Дейвид Брин
Звездният риф (20)

Сара

На известно разстояние под Доло реката опипваше пътя си сред огромното тресавище, в което се знаеше, че дори хуунските моряци загубват главния канал, закачат се в корени на дървета или засядат в пясъчни наноси. При нормални обстоятелства кафявият, търпелив екипаж на отпадъчния носач „Хауф-уоа“ би разчитал вятърът и ритмичните приливи и отливи на реката да го освободят. Но сега обстоятелствата не бяха нормални. Затова хууните сгънаха зелените си наметала, — с което разкриха тревожните петна по изпъкналите си гръбначни хребети — и започнаха да тикат „Хауф-уоа“ с пръти, направени от бамбуково дърво. От време на време трябваше да им помагат дори пътниците, за да не позволят тинестото дъно да сграбчи кила. Тревожното настроение въздейства на корабния контингент от вятърничави нури, които нервно джавкаха, подскачаха по мачтите, не изпълняваха командите и изпускаха въжетата.

Накрая, точно преди да падне нощта, лоцман-капитанът изведе украсения нос на „Хауф-уоа“ през последния блатист участък с клюмнала дълготрева, за да стигнат до мястото на Единството, където речните ръкави се сливаха в едно още по-мощно цяло. Гората от гару отново ги посрещна, простряла спасителния си покров над двата бряга. След такъв тежък ден въздухът като че ли изведнъж освободи пътниците и екипажа от влажните си лапи. Хладен ветрец галеше кожа, люспи и козина, докато черните нури скачаха през борда, за да цопнат до бавно плъзгащия се кораб, а после се катереха по мачти и рейки, за да се протягат й перчат.

Сара благодари на Прити, когато помощничката й донесе вечеря в дървена купа. После шимпанзето отнесе настрани собствената си храна, за да изхвърли във водата пикантните листа, които хуунските готвачи обичаха да слагат в почти всичките си гозби. Следите от мехурчета показаха, че речните обитатели, които се хранеха с отпадъци, не са толкова придирчиви. Сара нямаше нищо против пикантния вкус, макар че след прекалено много дни на корабна храна, екскрементите на повечето земянити придобиваха ярки цветове.

По-късно Прити донесе две одеяла и Сара взе по-дебелото, за да завие Непознатия, който спеше до главния трюм, пълен с внимателно подредени сандъци с отпадъци. Челото му бе покрито с пот и Сара го избърса със суха кърпа. От сутринта на предишния ден не бе имал повече моменти на просветление, след толкова за кратко проявилото се, когато зловещият метеорит разцепи небето.

Сара се опасяваше да пренасят ранения толкова припряно и несигурно. И все пак в гр. Тарек имаше добра болница. А така можеше да го наглежда, докато изпълняваше и другото си задължение — грубо наложено й предишната вечер, след онзи безумен конклав в Дървото на събранието.

Наблизо като мрачна кула стоеше Пзора, заспал, но постоянно бдителен за състоянието на пациента си. Аптекарят издишваше кълба пара от специалния си пръстен, който рутинно изпълняваше химични операции, неразбираеми както за най-добрите учени на Джиджо, така и за самите треки.

Сара наметна на раменете си второто меко г’кекско одеяло, обърна се и се загледа в спътниците си.

Джома, младият син на Хенрик, сапьорът, лежеше сгушен наблизо и тихо похъркваше след вълнението от първото си напускане на дома. По-близо до мачтата седеше Джоп, гневният представител на фермерите и арендаторите от Доло, който се взираше в сумрака към подвързан в кожа екземпляр на някой от Свитъците. По-нататък до парапета отдясно Улгор, урският номад, говорил на събранието предишната вечер, стоеше коленичил пред кхюински резбар, когото наричаха Длетото, един от многото синове на техния матриарх Дървоядката. Длетото в продължение на години бе живял сред учените Сиви кхюини от гр. Тарек, така че избирането му за представител на долоския кошер изглеждаше естествено.

От покрита отвътре с мъх торбичка Улгор извади треперещ рюк-симбионт, от онзи тип, който бе пригоден да ляга върху урски глави. Вибриращата мембрана изпълзя върху всяко от трите му очи и оформи Маската, която разкрива. Междувременно рюкът на Длетото се уви около зрителната лента, разделяща надве пъпешовидния му купол. Краката на кхюина се свиха и оставиха навън само бронираните му лапи.

Двамата започнаха да разговарят на хибриден диалект на галактически две — в най-добрия случай, труден език за човеци. Освен това ветрецът отнасяше високите свистотонове и оставяше само ниските синкопирани прещраквания. Навярно поради тези причини двамата пътници изглежда не се интересуваха, че може да ги слуша някой друг.

Може би, както често се случваше, те подценяваха силата на човешкия слух.

„Или пък разчитат на нещото, наречено общоприета любезност“, иронично си помисли тя. В последно време Сара бе започнала да подслушва, необичайна привичка за иначе скромна и затворена млада жена. Причината се криеше в силния й интерес към езиците. Този път обаче, умората надделя над любопитството.

„Остави ги на мира. В гр. Тарек ще имаш много възможности да изследваш диалектите.“

Сара отнесе одеялото си между два сандъка с печата на Нило, от които се излъчваха познатите миризми на хартиената фабрика. След онова безумно градско събрание не бе имала много време за отдих. Само няколко мидури след прекъсването му старейшините бяха пратили вестител да събуди Сара с тази задача — да поведе представителство надолу по реката в търсене на отговори и напътствия. Бяха я избрали, защото познаваше Библос, а и за да представлява долоските арендатори, така както Джоп щеше да говори от името на фермерите, а Длетото — от името на кхюините, живеещи нагоре по реката. Останалите пратеници бяха Улгор, Пзора и Факун, г’кекски танцьор на скривен. Тъй като вече им бяха запазили места на „Хауф-уоа“, който пътуваше за гр. Тарек, те не можеха да откажат. Заедно с капитана на кораба, това правеше поне по един представител от Шестте изгнанически раси. Добро предзнаменование, надяваха се старейшините.

Сара продължаваше да се чуди за Джома. Защо Хенрик пращаше момчето на пътуване, пълно с опасности дори в мирни времена?

„Той ще знае какво да прави — беше казал мълчаливият сапьор и бе поставил сина си под номиналната опека на Сара. — Когато стигнете в гр. Тарек.“

„Де да можех да кажа същото и за себе си“, тревожно си помисли тя. Не бе възможно да отклони тази задача, колкото и да й се искаше.

„Измина година, откакто умря Джошу — откакто срамът и мъката те превърнаха в отшелница. Освен това на кого му пука, че си се направила на глупачка заради мъж, който изобщо не можеше да стане твой? Всичко това няма никакво значение сега, когато светът, който познаваме, наближава края си.“

Сама в мрака, Сара се вълнуваше.

„Дали Дуер и Ларк са в безопасност? Или на Събора вече се е случило нещо ужасно?“

Тя усети, че Прити се сгушва до нея под собственото си одеяло, споделяйки топлината й. Хуунският кормчия тътнеше напевна мелодия, без думи на какъвто и да е език, разбра Сара, и в същото време излъчваше чувство на неясна, безкрайно търпелива ведрина.

„Всичко ще се оправи“, като че ли казваха хуунските умбли.

Сънят най-сетне изпълзя от умората на тялото й, за да се простре над нея, докато Сара си мислеше:

„Аз… наистина… се надявам… да е така.“

 

 

По-късно, посред нощ, рязко я събуди страшен сън и я накара да седне, притиснала одеялото до себе си. Очите й се взираха над спокойната вода, осветявана от две луни, но сърцето й препускаше, докато трепереше от ужасния кошмар.

Пламъци.

Лунна светлина проблясваше по водата и в очите й се превръщаше в огън, който ближеше скалния покрив на библоската библиотека и го покриваше с топлината и саждите от половин милион пламтящи книги.