Дейвид Брин
Звездният риф (105)

Сара

Урсите от „Урунтай“ обичаха да пътуват бързо и леко, без да товарят магаретата си повече от необходимото. Освен това вярваха в Пътя на Изкуплението — и не одобряваха много книгите.

Библиотекарите нямаха никакъв шанс.

И все пак тримата архивисти в сиви роби отчаяно протестираха, когато в късния следобед видяха кладата. Двамата човеци и техният помощник шимпанзе яростно се мъчеха да се освободят от въжетата си, умоляваха, опитваха се да се хвърлят върху запечатаните с восък сандъци, които трябваше да скрият на сигурно място.

Въжетата им спасиха живота. Наблюдавайки с вдигнати арбалети, боядисаните стражи от „Урунтай“ без никакви угризения биха застреляли шайка светлокожи книжни плъхове.

— Овичате ли огън? — подигра им се един от воините на англически със силен акцент. — Огънят фречиства. Изгаря воклука. Ноже да стори същото и с флътта. Човешката флът гори толкова хуваво.

Библиотекарите само безмълвно заридаха, когато пламъците облизаха восъка, после разцепиха дървените сандъци, изсипвайки водопади от книги, които пърхаха като умиращи птици. Хартиените страници проблясваха като мигновени метеори и предаваха отпечатаната с мастило мъдрост, която бяха съхранявали в продължение на векове.

Сара се радваше, че Ларк и Нило не могат да видят това.

„По време на Великото Отпечатване или след това са били копирани много от текстовете. Загубата едва ли е толкова голяма, колкото изглежда.“

И все пак, още колко щяха да изтраят копията в тази епоха, пълна с фарисейски секти и кръстоносци, всички убедени в собствената си правота?

„Дори звездните богове да не унищожат Библос или не принудят сапьорите да го направят вместо тях; с разпадането на обществото фанатиците като Джоп и Уркачу ще стават все по-многобройни и дръзки.“

Сякаш за да илюстрира мисълта й, преди залез-слънце в лагера пристигна ескадрон от другари на Джоп — десетина сурови на вид мъже, въоръжени с лъкове и мечове, които наквасиха пресъхналите си гърла в оазиса, без да се обръщат с гръб към урсите на Уркачу, но със задоволство наблюдаваха кладата от изгарящи книги.

„Двете групи имат обща цел. Край на литературната «суета». Сваляне на сегашните мъдреци. Строго спазване на постулатите на Свитъците.

По-късно, когато всички ние твърдо поемем по Пътя, можем отново, да започнем да се избиваме, за да решим кой е най-големият хищник на върха на потъващата пирамида от невинни животни.“

Кладата се срути и хвърли искри и овъглени парчета хартия, които сякаш се понесоха по въздушните течения. Миризмата на дима накара Сара да си помисли за мрак. Онзи мрак, който не свършва със зазоряването.

— Добре, всички! Внимание, моля! Ето планът.

Тишината наруши Джоп, който се приближи заедно с още трима — Уркачу, Улгор и мрачен, изгорял от слънцето мъж, чието набръчкано лице и каменна твърдост го правеха да изглежда почти сякаш от вид, различен от меките, отдадени на книгите библиотекари. Дори урсите от „Урунтай“ се отнасяха към него с неохотно уважение. Боядисаните воини бързо отстъпваха от пътя му. На Сара й се стори, че някак си й е познат.

— Ще тръгнем на две групи — продължи Джоп. — По-голямата ще продължи до Блатото на соленото копито. Ако някоя опълченска част разбере за това нападение и си направи труда да се опита да ни преследва, това е първото място, на което ще потърсят, затова след около седмица някои, от вас могат да бъдат „спасени“. Нямаме нищо против.

По-малката група ще се движи по-бързо. Човеците ще яздят и ще се прехвърлят на отпочинали магарета на всяка половин мидура. Не ни създавайте каквито и да е неприятности и дори не си помисляйте да се измъкнете в тъмното. Урсите от „Урунтай“ са опитни следотърсачи и няма да стигнете далече. Имате ли въпроси?

След като никой не се обади, Джоп вдигна показалец към Непознатия.

— Ти. Хей там. — Той посочи към кола до извора на оазиса, за който бяха завързани най-големите и най-силни на вид животни. Непознатия се поколеба и погледна към Сара.

— Всичко е наред. И тя може да дойде с теб. Не искаме заложникът ни да се разболее, нали така? — Фермерът се обърна към Сара. — Очаквам от теб да се грижиш за него още известно време.

— Ако ми позволите да си взема багажа. И Прити, разбира се.

Четиримата водачи зашепнаха помежду си. Уркачу неодобрително съскаше, но Улгор подкрепи човеците, макар това да означаваше, че трябва да жертват част от плячката, заграбена от търговците. За да освободят място, изхвърлиха товара на две от магаретата.

Отново избухна спор, когато Непознатия яхна определеното му животно и краката му почти се провлачиха по земята. Той отказа да остави цимбала и стисна инструмента подмишница. Уркачу злобно изсумтя, но го остави.

Яхнала яко магаре, Сара видя, че суровите мъже сочат към Кърт Сапьора, който седеше заедно с племенника си и мълчаливо следеше събитията.

— А ти, господарю сапьор — почтително се поклони Джоп, — опасявам се, че приятелите им искат да ти зададат някои въпроси, а тук не е мястото да те убеждавам да им отговориш.

Без да обръща внимание на загатнатата заплаха, сивобрадият мъж от Тарек отнесе чантата си до върволицата от магарета, плътно следван от Джома. Когато двама от „Урунтай“ протегнаха ръце към багажа му, Кърт заговори с мек, сериозен глас:

— Съдържанието е… деликатно.

Те отстъпиха назад. Никой не му попречи, когато сапьорът си избра магаре, свали заграбената плячка от гърба му и завърза на нейно място чантата си.

Равен брой радикали-човеци и воини от „Урунтай“ образуваха останалата част от „бързата група“. Мъжете изглеждаха почти също толкова тромави на магаретата си, колкото и високият Непознат, а се чувстваха още по-неудобно. За мнозина от тях това трябва да бе първото яздене.

— Ти няма ли да дойдеш? — обърна се към Джоп Сара.

— Не съм бил във фермата си от прекалено много време — отвърна той. — Освен това, имам още малко работа в Доло. Трябва да се погрижим за един язовир, при това колкото по-скоро, толкова по-добре.

Сърцето на Сара потръпна, но не от ужасното намерение, за което загатваше фанатикът. Беше зърнала нещо над рамото му: струйка мехурчета, които се издигаха към повърхността на извора.

„Длетото. Още е под водата и слуша всичко!“

— Не се тревожи, моме — успокои я Джоп, грешно разбрал стреснатия й поглед. — Ще се погрижа татко ти да се измъкне, преди проклетото нещо да се взриви.

Преди Сара да успее да отговори, Уркачу се обади:

— Вече (отдавна) е време да сложим край на забавянето и да предприемем действия! Да тръгваме!

Една от опашките му шибна задницата на първото магаре и върволицата се заточи напред.

Сара неочаквано се изплъзна от седлото и скочи на земята. Това накара животното да се препъне от объркване и да прати вълна от разтърсване по цялата верига. Един от грубите мъже се претърколи от магарето си и някои от урските воини издадоха подигравателно сумтене.

— Не! — с мрачна решителност каза Сара. — Първо искам да разбера къде отиваме.

— Моля ви, госпожице Сара — тихо настоя Джоп. — Дори аз самият не зная…

Той замълча и нервно погледна покрай нея, когато към тях се приближи ловецът с каменния поглед.

— Какъв е проблемът? — Дълбокият му глас звучеше странно облагороден за суровия му вид. Сара срещна студените му сиви очи.

— Няма да тръгна, докато не ми кажете къде отиваме.

Ловецът вдигна вежди.

— Бихме могли да те завържем.

Сара се изсмя.

— Тези малки магарета и така едва носят доброволните си ездачи, а какво остава за пленник, който непрекъснато премества тежестта си и се опитва да спъне бедното животно. А ако ме завържете като чувал с картофи, от друсането ще ми се счупят ребрата.

— Навярно с готовност ще се възползваме от тази възможност — започна той и после се намръщи, когато Непознатия, Кърт и Прити също скочиха от седлата и скръстиха ръце.

Воинът въздъхна.

— Какво значение ще има за вас, ако знаете предварително?

Колкото повече говореше, толкова по-познат й звучеше гласът му, Сара беше сигурна, че го е срещала и преди!

— Моят подопечен се нуждае от лечение. До този момент задържахме инфекцията със специални мехлеми, осигурени от нашия трекски аптекар. Тъй като нямате намерение да вземете каруца с вашата „бърза група“, трябваше да помолим Пзора да ни даде известен запас.

Мъжът кимна.

— Това може да се уреди. — Той даде знак на Непознатия да иде при трека.

Чужденецът свали рюка, който през последните дни бе заменил бинтовете му, и разкри зейналата рана на слепоочието си. Когато я видяха, неколцина от пустинните урси изсъскаха и направиха суеверни знаци срещу лош късмет. Докато симбионтът му разменяше ензими в преплетена топка с рюка на Пзора, Непознатия направи поредица от бързи движения с ръка към аптекаря — на Сара й се стори, че долавя части от песен, — преди да се наведе, за да подложи раната си за почистване и лечение.

Тя отново заговори:

— Освен това, колкото и мехлем да ни даде Пзора, той ще е годен само няколко дни, така че най-добре да ни отведете на някое място с друг специалист-аптекар, в противен случай ще разполагате с един напълно безполезен заложник. Звездните богове няма да платят много за мъртвец, независимо дали е техен приятел или враг.

Отстъпникът продължително я изгледа, после отиде да се посъветва с Уркачу и Улгор. Когато се върна, на устните му бе изписана лека усмивка.

— Това ще означава малко да се отклоним, но недалеч от нашата цел има подходящ град. Ти беше права, че ни напомни. Следващия път обаче, моля те, просто ни кажи проблема, без да започваш толкова войнствено.

Сара го зяпна, после избухна в смях. Напрежението като че ли малко поотслабна, когато той се присъедини към нея с кънтящо кикотене — и, това върна младата жена към първите й студентски дни под каменния покрив.

— Дединджър — промълви тя.

Презрително горчивата усмивка отново се върна на устните му.

— Чудех се дали ще ме познаеш. Бяхме в различни факултети, макар че следях работата ти, след като ме изхвърлиха от рая.

— Рай, които ти се опита да унищожиш, доколкото си спомням.

Той сви рамене.

— Трябваше да го направя, без да се мъча да постигна всеобщо съгласие. Но колегиалните навици трудно се преодоляват. Докато се приготвя, вече прекалено много хора знаеха за убежденията ми. Преди изгонването ми ме следяха денонощно.

— О, колко жалко. И така ли се опитваш да получиш втора възможност? — посочи с ръка към кладата тя.

— Точно така. След годините, прекарани в пущинаците, заедно с шайка от падналите — човеци, напреднали по Пътя — научих достатъчно…

Нетърпеливото пронизително изсъскване на Уркачу не беше на който и да е известен език, но въпреки това ядосаната му настоятелност бе очевидна. Дединджър вдигна вежди.

— Ще тръгваме ли?

Сара се зачуди дали отново да не се опита да го накара да й съобщи целта им. Но Дединджър беше луд, а не глупав. Упоритостта й можеше да породи подозрения, а навярно дори да издаде Длетото.

С покорно свиване на рамене, тя се покатери върху гърба на търпеливото магаре. Проследил я с присвити очи, Непознатия направи същото, последван от Кърт и Прити.

Останалите оцелели от злополучния керван изглежда бяха едновременно и разочаровани, и облекчени от това, че не са толкова важни за воините от „Урунтай“. Докато бързата група напускаше оазиса, за да се отправи на юг, от тлеещата клада се носеше остра миризма, наред с праха и отвратителната животинска смрад.

Сара погледна назад към осветения от луната извор.

„Чу ли нещо от това, Длето? А може би си заспал? И за теб всичко е било само неясен шум?“

Така или иначе, каква полза имаше от един самотен син кхюин насред сухата равнина? За него щеше да е най-добре да остане край извора, докато не дойде помощ.

Зад Сара се разнесе тропот на животни, когато втората група тръгна по същия път, само че по-бавно.

„Логично е. По-голямата част от кервана ще утъпче пътя на по-малката. По някое време Уркачу ще ни отклони и ще остави преследвачите да продължат по главния път.“

Скоро останаха сами във високата степ. Воините от „Урунтай“ препускаха отстрани, чевръсти и изпълнени с презрение към тромавите човеци, които потръпваха, провлачили без да искат краката си по земята. В отговор хората започнат ха да се редуват да тичат по няколко хвърлея на стрела и после отново се качваха на магаретата. Това накара урсите да млъкнат и очевидно беше добър начин да избягнат охлузванията от седлото.

Уви, Сара знаеше, че не е във физическо състояние, за да го прави. „Ако оцелея след всичко това, определено ще вляза във форма“, не за пръв път си помисли тя.

Мъжът с ледените очи тича до нея в продължение на няколко дури, като й отправяше иронична, красноречива усмивка. Беше невероятно жилав и силен и Сара се учудваше, че изобщо го е познала. Последния път, когато бе видяла учения Дединджър, той беше блед интелектуалец с коремче на човек на средна възраст, специалист по повечето от древните свитъци и автор на текст, който тя носеше в собствения си скромен багаж. Мъж, някога притежавал статус и обществено доверие, докато ортодоксалният му фанатизъм не бе станал прекалено краен дори за либералния Върховен съвет.

В онези дни мъдреците проповядваха сложна вяра на лоялност, поделена поравно между Джиджо от една страна и престъпния план на предците от друга. Балансирането беше сложно и някои решаваха проблема, като избираха едната вярност пред другата.

Братът на Сара изцяло се бе посветил на планетата. Ларк виждаше мъдрост и справедливост в един милиард годишните галактянски екологични закони. За него никакъв мечтан „път на изкуплението“ не би могъл да оправдае нарушаването им.

Дединджър възприе другата крайност. Той не се интересуваше от екологията или съхраняването на видовете, а само от избавлението на расата, обещано от Свитъците. Чрез стремеж към чиста невинност като път към по-добри дни. Освен това навярно виждаше в тази криза и начин да възвърне някогашните си почести.

На лунната светлина Сара гледаше изгонения мъдрец, който се движеше с жилеста грациозност — постоянно нащрек, съсредоточен и мощен — живо свидетелство за по-простия начин на живот, който проповядваше.

„Измамно прост — помисли си тя. — Светът знае безброй начини да не е съвсем такъв, какъвто изглежда.“

 

 

След известно време воините от „Урунтай“ забавиха скоростта и после спряха да отпочинат и да се нахранят. Онези, които имаха в торбичките си съпрузи или ларви, се нуждаеха от топла кръв от симла на всяка мидура, макар че човеците от групата им се дразнеха и протестираха, предпочитайки равномерния темп, вместо урското бързане и спиране.

Скоро след втората от тези почивки, Уркачу отклони групата по каменен перваз, който сочеше приблизително на югоизток като гръбнак на някакво вкаменено чудовище. По-неравният терен забави напредването им и Сара се възползва от това, за да слезе от магарето и да даде почивка на животното и на собственото си седалище. Раздвижването също може би щеше малко да облекчи ледената вцепененост на ставите й. Тя обаче се държеше с дясната си ръка за седлото в случай, че в тъмнината се спъне в някой незабелязан камък.

Пътуването стана малко по-лесно след изгрева на втората луна. Осветени отзад от сребристата Торген, планините като че ли се извисяваха по-огромни от всякога, ледниците на север поглъщаха падащата под ъгъл светлина на спътника и отразяваха специфично синьо сияние.

Към полунощ групата трябваше да премине широк, плитък поток, който течеше през малко оазисче. Винаги в готовност, Улгор нахлузи непромокаеми ботуши и премина оттатък със сухи крака. Другите урски бунтовници нагазиха наред с човеците и животните и после си изсушиха краката един на друг с парцали. След това воините от „Урунтай“ изглеждаха нетърпеливи да потичат, известно време, докато влагата се изпари от рехавата козина на глезените им.

Когато отново забавиха темпото, Сара се изхлузи от седлото и тръгна пеш. Скоро от дясната й страна се разнесе тих глас:

— Исках да ти кажа… прочетох статията ти за лингвистичния упадък от времето на индоевропейския.

Това бе превърналият се на ловец учен Дединджър, който крачеше от другата страна на магарето й. Преди да отговори тя продължително го изгледа.

— Изненадана съм. При петдесет страници можех да си позволя да издам само пет фотокопия и запазих едното от тях за себе си.

Дединджър се усмихна.

— Все още имам приятели в Библос, които от време на време ми пращат важни неща. Що се отнася до твоята хипотеза, макар идеите за граматическото съвършенство на предписмените кланове да ми харесаха, опасявам се, че не мога да приема цялостната ти теория.

Сара не се изненада. Заключенията й противоречаха на всичко, в което вярваше този човек.

— Така е в науката — цикъл на взаимни компромиси. Не съществува догматична истина. Няма абсолютно, безусловно становище.

— За разлика от собствената ми робска посветеност на няколко древни свитъка, в чието написване не е участвал нито един човек ли? — засмя се мъжът с каменния поглед. — Предполагам, всичко се свежда до това в коя посока според теб са поели хората. Дори сред консервативните галактяни, науката е насочена към постепенно усъвършенстване на твоите модели на света. Тя е ориентирана към бъдещето. Твоите деца ще знаят повече от теб, така че истината, която вече си открила, изобщо не може да се нарече „съвършена“.

Това е чудесно, когато съдбата ти е насочена нагоре, Сара. Но ако си поел по тесния, свещен път надолу, към спасението, традицията и твърдата вяра са за предпочитане. В такъв случай споровете и неувереността само ще объркат твоите хора.

— А твоите хора не изглеждат объркани — потвърди тя.

Той се усмихна.

— Постигнах известни успехи, като спечелих тези сурови човеци за истинската вяра. През по-голямата част от годината те живеят в Равнината на острия пясък и ловят диви бодливи ленивци, които се крият из пещерите под дюните. Повечето не могат да четат и да пишат, а малкото им оръдия са изработени на ръка, така че вече доста са напреднали по Пътя. Но може да се окаже по-трудно да убедя някои други групи.

— Като гилдията на сапьорите ли?

Бившият учен кимна.

— Загадъчен клан. Колебанието им да изпълнят дълга си по време на тази криза е обезпокоително.

Сара вдигна очи към Кърт и Джома. Докато старият сапьор похъркваше на гърба на тътрещото се магаре, племенникът му водеше поредния си монолог с Непознатия, който се усмихваше и кимаше на бъбренето на Джома. Звездният мъж бе идеалната безкритична публика за срамежливото момче, тъкмо започнало да се учи да се изразява.

— Навярно смятат, че могат да взривят всичко само веднъж — отбеляза Сара. — После ще трябва да изкарват прехраната си с голи ръце, като всички останали.

Дединджър изсумтя.

— В такъв случай време е някой почтително да им припомни техните задължения.

Тя си спомни думите на Джоп, че щели да отведат Кърт някъде, за да го „убедят“. В по-жестоките дни думата бе имала вледеняващо значение.

„Може би сега сме поели назад към такива времена.“

Каменният бунтовник поклати глава.

— Но всичко това няма значение. Наистина искам да обсъдим твоята чудесна статия. Имаш ли нещо против?

Когато Сара сви рамене, Дединджър продължи с приятелски тон, сякаш седяха във факултетната закусвалня в Библос.

— Ти признаваш, че протоиндоевропейският и много други човешки изходни езици са били по-точни и рационални от диалектите, които са се развили от тях. Нали така?

— Според книгите, донесени тук от „Убежище“, Единственото, с което разполагаме, са оставените ни от предците данни.

— И все пак, ти не приемаш тази особеност като очевиден признак за упадък? От първоначалните граматики, създадени за наше използване от расата патрон?

Тя въздъхна. Във вселената може и да имаше по-странни неща от воденето на абстрактен разговор с нейния похитител под пустинното небе, но тя не се сещаше за тях.

— Структурата на тези ранни езици може да се е развила в продължение на поколения чрез прилагане на избирателен натиск. Първобитните хора са се нуждаели от строги граматики, защото не са имали писменост или други средства за коригиране на грешки и лингвистични отклонения.

— А, да. Твоята аналогия с играта на телефон, в която езикът с най-високо равнище на шаманско кодиране…

— Това е кодирането на Шанън. Клод Шанън доказал, че всяко съобщение може да носи в себе си средства за коригиране на грешки, промъкнали се по време на пренасянето. В говоримия език тази свръхинформация често е заложена в граматическите правила — падежите, склоненията, определенията и прочее. Това е съвсем елементарна информационна теория.

— Хм. За теб може би. Признавам, че не успях да проследя математическите ти анализи. — Дединджър иронично се подсмихна. — Но да приемем, че си права за това. Нима тази стройна, самокоригираща се структура не доказва, че онези първи човешки езици са били проницателно създадени?

— В никакъв случай. Същият аргумент е бил използван и срещу биологичната еволюция — и по-късно срещу идеята за саморазвиващия се разум. Някои трудно са приели, че Дарвиновата селекция може да доведе до сложно развитие, но е така.

— Значи вярваш…

— Че същото нещо се е случило и с предписмените езици на Земята. Културите с по-стабилни граматики биха могли да запазят целостта си на по-голяма територия и за повече време. Според някои старовремски лингвисти, индоевропейският може да е обхващал земите от Европа чак до Средна Азия. Неговото стройно съвършенство е поддържало културата и търговските връзки на разстояние, далеч по-огромно от онова, което може да измине човек през живота си. Новините, клюките или други съобщения биха могли да пътуват бавно, от уста на уста, през целия континент и да пристигнат векове по-късно, почти непроменени.

— Като в играта на телефон.

— Това е водещата идея.

Сара забеляза, че се е облегнала на магарето от умората, щипеща прасците и бедрата й. И все пак се колебаеше коя от двете злини да предпочете — болките в мускулите от ходенето или натъртената от язденето опашка. Заради малкото магаре, тя реши да повърви още известно време.

Дединджър упорито продължи спора:

— Ако всичко, което казваш, е вярно, как можеш да отричаш, че онези първи граматики са превъзхождали жалките разхвърляни диалекти, появили се после?

— Какво искаш да кажеш с това, че са ги „превъзхождали“? Независимо дали говориш за протоиндоевропейски, протобанту или протосемитски, всеки език е служил на нуждите на консервативна, почти непроменяща се култура на номади-скотовъдци цели столетия или хилядолетия наред. Но тези нужди са се променили, когато предците ни открили земеделието, металите и писмото. Прогресът е променил и самата представа за това какво е предназначението на езика.

Изражение на дълбоко объркване за миг смекчи изсечените черти на мъжа.

— Моля те, за какво друго може да е езикът, ако не да поддържа културното единство и да улеснява общуването?

Това беше въпросът, поставен от членовете на бившия факултет на Дединджър, които отхвърлиха теорията на Сара на първото й представяне, като я посрамиха пред мъдреците Бонър, Тейн и Пурофски. Нима величествената цивилизация на Петте галактики още от дните на легендарните Прародители не бе усъвършенствала своите двайсетина стандартни кода с една-единствена цел — да спомогне за ясната размяна на мисли сред безбройните раси?

— Има още една цел — отвърна Сара. — Друг резултат на езика, който мащабно погледнато е също толкова важен, колкото и културното единство.

— И какъв е той?

— Творчеството. Ако съм права, то се нуждае от друг вид граматика. От коренно различен подход към грешката.

— Подход, който приветства грешката — кимна Дединджър. — Затрудних се да проследя тъкмо тази част от статията ти. Твърдиш, че англическият е по-добър, защото му липсва свръхинформирано кодиране. Защото грешките и двусмислието се промъкват във всеки израз. Но нима е възможно хаосът да поражда изобретателност?

— Като разрушава презумпциите. Като позволява алогични, абсурдни, дори очевидно грешни твърдения да се изразяват по разумно звучащ начин. Като парадокса „Това изречение е лъжа“, който не може да се изрече граматически вярно на който и да е официален галактянски език. Поставяйки очевидни противоречия на равна основа с най-уважаваните и широко разпространени становища, ние се дразним и се объркваме. Мислите ни просто се препъват.

— Това добре ли е?

— Така се ражда творчеството, особено при човеците. За всяка добра идея, първо трябва да се появят десет хиляди идиотски, които да се пресеят, да се проверят и отхвърлят. Разум, който се страхува да си поиграе с абсурдното, никога няма да измисли нещо блестящо оригинално — някаква абсурдна концепция, която бъдещите поколения да приемат като „очевидна“ през цялото време.

Един от резултатите е изобилието от нови думи — речник, много по-огромен от тези на древните езици. Думи за нови неща, нови идеи, нови начини за сравняване и анализиране.

— И за нови злини — измърмори Дединджър. — За нови недоразумения.

Сара кимна, отстъпвайки му по този въпрос.

— Това е опасен процес. Кървавото минало на Земята показва как въображението и вярата са се превръщали в проклятия, освен ако не са били придружавани от внимателна преценка. Писането, логиката и експериментирането до известна степен компенсират първоначално заложеното в граматиката самокоригиране. Но най-важното е, зрелите хора да имат предвид тази най-неприятна от всички възможности — че собствените им любими доктрини могат да се окажат грешни.

Тя изпитателно погледна Дединджър. Дали щеше да разбере, че е насочила този укор срещу него?

Изгоненият педагог иронично се усмихна.

— А не ти ли е хрумвало, госпожице Сара, че последното ти твърдение би могло да се отнася за теб и за собствената ти любима хипотеза?

Сега беше неин ред да потръпне, после се засмя на глас.

— Човещина. Всички ние си мислим, че знаем за какво говорим, а онези, които не са съгласни с нас, са идиоти. Хората с творчески наклонности виждат в огледалото Прометей и никога Пандора.

— Понякога факелът, който нося, изгаря пръстите ми — иронично подхвърли Дединджър.

Сара не можеше да каже до каква степен се шегува бунтовникът. Тя често откриваше, че й е по-лесно да разбира чувствата на хууните или г’кеките, отколкото на някои представители на собствената си загадъчна раса. И все пак, разговорът й доставяше удоволствие, за пръв път от доста време насам.

— Що се отнася до тенденциите тук, на Джиджо, просто виж новите романи в мерена реч, публикувани от някои от северните урски племена. Или последния бум на хуунската романтична поезия. Или хайку^[1]-фантазиите на галдве от Долината…

Прекъсна я остро изсъскване — гърлена заповед за спиране, издадена от протегнатата шия на Уркачу. Върволицата от уморени животни спря. Водачът на воините от „Урунтай“ посочи на север от остра скала и нареди под дългата й сянка да издигнат замаскиран заслон.

„В сянката й…“

Сара запремигва и се огледа наоколо, за да разбере, че е настъпило утрото. Лъчите на зората се процеждаха над върховете през утринната мъгла. Бяха се изкачвали сред планини или поне сред скалисти хълмове, оставяйки зад себе си сухата равнина Уарил. Уви, вече бяха далеч на юг от утъпканата пътека, водеща към поляната на Събора.

Изтънчеността на Дединджър си противоречеше с грубия му вид, когато се извини и отиде да организира хората си.

— Беше ми приятно да водя този интелектуален двубои — с поклон й каза той. — Сигурно ще можем да го възобновим по-късно.

— Сигурно.

Макар дискусията да й бе предложила приятно развлечение, тя не се съмняваше, че мъжът би пожертвал нея и нейните идеи на олтара на вярата си. Сара си даде клетва да е готова при първа възможност да измъкне приятелите си от тези фанатици.

„Точно така. Старец, момче, шимпанзе, ранен чужденец и излязла от форма интелектуалка — даже да имаме голяма преднина, тези урси и пустинници ще ни хванат по-бързо, отколкото би могла да преобразуваш синусова крива.“

И все пак тя погледна на север към високите върхове, в скритите долини зад които ставаха важни събития, и си помисли: „Най-добре да действаме бързо, иначе Ифни, Господ и вселената със сигурност ще продължат и без нас.“