Дейвид Брин
Звездният риф (45)

Сара

На широката задна палуба на „Хауф-уоа“ импровизирана група от пътници и моряци устрои концерт, за да приветства Непознатия, завърнал се отново сред живите.

Улгор щеше да свири на виолус, струнен инструмент, основан на земянитската цигулка и специално изменен за сръчните урски пръсти. Докато Улгор настройваше инструмента си, Длетото приведе синьо-зелената си коруба над кратунков тъпан, взе да гали опънатата му мембрана с плътния си, сложен език и да я кара да тътне и ръмжи. В същото време държеше и в петте си крака кани, пълни с различно количество вода. Говорните му отвори издаваха тихо пухтене над устията на съдовете.

Пзора, трекският аптекар, скромно се отказа от всякакви претенции за музикална дарба, но се съгласи да вземе няколко метални и керамични звънци. Хуунският кърмчия щеше да пее, а професионалният танцьор на скривен уважи импровизираната група, като се съгласи да им акомпанира по г’кекски маниер с грациозни движения на очните си стълбчета и с онези прочути танцуващи ръце, които напомняха на люлеещи се дървета, на брулен от вятъра дъжд или на птици в полет.

Бяха помолили Сара да попълни шесторката, но тя отклони поканата. Единственият инструмент, на който свиреше, беше пианото на баща й в къщата до големия язовир и дори това не правеше с голямо умение. „Толкова за предполагаемата зависимост между музиката и математиката“, иронично си помисли тя. Освен това искаше да държи под око Непознатия в случай, че нещо го накара да изпадне в нов пристъп на истерия. За момента като че ли бе спокоен и наблюдаваше с тъмните си очи, които изглеждаха приятно изненадани от почти всичко.

Дали това беше симптом? Понякога нараняванията на главата водеха до загуба на паметта — или дори на способност за измисляне на памет, — така че всичко да изглежда ново.

„Поне е в състояние да изпитва известна радост“, помисли си тя. Като например начинът, по който засилваше всеки път, щом Сара се приближеше до него. Бе странно и приятно някой толкова да се радва да я види. Навярно щеше да е по-малко смущаващо, ако беше по-хубава. Но красивият тъмнокож чужденец бе болен, спомни си тя. Не беше на себе си.

„И все пак — продължаваше да си мисли тя, — какво е миналото, ако не фикция, сътворена от ума, за да продължи да функционира?“ Бе прекарала една година в бягство от спомените поради причини, които тогава й се бяха стрували важни.

„Сега това просто няма толкова голямо значение.“

Тревожеше се какво става горе в Ръбатата планина. Братята й не й излизаха от главата.

„Ако беше приела първото предложение за женитба на Тейн, вече можеше да имаш малки и да се страхуваш и за тяхното бъдеще.“

Отказът й на изтъкнатия сивокос мъдрец бе предизвикал раздвижване. Още колко други предложения щеше да има за ръката на една скромна дъщеря на майстор на хартия без особена красота, млада жена с повече страст към символите по страниците, отколкото към танците или другите изкуства на флирта? Скоро след като отказа на Тейн, вниманието, което й оказваше Джошу, потвърди решението й, докато не разбра, че младият книговезец може би само я използва за развлечение по време на едногодишния си гурбетчийски престой в Библос и нищо повече.

„Каква ирония! Ларк би могъл да си избере млада жена на Склона, но философията му го кара да избере безбрачието. Моите заключения за Джиджо и Шестте са противоположни на неговите. И все пак, и аз съм сама.

Различни пътища, които водят до един и същи задънен край.

А сега пристигнаха богове от космоса и те отклоняват всички ни по път, чиито знаци не можем да видим.“

 

 

Все още им липсваше шести за концерта. Въпреки че бяха донесли струнните инструменти на Джиджо, човеците по традиция свиреха на флейта в смесен секстет. Джоп беше опитен музикант, но фермерът отклони предложението и предпочете да продължи да се рови в книгата си от свитъци. Накрая малкият Джома се съгласи да се включи за късмет, въоръжен с две лъжици.

Толкова за прехваления принос на земянитите към музикалния живот на Джиджо.

Скрита под тежката коруба на Длетото, кратунката тихо стенеше и към нея скоро се присъедини траурната въздишка на една от каните под левия му преден крак. Зрителната лента на кхюина намигна на Улгор и тя на свой ред вдигна виолуса, за да се включи към басовото ридание на кратунката. Урсът докосна една от многогласните струни и се разнесе протяжен стон…

Мигът на съзвучие сякаш нямаше край. Сара спря да диша, за да не би какъвто и да е друг звук да наруши изключителната хармония. Видимо развълнуван, напред се претърколи дори Факун.

„Ако и останалата част е като тази…“

Пзора избра следващия момент, за да се намеси и прекъсна сладката болка със звъна на камбаните и цимбалите си. Долоският аптекар изглежда изобщо не съзнаваше какво е нарушил и яростно клатеше звънците, спираше и отново започваше. След един заглушителен миг, хуунският екипаж зарева от смях. Нурите по мачтите зацвъртяха, а Улгор и Длетото размениха погледи, които нямаха нужда от рюкове, за да бъдат разбрани — равнозначни на свиване на рамене и намигане. Те продължиха да свирят и скоро ентусиазмът на Пзора се преля в приятен за слушане четириделен ритъм.

Сара си спомни как майка й я учеше да свири на пиано — с музика, която наистина беше записана, вече почти забравено изкуство. Джиджоските секстети изтъкаваха импровизираните си хармонии от отделни нишки, които се сплитаха и разплитаха в съгласувана случайност. Човешката музика се бе изпълнявала така в повечето култури отпреди Контакта, преди Евро-западът да се насочи към симфонии и по-строги форми. Или поне така беше чела Сара.

Преодолял срамежливостта си, Джома започна да трака с лъжиците, докато Длетото басово пуфтеше. Хуунският кърмчия наду въздушната си торбичка, за да отговори на тътена на кратунката и изпя импровизирана мелодия, без думи на който и да е известен език.

Тогава Факун се придвижи напред, деликатно залюлял ръце, които напомниха на Сара за нежно издигащ се дим.

Онова, което първо бе изключително, а после забавно, скоро възприе особеност, ценена много по-високо.

Единство.

Сара погледна към Непознатия, чието лице изразяваше дълбоко вълнение. Очите му грееха от наслада при встъпителните движения на Факун. Лявата му ръка весело отмерваше ритъма по одеялото.

„Спокойно можеш да разбереш какъв човек е бил преди — помисли си тя. — Макар че е ужасно ранен, че изпитва страхотни болки, той прекарва времето, през което е буден, очарован от прекрасни неща.“

Мисълта като че ли заседна в гърлото й. Изненадана, Сара се извърна и скри задушаващия пристъп на тъга, който неочаквано замъгли очите й.

 

 

Скоро след това видяха гр. Тарек, разположен на мястото, където се сливаха реките Рони и Бибур.

Отдалече приличаше просто на зеленикав хълм, не по-различен от всеки друг. Осейваха го сивкави форми, сякаш по склоновете бяха пръснати скали. После „Хауф-уоа“ направи последния завой на реката и пред тях се разстла онова, което от разстояние им се бе сторило плътно — огромна мрежеста изпъкналост, покрита със зеленина. „Скалите“ всъщност бяха стърчащите върхове на големи кули, оплетени в Лабиринт от кабели, тръби, въжени мостове, мрежи, рампи и стълби, всичко това скрито под буйна растителност.

Въздухът се изпълни с влажен аромат, благоухание, което идваше от безброй цветя.

На „Хауф-уоа“ му трябваше известно време, за да си пробие път през другите съдове и да завърже въжетата си на претъпкания кей. Пълното пристанище обясняваше липсата на движение нагоре по течението на реката.

Скоро след спирането на кораба, контингентът от нури нададе писъци и задръсти трапа, искайки заплащането си. Като тътнеше доволна умбла на благодарност, готвачът мина покрай редицата от тъмнокожи същества и им раздаде парчета твърд сладкиш. Те натъпкаха по едно парче в устата си, а останалите прибраха във водонепроницаема торбичка, после се хвърлиха през перилата, за да се отдалечат сред блъскащите се, полюляващи се корпуси, рискувайки живота си във всеки момент.

Както обикновено, Непознатия наблюдаваше със сложна смесица от изненада, удоволствие и тъга в очите. Той се отказа от носилката и слезе по рампата, като се облягаше на бастун, а Пзора пуфтеше от гордост, довел пациента от вратата на смъртта при опитните лечители в Тарек. Докато Прити отиде да намери рикша, те наблюдаваха как, свършили с работата по кораба, хуунските моряци изнасят сандъците от трюма. Много от тях идваха от фабриката на Нило и бяха предназначени за различни печатари, писари и учени. На тяхно място докерите внимателно свалиха завързани с ленти пакети, пратени от Тарек в обратната посока:

— керамични чирепи и шлака от урски ковачници,

— използвани керамични триони от кхюински дърводелски работилници,

— износени печатарски букви и скъсани струни от цигулки,

— различни части от покойници, които не можеха да изгният, като например кости на кремирани човеци и урси, хуунски гръбначни прешлени, г’кекски оси и трекски восъчни кристали, блестящ прах от смлени кхюински коруби

— и винаги огромно количество древни буюрски боклуци — всичко това се натоварваше на корабите за отпадъци и се откарваше до голямото бунище, за да бъде пречистено от водата, огъня и времето.

Урският водач на рикша им помогна да настанят ранения в ниската четириколесна кабина, а Пзора застана отзад и се хвана с две от пипалата си за раменете на Непознатия.

— Сигурен ли си, че няма да имаш нужда от мен? — със задни мисли попита Сара.

Пзора леко й махна.

— До болницата разстоянието малко е, нали? Нямаш ли неотложни задачи, с които да се заемеш? Нямам ли и „аз“ свои задължения? Цялата ти ще се видиш с всички нас довечера. А нашият щастлив пациент ще се срещне с твоите прекрасни азове на сутринта.

Тъмният поглед на Непознатия срещна очите й и той се усмихна, като я потупа по ръката. Нямаше и следа от предишния му ужас от трека.

„Предполагам, че съм сбъркала за нараняването му. Той може да има нови спомени.

Навярно в Тарек ще успеем да разберем кой е. Ако намерим семейството или приятелите му, те ще му помогнат повече от мен.“ Тази мисъл предизвика болка, но Сара си напомни, че вече не е дете, което се грижи за ранено трескокрилце. „Важното е за него да се грижат добре. Пзора е прав. Имам други неотложни задачи.“

 

 

Анархистичното управление на гр. Тарек означаваше, че на пристанището няма да ги очаква „официално лице“, за да ги посрещне. Но търговците се спуснаха по кея към стоките им. Други идваха да чуят новини. Носеха се слухове за ужасни събития на север и изток. За приземяване на покрити със скреж зангски кораби или за цели градове, унищожени от мощни лъчи. Слуховете съобщаваха за население, подлагано на масови процеси от насекомоподобни съдии от Галактическия институт по миграциите. Един лековерен човек дори спореше с Джоп, като твърдеше, че фермерът грешал, тъй като всички знаели за разрушаването на Доло.

„Това обяснява защо не срещнахме кораби нагоре по течението“, помисли си Сара. На жителите на Тарек трябва да им се бе сторило, че корабът на нашествениците покрива с огън родното й селище.

Прити даде знак, че всички сандъци на Нило са разпратени, освен един, който теглеше на малка количка, за да го предаде лично на Енгрил Копировачката. Сара се сбогува с другите долоски пратеници и се договори отново да се срещне с тях вечерта, за да сравнят информацията си.

— Хайде, Джома — каза тя на сина на Хенрик, който наблюдаваше суетнята и глъчката на градския живот. — Първо ще те заведем при чичо ти.

 

 

Гласовете на пристанищния пазар бяха унили и пазарлъкът вървеше повърхностно. Повечето купувачи и продавачи даже не носеха рюкове, когато търгуваха с представители на други раси — сигурен знак, че вниманието им е насочено другаде.

Един собственик на магазин, елегантен сив кхюин със сложна, изпъстрена със златисти точици украса на корубата, вдигна двете си лапи и отброи девет от възглавничките на пръстите си, като показа с навеждане на купола си, че това е окончателното му предложение. Търговецът, червен кхюин, който приличаше на селянин, тревожно изсъска и посочи към фините кристали сол, които беше донесъл чак от далечното море. Когато минаваха покрай тях, Сара чу отговора на градския кхюин.

— Качество или количество, каква разлика има? За цената, защо ти или аз трябва да се вълнуваме?

Отговорът я шокира. Един градски сив, безразличен за търговска сделка? Местните наистина трябва да се бяха побъркали, да.

„Сякаш в Доло беше по-различно.“

Градските жители се събираха на малки групи и на различните си диалекти споделяха слухове помежду си. Много от хууните носеха бастуни с железни капачета отдолу — обикновено привилегия на капитаните, — докато урските номади, пастири и търговци не се отделяха от безценните си торбести зверчета. Всеки урс носеше брадва или мачете в ножница на гърба си, полезни оръжия в сухите гори и равнини, които обитаваха.

Защо тогава гледката опъваше нервите на Сара?

Мнозина от човеците се държаха по същия начин и се движеха на групи, въоръжени с инструменти за сечене, копаене и ловуване — или с предназначение, за което тя не искаше и да мисли. Г’кекското население не напускаше своите апартаменти и студиа.

„Най-добре да разбера какво става, при това бързо“, каза си Сара.

Изпита облекчение, когато напрегнатата търговска зона свърши под ярката светлина на Безпорядъка.

До този момент бяха вървели на сянка, но тук в камуфлажното покритие зееше отвор. Някога високо извисявали се сгради лежаха в руини. Строгите им геометрични корпуси бяха съборени, натрошени и нахвърляни по земята, откъдето и произхождаше странното име. Мръсна течност проблясваше сред разбитите камъни и в нея клокочеха мазни мехури, спомен от времето, когато това място е било покрито с разяждащи отрови.

Джома покри очите си с длан.

— Не го виждам — каза той.

Сара сподави порива си да го дръпне назад от светлината.

— Какво не виждаш?

— Паяка. Не се ли предполага да е тук, по средата?

— Паякът е мъртъв, Джома. Умрял е скоро, след като е започнал. Затова гр. Тарек не е просто поредното тресавище, пълно с натрошени камъни, като онези на изток от Доло.

— Това го знам. Но баща ми казва, че още е тук.

— Така е — съгласи се тя. — Вървим под него още откакто слязохме от кораба. Виждаш ли всички онези кабели горе? Даже рампите и стълбите са изтъкани от стари мулкови въжета, много от които все още са живи в някаква минимална степен.

— Но къде е паякът?

— Бил е във въжетата, Джома. — Сара посочи към паяжината, която оплиташе кулите. — Заедно те са представлявали форма на живот, чиято работа е била да унищожи това старо буюрско селище. Но един ден, още преди г’кеките да пристигнат на Джиджо, този паяк се разболял. Лианите забравили да действат заедно. Когато полудели, паякът вече не съществувал.

— О. — Момчето се замисли над думите й, после се огледа наоколо. — Добре, има и друго нещо, което зная, че е тук някъде…

— Джома — започна Сара. Не й се искаше да го кара да замълчи. Детето толкова много приличаше на Дуер, когато брат й бе на същата възраст. — Трябва да…

— Чувал съм, че е тук, близо до Безпорядъка. Искам да видя коня.

— Ко… — Сара запремигва, после въздъхна. — О! Ами, защо не? Ако ми обещаеш, че веднага след това отиваме право при чичо ти. Става ли?

Момчето усърдно закима и отново метна на гръб раницата си. Сара взе собствената си чанта, тежка от бележките върху проучването й. Прити задърпа количката си зад тях.

— Натам е — посочи Сара, — близо до входа към Земноград.

 

 

Още откакто бяха изгорени страшните катапулти на сивите царици, Тарек беше открит за всички раси. И все пак, всяка от Шестте си бе избрала определен район от града. Човеците обитаваха красивия южен квартал заради богатството и престижа, дължащи се на търговията с книги. Тримата вървяха натам под засводена галерия, която заобикаляше Безпорядъка. По дървените решетки цъфтяха благоуханни чашкоцветя, но дори техният силен аромат се загуби, докато минаваха покрай сектора, в който урските търговци държаха стадата си. Пред входа се мотаеха няколко неомъжени млади урси. Една от тях наведе глава и изръмжа към Сара.

Изведнъж всички урси вдигнаха дългите си шии в една и съща посока и късите им, космати уши завибрираха към далечния тътен, който се разнесе от юг. Сара инстинктивно си помисли, че е гръмотевица. После вдигна поглед към небето и по гърба я полазиха тревожни тръпки.

„Възможно ли е всичко да се повтаря?“

Джома я хвана за ръката и поклати глава. Момчето с професионален интерес се заслуша в далечното ехо.

— Правят изпитания. Сигурен съм. Звукът не е приглушен от ограничаване на пространството или тежест. Някой сапьор проверява експлозивите си.

— Колко успокоително — промълви тя. Но само в сравнение с кратката, ужасена мисъл за нови звездни богове, които раздират небесата.

Младите урси отново гледаха към тях. Сара не хареса погледите им.

— Добре тогава, Джома. Да вървим да видим коня.

 

 

Градината на статуите се намираше в южния край на Безпорядъка. Повечето от „произведенията на изкуството“ бяха нехайно нахвърляни графити или груби карикатури, надраскани по каменни плочи през дългите векове, когато грамотността на Склона се срещала рядко. Но някои скални рисунки бяха смайващи с абстрактната си сложност — като групи сфери, гроздове или остри копия, стърчащи под заплашителни ъгли, — всички врязани в камъка от зъбите на едновремешните сиви матриарси, загубили династични войни по време на дългото кхюинско господство и оковани тук от победителките, за да прекарат последните си дни под изгарящото слънце.

На една от близките колони се виждаше изключително реалистичен барелеф от една от най-ранните епохи. Бавното потъване в разяждащата кал беше унищожило по-голямата част от скулптурата. И все пак на някои места все още можеха да се различат лица. Огромни изпъкнали очи гледаха настойчиво от кръгли глави, разположени върху тела, вдигнали нагоре гъвкавите си предни крака, сякаш се опълчваха срещу присъдата на съдбата. Дори след толкова много време очите изглеждаха някак грейнали от могъщ интелект. Никой на Джиджо не бе виждал такива разумни или мъчителни изражения върху лицата на глейвърите.

— Ето го! — възбудено посочи Джома. Момчето се хвърли към масивна скулптура, чиито гладки страни изглеждаха изпъстрени от просмукващите се през зеления камуфлаж слънчеви лъчи. Наричаше се „Жертвата на човечеството“ и символизираше онова, което човеците бяха донесли на Джиджо и ценяха повече от всичко останало, дори от безценните си книги.

Нещо, от което завинаги се бяха отказали, като цена за мира.

Съществото на скулптурата изглеждаше представено в момент на скок напред, вдигнало благородната си глава с развята от вятъра грива. Човек не можеше да не си го представи в движение, препускащо бързо и грациозно. Нежно споменавано в безброй древни човешки разкази, то беше едно от великите легендарни чудеса на старата Земя. Скулптурата винаги вълнуваше Сара.

— Изобщо не прилича на магаре! — изсумтя Джома. — Конете наистина ли са били толкова големи?

Самата Сара не го бе вярвала, докато лично не видя статуята.

— Да, понякога са ставали толкова големи. И недей да си измисляш, Джома. Разбира се, че доста прилича на магаре. В края на краищата, били са братовчеди.

„Да, и дървото гуру е свързано с грикловия храст.“

— Може ли да се покатеря отгоре? — със стаен глас попита Джома.

— Дори не споменавай за това! — Сара бързо се огледа. Наоколо не се виждаха урски лица, затова тя поомекна и поклати глава. — Попитай чичо си. Може той да те доведе тук през нощта.

Джома изглеждаше разочарован.

— Обзалагам се, че ти си се качвала горе, нали? — Сара едва не се усмихна. Двамата с Дуер наистина бяха изпълнили този ритуал като юноши, късно през една мразовита зимна нощ, когато повечето урси се въргаляха на топло сред мъжките си партньори. И тогава нямаше тройни очи, които да пламнат при гледка, толкова силно разярявала ги през първия век след кацането на земянитите — видът на човешки същества, уголемени от симбиоза с велико създание, което би могло да надбяга всеки урс. Две същества, слели се в нещо по-голямо от което и да е от тях поотделно.

„След втората война те смятали, че завинаги ще ни победят, като поискат всички коне и окончателно изличат вида.

Предполагам, че са си взели поука.“

Сара сподави тъжната мисъл. Всичко се бе случило толкова отдавна, още преди Великия мир и появата на Яйцето. Тя вдигна поглед към каменната фигура и към обвития в цветя скелет на древния буюрски град, към осеяното с облаци небе. „Казват, че когато от небесата се изсипе отрова, нейната най-убийствена форма ще бъде подозрението.“

 

 

Гилдията на сапьорите се помещаваше в сграда, която официално се казваше „Кула на химията“, но повечето жители на Тарек я наричаха „Двореца на смрадта“. Въпреки миризмите, които караха Прити да сумти от отвращение, в кулата духът на Сара се приповдигна. Във фоайето се смесваха всички раси, без каквато и да е следа от деленето на групи, което бе забелязала навсякъде другаде в града. Блъсканицата, сред която можеха да се чуят оживени разговори на езика на науката, показваше, че някои от Шестте нямат намерение да позволят на кризата да породи помежду им подозрения и враждебност. Просто имаха прекалено много работа.

Три етажа нагоре Залата на сапьорите като че ли кипеше от смут. Мъже и момчета викаха и се щураха наоколо, докато жени от гилдията с папки в ръце нареждаха на хуунски помощници къде да поставят бъчви с различни вещества. Отделили се в ъгъла, сивокоси човешки старейшини се бяха прегърбили над дълги маси и се съветваха с трекските си колеги, чиито претоварени от работа секретиращи пръстени бяха отрупани с мензури за събиране на летливи вещества. Сред целия този хаос обаче, Сара постепенно откри нормален работен порядък.

„Тази криза може и да е объркваща за другите, но сапьорите са прекарали целия си живот в мисъл за нея.“ Тук кипеше всеотдаен труд и това бе първото основание за оптимизъм, което Сара откриваше до този момент.

Джома бързо и силно я прегърна, после се отправи към мъж с прошарена брада, зачетен в някакви схеми. Сара позна специалната партида хартия, която Нило правеше веднъж годишно за художници и сапьори.

Семейната прилика надхвърляше чертите на лицето и тялото и стигаше чак до изражението на мъжа, щом погледна към Джома. Когато момчето постави дълга кожена тръба в мазолестата му длан, Кърт Сапьора само повдигна вежди.

„Това ли е всичко? Можех да я донеса и сама. Нямаше нужда Хенрик да праща хлапето на тази потенциално опасна мисия.“

Ако някой изобщо знаеше нещо за събитията в Ръбатата планина, това бяха присъстващите в тази зала. Но Сара си тръгна. Сапьорите изглеждаха заети. Освен това наблизо тя имаше собствени източници на информация. И сега бе време да иде там.

 

 

Енгрил Копировачката отново напълни чашите с чай, докато Сара четеше малка купчина листове — хронология на събитията и предположенията, донесена едва тази сутрин от поляната на Събора от урски куриер. Първото чувство на Сара бе прилив на облекчение. До този момент нямаше как да знае на кой от многобройните слухове да вярва. Сега вече знаеше, че кацането в планината е завършило без нещастни случаи. Присъстващите на Събора бяха невредими, включително братята й. Засега.

В другата стая се виждаха помощниците на Енгрил, които фотокопираха нарисуваните с мастило илюстрации на информацията, докато офсетовата преса вадеше печатни копия на текста. Скоро те щяха да стигнат до информационните табла в Тарек и после до околните/рояци, селца и стада.

— Престъпници! — въздъхна Сара и остави първата страница. Не можеше да повярва. — Престъпници от космоса. От всички възможности…

— Да, тази винаги е изглеждала най-невероятната — съгласи се Енгрил. Тя беше едра, червенокоса жена, обикновено весела и майчински настроена, но днес бе по-мрачна, отколкото я помнеше Сара. — А може и да не е била обсъждана много, тъй като не сме смеели да мислим за последствията.

— Но така не е ли по-добре, отколкото полицията на Института да арестува всички ни? Престъпниците не могат да донесат за нас, без да признаят собственото си престъпление.

Енгрил кимна.

— За съжаление тази логика има и друга страна. Престъпниците не могат да си позволят да допуснат ние да съобщим за тях.

— Доколко е основателно това опасение? От пристигането на г’кеките са минали няколко хиляди години и през цялото това време сега за пръв път имаме контакт с галактянската култура: Древните са изчислили, че до следващата орбитална проверка остават половин милион години и два милиона — до първата сериозна инспекция.

— Това не е чак толкова много време.

Сара запремигва.

— Не разбирам.

Възрастната жена взе димящия чайник.

— Още чай? Ами, виж сега. Вуббен подозира, че това са генни пирати. Ако е вярно, престъплението няма… как го наричаха древните? Няма давност. Няма ограничение във времето за наказване на виновниците. Членовете на престъпната група могат отдавна да са мъртви, но не и видът или галактянският клан, който представляват и който може да бъде санкциониран — от най-старшата раса патрон до най-младия клиент. Дори милион години са малко време за Великата библиотека, чиято памет обхваща хиляда пъти по толкова.

— Но мъдреците смятат, че след един милион години от нас няма да има и следа! Планът на предните… Свитъците…

— Генните пирати не могат да разчитат на това, Сара. Престъплението и ме прекалено сериозно.

Сара поклати глава.

— Добре, да допуснем, че дотогава все още ще има някакви далечни потомци на Шестте, които ще разказват неясни легенди за нещо, случило се много отдавна. Кой ще повярва на тази история?

Енгрил сви рамене.

— Не мога да кажа. Архивите показват, че сред дишащите кислород кланове от Петте галактики има много завиждащи си и даже кръвно враждуващи фракции. Навярно е нужно само някакво подозрение, само загатване, за да наведе съперниците на следата. Ако го имат, те могат да пресеят биосферата на Джиджо за по-сериозни доказателства. И тогава цялото престъпление ще се разкрие.

Сара замислено замълча. Най-големите съкровища в галактянското общество бяха биологични — особено онези редки видове, които от време на време се появяват на угарните светове. Видове, притежаващи искрата, наречена „Потенциал“. Потенциалът можеше да се ъплифтира. Да бъде осиновен от раса патрон и да му се даде тласъка — чрез обучение и генно манипулиране, — необходим, за да бъде прехвърлена пропастта от обикновени хитри животни до пътуващи сред звездите граждани. Необходим, освен ако не се приемеше земянитската легенда за самостоятелното еволюиране. Но кой в Петте галактики вярваше на тези глупости?

И пустошта, и цивилизацията играеха роля в процеса, чрез който разумният живот можеше да се възроди. Но нито едното от двете не можеше да постигне това, самостоятелно. Сложните драконови закони за миграциите — включително задължителното напускане на планети, системи и дори цели галактики — целяха да дадат на биосферите време да се възстановят и развият потенциал. След това, в съответствие с изпитаните през еоните правилници, се определяха нови раси за осиновяване.

Пиратите се надяваха да заобиколят тези правилници. Да открият нещо ценно тук на Джиджо — незаконно и преди определеното време. Но дори да имаха късмет, какво щяха да правят после със своето съкровище?

„Да отведат няколко двойки на свят, който вече владеят, тайно да ги оставят там и с генно манипулиране да ги натикат в естествена наглед екологична ниша. После търпеливо да изчакат хилядолетията или много по-дълго, докато накрая настъпи моментът да «открият» съкровището точно под носа си. Еврика!“

— Значи твърдиш — продължи тя, — че пиратите навярно не искат да оставят свидетели. Но защо тогава са се приземили на Склона? Защо не са кацнали отвъд Пустинята на изгрева или дори на малкия континент от другата, страна на Джиджо, вместо да дойдат право при нас?

Енгрил поклати глава.

— Кой казва такова нещо? Те са заявили, че се нуждаят от нашия опит и че с готовност ще платят за него. Но най-вероятно накрая ще платим ние.

Сара усети, че сърцето й се разтуптява.

— Значи… трябва да убият всички ни.

— Възможно е да има и не толкова драстични решения. Но мъдреците смятат, че това е най-практичното.

— Практично!

— От гледна точка на нашествениците, разбира се.

Сара замълча. „Само като си помисля, че част от мен с нетърпение очакваше срещата с галактяните и искаше да ги помоли да надникне в преносимите им библиотеки.“

Тя погледна през вратата на работилницата към потъналите в работа помощници на Копировачката. Едно момиче управляваше целостат — голямо огледало на дълга стойка, което следваше слънцето и насочваше мощен лъч през прозореца към копирания в момента документ. Подвижен процеп сканираше отразената светлина върху барабан от благороден метал, въртян от двама силни мъже. Той поемаше, въглероден прах от специалната табла, притискаше го върху чистите листове и правеше фотостатични копия на рисунки, произведения на изкуството и чертежи — на всичко друго, освен на машинописен текст, който по-евтино се възпроизвеждаше с офсетова преса.

От появата на тази техника на Джиджо досега не беше копирано нещо по-ужасно.

— Това е страшна новина — промълви Сара.

Енгрил се съгласи.

— Уви, дете, тя съвсем не е най-лошата. Ни най-малко. — Възрастната жена посочи към доклада. — Дочети го докрай.

Сара запрелиства с треперещи ръце страниците. Самата тя си спомняше звездния кораб като неясен предмет, профучал над главата й и разрушил мирния живот на Доло. Сега рисунките показваха нашественическия цилиндър ясно като бял ден и той беше още по-страшен в неподвижността си, отколкото бе изглеждал в движение. Трудно й беше да повярва на измерванията, направени от специалисти-инженерц с помощта на тайни методи за триангулиране.

После обърна нова страница и видя двама от самите пирати.

Тя зяпна стъписана от рисунката.

— Боже мой.

Енгрил кимна.

— Наистина. Сега разбираш защо отложихме отпечатването на новия брой на „Новинар“. Някои горещи глави сред кхюините и урсите, а даже и неколцина треки и хууни вече започнаха да мърморят за човешки заговор. Говори се дори за нарушаване на Великия мир.Разбира се, може изобщо Да не се стигне до това. Ако натрапниците открият достатъчно бързо онова, което търсят, Шестте няма да имат време да се разпаднат. На нас, човеците-изгнаници, може да ни се наложи да доказваме верността си по най-категоричния начин — като умрем наред с всички останали.

Мрачната перспектива на Енгрил накара Сара да се почувства ужасно. Но тя погледна към възрастната жена и поклати глава.

— Грешиш, Това не е най-лошото.

Гласът й бе предрезгавял от тревога. Енгрил озадачено отвърна на погледа й.

— Какво може да е по-лошо от унищожаването на всяко разумно същество на Склона?

Сара вдигна рисунката, изобразяваща мъж и жена, определено човеци, уловени, без да знаят, от скрил се художник, докато гледат надменно към диваците от Джиджо.

— Нашият живот не означава нищо — горчиво каза тя. — Ние сме били обречени още от мига, в който предците ни са хвърлили на този свят незаконното си семе. Но, тези — Сара яростно размаха листа, — тези глупаци се забъркват в древна игра, която нито едно човешко същество не владее добре. Те ще извършат кражбата си и после ще ни убият, с цел да изличат всички улики, само за да бъдат заловени. И когато това се случи, действителната жертва ще бъде Земята.