Дейвид Брин
Звездният риф (112)

Рети

Сънят винаги завършваше по един и същи начин, точно преди да се събуди трепереща, притиснала мекото одеяло към гърдите си.

Сънуваше птицата.

Не както изглеждаше последния път, когато я бе видяла — обезглавена, просната на лабораторната маса на Ран в подземната станция, — а както си я спомняше от първото си зърване на странното нещо. Жива, с перушина, напомняща лъскави горски листа, винаги нащрек и бляскава по начин, който сякаш галеше душата й.

Като дете тя бе обичала да наблюдава местните птици, зазяпана часове наред в полета им, завиждайки на лекотата им във въздуха, на свободата им да размахат криле и да оставят грижите си далеч назад. Един ден Джаз се върна от дълго пътуване на юг и започна да се хвали с всички убити от него животни. Едно от тях било фантастично летящо неща, което изненадали, докато изплувало от приливната тиня. Едва успяло да избяга, след като стрелата му пронизала едното крило, и полетяло на североизток, оставяйки след себе си перо, по-твърдо от камък.

Още същата нощ, като рискува да получи ужасно наказание, тя открадна твърдото метално парче, от палатката, в която хъркаха ловците, и с раница с открадната храна избяга в търсене на това невероятно чудо. Имаше късмет и попадна на пътя му, забелязвайки летящото създание, докато се придвижваше напред с къси, плавни скокове. Със задавено гърло, Рети веднага беше разбрала, че птицата е като самата нея — наранена от страстта към безсмислена жестокост на един и същ човек.

Докато наблюдаваше плавните й подскоци все на запад, без изобщо да спира за почивка, тя осъзна, че имат още една обща черта. Упоритост.

Искаше да я настигне, да я излекува, да й говори. Да открие източника й на енергия. Да й помогне да достигне целта си. Да й помогне да открие своя дом. Но макар и наранена, птицата скоро увеличи разстоянието помежду им. Известно време Рети с разкъсано сърце си мислеше, че завинаги я е изгубила…

В този момент на силно вълнение сънят без никакъв преход я прехвърли на друго място. Внезапно птицата се оказа точно пред нея, по-близо от всякога, размахала криле в скъпоценна клетка сред мъгла от златисти капчици… а после се опитва да избегне обгарящите остриета от пламък!

Ярост задавя Рети, тъй като не е в състояние да й помогне. Птицата се хвърля с отчаяна сила и умира, за да свали своя мъчител.

Няколко нощи поред този сън завършваше по един и същи начин с нечии настоятелни ръце, които я издърпваха в срамна безопасност, докато птицата изгаряше собствената си глава нагоре към летяща тъмна сянка. Мрачен противник с увиснали смъртоносни крайници.

Очевидно отмъщението щеше да е сред онези неща, които в реалния свят не се бяха оказали такива, каквито си ги беше представяла.

Защото в душата си Рети никога не бе смятала, че Джаз е в състояние толкова мъжки да понася болката.

Ловецът лежеше завързан на кушетка в разузнавателната машина и изсеченото му красиво лице се гърчеше, докато Кун спазваше даденото си обещание. Обещание, за което Рети все повече съжаляваше всеки път, когато Джаз нададеше стон, сподавяйки го зад стиснатите си зъби.

„Кой ще научи, че се е оказал смел?“ — запита се тя и си спомни за всички случаи, в които Джаз се перчеше, самоизтъкваше и тормозеше другите от племето. Предполагаше се, че побойниците са и страхливци, или поне така мърмореше един от дядовците й, когато бе сигурен, че младите ловци не го чуват. Жалко, че старецът никога нямаше да разбере колко много е грешал. Престарелият патриарх беше умрял през месеците, след като Рети напусна тези хълмове.

Тя се опита да вкорави сърцето си по време на състезанието на воля между Кун и Джаз, само че Джаз бе обречен да загуби. „Искаш да разбереш откъде е дошла птицата, нали? — запита се Рети. — Във всеки случай, нима Джаз не заслужава всичко, което сега получава? Нима до това положение не го докара собственият му инат?“

Е, Рети всъщност беше изиграла известна роля в преодоляването на съпротивата на ловеца и по този начин удължи мъченията му. Търпеливите, настоятелни въпроси на Кун се редуваха със сумтене на чисто глейвърска упоритост от страна на Джаз, който се потеше и гърчеше под ударите на робота на чужденеца.

Когато вече не можеше да гледа, без да й прималява, Рети безшумно се измъкна навън през люка. Ако нещо се променеше, пилотът щеше да я повика по мъничкия комуникационен бутон, който небесните човеци бяха поставили върху кожата до дясното й ухо.

Тя се насочи към лагера, като се опитваше да изглежда нехайна, в случай че някои от преждевремците я наблюдаваше от шубраците наоколо.

Точно така мислеше за тях. Преждевремци. Диваци. Не по-различни по вид от онези надути варвари на Склона, които се смятаха за толкова цивилизовани със своите чудни книги, но които пак си оставаха едва ли не полузверове, хванати в капана на този мръсен свят, който никога нямаше да напуснат. За едно небесно същество като самата нея, всички те бяха еднакви, от която и страна на Ръбатата планина да водеха жалкия си живот.

Тя усети миризмата на лагера, още преди да стигне до него. Позната гранива комбинация от дим на горящи дърва, изпражнения и зле ощавени кожи, всичко това смесено в сярната смрад, издигаща се от топлите извори, които винаги привличаха племето тук по това време на годината — факт, който я бе улеснил да доведе Кун до този малък каньон високо в Сивите хълмове. По средата на пътя до лагера Рети спря и приглади лъскавия комбинезон, който й беше дала Линг, скоро след като стана първият жител на Джиджо, влязъл в подземната станция, тази вълшебна страна на разкош и невиждани чудеса. Линг също я изкъпа, погрижи се за главата й и й приложи лечение с мазила и лъчи, след което момичето се почувства по-чисто, по-силно и дори по-високо отпреди. Само синкавият белег на скулата й все още обезобразяваше преобразеното й лице, но за него щяха да се погрижат, както я уверяваха, когато всички си идеха „вкъщи“.

„Това ще е и моят дом“, помисли си Рети и отново енергично закрачи, докато стенанията на ловеца останаха далеч зад нея. Тя изхвърли от паметта си страданията на Джаз, като си; спомни за онези образи, които четиримата небесни човеци й бяха показали — прелестен град, разположен сред долина със стръмни склонове. Град на вълшебни кули и летящи замъци, град, в който живееше един щастлив клон от човечеството, заедно със своите любими патрони, мъдрите и щедри ротени.

Точно това не я привличаше много — тази работа с господарите, които да ти казват какво да правиш. Не й харесваха и самите ротени, когато видя двамата, живеещи в станцията. Бяха й се сторили прекалено хубави и официални, прекалено самодоволно весели. Но в такъв случай, щом Линг и Беш ги обичаха, тя предполагаше, че също би могла да свикне с тази идея. Във всеки случай, Рети с готовност щеше да направи всичко, за да стигне до онзи сияен град.

„Винаги съм знаела, че съм родена да живея някъде другаде — помисли си тя, докато завиваше по пътеката в гората. — Не тук. Не на такова място.“

Пред нея се простираше покрита с боклуци поляна с пет-шест парцаливи заслона — животински кожи, преметнати върху редици от огънати фиданки, — скупчени около огнище. Няколко измазани със сажди фигури се бяха навели над убито животно. Вечерята. Магаре с прогорена през сърцето дупка. Подарък — любезност от страна на сръчния робот-ловец на Кун.

Хора, облечени в зле ощавени кожи, се мотаеха наоколо по задачите си или просто се скитаха без работа. Целите бяха мръсни. Повечето бяха със сплъстени коси и смърдяха. След срещата със склонярите — а после с Линг и Беш — Рети трудно можеше да си представи, че тези диваци са от една и съща раса със самата нея, да не говори, че това бе собственото й племе.

Неколцина мъже се шляеха край набързо направена клетка, в която се бяха свили новите затворници. Те почти не бяха помръднали, откакто няколко нощи преди това ги доведоха в лагера. Някой от мъжете сечаха дървета с дългите мачетета, задигнати от багажа на новодошлите, и се дивяха на остриетата им от буюрски метал. Но стояха надалеч от купчината сандъци, които Кун им беше забранил да докосват, изчаквайки решението му кои от тях да унищожат.

Група момчета бяха накацали по новата ограда от отсечени с лазер дънери и убиваха времето като плюеха, а после се смееха на ядосаните възражения от страна на пленниците.

„Не би трябвало да им позволяват да го правят — помисли си Рети. — Макар че чужденците са любопитни глупаци и изобщо не е трябвало да идват тук.“

Кун й бе възложил задачата да разбере какво е довело затворниците из тези земи в нарушение на собствения им свещен закон. Но Рети нямаше желание да го направи и дори изпитваше отвращение.

— съпруго! ето те, съпруго! лоша съпруга, да остави аз самичък толкоз дълго!

Няколко човека от племето се пръснаха от пътя й, за да й направят място на четирикракото създание, което профуча покрай глезените им като някакво недосегаемо, всемогъщо същество. Какъвто в известен смисъл мъничкият мъжки урс наистина беше, тъй като Рети високо бе обещала ужасии на всеки, който докосне с пръст нейния „съпруг“.

Мъничето скочи в ръцете й и се загърчи от удоволствие, без да престава да я укорява.

— съпруга оставя аз самичък прекалено дълго с женски врагове! те предлагат аз мека, топла торбичка, изкусителни!

Рети пламна от ревност.

— Кой ти е предлагал торбичка? Ако някоя от онези курветини…

После разбра, че мъничето просто я дразни. Напрежението в раменете й се поосвободи и тя се разсмя. Създанието определено беше добро за нея.

— отпусни се, съпруго — успокои я то. — само една торбичка има за аз. сега влизам?

— Влизай — отвърна тя и отвори ципа на плюшената чантичка на хълбока си, която й бе дала Линг. Мъничето скочи вътре, изви се, после подаде навън глава и проточи дългата си шия, за да я погледне.

— хайде сега, съпруго. посещава Ул-Тахни. онзи мъдрец готов говори сега.

— О, нима? Чудесно, това е ужасно мило от негова страна.

Рети не се радваше да види водача на чужденците. Но Кун й беше възложил задача и сега бе също толкова, подходящ момент да я изпълни, колкото и всеки друг.

— Добре — каза тя. — Да чуем какво ще ни каже това муле.