Дейвид Брин
Звездният риф (116)

Аскс

Ако Общностите оцелеят — ако ние, Шестте, доживеем идващите времена — това сражение несъмнено ще стане известно като „Битката на Поляната“.

Беше кратка, кървава и тактически решителна, нали, пръстени мои?

И стратегически безплодна. Интервал от пламък и ужас, който направи моите/нашите многоцветни ленти толкова радостни/тъжни, че сме трек.

Тъжни, защото тази купчина пръстени сега изглежда толкова безполезна, толкова безпомощна да не изостава от отчаяното темпо на същества, чиято, странна бойна ярост ги прави толкова бързи по време на криза. Те са толкова скоростни, че восъчните отпечатъци се образуват в нашата същина цели дури след самите събития.

Тъжни, защото не можем да помогнем с нищо, освен да служим като хронисти и да свидетелстваме за онова, което вече се е случило.

И все пак, ние също сме радостни, нали, пръстени мой? Радостни, защото цялата тази жестокост не успя да изпълни централната ни кухина с врящ поток от страх. Не и докато всичко отдавна не беше свършило, оставяйки мъртвите като димящи въглени, пръснати по земята. Това е благодат, нали, пръстени мои? За нас ужасът рядко е „преживяване“, а само спомен.

Не винаги е било така. Не и за съществата, които някога сме били, когато сме странствали сред звездите и сме всявали страх сред Петте галактики. В онези дни създанията като нас са носели ярко блестящи пръстени. Не само онези, дадени ни от нашите патрони поите, а специални яки, дарени от натрапниците оейли.

Пръстени на властта. Пръстени на бърза решителност и величествено его. Ако само преди мигове бяхме притежавали такива пръстени, те щяха да ни придвижат по-бързо, навреме, за да помогнем на нашите приятели по време на битката.

Но тогава, ако са верни старите разкази, същите тези пръстени щяха да ни попречат да имаме приятели.

 

 

Погалете восъка. Проследете образите, замръзнали на мазни капки.

Образи на ужас и страх.

Там лежи Блур Портретиста, димящи останки, покрили скъпоценния му апарат.

Близо до него можем, ли да открием влажната пътека, оставена от умиращо същество? Симбионт, смъкнал се от лицето и челото на мъртвия ротен, наречен Ро-пол? Разкривайки остър, ъглест лик, хуманоиден, но много по-малко отколкото си бяхме мислили. Не толкова обаятелен. Не толкова привлекателно женствен, колкото бяхме подведени да смятаме.

Щом Блур умря, защото бе видял това, сега всички очи ли са обречени?

„Там!“ — крещи Ро-кен и нарежда на Ран, звездния човек-слуга, да повика ужасната небесна машина от далечната й мисия, дори това да означава да „наруши“ нещо, наречено „радиомълчание“.

„Там!“ — повторно крещи Ро-кен и нарежда на своите роби-демони, неговите роботи, да „очистят всички тези“.

Което означава нас. Всички свидетели на това неочаквано откритие. Всички, които знаят тайната на Проклятието на Блур.

Нагоре, нагоре се издигат ужасните машини и носят гибел. От търбусите им валят копия от студен пламък, които пронизват зашеметеното множество и го превръщат в бягаща, крещяща тълпа. Четирикраките урси подскачат високо във въздуха и панически нищят. Кхюините се притискат ниско и се опитват да се заровят, за да се скрият от лъчите, които разсичат хитина също толкова лесно, колкото и плътта. Човеците и хууните се хвърлят на земята, а бедните г’кеки въртят колелата си и се мъчат да отстъпят надалече.

Ние, треките — онези, останали на Събора след седмиците, през които представителите на нашия вид един по един са си тръгвали — стоим на местата си и изпускаме сложни пари на нещастие, примесени с мирис на страх, докато ужасните лъчи разсичат подскачащи пръстени, от които бликват богати течности и купчините ни избухват в огън.

Но гледайте! Погалете отново образните пластове, пръстени мои. Виждате ли онези, облечени в тъмни одежди? Онези, които се втурват към ужаса, а не в обратна посока? Нашите зрителни точки разкриват толкова малко, дори денем, защото черните дрехи ги превръщат в странни мъгляви петна. Въпреки това ние/„аз“ проследяваме ниски кхюински фигури, тичащи с човеци на гърбовете си, и урски воини, които се носят край тях. Разнася се и кънтящ шум, рядко чуван звук, онзи на смъртоносния хуунски гняв. Онези смътни фигури повдигат странни тръби, докато летящите демони насочват убийствената си ярост срещу новодошлите и безмилостно започват да ги разсичат.

 

 

Има едно място…

Тук ли е, в нашата същина, където восъкът показва само рев — проблясък — претовареност от парещи остатъчни образи — и после…

Онова, което последва, сега лежи пред нас.

Въглени — там, където роботите падат, за да опетнят свещената пръст на Джиджо, разбити и превърнати на отпадъци.

Трима небесни господари — зашеметени от откритието, че са пленени и лишени от божествените си оръдия.

Мъчителна гледка — поле, осеяно с мъртъвци. Толкова много мъртъвци.

Набързо организиран лазарет — където безброй ранени се гърчат и викат от болка.

 

 

Ето че най-после има нещо, което можем да направим в самия момент. Навярно ще се нуждаят от помощта на един стар, отдавна оттеглил се аптекар.

Съгласни ли сте, пръстени мои?

Прекрасно единодушие. Това улеснява необичайната бързина, с която „аз“ се притичвам на помощ.