Дейвид Брин
Звездният риф (35)

Сара

Към средата на следобеда корабът стигна до участък, изпълнен с каньони. Сякаш спомнила си за някаква неотложна задача, водата забърза сред трънливи храсталаци, покрили изронените склонове. Сара познаваше тази пустош от детските си пътешествия за търсене на вкаменелости заедно с Дуер и Ларк. Хубави времена бяха, въпреки жегата, еднообразната храна и сухата песъчлива почва. Особено, когато с тях идваше и Мелина, преди продължителната болест да я отнесе и да остави Нило съвсем състарен.

Колкото по на юг отиваха, спомни си Сара, толкова по-силен ставаше мекият акцент на майка им. Откритото небе никога не изгаряше нейната кожа.

Обратно, с всяка следваща левга на юг екипажът на „Хауф-уоа“ ставаше все по-неспокоен, особено след сутрешния епизод на нелепо пиратство до разрушения мост. Очевидно хуунските моряци предпочитаха да се скрият под някой скален заслон за остатъка от деня. С дрезгаво издишане от лилавата си гръклянна торбичка, капитанът им напомни, че това не е спокойно пренасяне на отпадъци по реката, а неотложна мисия, възложена им от Общностите.

Обикновено силен западен вятър надуваше платната на пълзящите нагоре по реката кораби. На местата, където течението ставаше по-силно, специално оставени там хууни въртяха скрипците на изкусно маскирани на брега вятърни мелници — с формата на изправени яйцеразбивачки, — които насочваха вятъра към платната. Но първата група от самотни перки се появиха и изчезнаха от погледа, още преди някой да излезе от вътрешността на кораба, за да отговори на техните приветствия и половин мидура по-късно надзорникът на следващата мелница едва успя да изтътне изискваните любезности, преди реката да отвлече надалеч „Хауф-уоа“.

„Също като потока на времето — помисли си Сара. — Отнася ни в бъдещето, преди да сме готови за това и оставя зад нас следа от съжаления. Защо не можем от време на време да поемаме приятелски хвърлено въже, за да се връщаме в миналото и така да имаме възможност да променяме течението на собствения си живот?“

Какво ли би направила самата тя, ако можеше отново да изживее последните една-две години? Дали надникването в бъдещето би я накарало да се откаже от сладката болка да отдаде сърцето си, без да мисли за последствията? Дори предварително да знаеше всичко за Джошу, дали щеше, или дали можеше да се откаже от всички онези месеци на опияняваща радост, когато си бе представяла, че той може да е само неин?

Дали надникването в бъдещето би й помогнало да спаси живота му?

От паметта й изплува образ — неканен и неочакван. Спомен за деня, в който избяга от библоската Цитадела, взела книгите и таблиците си, втурнала се обратно към онази дървесна къща над язовира на Доло, за да потъне в науката си.

 

 

… черни знамена, развяващи се на вятър, който свири край тежкия скален покрив на замъка…

… шептящи хвърчила; които опъват въжетата си и изливат трелите на риданието си по време на траурната церемония за Джошу и другите жертви на епидемията…

… висока, светлокожа жена; току-що пристигнала с кораб от далечния град Овум, застанала до носилката на Джошу, поставя в изпълнение на съпружеския си дълг върху челото му гърчещата се колония от бактерии, която щеше да превърне тленната плът в блестящ кристален прах…

… спокойното, хладно лице на мъдреца Тейн, заобиколено с буйна коса с цвят на буюрска стомана, което се приближава, за да опрости милостиво едногодишното неблагоразумие на Сара… нейното „залитане“ с един прост книговезец… подновявайки предложението си за по-благоприличен съюз…

… последният й поглед — към Библос, към високите стени, към бляскавите библиотеки със скален покрив, скрит под горския гъсталак. С това завършваше част от живота й, толкова сигурно, сякаш бе умряла самата тя.

 

 

„Миналото е тъжно място — казваха Свитъците. — Единствено пътеката на забравата води действително към изкупление.“

 

 

Внезапно ужасено ахване беше последвано от тропот и трясък на разбит порцелан.

— Госпожице Сара! — извика задъхан глас. — Моля ви, елате бързо. Незабавно!

Тя припряно се насочи към парапета от дясната страна, за да открие Пзора, който пухтеше от раздразнение; Деликатните му ръце за манипулации бяха протегнати напред. Сърцето на Сара подскочи, когато видя сламеника на Непознатия празен. Завивките лежаха в безпорядък настрани.

После го видя, облегнат между три бъчви с човешки отпадъци, стиснал в ръка остър керамичен чиреп. Очите на ранения бяха широко отворени и той се взираше с безумен поглед в аптекаря-трек.

„Ужасен е от Пзора — осъзна тя. — Но защо?“

— Страх не изпитвай — успокоително каза Сара на галседем и бавно пристъпи напред. — Страхът сега, не е подходящ.

Показвайки бялото на очите си над ирисите, той отмести поглед от нея към Пзора, сякаш не бе в състояние да събере и двама им в една и съща картина, в едно й също възприятие.

Сара премина на англически, тъй като в някои крайбрежни човешки селища се говореше почти само на него.

— Всичко е наред. Така е. Наистина. Ти си в безопасност. Беше ранен. Ужасно ранен. Но сега вече се оправяш. Наистина. В безопасност си.

Част от думите предизвикваха по-силна реакция, отколкото други. На него като че ли му харесваше думата „безопасност“, затова тя я повтаряше, докато протягаше ръка. Непознатия хвърли тревожен поглед към Пзора. Сара застана така, че мъжът да не вижда трека и напрежението му малко понамаля. Очите му се присвиха и се съсредоточиха върху лицето й.

Накрая, с примирена въздишка, той остави острия чиреп да се изхлузи от треперещите му; пръсти.

— Така е добре — каза му тя. — Никой няма да те нарани.

Макар че първо началният му пристъп на паника беше утихнал, Непознатия продължаваше да гледа към долоския аптекар, като клатеше глава с почуда и очевидно отвращение.

— Проклетдаси… проклетдаси… проклетдаси…

— Дръж се учтиво — смъмри го Сара, докато поставяше под главата му сгънато одеяло. — Без мехлемите на Пзора нямаше да пътуваш на този хубав кораб до гр. Тарек. Както и да е, защо трябва да се страхуваш от един трек? Къде се е чувало за такова нещо?

Той не отвърна, а премигна два пъти към нея, после направи пореден трогателен опит да заговори:

— Джо… джоф… дж-о-о… джоф…

Ядосан, Непознатия рязко престана да заеква и затвори уста, като силно стисна устните. Лявата му ръка се повдигна към слепоочието му — към превръзката, която скриваше тежката му рана — после спря по средата на пътя, сякаш докосването щеше да превърне най-ужасните му страхове в действителност. Той отпусна ръката си и треперливо въздъхна.

„Е, поне се свести — помисли си Сара. — В съзнание е и вече няма треска.“

Глъчката привлече зяпачи. Тя им извика да се отстранят. Щом един трек можеше да докара ранения: до истерия, какво оставаше за вида на кхюински мъжкар, с остри щръкнали шипове от горе до долу по всичките му крака? Дори сега имаше човеци, които не обичаха да виждат около себе си други представители на Шестте.

Затова следващият звук беше последното нещо, което Сара очакваше да чуе…

Смях.

Непознатия седна на сламеника и обхвана с поглед скупчилите се пътници и моряци. Той зяпна към Джома, синът на сапьора, който се бе покатерил върху широкия гръб на Длетото, хванал се за купола-глава над синята черупка на кхюина. Длетото винаги се държеше мило с хлапетата в Доло и всички те много; го обичаха, затова на Сара не й направи впечатление. Но Непознатия се давеше, сочеше към тях и се заливаше в смях.

Той се обърна и видя един от моряците, който хранеше любимия си нур, докато друг хуун търпеливо позволяваше на шимпанзето Прити да стои върху широките му рамене, за да може да вижда по-добре. Непознатия издаде сух крясък — явно не вярваше на очите си.

Той запремигва в смаяна изненада при вида на г’кекския танцьор на скривен Факун, който беше наместил колелата си между Пзора и урския номад Улгор. Факун наблюдаваше ранения човек с две от полюляващите му се очни стълбчета, насочил другите две към съседите си, сякаш за да ги попита какво става.

Непознатия плесна с ръце като възхитено дете. Той се смееше неудържимо и по тъмните му, изпосталели бузи се стичаха цели потоци сълзи.