Дейвид Брин
Звездният риф (26)

Дуер

Когато се спуснаха от скалистата Ръбата планина, Дуер поведе Рети и другите из хълмистия район, който постепенно слизаше към морето и който ние наричахме Склона. Царството на Шестте.

Дуер се опита да накара тайнствената си млада пленничка да му разкаже за себе си. Но първите му въпроси получиха само мрачни едносрични отговори. Очевидно не й харесваше фактът, че той е в състояние да разбере толкова много неща от външния й вид, кожените й дрехи, диалекта и маниерите й.

„Ами ти какво очакваше? Тайно да се прехвърлиш през планината и да се промъкнеш в някое от селищата ни, без да ти задават никакви въпроси, така ли?“

Дори само белегът от изгаряне на бузата й привличаше вниманието. Не че обезобразяванията рядко се срещаха на Склона. Инциденти се случваха често и според галактянските стандарти, дори последните трекски мехлеми бяха примитивни лекарства. Въпреки това, хората биха забелязали Рети, където и да отидеше.

Щом спираха, за да се нахранят, тя жадно гледаше към нещата, които Дуер вадеше от раницата си. Чашата и чинията му, очуканата му алуминиева тенджерка, спалният му чувал от мъх на хърчин — неща, които малко облекчаваха живота на онези, чиито предци преди много време се бяха отказали от живота на звездни богове. Дуер откриваше в тъканите дрехи, които носеше, в ботушите със специално обработени дървени подметки, дори в изящната трисъставна урска запалка, проста красота — все примери за първобитно изкуство, като онова, на което бяха разчитали вълконските му предци по време на самотната си изолация на старата Земя. Тук, на Склона, повечето хора приемаха тези неща за даденост.

Но за един клан на преждевремци — престъпници, живеещи в невероятна завист и мръсотия, — те може би изглеждаха като чудеса и си струваше да рискуват какво ли не, за да ги откраднат.

Дали този случай беше изолиран, зачуди се Дуер. Навярно Рети просто беше първата, която залавяха. Някои обири, за които бяха обвинявали нурите, може би бяха извършени от други крадци от отдалечено отшелническо племе.

— Това твоя идея ли беше? Да отмъкнеш първото ценно нещо, което ти попадне, и да избягаш при племето си като герой?

Но нещо му подсказваше, че не е само това. Тя постоянно се оглеждаше наоколо, сякаш търсеше нещо конкретно. Нещо, което имаше значение за нея.

Дуер наблюдаваше как Рети води пленения глейвър с въжето, завързано за кръста й. Нахалната походка на момичето като че ли целеше да го предизвика — него или всеки друг, който можеше да я съди. Между кичурите мръсна коса той с отвращение забеляза криволичещи следи, оставени от паразитни пчели, от които човек лесно можеше да се предпази с трекски мехлем. Но там, откъдето идваше тя, не живееха треки.

Всичко това предизвика у него тревожни мисли. Ами ако собствените му деди бяха направили същото като Рети? Да избягат от Общностите поради някаква причина и да се скрият надалеч? Днес, когато войната — и бежанците — беше останала в миналото, преждевремци почти нямаше. През всичките си години на скитане из половината континент старият Фалън бе открил само една преждевремска банда. Дуер също срещаше преждевремец за пръв път.

„Какво би направил, ако бяха отгледали така самия теб — да дращиш като животно за препитанието си и да знаеш, че отвъд онези планини на запад се простират богати и могъщи земи?“

Дуер никога преди не си беше мислил така за Склона. Повечето свитъци и легенди подчертаваха, че шестте изгнанически раси вече са паднали, а не разкриваха още колко път им остава да извървят.

 

 

Същата вечер той извади тобарови орехи, за да призове друг тит будилник — не защото искаше да стане рано, а за да чува постоянния почукващ ритъм, докато спи. Когато Калнокракия нададе вой от ужасната смрад и скри муцуната си, Рети тихо се изкикоти и за пръв път се усмихна.

Дуер настоя да прегледа краката й преди да си легнат и тя мълчаливо му позволи да се погрижи за двете пришки, които вече проявяваха първите признаци на инфектиране.

— Когато стигнем на Събора, за теб ще се погрижат лечители — каза й той. Нито един от двама им не отбеляза нищо, когато ловецът взе мокасините й и ги пъхна под спалния си чувал за през нощта.

Докато лежаха под звездното небе, отделени от тлеещите въглени на огъня, той настоя Рети да му назове няколко съзвездия и кратките й отговори му помогнаха да отхвърли една важна възможност — да е пристигнала някоя нова група от изгнаници-човеци, унищожили кораба си и заселили се далеч от Склона. Рети не можеше да разбере защо е толкова важно да му изреди няколко от съзвездията, но Дуер се избави от още един източник на тревога. Легендите бяха същите.

 

 

На зазоряване Дуер се събуди, подушил нещо във въздуха — позната миризма, почти приятна, но в същото време изнервяща — усещане, което веднъж Ларк тайнствено бе обяснил като „отрицателни йони и водни пари“. Той събуди Рети и припряно отведе глейвъра под надвисналата наблизо скала. Калнокракия ги последва, движейки се като г’кек с артрит и ядосано мърморейки заради ранното събуждане. Групата успя да стигне под скалата, тъкмо когато се разрази завесна буря — движеща се вълнообразно завеса от постоянен дъжд, която пълзеше по планинския склон отляво-надясно и изливаше вода като прозрачна покривка, помитаща всичко под себе си. Рети гледаше с разширени очи към пълзящата покрай тях стена, изпъстрена с всички цветове на дъгата, която потопи лагера им и обрули половината листа от дърветата. Очевидно никога преди не беше виждала подобно нещо.

После възобновиха пътуването си. Навярно се дължеше на неспокойния сън през нощта или на внезапното събуждане. Но сега Рети като че ли не бе толкова нацупена и повече се радваше на гледките, като например на поляната, покрита с жужащи цветя — жълти тръби, обточени с черен пух, които се вееха на постоянния западен вятър и вихрено се въртяха и жужаха в края на дългите си стъбла. Рети гледаше очарована от странния танц на измама и опрашване.

„Дори само това, че успяхме да стигнем чак дотук, е постижение“, отбеляза мислено Дуер, чудейки се как ли е издържало момичето.

Когато планинските склонове отстъпиха пред по-ниските хълмове, Рети се отказа да крие повече невероятното си любопитство. Тя започна като посочи и попита:

— Тези дървени прътове за подпиране на раницата ти ли са? Не я ли правят тежка? Обзалагам се, че са кухи.

После:

— Щом си ловец, къде са останалите от ловната ти група? Или винаги ловуваш сам?

В бърза поредица последваха още въпроси:

— Кой ти направи лъка? На какво разстояние можеш да уцелиш нещо с големината на дланта ми?

— Когато си бил малък, на едно място ли си живял през цялото време? В… къща? Взимал ли си със себе си нещата, които си искал да задържиш, или е трябвало да ги оставящ, когато си се местел?

— Щом си израснал до река, виждал ли си някога хууни? Как изглеждат? Чувала съм, че били високи като дървета и носовете им били дълги колкото ръката ти.

— Триките наистина ли правят трикове? Наистина ли са направени от дървесен сок? Ядат ли боклуци?

— Нурите изобщо някога спират ли? Чудя се защо ли Буюр ги е направил такива.

Като се изключеше навикът й да превръща Буюр в собствено име, Дуер не би могъл да зададе последния въпрос по по-добър начин. Калнокракия беше постоянна досада, мотаеше се между краката, гонеше горски създания, после лягаше на сянка някъде на пътеката и вдигаше весела врява, когато Дуер не успяваше да го различи от надвисналия отгоре листак.

„Лесно щях да се справя с теб, ако не трябваше да се занимавам с глейвъра и това хлапе“, помисли си Дуер към ухиления нур. И все пак започваше да се чувства отлично. Щяха да направят страхотно впечатление на Събора и със сигурност щяха да бъдат основна тема за разговор на празника.

За обяд Рети приготви с готварския му нож горската кокошка, която бе застрелял. Дуер едва успяваше да следи с поглед сръчните й ръце, докато хубавите парчета с цвъртене падаха в тенджерката, а отровните жлези политаха в боклучената яма. Тя свърши, с драматичен жест избърса ножа и му го подаде.

— Задръж го — каза Дуер и тя му отвърна с колеблива усмивка.

С тези думи той престана да бъде неин пазител и се превърна в неин водач, придружаващ блудната дъщеря обратно в прегръдките на клана и Общностите. Или поне така си мислеше, докато известно време по-късно, както се хранеха, тя каза:

— Всъщност, и преди съм виждала като него.

— Като кого?

Рети посочи към глейвъра, който кротко дъвчеше храната си под сянката на едно люлеещо се бамбуково дърво.

— Ти си мислиш, че никога не съм виждала, щото се страхувах, че щъ ма ухапе. Но аз съм виждала, отдалече. Цяло стадо. Хитри дяволчета, трудно се фащат. На момчетата им отиде цял ден да уцелят с копията си един от тях. Месото им адски смърди, ама на момчетата им хареса.

Дуер мъчително преглътна.

— Да не би да искаш да кажеш, че твоето племе ловува и яде глейвъри?

Рети го погледна с кафявите си очи, изпълнени с невинно любопитство.

— А вие от тази страна не го ли правите? Не съм изненадана. Имате по-лесна плячка и по-хубава храна.

Той поклати глава. От думите й му се пригади.

Част от него го укори: „Ти сам искаше да застреляш този глейвър, ако минеше през прохода“.

„Да, но само като крайна мярка. И нямаше да го изям!“

Дуер знаеше как го наричат хората — „Дивия мъж от гората“, който живее извън закона. Той сам подхранваше мълвата, тъй като по този начин приемаха тромавата му реч като нещо много по-мъжествено, отколкото срамежливостта. Всъщност, убиването беше част от всеки лов и той го вършеше колкото можеше по-опитно и бързо, без да изпитва удоволствие. А сега да научи, че хората отвъд планината ядат глейвъри! Мъдреците щяха да бъдат ужасени!

Още откакто бе предположил, че Рети идва от преждевремска банда, Дуер знаеше, че негов дълг е да отведе местното опълчение на експедиция, за да заловят отклонилия се клан. На теория това щеше да е само твърдо, но внимателно връщане на избягали братовчеди обратно в лоното на Общностите. Но сега Рети несъзнателно бе обвинила племето си в друго престъпление. Свитъците бяха недвусмислени. „Не трябва да ядете онова, което е рядко. Трябва да пазите онова, което е ценно. — Но над всичко: — Никога не трябва да ядете онова, което някога е летяло сред звездите.“

Дуер усети горчивия вкус на иронията в устата си. Защото след като доведяха преждевремците за процеса, неговата работа щеше да е да събере всички живи глейвъри на изток от Ръбатата планина… и да убие онези, които не успее да хване.

„О, но от това няма да стана по-лош… защото няма да ги изям.“

Рети трябва да бе доловила реакцията му: Тя се обърна и погледна към недалечната група големи бамбукови дървета, чиито млади издънки бяха дебели едва колкото кръста й. Тръбовидните зелени стъбла вълнообразно се люлееха, също като козината по корема на ленивия нур, задрямал в краката й.

— Ще ме обесят ли? — тихо попита момичето. Белегът на лицето му, почти изчезнал, когато се усмихваше, сега изглеждаше опънат и синкавобял. — Старият Клин разправя, че вие, склонярите, бесите преждевремците, ’гато ги фащате.

— Глупости. Всъщност, всяка раса сама се оправя със своите…

— Старите хора казват, че склонярският закон е такъв. Да убиват всеки, който се опита да води свободен живот на изток от Ръбатата планина.

Внезапно побеснял, Дуер заекна.

— Щом… щом си смятала така, защо тогава дойде с мен? За… за да си пъхнеш главата в клупа ли?

Рети стисна устни. Тя извърна очи и тихо промълви:

— Няма да ми повяваш.

Дуер се разкая за изказването си.

— Защо не опиташ? — вече по-спокойно попита той. — Може… може пък да те разбера по-добре, отколкото си мислиш:

Но тя отново се оттегли в черупката си от замислено мълчание и престана да отговаря на въпросите му.

Докато Дуер припряно миеше съдовете, Рети се завърза за въжето на глейвъра, макар да беше казала, че може да върви свободна. Той намери готварския си нож до загасените въглени, където трябва да го бе оставила след онези остри думи.

Този жест на отхвърляне го ядоса и той мрачно измърмори:

— Да се махаме оттук.