Дейвид Брин
Звездният риф (2)

Прелюдия

Единствено болката му пречи да се разпадне… в противен случай, подобно на смачкана кукла или счупена играчка, вече да се е разнищил, да е отпуснал нацепените си стави сред калните тръстики и да е изчезнал във времето.

Кал го покрива от главата до петите и избледнява на местата, на които слънчевите лъчи изсушават ронливи парчета, по-светли от тъмната му кожа. Те покриват голотата му по-предано, отколкото овъглените дрехи, опадали като сажди от тялото му след паническото му бягство от пожара. Калната покривка успокоява парещите му болки и приглушените страдания стават почти приятни, като словоохотлив ездач, когото тялото му пренася през безкрайно, коварно тресавище.

Сякаш го обгръща някаква музика, мъчителна балада от рани и изгаряния. Опус от травми и шок.

Поразително печална каденца е дупката отстрани на главата му.

Един-единствен път той вдигна ръка към зейналата рана. В очакване да се докоснат до кожа и кост, пръстите му ужасяващо продължиха да потъват навътре, докато някакъв далечен инстинкт не го накара да потръпне и да ги извади. Не беше в състояние да стигне докрай — загуба, която не би могъл да осъзнае.

Загуба на способност за осъзнаване…

Калта хищно сърба и го тегли с всяка следваща крачка. Трябва да се наведе и да пълзи, за да преодолее поредната преграда от преплетени клони, пронизани от червени и жълти пулсиращи вени. Сред тях са впримчени парчета стъклени тухли и надупчен метал, разядени от годините и киселинните сокове. Той заобикаля тези места, защото смътно си спомня, че някога е знаел основателни причини да ги избягва.

Някога бе знаел много неща.

Скрита под мазната вода лиана го спъва и той цопва в калта. Размахал ръце, едва успява да задържи главата си на повърхността, като кашля и се дави. Тялото му трепери, докато се мъчи отново да се изправи на крака, после продължава напред, напълно изсмукан.

Още едно такова падане би означавало край.

Докато упоритият навик движи краката му, съпътстващите го болки изпълняват сложна фуга, остра и стържеща, жестока и без да са нужни думи. Единственото му сетиво, което изглежда незасегнато след грешката с лота, катастрофата и пожара, е обонянието. Той няма посока и цел, но миризмата на кипящо гориво и на собствената му опърлена плът му помагат да продължава — да се влачи, да пълзи и да се препъва все напред, докато дразнителят накрая не отслабне.

Изведнъж лианите изчезват. Вместо тях напред се простира тресавище — осеяно със странни дървета със спираловидно извити корени. Страх обгръща ума му — водата става все по-дълбока. Скоро безкрайното блато ще стигне до мишниците му, после още по-нагоре.

Скоро ще умре.

Дори болките като че ли стихват и го отпускат, сякаш долавят безплодността на усилието да, говорят на мъртвец. Той изправя прегърбените си рамене — за пръв път откакто, гърчейки се в пламъци, се изтърколи от останките. Като се тътри по лепкавата кал, той прави бавен кръг…

И неочаквано се озовава пред две очи, които го наблюдават от клоните на най-близкото дърво. Очи, разположени над къса муцуна с остри като игли зъби. „Прилича на малък делфин — мисли си той, — космат делфин с къси, жилави крака… с вперени напред очи… и с наострени уши…“

Е, навярно сравнението с делфин не е подходящо. В момента умът му не е в най-добрата си форма. И все пак изненадата предизвиква в мислите му нова връзка. По някаква недоразкъсана логична верига се плъзга спомен, който почти оформя дума.

— Ти… Ти… — мъчи се да преглътне той. — Ти… Ти… т-т-т…

Съществото вирва глава, за да го погледне с любопитство, и се примъква по-близо на клона, докато той с протегнати ръце се препъва към него…

Изведнъж някакъв шум привлича вниманието на зверчето.

Плясък във вода… последван от още един, после още, повтарящи се в решително темпо и ритмично приближаващи се към тях. Свистене и плясък, свистене и плясък. Съществото с гладката козина присвива очи покрай него, после изпуска тиха, разочарована въздишка. Сякаш в мъгла, то светкавично се обръща и потъва сред странно оформените листа.

Той повдига ръка и се опитва да го задържи. Но не може да намери думите. Нито сили да изкаже мъката си. Крехката му надежда се разбива в бездната на самотата. И устните му отново изпускат мъчителен стон.

— Ти…! Ти…!

Плясъците се приближават. Сега се намесва нов шум — ниско хриптене от поемане на въздух.

В отговор на хриптенето се разнася порой от редуващи се тракания и изсвирвания.

Той разпознава в тази глъчка реч на разумни същества и без да разбира думите. Вцепенен от болка и отчаяние, се обръща… и изненадано премигва при вида на лодка, която изплува от горичката блатни дървета.

Лодка. Думата — една от първите, които някога е научил — бързо и лесно стига до ума му, както някога го бяха правили безброй други думи.

Лодка. Изградена от много дълги и тесни тръби, хитро огънати и съединени помежду си. Движат я фигури, които в съвършено единство гребат с весла и насочващи прътове. Фигури, които познава. И преди е виждал подобни. Но никога толкова близо една до друга.

Никога във взаимодействие.

Едната от тях представлява конус от натрупани един върху ДРУГ смаляващи се към върха пръстени, опасани с ресни от гъвкави пипалца, които държат дълъг прът и с него отблъскват корените на дърветата от корпуса на лодката. Близо до конуса двама широкоплещести, облечени в зелени дрехи двукраки гребат с огромни, подобни на лопати весла и дългите им люспести ръце мътно проблясват под косите слънчеви лъчи. Четвъртата фигура се състои от брониран син изгърбен торс, покрит с дебела кожа и отгоре завършващ с нисък купол, опасан от блестящо лентовидно око. Пет мощни крака стърчат навън от центъра, сякаш съществото във всеки момент може да се хвърли едновременно във всички посоки.

Той познава тези силуети. Познава ги и се страхува от тях. Но действително отчаяние изпълва сърцето му едва, когато забелязва последната фигура, застанала на кърмата, стиснала румпела на лодката и оглеждаща гъсталака от лиани и разядените скали.

Това е фигурата на по-дребно и по-стройно двукрако, облечено в дрехи от груба, тъкана материя. Познати очертания, прекалено сходни с неговите. Непознат, ала който споделя собствения му произход, водещ началото си от брега на едно конкретно солено море на много еони и галактики разстояние в космоса.

Това е последната фигура, която иска да види на такова окаяно място, толкова далеч от дома.

Отчаянието го изпълва, когато бронираното петокрако повдига ноктестия си крайник, за да посочи към него с вик. Другите припряно отиват на носа и ахват. Той също зяпва към тях, защото гледката си заслужава — всички тези лица и фигури, които са удивени от вида му и възбудено разговарят помежду си. После те се втурват по местата си и задружно продължават да гребат към него с очевидното намерение да го спасят.

Той повдига ръце, като че ли иска да ги приветства. После, сякаш по някаква заповед, и двете му колена се подкосяват и мътната вода се втурва, за да го обгърне.

Макар и без думи, през тези няколко секунди, докато се отказва да се бори за живота си, иронията стига до ума му. Изминал е дълъг път и много е преживял. Съвсем доскоро му се беше струвало, че негова участ, негова гибел ще са пламъците.

И сега тази смърт — удавянето — му изглежда някак по-подходяща.