Дейвид Брин
Звездният риф (38)

Аскс

Раздорът се усилва.

Общностите се гърчат като трек, чиито пръстени са били жестоко премазани и са загубили жизнената връзка помежду си.

Пристига препускащ урски вестител от селищата надолу по Склона, където тревогата и хаосът властват като деспотична кхюинска императрица от миналото. Някои села събарят водните си резервоари, житните си силози, слънчевите си нагреватели и вятърните си мелници, като твърдят, че свещените Свитъци са по-силни от нареждането, което нашият съвет на мъдреците прати още в деня на пристигането на кораба — да възприемат тактика на изчакване.

Междувременно други запазват своите плевници, докове и язовири и полагат усилия да ги скрият с растителност, като в същото време отблъскват разгневените си съседи, приближили се до имотите им с факли и ломове.

Не трябва ли ние на Събора да постъпим по-разумно? Нима най-добрите от Шестте не са се събрали тук за ежегодните обреди на единството? Но отровата прониква и на това място.

 

 

Първи раздор — долно подозрение към нашия най-млад клан. Могат ли човешките ни съседи да се съюзят с натрапниците? С престъпниците? Ако не сега, дали след време няма да се изкушат?

О, ужасна мисъл! Техни са най-високите сред Шестте достижения в науката. Каква надежда имаме ние, без тяхна помощ да разбулим измамата на богоподобните престъпници?

Досега известна вяра у нас се възвърна от благородния пример на Лестър и неговите заместници, които се заклеха в преданост на Джиджо и нашето Свето яйце. И въпреки това, не продължават ли слуховете и омразните съмнения да се носят като сажди във въздуха над тези красиви поляни?

 

 

Раздорът умножава. Грувд жътвари се връща от една от дълбоките пещери, в които живеят диви рюкове, след като открила мястото пусто. А онези от създанията, които са в нашите торбички, са загубили жизнеността си. Те няма да черпят нашите жизнени течности, нито ще ни помагат да споделяме помежду си тайните на душите си.

 

 

Нови раздори — мнозина от всяка раса са изкушени от песен на сирена. От сладкия шепот на нашите неканени гости. Мазни обещания, приятелски думи.

И не само думи.

Спомняте ли си, пръстени мои, когато звездните човеци разпространиха слуха, че ще лекуват?

Под навеса, донесен от празника — под сянката на тъмния им куб, — те призовават сакатите, болните и ранените. Ние, мъдреците можем само да наблюдаваме, безпомощни и объркани, докато подредилите се на опашка наши страдащи братя влизат нещастни вътре и после излизат навън възвисени, преобразени и до известна степен, изцелени.

Всъщност, мнозина като че ли са получили облекчение само на болките си. Но някои други — чудотворна промяна! Портата към смъртта се е превърнала в портал към възвърнати младост, сила и мощ.

Какво можем да направим, да им забраним ли? Невъзможно. И все пак, какви изобилни образци получават лечителите! Стъкленици с екземпляри от нашите разнообразни биологии. Каквито и пропуски да е имало в архивите им, сега те знаят всичко за нашите сили и слабости, за нашите гени и латентни природи.

Онези, завърнали се от лечението, добре ли са посрещани? Някои наричат този представител на собствения си клан предател. Други, възприемащи всичко това като осквернение, се извръщат с омраза.

И така, ние сме разделени. И с нови вражди продължаваме да се делим.

Вече не сме ли единни? Не сме ли Общности?

Нима ти, мой/наш трети основен пръстен не страдаш от година от болестта, известна като пръстенова чума? И не се ли опита да отнесеш тази престаряла купчина при зеления павилион, в който се предлагат чудни церове, макар и не безкористно? Щом раздорът прониква в тази цялост, която другите наричат Аскс, какво остава за общество, състоящо се от индивиди?

Небесата над нас винаги са били наш страх. Но сега разногласията се разнасят и по тези ливади, изпълват нашите помрачени дни и нощи, а земята на Джиджо изглежда също толкова страшна, колкото и небето му.

 

 

Можем ли да се надяваме, пръстени мои?

Довечера ще идем на поклонение. Повечето мъдреци от Шестте ще тръгнат в мрака по тежкия път покрай димящи отвори и влажни скали, за да стигнат до мястото на Светото яйце.

Дали този път ще ни отговори? Или жестоката тишина на последните седмици ще продължи? Можем ли все още да се надяваме?

Съществува усещане, което ние, треките, сме се научили да описваме едва откакто сме срещнали човеците на Джиджо. И все пак, никога досега не съм/сме изпитвали тази болка толкова ужасно. Това е пустота, която не може добре да се изрази на галактянските езици, които подчертават традицията и тясното родство и отнасят мислите за аза към онези. За раса и клан. Но на англически това чувство е основно и добре известно.

Името му е — самота.