата си. Вибрирането на водното колело му се струваше измъчено и неравномерно.

— Каква е истината тогава? — сприхаво попита той, после зяпна към Одзава, удивен от изражението на лицето му. Възрастният мъж му отговори, като кратко повдигна нагоре очи.

— Не — промълви Дуер.

Почувства се странно отдалечен.

— Тогава всичко е свършило и аз вече не съм на работа… така ли?

Двамата човеци го хванаха подмишниците, когато силата, изтеглила го от безсъзнанието му по-рано, го напусна — дългът.

„Галактяни. Тук, на Склона — помисли си той, докато носеха отпуснатото му тяло обратно по коридора. — Значи най-после дойде. Денят на Страшния съд.“

Нямаше какво повече да направи. Не беше в състояние да промени каквото и да е.

 

 

Очевидно мъдреците не бяха съгласни. Смятаха, че тази участ все още може да бъде избягната или поне някак си променена.

„Лестър Камбъл и неговите помощници кроят планове“, осъзна на следващата сутрин Дуер, когато отново се срещна с двамата човеци, този път на брега на заобиколеното от дървета планинско езеро. Дори около бента имаше дървета, които смекчаваха изящните му очертания и го сливаха с пейзажа. Изтегнат на красива дървена пейка, Дуер отпиваше студена напитка от урски стъклен бокал и наблюдаваше двамата пратеници, които бяха дошли чак дотук, за да се срещнат с него.

Очевидно лидерите на земянитския клан играеха сложна многопластова игра — залагаха егоизма на видовете срещу благото на Общностите като цяло. Ясното, открито лице на Лена Стронг не изглеждаше помрачено от тази двоякост, но същото не можеше да се каже за Данъл Одзава, който обясни на Дуер различните реакции на другите раси от факта, че нашествениците са човеци.

„Иска ми се Ларк да беше останал. Той би могъл да проумее всичко това.“ Ловецът все още усещаше главата си замаяна, въпреки ободрителния сън през нощта.

— Продължавам да не разбирам. Какво правят авантюристи-човеци тук, в Галактика Втора? Мислех си, че земянитите са груба, невежа тълпа, даже в собствената им малка част от Галактика Четвърта!

— А ние защо сме тук, Дуер? — отвърна му с въпрос Одзава.

— Нашите предци са дошли на Джиджо, след като са били принудени от звездите.

Дуер сви рамене.

— Те са били егоистични копелета. Били са готови да застрашат съществуването на цялата раса, само за да намерят място, където да се размножават.

Лена изсумтя, но той не сведе глава.

— Нищо друго няма смисъл.

„Нашите предци са били егоцентрични престъпници“, бе казал веднъж Ларк.

— Не вярваш ли в разказите за преследването и бягството? — попита Лена. — За необходимостта да се скрият или да умрат?

Дуер сви рамене.

— Ами г’кеките? — допълни Одзава. — Техните предци също са твърдели, че бягат от гонения. Сега научаваме, че расата им наистина е била унищожена от съюза на Наследниците. Геноцид ли трябва да е имало, за да е основателно оправданието?

Дуер извърна поглед. Не беше умрял никой от г’кеките, които познаваше. Трябваше ли да скърби за милионите, убити толкова отдавна и далече?

— Защо питате? — сприхаво измърмори той. — Как бих могъл да променя нещата?

— Зависи — наведе се напред Данъл. — Брат ти е блестящ учен, но е еретик. Споделяш ли неговите възгледи? И ти ли смяташ, че този свят ще е по-добър без нас? Трябва ли да изчезнем, Дуер?

Той разбра, че го поставят на изпитание. Като отличен ловец, Дуер щеше да е ценен за опълчението — ако можеха да му се доверят. Усещаше очите им, които чакаха и го преценяваха.

Ларк без съмнение бе по-сериозен и мъдър човек от всеки друг, когото познаваше Дуер. Когато говореше разпалено за ценности, по-висши от обикновеното животинско размножаване, аргументите му звучаха логично — определено по-логично, отколкото странния, основан на математиката и условен оптимизъм на Сара. Дуер имаше информация от първа ръка за изчезващи видове — загуба на нещо красиво, което никога нямаше да се възстанови.

Може би Джиджо наистина щеше да е по-добре, ако останеше несмущаван.

И все пак Дуер познаваше собственото си сърце. Ако намереше истинската партньорка, някой ден щеше да се ожени и да наплоди толкова много деца, колкото съпругата му и мъдреците позволяха, опивайки се като от силно вино от обичта, която щяха да му дават те в отговор на неговата любов.

— Ще се бия, ако питате за това — тихо каза той, навярно засрамен да го признае. — Ако е необходимо, за да оцелеем.

Лена изсумтя и кратко, доволно кимна. Данъл изпусна тиха въздишка.

— Може да не се наложи. Твоите задължения в опълчението ще бъдат поети от други.

Дуер седна изправен.

— Заради това ли? — посочи към превръзките на краката и лявата си ръка той. Бяха свалили бинтовете на дясната и тогава ловецът видя, че средният му пръст вече не е най-дългият — неприятна, но не и осакатяваща ампутация, заздравяваща под кора от трекски мехлем.

— Скоро ще съм на крака и в отлична форма, както винаги.

— Аз наистина разчитам на това — кимна Одзава. — Нуждаем се от теб за нещо доста трудно. И преди да ти го обясня, трябва да се закълнеш никога да не съобщаваш за това на когото и да е, особено на брат си.

Дуер го погледна с разширени очи. Ако беше който и да е друг, щеше презрително да му се изсмее. Но той вярваше на Одзава. И колкото да обичаше и да се възхищаваше на брат си, Ларк несъмнено бе еретик.

— За добро ли е? — попита Дуер.

— Така смятам — с очевидна искреност отвърна старецът.

Дуер тъжно въздъхна.

— Добре тогава. Да чуем какво ще ми кажеш.