Дейвид Брин
Звездният риф (103)

Ларк

— Вие двамата, най-добре елате тук горе! — извика от ръба на кратера Харуллен. — Някой ще ви хване и това ще ни донесе неприятности. Освен това — струва ми се, че става нещо!

Физическото и емоционално изтощение бяха взели своето от лустросания акцент на сивия, аристократ. Думите му звучаха отчаяно, сякаш неохотното му стоене на пост беше също толкова рисковано, колкото ровенето сред опасните останки.

— Какво става? — извика в отговор Утен. Макар и братовчед на кхюина горе, колегата на Ларк като че ли бе от друг вид с покритата си с белези коруба, омазана с лепкава пепел. — Да не пращат насам робот?

Кракоустите на Харуллен издадоха тревожен звук.

— Не, машините още летят над Ро-кен, а двамата слуги човеци и мъртъвците са заобиколени от тълпа местни подмазвачи. Имам предвид хаоса хей там, където мъдреците са в центъра на вниманието. Изглежда, че пристигнаха още ревнители. Тълпата кипи. Сигурен съм, че пропускаме важни новини!

„Харуллен може да е прав“, помисли си Ларк. И все пак, не му се искаше да си тръгне. Въпреки смрадта, горещината и назъбените парчета метал — още по-опасни заради собственото му изтощение — зората улесняваше ровенето сред останките на заровената станция в търсене на нещо, което да им помогне да проумеят какво се е случило.

Колко пъти беше виждал Линг да изчезва надолу по рампата в тази скрита станция и се бе чудил какво ли има вътре в нея? Сега всичко се бе превърнало в измазан със сажди ад.

„Аз помагах на ревнителите — спомни си той. — Давах им копия от докладите си. И знаех, че ще направят нещо.

Но никога не съм смятал, че ще е толкова жестоко.“

Нито пък звездните богове, които очевидно изобщо не бяха предполагали, че разгневените първобитни същества все още могат да знаят как да карат нещата да се взривяват.

„Те никога не задаваха правилните въпроси.“

— Казвам ви, че става нещо! — отново извика Харулден, вече без да полага усилия за оригиналност. — Мъдреците се раздвижват — тръгват към чуждоземците!

Ларк погледна към Утен и въздъхна.

— Предполагам, че този път казва истината.

Известно време приятелят му беше мълчал, застанал на едно и също място. Когато Утен отговори, гласът му бе толкова тих, че едва раздвижи пепелта под краката му.

— Моля те, Ларк, ела да видиш това.

Ларк познаваше този глас от някогашни експедиции в търсене на свидетелства от сложното живо минало на Джиджо. Той се насочи към кхюина, като предпазливо минаваше между огънати метални скоби и овъглена облицовка от стените на станцията и високо повдигаше крака, за да раздвижва колкото може по-малко отвратителната пепел.

— Какво има? Откри ли нещо?

— Аз… не съм сигурен. — Утен премина на галшест. — Изглежда, че и преди съм виждал това. Този символ. Това изображение. Навярно можеш да потвърдиш?

Ларк се наведе до приятеля си и се втренчи в малко хлътване, което изгряващото слънце все още не беше осветило. Вътре видя многобройни правоъгълници, всички дебели колкото дланта му и два пъти по-дълги. Утен бе изровил настрани някакви полуразтопени машини, за да разчисти купчината. Една от плочките лежеше достатъчно близо, за да различи гравирания, в тъмнокафявата й повърхност символ.

„Двойна спирала с пръчка през нея. Къде ли съм виждал това…“

Ларк протегна ръка до мястото, до което Утен не можеше да достигне, и погали правоъгълника. После го взе. Беше невероятно лек, макар сега да му дойде наум, че може би това е най-тежкото нещо, което някога е докосвал.

— Мислиш ли това, което си мисля и аз? — попита той, като обърна предмета към светлината.

Утен взе плочката от дланта му и я стисна в треперещата си лапа.

— Как бих могъл да не го мисля? — отвърна кхюинският учен. — Макар и полуживотни, деградиралите първобитни би трябвало да разпознават глифа на Великата галактическа библиотека.

 

 

„Доказателството“ лежеше проснато върху утъпканата трева. Острите очи на Ро-кен проучваха плетеницата от жици и лъскави сфери, която ревнителите неотдавна бяха донесли от долината на Яйцето. По огърлицата от странни предмети все още имаше парчета от пръстта, в която беше лежала заровена, близо до най-святото място на Джиджо.

Две групи зрители бяха образували полукръгове — единият зад събралите се мъдреци, а другият почтително застанал зад звездния бог. Мнозина от втората група бяха пациенти от болницата на чужденците или вярваха в твърденията им, че стоят над техния закон. Сред човеците от тази страна като че ли грееше вяра в техните преоткрити патрони, изобразена от новия рюк на Ларк като силен червен огън, заобикалящ лицата им.

Нямаше го предишното яростно изражение на ротена. Хуманоидните черти на Ро-кен отново излъчваха обаятелно спокойствие, дори ведра снизходителност. Той продължи да разглежда оплетените части още една дура, после заговори на официален галактически седем:

— Не виждам нищо интересно тук. Защо ми показвате тези неща?

Ларк очакваше младият урски радикал — водачът на бунтовните ревнители — да отговори едновременно и като обвинител, и като защитник, оправдавайки извършеното от групата му насилие с прехвърляне на вината върху чужденците. Но младият отцепник остана назад, смесил се с тълпата от човеци и урси и забил поглед в текстовете си.

Хуунският мъдрец Фхуун-дау пристъпи напред, за да се изправи пред ротенския пратеник.

— Ние се опитваме да установим дали тези оръдия на висша проницателност са ваши. Оръдия, които откриха нашите деца по време на последното завъртане на оста на Джиджо. Оръдия, които някой тайно е заровил съвсем близо до нашето любимо Яйце.

Ларк проследи реакцията на Линг: Тъй като вече я познаваше доста добре, не му трябваше рюк, за да види шока й, когато жената разпозна предмета. Нито пък последвалото объркване, докато премисляше нещата. „Това е всичко, което исках да разбера“, каза си той.

Ро-кен изглеждаше безразличен.

— Мога само да предполагам, че някой от вас, местните, го е поставил там — както вашите глупави бунтовници са поставили експлозиви под нашата станция.

Сега Линг премигна от изненада. „Тя не очакваше да чуе от него лъжа. Поне не толкова очевидна. Явно не е имал време да подготви по-гладко изпълнение.“

Звездната жена погледна настрани и забелязала вниманието на Ларк, бързо се извърна. Биологът не се гордееше със задоволството, което изпитваше заради размяната на моралните им позиции. Сега беше неин ред да се чувства засрамена.

— Използвайте вашите уреди — настоя Фхуун-дау пред високия ротен. — Анализирайте тези предмети. И ще откриете технология, далеч надхвърляща всичко, което можем да създадем днес ние, Шестте.

Ро-кен изящно сви рамене.

— Навярно са останали от буюрите.

— На това място? — насмешливо изтътна Фхуун-дау, сякаш ротенът беше пуснал добронамерена шега. — Само преди един век цялата долина е била нажежена до бяло от излизането на Яйцето в горния свят. Тези жици не биха могли да оцелеят.

Тълпата зашепна.

Ларк усети, че някой го дърпа за ръкава. Той се огледа и видя, че изотзад се е промъкнала ниска русокоса фигура — Блур Портретиста — с фотоапарат и тринога в ръце.

— Пусни ме да снимам под ръката ти! — настоятелно прошепна фотографът.

Ларк изпита пристъп на паника. Луд ли беше Блур? Да прави това на открито, при това сега, когато роботите бдително охраняваха наоколо? Дори тялото на Ларк да го скриеше от този ъгъл, онези от другите две страни щяха да го видят. Въпреки майсторското изпълнение на Фхуун-дау, можеха ли да разчитат на лоялността на всеки един от мърморещата тълпа?

С безпомощна въздишка, той вдигна лявата си ръка достатъчно, така че Блур да насочи апарата си към сблъсъка на Поляната.

— В такъв случай нямам други обяснения за тези предмети — отвърна Ро-кен, като имаше предвид преплетената купчина уреди. — Спокойно можете да разсъждавате доколкото сте способни, докато пристигне корабът ни.

Без да обръща внимание на загатнатата заплаха, хуунският мъдрец продължи със спокойна аргументираност, в сравнение с която ротенът изглеждаше нервен.

— Нима са нужни разсъждения? Твърди се, че няколко чифта очи са наблюдавали как през една неотдавнашна мъглива нощ вашите роботи преднамерено са заровили тези устройства под нашия свещен камък…

— Невъзможно! — избухна чужденецът. — Нито една форма на живот не е била в състояние да свидетелства през онази нощ! Внимателните предварителни проверки показаха, че в района няма разумни същества, когато…

Ротенският пратеник замълча по средата на изречението, докато зрителите зяпнаха от страх и удивление, че един изтънчен звезден бог може да бъде подведен с такава очевидна примамка.

„Трябва да е свикнал винаги да получава своето — помисли си Ларк, — за да се хване в такъв прост капан.“

После му хрумна странна идея. „Много земни култури, от древна Гърция и Индия до Калифорния, са изобразявали своите богове като разглезени, темпераментни юноши.

Би ли могло това да е расова памет? Може би в края на краищата тези ротени наистина са нашите отдавна изчезнали патрони?“

— Благодаря ви за поправката — с изящен поклон отвърна Фхуун-дау. — Казах само, че се твърди. Ще укоря онези, от които изхожда този слух. Ние ще приемем вашата дума, че не е имало свидетели през онази нощ, през която сега признавате, че роботите ви са заровили тези странни, чуждоземни устройства близо до нашето Яйце. Искате ли вече да оставим това и да продължим с въпроса защо изобщо са били заровени?

Ро-кен очевидно обмисляше грешката си и движеше челюстта си така, както човеците скърцат със зъби. Рюкът на Ларк показа по горната половина на лицето на ротена безцветна ивица, която сякаш се вълнуваше. Междувременно Блур доволно зашепна, когато направи нова снимка и свали капачето над експонираната плака.

— Върви си — тихо каза на дребния мъж Ларк, но напразно.

— Повече не виждам смисъл да присъствам на това обсъждане — накрая заяви чуждоземецът. Той се обърна и започна да се отдалечава, само за да спре, стигнал до зейналия кратер, в който преди бе заровена станцията му, спомняйки си, че няма къде да иде.

Разбира се, Ро-кен можеше да се качи на някой от роботите и просто да отлети. Но докато не пристигнеше или въздушната машина на Кун, или звездният кораб, той можеше да се отправи само към пустошта. Навсякъде го очакваха неудобни въпроси.

От групата урси и човеци вляво се надигна вик. Те направиха път и оттам се появи сияещият Лестър Камбъл, запъхтян под тежестта на няколко големи книги.

— Струва ми се, че го открихме! — заяви той и коленичи заедно с неколцина помощници до сферичните предмети сред хаоса от преплетени жици. — Естествено — обясни мъдрецът, — никой от нас няма ни най-малка представа как работи това устройство. Но след един милиард години развитие галактянската техника е толкова съвършена и опростена, че повечето машини се предполага да се използват съвсем лесно. В крайна сметка, щом човеците са могли да пилотират един разнебитен звезден кораб чак до Джиджо, нещата трябва да са почти сто процента гарантирани срещу идиоти!

Самоироничната шега предизвика избухване на смях и от двете страни на тълпата. Всички се натискаха да гледат по-отблизо и не оставяха път за лесно или достойно оттегляне на Ро-кен и неговите слуги.

— В този случай — продължи Камбъл, — ние приемаме, че машината е била предназначена да се задейства, когато всички поклонници са близо до Яйцето и когато сме най-податливи на внушение, навярно след края на призоваването. С основание можем да предполагаме наличие или на брояч, или на някакво устройство за дистанционно управление, вероятно действащо с радиосигнал.

Един от помощниците успя да отвори капака с ясно доловимо пропукване.

— А сега да видим дали ще открием нещо като стандартния ръчен ключ, показан на страница хиляда петстотин и дванайсета — рече Лестър и приклекна по-близо, докато се консултираше с един от отворените томове.

Ро-кен зяпна към пълната със схеми книга, сякаш току-що беше видял от завивките на собственото му легло да изпълзява нещо смъртоносно опасно. Ларк забеляза, че Линг отново поглежда към него. Този път изражението й като че ли казваше: „Какво криеш от мен?“

Макар тя да нямаше рюк, биологът реши, че ироничната му усмивка ще е достатъчен отговор.

„Ти допускаше прекалено много предположения, скъпа моя. И това те заслепяваше, не ти позволяваше да задаваш сериозни въпроси. А и те караше да се държиш снизходително, когато бихме могли да станем приятели.“

Е, може би това бе прекалено сложно, за да се предаде само с изражение на лицето. Навярно усмивката му всъщност казваше: „Какво нахалство! Да обвиняваш мен, че съм крил нещо?“

— Възразявам! — намеси се небесният човек Ран, който се извисяваше над всички останали, освен хууните и неколцина треки. — Нямате право да бърникате в чужда собственост!

— Хр-р — тихо и напевно отвърна Фхуун-дау, — в такъв случай признавате, че сте собственици на това нещо, поставено без разрешение на нашето най-свещено място?

Ран премигна. Очевидно не можеше да понася сегашната слабост на чуждоземците и факта, че се налага да води словесен двубой с диваци. Смутен, високият небесен човек се обърна за напътствия към Ро-кен. Докато се съвещаваха, навели глави един към друг, Лестър Камбъл продължи:

— Известно време не можехме да проумеем целта на този уред. За щастие вече бях проучвал галактянска техника, така че донякъде текстовете ми бяха познати. Накрая го открих в рубриката „пси излъчватели“!

— Ето го ключът, сър — съобщи един от помощниците. — Готови сме, когато кажете.

Лестър Камбъл се изправи и вдигна двете си ръце нагоре.

— Народе! Това е първо и последно предупреждение. Нямаме представа какво ще последва. Предполагам, че няма да е нищо фатално, защото не виждам гостите ни да бягат с пълна скорост. Тъй като нямахме време за внимателни експерименти обаче, съветвам ви да отстъпите поне една крачка назад. По-предпазливите сред вас могат да се отдалечат на още по-голямо разстояние, навярно два пъти по диаметъра на Яйцето. Започвам да броя от десет.

„Утен искаше да остане и да погледа — помисли си Ларк. — Но аз го накарах да иде и да скрие онези библиотечни дискове, които открихме.

Дали наистина му направих услуга?“

Камбъл дълбоко си пое дъх.

— Десет!

Девет!

Осем!

Ларк никога преди това не беше виждал г’кеки да надтичват урси. Но тълпата започна да се разпръсва и някои от Шестте проявиха изненадващо нетърпение да си тръгнат. Други останаха, задържани от любопитство.

„Смелостта е черта, която обвързва всеки истински съюз“, с известна гордост си помисли той.

— Седем! Шест!

Сега напред пристъпи самият Ро-кен.

— Признавам собствеността на това устройство, което…

— Пет! Четири!

Ро-кен припряно повиши, глас, за да го чуят сред целия смут:

— … което се състои от обикновени датчици, невинно поставени…

— Три! Две!

Още по-бързо, е отчаяни нотки:

— … за да проучим излъчванията на вашето почитано и свещено…

— Едно! Сега!

Няколко човека инстинктивно вдигнаха ръце към ушите си и се приведоха, присвили очи, сякаш за да се предпазят от блясък. Урсите покриха торбичките си с ръце. Г’кеките свиха очите си, а кхюините и треките се притиснаха към земята. Рюковете се свиха, за да избягнат силните чувства на приемниците им. Каквото и да представляваше „пси излъчвателят“, скоро всички щяха да разберат.

Ларк се опита да преодолее инстинкта си, като се водеше от Линг, която беше реагирала на броенето със смесица от гняв и любопитство. Жената плесна с ръце и се обърна да срещне погледа му в момента, в който помощникът на Камбъл натисна скрития ключ.