Дейвид Брин
Звездният риф (126)

Епилог

Това е странна вселена.

Той се замисля, без да използва думи. Така е по-лесно. В последно време беше открил доста начини да изразява идеи без помощта на рояците от мляскащи, жужащи, тракащи звуци, които се носеха из всичките му мисли.

Музика и песни. Числа. Рисунки с молив. Чувства. И странните цветове, хвърляни от онези смешни живи визьори, които понякога носеха хората на този свят.

„Рюкове.“

Докато бавно се подобрява, той открива, че може да си спомня по-ясно важните имена.

„Сара, Джома, Прити…“

И някои други думи, понякога по две-три едновременно.

Паметта му също става по-ясна. Може да си спомни разузнавателния кораб, например, взривен, докато той безуспешно се опитваше да отклони кораба-преследвач от плячката му.

Не успя и получи мълниеносна поредица от удари. Следваше период, който продължаваше да е мъгляв, смътни образи на бързо движение и промяна… след което падаше сред пламъци, разби се…

Не, не. Мисли за нещо друго.

„Езда.“ Това беше много по приятна тема за размисъл. Езда на оседлано животно. На мощен кон. Опиянителната, изненадваща радост от преживяването, когато студеният вятър брулеше лицето му и носеше хиляди удивителни миризми.

Колко странно да открие толкова много неща за този нов свят! За един живот, лишен от онова, което прави повечето хора човеци. От властта на думите.

И сега той си спомня. Нещо много подобно на това нараняване се е случвало и преди. С негов приятел.

С неговия капитан.

В ума му полита нов образ. Красива, лъскаво сива фигура. Опашка, размахваща се във вода, пълна с малки мехурчета. Тясна, напомняща на бутилка челюст, пълна с остри, усмихващи се зъби. Наранен, но въпреки това изключително мъдър мозък.

Той беззвучно произнася три срички.

„Крей… дей… ки…“

И изведнъж това повлича със себе си още спомени. За други приятели. За кораб. За мисия. И нужда.

Образ на водни глъбини. Толкова дълбоки и мрачни, че не прониква никаква светлина — скривалище, но не и убежище. В целия огромен космос никъде няма убежище.

Но сега, сякаш освободено от затвора на болестта му, още нещо полита в ума му и го изненадва с неочакваната си поява.

Име.

„Моето… име.“

 

 

Хлъзгаво от толкова дългия плен, то отскача отвсякъде, докъдето се докосне. Рикошира насам-натам и накрая се отпуска в обсега му.

Не би трябвало никога да е изчезвало. Би трябвало да е най-познатата дума в човешкия живот и все пак, сега то се завръща, сякаш за да каже „добре дошъл отново“.

Докато язди в нощта, обляна от екзотична лунна светлина, заобиколен от любопитни същества и култура, каквато никога не е виждал, той гласно се засмива, възторжен, че е успял да направи това просто нещо. Да си спомни този скъп израз.

— Името… ми… е… Емерсън.