Дейвид Брин
Звездният риф (32)

Разказът на Алвин

И ето, че бяхме там, току-що пристигнали на платформата на горната станция на теснолинейката след дългото пътуване от пристанището Ууфон. Едва тримата с Хък и Клещовръх сме слезли от мотрисата (заедно с малката Хуфу, която пътуваше за късмет върху черупката на Клещовръх), когато урската ни приятелка Ур-ронн се хвърля към нас, цялата зачервена и развълнувана. Без никакви приветствени предисловия, тя започва на онази ужасна версия на галдве, която трябва да е научила още по времето, когато е била голяма колкото личинка и се е хранела в тревата в равнината Уарил. Знаете кой диалект имам предвид — онзи, който слага след края на всеки израз двойно прещракване. Така че отначало успях да различа само хаос от басови импулси, издаващи ужасна възбуда.

Нещо по-лошо, миг по-късно тя започва да ни побутва, като да бяхме стадо товарни магарета, пришпорвани надолу по склона!

— Хррррм! Я почакай — настоях аз. — Никога не можеш да направиш нещо както трябва, ако си позволяваш толкова да се вълнуваш. Каквото и да имаш да ни казваш, със сигурност може да почака да речеш едно „здрасти“ на приятелите си, които не си виждала от седмици. В края на краищата — йи-хуонгуа!

Да, това беше хуунски гърлен израз на болка. Хък беше претърколила едно от главните си колела върху левия ми крак.

— Млъкни, Алвин. Говориш също като баща си!

„Като баща ми ли? — помислих си аз. — Това изобщо не е супер.“

— Не чу ли какво казва Ур-ронн? — продължи Хък.

Гръклянната ми торбичка задъхано се издигна няколко пъти, докато си припомнях последните дури и осмислях част от брътвежа на Ур-ронн.

Историята си бе невероятна, да, но вече си бяхме казвали помежду си какви ли не лъжи.

— Хр-р-р… звезден кораб ли? — зяпнах урската ни приятелка аз. — И този път говориш сериозно? Да не е просто комета, както се опитваше да ни поднасяш преди година?

Ур-роннудари с предния си крак. Знаеше, че съм я хванал натясно. Тя премина на англически и се закле.

— Този фът е наистина! Фовярвайте ми! Чух Уриъл и Гивц да си фриказват. Снимали са го на флаки!

„На плаки“, преведох си аз от начина, но който разцепената й горна устна обезобразява някои англически съгласни. Фотографски плаки. Може би в края на краищата Ур-ронн не ни поднасяше.

— Можем ли да ги видим? — попитах аз.

Урско раздразнено изсумтяване.

— Ти, куфчина от люсфи и козина такава! Нали тъкмо там се мъча да ви заведа, още откакто фристигна теснолинейката!

— О. — Аз се поклоних и леко замахнах с едната си ръка. — Добре тогава, какво чакаш още? Да вървим!

 

 

Преди години Уриъл Ковачката наследила работилниците на Маунт Гуен от Ур-танна, която била васална наследница на Уленку, която ги получила от собствения си умиращ майстор, великата Урнуну, която възстановила тези могъщи зали, след като земетресения разтърсили като мокър нур Склона през Годината на Яйцето. После легендата се връща в мъгливите времена преди човеците да донесат на Джиджо хартиената памет, когато мъдростта трябвало да се вмести в нечия жива глава или да изчезне. Във времето, когато урските заселници трябвало да се борят и да доказват, че са нещо повече от обикновени препускащи диваци, скитащи се из тревистите равнини, задължени на издигнатите кхюини за всичко, което притежават.

По време на нашите приключения Ур-ронн често разказваше легендата. Дори някои места да бяха преувеличени, онези урси трябва да са били много смели, когато се изкачили по димящия вулкан, за да построят първите груби ковачници до огнените извори от лава, трудейки се сред въглени и постоянна опасност, за да научат тайната на рециклиране на буюрски метал и завинаги да нарушат монопола на сивите кхюини над оръдията.

Добре е, че човеците не са пристигнали по-рано, ’щото отговорите щяха да бъдат в някоя книга — как да се правят ножове, лещи, прозорци и други такива. Естествено, така другите изгнанически раси са щели по-лесно да се освободят от господството на кхюините-резбари. От друга страна, само трябва да чуете как Ур-ронн фъфли легендата, за да разберете каква гордост са донесли на народа й всички тези усилия и жертви.

Направили са го сами, разбирате ли, извоювайки свобода и самоуважение. Попитайте който и да е хуун как бихме се чувствали ние без нашите люшкащи се кораби. Земянитското знание е донесло своите подобрения, но никой не ни е дал наготово морето! Нито нашите далечни патрони гутхатси, нито Великата галактическа библиотека, нито нашите егоистични предци, изсипали ни на Джиджо, наивни и неподготвени. Гордост е да си го свършил сам.

Гордостта може да е много важна, когато нямаш почти нищо друго.

Преди да влезем в ковашкия ад, Клещовръх наметна намокрен с вода плащ върху меката си червена черупка. Аз се загърнах в наметалото си, докато Хък провери очилата и предпазителите на осите си. После Ур-ронн ни въведе покрай застъпващите се кожени завеси в Работилниците.

Групата ни бързо вървеше по мост от обработени бамбукови дървета, увиснал между кипящи басейни, които блестяха в бяло от топлината на кръвта на Джиджо. Изкусно извити тръби отвеждаха тежките пари в каменни съоръжения, които ги изхвърляха навън, за да не изглеждат по-различно от който и да е друг димящ отвор по Маунт Гуен.

Отгоре висяха огромни кофи — едни пълни с буюрски останки, други с пясък, — които очакваха да ги спуснат в огъня и после да ги излеят в глинени калъпи. Урси-работници въртяха скрипци и загребваха с черпаци. Други навиваха голямо кълбо от течно стъкло на края на тръба и го въртяха ли въртяха, за да го превърнат в плосък диск, който постепенно изтъня, втвърди се и изстина — прозорец за къщи далеч оттук.

Помагаха им няколко сиви кхюина, които, по една от ирониите на Джиджо, се бяха оказали другият клан, подходящ за тези условия. Сивите може би бяха дори по-щастливи, отколкото когато техните царици са господствали над Общностите. Но никога не съм можел да разчета изражението на каменните им куполи. Често се чудя как е възможно нашият темпераментен, емоционален Клещовръх да им е роднина.

По-надалеч от горещината пет-шест г’кеки се плъзгаха по гладкия под и попълваха счетоводните книги, докато трекският специалист с пулсиращи синтипръстени опитваше всяка смес, за да гарантира, че продуктите на работилницата ще ръждясат или ще се разпаднат за по-малко от двеста години, както повеляваха мъдреците.

Някои ортодоксални последователи на свитъците твърдяха, че изобщо не би трябвало да имаме ковачи — че са суета, която ни отклонява от спасението чрез небрежност. Но аз смятам, че мястото е суперско, въпреки че пушекът дразни гръклянната ми торбичка и кара гръбните ми люспи да ме сърбят.

Ур-ронн ни преведе през още завеси и се оказахме в Лабораторната пещера, в която Уриъл изучава тайните на своето изкуство — и онези, които предците й са открили с много усилия, и други, взети от човешки текстове. Изкуствени течения освежават въздуха и ни позволяват да свалим някой от предпазните си средства. Клещовръх признателно се освобождава от тежкия си плащ и облива червената си коруба под душа в специалната ниша. Хуфу енергично се плиска, докато аз измивам гръклянната си торбичка. Ур-ронн стои на разстояние от водата — тя предпочита краткото търкаляне в някой чист сух пясък.

Хък се отправи нататък по коридор, от двете страни на който се виждаха много врати, и занаднича в различните зали на лабораторията.

— Хсст! Алвин! — възбудено прошепна тя и ми махна с една ръка и две от очните си стълбчета да ида при нея. — Ела да видиш. Можеш ли да познаеш кой пак е тук?

— Кой? — светкавично се насочи към нея Клещовръх, като оставяше зад себе си пет мокри следи от краката си.

Вече имах доста добра представа за кого говори Хък, тъй като нито един пътник от корабите не влиза в Ууфон, без това да стане известно на пристанищния началник — майка ми. Не ми беше казала нищо, но аз бях дочул, че последният кораб за отпадъци е докарал важен човешки гост, който пристигнал през нощта и се насочил право към теснолинейката на Маунт Гуен.

— Хрррм. Обзалагам се на една сладкобуова тръстика, че пак е онзи мъдрец — предположих аз, преди да се доближа до вратата. — Онзи от Библос.

Обърнатото назад око на Хък изглеждаше разочаровано и докато ни правеше място до себе си, тя измърмори:

— Случайно се сети.

Познавах тази стая. По време на многобройните си предишни идвания тук аз заставах на вратата и наблюдавах какво става вътре. В огромната зала се намираше тайнствената машина на Уриъл — бъркотия от уреди, кабели и въртящо се стъкло. Тя сякаш изпълваше сводестата пещера с триене като в една от онези викториански фабрики, за които можете да прочетете в книгите на Дикенс. Само че, доколкото който и да е от нас можеше да съди, това устройство не произвеждаше абсолютно нищо. Само безброй проблясъци на светлина, докато въртящите се кристални дискове се вихреха като стотици призрачни малки г’кеки, безумно и безплодно търкалящи се едни върху други.

Видях човешкия гост, прегърбен над дървена маса. Пред него бе опънато скъпоценно на вид фолио и той сочеше някаква диаграма, докато Уриъл се люлееше в кръг, повдигаше един по един краката си и клатеше покритата си с кожа глава в израз на несъгласие. Обточената със сиво ноздра на ковачката се беше разширила от раздразнение.

— Фри цялото ни уважение, нъдрецо Фурофоки, сфокойно ножеше да идеш на Съвора, внесто да изнинаваш целия този фът. Не разбиран защо тази книга е толкова важна за нашия фров… за нашето затруднение.

Човекът носеше черно наметало на помощник-мъдрец от онези, които обитават свещените хълмове на Библос в компанията на половин милион печатни книги и от триста години насам се грижат за предаването на мъдростта. Беше красив от хуунска гледна точка — това се случва, когато руното върху главата на някой от мъжкарите им посивее и той остави лицевата си козина да порасне дълга, ефект, подсилен от благороден дълъг нос. Гостът заби пръст в древната страница, при това толкова силно, че се уплаших да не нарани безценния текст.

— Но аз ти казвам, че този алгоритъм е точно каквото ти трябва! Може да се изпълни на една десета от пространството с далеч по-малко части, стига само да вземеш предвид…

Не мога да опиша разговора им по-нататък, защото бе на онзи англически диалект, наречен „инженерски“, и дори моята хуунска памет не е в състояние да ми помогне да изписвам думи, които нито разбирам, нито мога да произнеса. Мъдрецът трябва да беше дошъл, за да помогне на Уриъл в начинанието й. Всеки, който я познаваше, би могъл да предвиди съпротивата й.

Зад двамата спорещи видяхме Урдоннол, по-млада урска техничка, на която Майсторката бе поверила общата поддръжка на тайнствената машина. Урдоннол се взираше във вибриращото и скърцащо устройство и от време на време протягаше ръка, за да затегне някой еластичен ремък или да смаже лагерите. Тя беше старши чирак и имаше всички основания да вярва, че ще стане наследница на Уриъл.

Единствената друга кандидатка бе Ур-ронн, отчасти заради училищните оценки на нашата приятелка, а също и защото беше най-близката от братовчедите по мирис на Уриъл, оцеляла от степна личинка до възрастен индивид. Урдоннол несъмнено правеше всичко възможно — като се грижеше за личния проект на Майсторката, за да увеличи шансовете си, макар очевидно да мразеше голямата машина.

Сред въртящите се дискове се движеха миниатюрни фигурки на кентаври, които правеха фини настройки. Урските мъжкари, които иначе много рядко можеха да се видят извън торбичките на жените им, затягаха ремъци и сглобки под внимателните насоки на Урдоннол. Което, предполагам, подсилваше стремежа им към равенство.

— Толкова за всички тези приказки — хр-хррм — звездни кораби! — наведох се и прошепнах на Хък аз. — Ако наистина ги бяха видели, сега нямаше да си играят с такива глупости!

Ур-ронн трябва да ме бе чула. С наранен поглед, тя обърна към мен дългата си муцуна. Две от трите й очи се присвиха.

— Наистина чух Уриъл и Гивц — изсъска приятелката ни. — Във всеки случай, какво ли знае унник като тев?

— Достатъчно, за да съм сигурен, че всички тези въртящи се стъклени играчки нямат и косъм по кхюински гръб общо с пристигнали космически кораби!

Дори да не се бяхме дърлили помежду си, за банда като нашата не беше лесно дискретно да надзърта някъде — така, както можете да прочетете в детективските истории, че правят човеците. И все пак, онези вътре можеха и да не ни забележат, ако Хуфу не бе избрала този момент, за да се метне в залата, като джавкаше срещу въртящите се скрипци и дискове. Още преди да се усетим, тя скочи върху един от кожените ремъци и започна да тича на място като луда, ръмжейки към двама присвили се урси-мъжкари.

Урдоннол я видя и размаха ръце, под които се показаха ярките жлези под двете й люпилни торбички.

— Това означава какво? Означава какво? — с неясно извиваща се въпросителна интонация произнесе тя. Раздразнението й се усили, когато Майсторката изви сивата си муцуна, за да види какъв е този смут.

Въпреки стереотипите, хууните са в състояние да действат бързо, ако видят очевидна необходимост за това. Втурнах се да хвана Хуфу, като тътнех най-добрите си умбли и се върнах при другите, готов за групово порицание.

— Поведение, което е (удивително, ужасяващо) неприемливо — заяви на галдве Урдоннол. — Прекъсване на важно съвещание (безчестно, микроцефално, нетактично)…

Уриъл прекъсна пороя от обиди на Урдоннол, преди да провокира кипналата, удряща с копита Ур-ронн да отвърне подобаващо.

— Това е достатъчно, Урдоннол — нареди на галседем Майсторката. — Любезно отведи малките при Гибц, която има своя собствена работа с тях, после бързо се върни тук. Трябва да проверим още няколко модела, преди да свършим за днес.

— Ще бъде изпълнено — отвърна на същия език Урдоннол. Като се обърна към нас с агресивно изпъване на шията, по-възрастната помощничка каза: — Елате с мен, крякащо стадо търсачи на приключения такова.

Думите бяха изречени с очевидно презрение, което е възможно на галседем, макар и не толкова грубо, колкото на англически.

— Идвайте бързо. Решено е да изпълните своята идея.

Своя велик план.

Своята еднопосочна експедиция до Ада.