Дейвид Брин
Звездният риф (123)

Ларк

Отдалеч беше трудно да се различи нещо. Блясъкът от Поляната бе толкова силен, че хвърляше дълги сенки на много левги надолу по покритите с гора планински склонове.

— Сега виждаш ли срещу какво сте се изправили? — каза му Линг, която стоеше наблизо, пазена от пет-шест бдителни воини от опълчението. — Това не ви е като да свалите два малки охранителни робота.

— О, не се и съмнявам — отвърна Ларк, като заслони очи е длан, когато прожекторите осветиха кратера с останките от чуждоземската станция. След два дни без сън далечните двигатели му напомняха за яростно ръмжене на женски лигър, току-що завърнал се от лов, за да открие, че са убили малкото му.

— Все още не е прекалено късно, нали знаеш — продължи тя. — Ако предадете вашите бунтовни ревнители — и вашите висши мъдреци, — ротените може би ще приемат, че вината е персонална, а не колективна. И няма да накажат всички.

Ларк разбираше, че би трябвало да се ядоса. Трябваше да се обърне и осъди лицемерието на предложението й — да й напомни за доказателствата, които преди това всички бяха видели и почувствали, доказателствата, че господарите й през цялото време са възнамерявали да извършат геноцид.

Спряха го две неща.

Първо, макар вече всички да знаеха, че ротените са планирали да разпалят кървава гражданска война, насочена предимно срещу човешкото население на Джиджо, подробностите оставаха неизвестни.

„А в подробностите се крие дяволът.“

Във всеки случай, Ларк беше прекалено уморен, за да издържи още един интелектуален двубой с младата дакинска биоложка. Той обърна глава с извиване на шията, което имитираше урско свиване на рамене, и съскащо прещрака на галдве:

— Нямаме ли си (много) по-добри неща за вършене, отколкото да обсъждаме (напрегнато) абсурдни идеи?

Това предизвика одобрителния кикот на стражите, които ги придружаваха. Други групи бяха ескортирали Ран и Рокен на различни тайни места. Планът бе да разделят пленниците на колкото може по-голямо разстояние един от друг.

„Да, но защо възложиха Линг на мен?

Може би смятат, че тя ще е прекалено заета постоянно да спори с мен, за да се сети за каквото и да е бягство.“

Доколкото знаеше, двамата навярно задълго щяха да останат заедно.

Възцари се тишина и те се загледаха в могъщия звезден кораб, който обикаляше наоколо и осветяваше с пронизващия си лъч всяко кътче на Поляната, всяко място, където само допреди няколко мидури се беше издигал павилион. От далечния планински склон гледката бе хипнотична.

— Мъдрецо, вече трябва да тръгваме, тук още не е безопасно.

Това беше сержантката от опълчението, дребна жилеста жена на име Шен с блестяща черна коса, изящни черти и смъртоносен лък, прехвърлен през едното й рамо. Ларк премигна, отначало зачуден на кого говори.

„Мъдрец… а, това съм аз.“

Щеше да мине известно време, докато свикнеше. Ларк винаги бе смятал, че еретичните му убеждения няма да му позволят да се издигне, въпреки образованието и постиженията му.

„Но само мъдрец може да решава въпроси на живот и смърт.“

Когато групата възобнови пътя си, той не успя да се сдържи и погледна към Линг. Макар че през половината от времето му се „искаше да я удуши“, това бяха само думи. Съмняваше се, че изобщо може да изпълни дълга си, ако се стигнеше дотам. Дори сега, омазано със сажди, и изпито от умора, лицето й бе прекалено красиво.

 

 

Около мидура по-късно по склоновете се разнесе стъписан вик и отекна из покритите със сняг върхове, за да се понесе към групата от всички страни, разклащайки дърветата. Един от войниците посочи назад по пътеката към мястото, където изкуственият блясък на звездния кораб току-що беше станал невероятно по-ярък. Всички се затичаха към най-близкия завой, откъдето се разкриваше гледка на югозапад, и вдигнаха ръце, за да заслонят очите си.

— Ифни! — ахна Ларк, докато стражите стискаха грубите си оръжия и ръцете на другарите си или правеха безсмислени жестове, за да отблъснат злото. Лицата на всички им бяха бели от отразеното сияние.

— Не… може… да… бъде — тежко въздъхна Линг.

Огромният ротенски кораб все още летеше над Поляната — както преди, окъпан в светлина.

Само че сега светлината го огряваше отгоре — хвърлена от ново тяло.

Друг кораб.

Много, много по-голям кораб, като възрастен урс, извисяващ се над своите ларви.

„Хм…“, мислено се запъна Ларк, докато гледаше и се мъчеше да се приспособи към промяната в мащабите. Но наум му идваше единствено светотатствена мисъл.

Новото чудовище беше достатъчно огромно, за да поеме Светото яйце и вътре пак да остане място за още.

Приклещен под гиганта, ротенският кораб издаде скърцащ звук и се разтърси, сякаш се мъчеше да избяга или дори само да помръдне. Но светлината, която го огряваше отгоре, сякаш имаше физически свойства — като плътен лъч, притискащ го надолу. Златист цвят обля по-малката машина, когато тежко се удари в земята. Плътната светлина го покри и обгърна, смразявайки го като блестящ конус, който постепенно изстиваше и се втвърдяваше.

„Като восък“, мъгляво си помисли Ларк. После се обърна заедно с другите и бързо се затича в нощта, за да измине такова разстояние, каквото понесеше тялото му.