Дейвид Брин
Звездният риф (120)

Разказът на Алвин

Навярно паякообразните неща ме намират също толкова зловещ, колкото и аз тях. Може би полагат всички усилия да ми помогнат. Като се има предвид малкото, което знам, най-добре е да възприема тактика на изчакване.

Ние, хууните, го умеем добре. Но само мога да си представям какво преживява бедната Хък, ако са я сложили в килия като моята. Стоманена стая, в която едва има достатъчно място да си завърти колелата. А и това постоянно бучене на някакъв странен двигател. Тя няма търпение и вече може съвсем да е изперкала.

Ако Хък още е жива.

Така изглеждаше последния път, когато я видях, след като пропадането ни в ледените глъбини на Бунището завърши в зейналата паст на морско чудовище. Спомням си, че зърнах Хък просната върху метална повърхност с въртящи се колела. Тласкателните й крака слабо подритваха, докато подът и стените се тресяха под ревящ вятър, който дереше ушите ми с невероятен писък от огромно налягане.

Това налягане ни спаси и изтласка извън прииждащата водна маса, преди да се удавим. Но тогава можех само да крещя, скрил главата си с ръце, докато гърбът ми се гърчеше от удара, който бях понесъл, бягайки от нашата разбита „Ууфонска мечта“.

Смътно съзнавах воя на някой друг. Ур-ронн се беше свила в отсрещния ъгъл, изпорязана от парченцата на скъпоценния си прозорец и изпаднала в още по-голяма паника от водата.

Като си помисля сега, струва ми се чудо, че тя изобщо дишаше, след като „Мечтата“ се разби и морето се втурна към нас от всички страни. Силата на този удар ме блъсна в корпуса от гару, докато приятелите ми се търкаляха наоколо през копита и колела.

Никога преди не бях виждал урс да плува. Не е приятна гледка.

Спомням си как си помислих, че това ще е последната ми гледка, докато онзи експлозивен облак от мехурчета се изливаше от стотици дупки в стените и с ужасен рев пълнеше кабината с вода. Мехурчетата се пенеха, после се сляха в онзи пищящ вятър и ние, оцелелите се проснахме върху останките от нашия красив батискаф, като дишахме тежко и крещяхме в тъмните, мазни локви.

От нас четиримата като че ли само Клещовръх можеше да се движи нормално. Струва ми се, спомням си, че тромаво се опитваше да се погрижи за раните на Ур-ронн, притиснал я до стената с корубата си, докато работеше с двете си лапи и вадеше късчета стъкло от кожата й. Ур-ронн не му помагаше много. Очевидно не бе в пълно съзнание. Не мога да я обвинявам.

После срещу устата, погълнала „Ууфонска мечта“, се отвори някаква врата. Беше малка и двата демона, които се появиха, едва влязоха през нея.

Бяха ужасни наглед шестокраки чудовища с хоризонтални тела, по-дълги от хуунски ръст, с широки гърбове и изпъкнала нагоре предна част с огромни, изцъклени очи, черни и тайнствени. Те влязоха в кабината, като тромаво смачкаха дълбокомера на Уриъл и компаса на Ур-ронн под краката си. Приличаха на водни бръмбари с дълги крака и тръбовидни тела, които блестяха и се извиваха с гъвкавостта на истинска плът. По-малките им крайници висяха отпред и приличаха на механични оръдия.

Добре де, описвам много неща, които тогава не бих могъл да видя толкова подробно. До влизането на паяците бе тъмно, освен острия блясък на два лъча, които идваха от отсрещните стени. Бях почти в безсъзнание и в шок, така че това, което пиша сега, не може да се приема за достоверно свидетелство.

Особено впечатленията ми, които дойдоха след това.

Като светеха с ослепителни фенери, двете тъмни сенки започнаха да разглеждат плячката си. Първо спряха да осветят Клещовръх и Ур-ронн, после бедната Хък, която напразно въртеше колела, паднала настрани, и накрая мен. Опитах се да помръдна и едва не припаднах. Когато се помъчих да заговоря или да умблирам, открих, че натъртената ми гръклянна торбичка не може да си поеме въздух.

Странно, мога да се закълна, че чудовищата разговаряха помежду си, докато ни разглеждаха, нещо, което никога не правят сега, когато влизат в килията ми на групи, за да ме лекуват. Беше някаква зловеща, висока и стържеща реч, коренно различна от галдве или който и да е друг известен ми галактянски език. И все пак в нея имаше нещо познато. Когато светлината на фенерите им попаднеше върху някой от нас за пръв път, кълна се, че говорът на съществата звучеше изненадано.

Когато стигнаха до мен, ужасът ми отчасти се поуталожи от появата на Хуфу. Някъде в объркания си ум аз се чудех къде ли е нашият талисман. И изведнъж той се оказа там, отстъпвайки пред мен и предизвикателно бъбрейки към огромните паякообразни неща.

Създанията се олюляха назад. Удивлението им бе толкова очевидно, че все едно ги наблюдавах със съвършено настроен рюк. Едното от тях приклекна и припряно и възбудено замърмори — или за малкия нур, или точно на него. Не бях в състояние да разбера.

Мога ли да се доверя на тези впечатления? Тогава, както казват в някои земянитски книги, аз бързо потъвах във вакуум. Сега като се замисля, всичко ми се струва илюзия.

Едно нещо знам, че съм си измислил. Нещо, което сега виждам по-скоро като идея, отколкото като спомен. И все пак видението е натрапчиво и проблясва по същия начин, по който проблясва съзнанието, преди да се замъгли.

Без предупреждение се появява една последна фигура, която изпълзява изпод една от плоскостите в нашия беден разбит батискаф. Полусплескан и деформиран, Зиз възвръща коничната си форма, докато двете чудовища залитат назад, сякаш са видели нещо по-смъртоносно от отровен скенк. Едното от тях насочва към омаломощения непълен трек блестяща тръба и изстрелва огнена мълния, която пробива дупка в средния пръстен на клетата купчина, отхвърляйки я към стената близо до Хък.

Претовареният ми мозък изключи приблизително тогава. (Или вече го е бил направил?) И все пак, има още един по-смътен образ, който ме измъчва в момента, като дух или призрак на смаяно удивление.

Някой заговори, докато по мокрия под капеше сок от малкия трек. Не с острите подсвирвания, които преди използваха съществата. Не на галседем или на който и да е друг цивилизован език… а на англически.

— Боже мой… — каза гласът, сякаш не вярваше на очите си. Заприлича ми на човешки женски глас със странен акцент, какъвто никога не бях чувал. — Боже мой — всички тези — а и джофур!