Дейвид Брин
Звездният риф (14)

Разказът на Алвин

Добре, не съм толкова бърз, колкото някои. Никога няма да мисля толкова светкавично, колкото Хък, която винаги може да ме оплете в словесни кръгове.

В това няма нищо лошо, струва ми се. Можех да израсна в нашето малко хуунско пристанище и да си мисля, че съм страшно умен младеж — също толкова духовит и готин, колкото литературния ми псевдоним, — просто ’щото мога да прочета всяка англическа книга и да си въобразявам, че съм писател. Чудесно е, че този малък г’кекски гений живее в съседната хута, за да ми напомня, че дори по-умният от средното равнище хуун все пак си остава хуун. Тъп като галош.

Така или иначе, ето че клечах между двама от най-добрите си приятели, докато те се дърпаха за това какво да правим с идващото лято и изобщо не ми хрумна, че и Хък, и Клещовръх се мъчат да ме агитират на повече от едно равнище.

Клещовръх прекара само няколко дури в опити да ни разкаже за последните си „чудовища“ — сивкави силуети, които смяташе, че е зърнал в мрака, докато отегчено се грижел за омаровите кошари на кошера си. Толкова много пъти ни беше излизал с този номер, че нямаше да го изслушаме, дори да ни бе донесъл зъб от Моби Дик, с щръкнал като клечка за зъби от единия му край дървен крак. Той въздъхна през петте си отвора едновременно, отказа се да бърбори за последното си откритие и премина към защитата на своя проект „Наутилус“.

Клещовръх с тревога научи, че Хък иска да се откажем от плана. Той вдигна крака навън от твърдата си черупка и засъска като парна машина:

— Слушайте, нали вече се договорихме-хме. Просто трябва да довършим батискафа, иначе за какво работим вече цяла година-дина!

— Ти се занимаваше с по-голямата част от дърводелската работа и изпитанията — отбелязах аз. — Ние с Хък предимно чертаехме планове за…

— Точно така! — прекъсна ме Хък, изцъклила двете си очи, за да подчертае думите си. — Естествено, ние ти помагахме със схеми и някои малки части. Беше забавно. Но никога не съм се съгласявала наистина да се спускам с тази проклетия на морското дъно.

Синият купол на Клещовръх се изправи докрай и очните му процепи като че ли се завъртяха.

— Но ти каза, че е интересно! Нарече идеята суперска!

— Така е — призна Хък. — На теория направо е страхотно. Но има един проблем, приятел. Освен това е адски опасно.

Клещовръх се олюля назад, сякаш тази мисъл никога не му бе идвала наум.

— Ти… никога преди не си казвала такова нещо.

Обърнах се да погледна към Хък. Струва ми се, че никога дотогава не я бях чувал да изрича тази дума. Опасно. По време на всичките ни приключения тъкмо тя винаги бе готова да рискува, като понякога дори ни предизвикваше с хапливи подигравки така, както могат само г’кеките в онези редки случаи, когато оставят настрани любезността и се опитват да се държат гадно. Хък беше сираче, Ур-ронн и Клещовръх произхождаха от скромни раси и ако загинеха, нямаше да липсват много на когото и да било. Така че обикновено на мен се падаше да изпълнявам ролята на гласа на предпазливостта — роля, която мразех.

— Да — отсече Хък. — Явно е време някой да отбележи разликата между поемането на пресметнат риск и извършването на чисто самоубийство. А тъкмо това ще направим, ако се качим на борда на онази твоя измишльотина, Клещовръх!

Нашият беден кхюински приятел изглеждаше така, сякаш някой го бе ударил с пръчка по кракоустата. Куполът му затрепери.

— Всички вие знаете-аете, че никога не съм карал приятелите-лите…

— Да идат някъде, където не би отишъл ти, така ли? — прекъсна го Хък. — Страхотно бе, искаш да ни завлечеш със себе си под морската повърхност. Ама ти си създаден така, че да се чувстваш съвършено удобно на морското дъно.

— Само отначало-чало! — възрази Клещовръх. — След няколко пробни гмуркания ще се спуснем и по-надълбоко и аз ще бъда вътре с вас, ще поема същия-щия риск!

— Хайде, Хък — намесих се аз. — Дай малко почивка на бедната му черупка.

— Във всеки случай-чай — упорстваше Клещовръх, — какво ще кажете за вашия план? Батискафът поне ще е нещо законно. Вие искате да нарушите правилата и да извършите забранени неща-ща!

Сега беше ред на Хък да премине в защита.

— Какви забранени неща? Никои от нас не могат да се размножават помежду си, така че не съществува възможност да извършим това престъпление, докато сме оттатък границата. Така или иначе, ловците и инспекторите я пресичат:

— Естествено. Но е разрешението на мъдрецитезците!

Хък пренебрежително сви две от очните си стълбчета, сякаш за да покаже, че дребните законови подробности не я интересуват.

— Въпреки това предпочитам да наруша закона, пред чистото самоубийство.

— Искаш да кажеш, че предпочиташ тъпото пътешествие до някоя съборена буюрска развалина, само за да четеш досадни стари стенни надписи-си, пред възможността да видиш Бунището-щето? И истински живи чудовища?

Хък изпъшка и презрително се завъртя в кръг. Преди това Клещовръх ни бе разказал за нещо, което зърнал в плитчините на юг от града онази сутрин. Нещо с блестящи сребърни люспи профучало край него, кълнеше се той, като размахвало, както му се сторило в далечния сумрак, подводни криле. Тъй като слушахме подобни истории едва ли не още от деня на излюпването му, ние изобщо не му повярвахме.

И точно тогава двамата поискаха аз да реша.

— Спомни си, Алвин — измънка Хък. — Преди малко ми обеща…

— Ти обеща и на мен, още преди месеци! — извика Клещовръх толкова разпалено, че забрави да заекне.

И тогава се почувствах като трек, застанал между две копи наистина хубаво сено. Харесваше ми идеята да видя дълбокото Бунище, в което след заминаването на буюрите бяха изчезнали всички чудеса. Подводно пътешествие като в книгите на Халер или Жул Верн.

От друга страна Хък беше права, че планът на, Клещовръх е предизвикателство към Ифни. Рискът можеше да си струва за един скромен кхюин, който дори не знаеше със сигурност коя е майка му, но на мен ми бе известно, че моите сънародници ужасно щяха да се разстроят, ако изчезнех и загинех, без да оставя поне сърцепрешлена си за душесмилане и вуфиране.

Във всеки случай Хък предлагаше почти също толкова суперска перспектива — да открием писания по-древни от книгите, които човеците са донесли на Джиджо. Може би истински буюрски разкази. От тази идея тръпки побиха смукателните ми възглавнички.

Оказа се, че няма нужда да избирам, защото тогава се появи моят женски нур Хуфу, шмугна се под краката на Клещовръх и колелата на Хък, джавкайки нещо за спешно съобщение от Ур-ронн.

Ур-ронн искала да ни види.

Нещо повече — имала голяма, изненада за нас.

 

 

А, да. Трябва да ви представя Хуфу.

На първо място, тя всъщност не е мой нур. Често се навърта край мен и в много от случаите моите тътнооргани очевидно действат, като я карат да върши каквото поискам. Въпреки това ми е малко трудно да опиша взаимоотношенията между хуун и нур. Самата дума — „взаимоотношения“ — означава много неща, които просто нямат никаква връзка с проблема. Може би това е един от онези случай, в които гъвкавостта на англическия, обикновено най-страхотната му особеност, просто се превръща в мъглявост.

Във всеки случай, Хуфу не е разговорно-решителна. Не е разумно същество като нас, представителите на Шестте. Но тъй като идва на повечето ни приключения, предполагам, че е също толкова член на бандата, колкото и всички останали. Мнозина твърдят, че нурите били луди. Разбира се, на тях като че ли не им пука дали ще умрат, стига да видят нещо ново. Навярно повече нури са загинали от любопитство, отколкото от лигъри на земята или от морски вкочанячи във водата. Затова знаех как щеше да гласува в спора ни Хуфу, ако можеше да говори.

За щастие дори Клещовръх разбираше, че е излишно да предлага да оставим тя да реши каквото и да е.

Та така, стоим си там и се дърлим, когато този малък нур дотърчава по вълнолома и джавка като луд. Веднага ни става ясно, че ни предава семафорно съобщение, защото има смисъл. Нурите не могат да говорят галактически две или който и да е друг език, грокиран някога, но могат да запомнят и повторят всеки кратък, излъчен с огледало сигнал, който засекат с острите си очи. Могат даже да разберат за кого е предназначено съобщението. Това е суперски талант и би могъл да е ужасно полезен — стига само да го правеха винаги, а не просто когато им скимнеше.

На Хуфу, естествено, трябва да й беше скимнало, щото веднага започна да джавка кратко съобщение на галдве. (Предполагам, че ако бе опитал, стар телеграфист като Марк Твен, свикнал да работи е морз, не би имал проблеми с галдве.)

Както вече казах, съобщението идваше от урската ни приятелка Ур-ронн и гласеше: „ПРОЗОРЕЦЪТ ГОТОВ. ЕЛАТЕ БЪРЗО. СЛУЧВАТ СЕ ДРУГИ, МНОГО СТРАННИ НЕЩА!“

Сложих накрая възклицателен знак, ’щото тъкмо по този начин Хуфу завърши рецитацията си на посланието, което бе видяла да проблясва от Маунт Гуен — с възторжено излайване. Сигурен съм, че именно изразът „странни неща“ я бе накарал да се втурне презглава насам.

— Ще взема водната си раница — след кратко мълчание каза Клещовръх.

— Аз пък ще си взема очилата — прибави Хък.

— Аз ще си взема наметалото и ще ви чакам при теснолинейката — сложих точката аз. Нямаше нужда да обсъждаме. Не и след такава покана.