Джанин Фрост
Обречена на ранен гроб (31)

Глава 31.

Бях изненадана да чуя, че само трима души са били убити миналата нощ. Понеже това беше официално събиране под пълно примирие, повечето гости бяха невъоръжени. Тримата убити са били хора, които не биха могли да оцелеят в невъоръжена битка на немъртви от типа всеки срещу всеки, както вампирите и гулите биха могли. Що се отнася до последиците от разрушаването на пълното примирие, никой не знаеше — или нямаше да каже — кой е започнал насилието. Менчерес и Боунс гледаха да успокоят хората достатъчно, за да напуснат без войните да бъдат обявени. Грегор си бе тръгнал с майка ми и Канел под негово ръководство. Що се отнася до това, как Аполон и неговите гули щяха да се справят с безпрецедентното ми вампирско сърцебиене… времето щеше да покаже.

Бях по-малко притеснена за това, отколкото за измислянето на плана за спасяване на майка ми. Премислях идеи през целия път и влакът влезе в Букурещ. Дон и старият ми екип не можеха да помогнат. Чичо имаше международни връзки, вярно, но не и от немъртво естество. Той не разбираше този сценарии толкова, колкото и аз самата. Също така се бавех с обаждането му, защото не исках да започвам целия разговор на тема Е, сега аз съм вампир. Преодоляването на дълго пазените предубеждения на чичо ми в момента беше последното нещо в списъка ми с неща, които да свърша.

Пристигнахме до нашата дестинация, имение, което изглеждаше извадено направо от роман на ужасите, след 3 ч. през нощта. Със зората, само за няколко часа, скоро отново щях да бъда в безсъзнание. Загубата на сутрешното време беше нещо, за което мислех, че съм се подготвила преди да се превърна във вампир, но не помислих за това, колко ужасни ще бъдат обстоятелствата, когато това се случи. Сега всяка минута, през която бях припаднала, изглеждаше като подигравка. Какво правеше Грегор на майка ми? Господи, какво й правеше Канел? Мислех, че най-лошото нещо, което Грегор може да направи, бе да убие майка ми. Трябваше да знам, че той не би бил толкова милостив.

Родни излезе да ни посрещне. Гулът имаше същия яростно тлеещ поглед в очите си, който вероятно имах и аз. Без много да му мисля, го прегърнах, усещайки буца в гърлото си, когато той ме притисна силно в отговор. Боунс щеше да мине през огъня, за да върне майка ми обратно, ако това беше необходимото, но той щеше да го направи от любов към мен. Не от някаква привързаност към нея. Майка ми нямаше много фенове, което беше по нейна вина, но точно сега това значеше повече за мен, отколкото можех да изразя, да познавам някой, който да го е грижи за нея, с недостатъците й и всичко останало.

— Издръжлива е — каза Родни. Брадата му раздразни бузата ми като се наведе. — Ако можем да си я върнем обратно, тя ще се справи. Няма значение каква е сега или какво й е направил той.

— Тя искаше да я убия — прошепнах. — Господи, Родни, тя винаги е казвала, че предпочита да е мъртва, отколкото да бъде вампир.

— Тя ще се справи — повтори той. Гласът му стана груб. — Ти извървя труден път, докато растеше, но и тя също. Джъстина е шокирана и изплашена сега, но тя не е малодушна. Бих заложил живота си на това.

— Родни, законите… — започна Боунс.

— Спести си го. — Гулът ме пусна, за да се вгледа в Боунс. — Ако не успееш да убиеш Грегор скоро, аз ще съм зад нея, със или без закони, е подкрепление или без.

— Не бъди глупак, това би било самоубийство — отсече Боунс.

Родни го дари със студена усмивка.

— Винаги казваш, че никой не живее вечно.

Бях разкъсвана между желанието да прегърна Родни отново и знанието, че Боунс беше прав.

— Тя ще има нужда от теб, когато си я върнем — казах, избирайки логичното за пръв път. — Майка ми и аз, знаеш, че сме в конфликт. Ти си единственият, когото тя изглежда слуша, но не можеш да й помогнеш да се справи с това да бъде вампир, ако си мъртъв.

Родни ме погледна, след което се върна обратно в къщата, без да каже нищо повече. Нямах идея дали това означаваше, че щеше да чака, или че беше неговият начин да каже, че нямаше да го стори.

— Това няма да продължи дълго, Котенце — каза Боунс, нарушавайки наситената е емоции тишина. — Грегор изчерпа триковете си. Той ще бъде принуден да ме потърси отново, защото всеки ден, в който не го прави, хората ще се питат защо Грегор отказва да се изправи срещу мъжа, който е откраднал жена му и който е имал смелостта да го предизвика на дуел за нея.

Това отклони вниманието ми от майка ми.

— Кога си го предизвиквал на дуел?

Погледът на Боунс беше тъмен и непоклатим.

— Публично предизвиках Грегор, веднага щом Менчерес ми каза, че той беше влизал в сънищата ти.

Знаех, че Боунс планираше да се бие е Грегор в Ню Орлиънс, но не знаех, че е било отправено предизвикателство. Осъзнаването, че по всяко време Грегор може да приеме, което да доведе до смъртоносна битка между него и Боунс, ме изпълни със смразяващ страх.

— Той е по-силен от теб. — Гласът ми беше малко по-силен от шепот.

Боунс изсумтя.

— Знам това, любов, но той няма да бъде първият, когото съм съсухрял и който ме е надминавал по сила. Нуждая се само от една грешка от страна на Грегор и той е мой.

Не казах гласно нещото, което караше сърцето да ме боли от страх.

Ами ако Грегор не допусне грешка?

Минаха два дни без нито дума от Грегор. Родни и аз се редувахме да изтъркваме дупки в килима от крачене. Боунс продължи търпеливо да ни предупреждава. Ако Родни беше като мен, досега щеше да е намразил думите му.

Единственото нещо, за което спомагаше напрежението, беше да се принудя да остана будна и да се движа, след като се бе зазорило. Сега дори можех да вървя през целите сутрешни часове, въпреки че сигурно изглеждах като залитащо пиян де. С изключение на напрежението като мотиватор, също така продължих да забелязвам, че колкото повече пиех от Боунс сутринта, толкова по-лесно можех да изтикам парализиращите ефекти на изгряващото слънце. Може би добрата храна наистина беше ключът към здравето, за хора или вампири.

Днес отбелязах лично постижение, успявайки да сляза по триетажното вито стълбище до кухнята и обратно. Това ми отне два часа, нещо, което следобед щях да свърша за секунди, но бях щастлива от напредъка, макар че се сгромолясах изтощена на най-близкия стол.

— Утре, ще изляза навън — казах аз. Директните слънчеви лъчи щяха да са дори по-мъчителни за мен, но трябваше да увелича скоростта си. Бързо. Както бях в момента, човек можеше да срита задника ми от изгрев до пладне.

— Имаш ли идея, колко е забележително това, че изобщо си будна? — каза Боунс, посочвайки Менчерес. — Кажи й. Спях от зори до здрач през първите два месеца. Беше възхитителен прогрес за мен изобщо да съм буден през деня през моя трети месец. Това е едва втората ти седмица, Котенце.

— Това е невиждано — съгласи се Менчерес.

Тонът му ме накара да погледна набързо към него. Зърнах трепване на лицето му, което бързо премина в безстрастие. Боунс също трябва да бе усетил тонът на Менчерес, защото изви едната си вежда.

— Има ли нещо друго, което би искал да добавиш, дядо?

Един непознат вампир влезе в кухнята, прекъсвайки отговора на Менчерес, какъвто и да беше той. Трябва да бе друг от персонала на Менчерес, въпреки че се поклони на Боунс, вместо на египетския вампир.

— Какво има? — попита Боунс.

— Извинете ме, но има някой на телефона, който казва, че са ви звънили.

Веждите ми се повдигнаха. Тези на Боунс също.

— Има обаждане, за да ми кажат, че имам обаждане? — попита той е тежък скептицизъм. Вампирът изглеждаше притеснен, докато протягаше един мобилен телефон.

— Това е моят приятел Лаклан. Той ми се обади да ми каже, че с него се е свързал Чил, негов познат вампир, на когото се е обадил Нейтън, който бил член на рода на Киоко, който казал, че вампир на име Роло се е свързал с него, защото срещнал призрак, който твърдял, че е твой…

— Фабиан! — възкликнах, осъзнавайки едва сега, че не го бях виждала от фиаското на партито. Боунс взе телефона от вампира и всичко се промени.

 

 

Чакахме на две мили от каменната къща в Молдова, където Грегор държеше майка ми в плен. Родни се сви от дясната ми страна, натоварен е множество злонамерено извити сребърни остриета. Боунс се прегърби от лявата ми страна, тялото му беше толкова неподвижно, сякаш беше издълбано от камък. Опитах се да пресъздам същата неподвижност, но не успях. Погледът ми продължаваше да трепва нетърпеливо. Къде беше Фабиан? Трябваше да се върне до сега. Спейд се промъкна от шубрака. Беше се уверил, че вражеските сили не се промъкваха зад нас, докато чакахме за сведения от Фабиан. При кимването на Спейд, ние бяхме единствените дебнещи другите в заобикалящата ни студена провинция. Вятърът духна мастилено черната коса на Спейд от лицето му, когато отправи погледа си в същата посока, в която гледаше Боунс. Сякаш след цяла вечност, един неясен блясък се появи сред дърветата и ние видяхме Фабиан да се носи над покритата със скреж земя.

— Грегор не е тук, но от действията на Канел съдя, че ще се върне скоро — каза призракът, когато стигна до нас. — Точно сега има около дузина охранители. Още повече ще има с Грегор, когато се завърне.

Боунс не отдели поглед от това, което гледаше в далечината.

— Тогава сега е най-доброто време. Фабиан, дръж под око пътя. При първите следи от Грегор и хората му, ела и ни предупреди.

Призракът кимна, неговите прозрачни черти придобиха непоколебимо изражение.

— Няма да ви разочаровам.

За около дванадесети път днес ми се щеше да можех да прегърна Фабиан. Никога не съм очаквала да бъде толкова благодарна на призрак, но дължах на Фабиан повече, отколкото можех да върна. След катастрофалното парти, Фабиан бе имал самообладанието да последва Грегор, обитавайки багажника на каквото и превозно средство да караше Грегор или пътувайки на автостоп при различни хора, които се случваше да са близо до Грегор. Верен на немъртвите предубеждения, Грегор не бе разбрал, че е бил шпиониран, макар че той или някой от хората му можеше да бе зърнал призрака. Винаги гордостта преди падението.

Най-трудната задача на Фабиан, след намирането на скривалището на Грегор, беше да се свърже с нас и да ни каже за това. Не е като един фантом да може да използва телефон, имейл или да пусне писмо. Фактор в същото пренебрегване на призраци направил шпионирането му възможно, а на Фабиан му отнело адски много време да накара някой вампирски съюзник да слуша достатъчно дълго, за да започне веригата от обаждания, които накрая достигна до Боунс. Допреди да пристигнем дори не бяхме сигурни, че Грегор все още ще бъде в тази къща. Отне ден и половина от момента, в който Фабиан напуснал района, до момента, в който Боунс получи телефона от много озадаченият член от персонала на Менчерес. После още няколко часа да стигнем до Молдова, после няколко часа за разузнаване, за да се установи, че това не е било капан. Не че се съмнявах в лоялността на Фабиан, но винаги имаше шанс Грегор да бе разпознал призрака и да бе събрал две и две. Досега, обаче, изглеждаше, че тези в къщата нямаха идея, че щяха да бъдат нападнати.

Погледнах разтревожено към небето. Всичко това бяха добри новини. Лошата новина беше, че щеше да се съмне след около половин час.

Сякаш чул мислите ми, Боунс срещна погледа ми.

— Трябва да стоиш назад, Котенце.

Първият ми инстинкт беше да споря. Разпалено и с много ругатни. Майка ми беше хваната в капан в тази къща, така че, по дяволите, нямаше да стоя и да се надявам всичко да мине добре. Тогава огледах втренчените в мен лица. Всеки тук рискуваше живота си заради майка ми, плюс нарушаването на немъртвите закони като капак на това, а аз бях единствената поддаваща се на зората. Разбира се, сега можех да остана будна и дори да вървя, когато слънчевите лъчи се появят, но да се бия? Не. Нито дори ако животът на майка ми — или моят — зависи от това.

— Ще стоя — казах, виждайки как веждите на Боунс се повдигат, сякаш това бяха последните думи, които очакваше да чуе от мен. — Дай ми детонатора. Може да имаме нужда от разсейване, ако Грегор се завърне преди да измъкнем майка ми.

Спейд кимна, подавайки детонаторът, който се намираше на колана му. Няколко опаковки експлозив бяха завързани за дърветата толкова близо до къщата, колкото се осмелихме да сложим, без да бъдем видени. В битка експлозиите нямаше да навредят на никакви вампири или гули, освен ако не се случеше да бъдат точно до дърветата, когато бомбите избухнат, но те щяха да вдигнат адска врява. А понякога разсейването правеше цялата разлика между живота и смъртта — или бягството и пленничеството.

Боунс ме дари с бърза, силна целувка.

— Няма да се върна без нея — обеща той.

— Не казвай това. — Думите излязоха от устата ми незабавно. — Ако нещо се случи, ако е твърде опасно да я спасиш сега, върни се при мен. Ще намерим друг начин.

Родни започна да пълзи през шубрака. Спейд ме погледна мрачно и го последва. Боунс помилва лицето ми веднъж, след което и той тръгна. Както и Фабиан. Стоях на мястото си, не се нуждаех от бинокъл, за да гледам напредването им към къщата. Имаше четирима охранители навън и, според Фабиан, още осем вътре, плюс Канел. Елементът на изненада щеше да бъде единственото им предимство, превъзхождани числено четирима на един, а аз се съмнявах, че Грегор бе оставил слаби вампири или гули за охрана.

Въпреки че разстоянието беше по-малко от две мили, отне на тримата мъже около десет минути да пропълзят до там, едва размърдвайки високата трева около тях. Бях почти развалина по времето, когато доближиха къщата. Смесицата от страх, надежда, безизходица и нерви ме караше да се чувствам сякаш щях изляза от кожата си. Имаха ли охранителите инструкции да убият майка ми незабавно, ако бъдат атакувани? Можеха ли Боунс, Спейд или Родни да стигнат до нея на време, без да ги убият междувременно? О, Господи, нека проработи.

Не можех да се въздържа, започнах да пълзя по-близо, обещавайки си, че ще се доближа само миля. Просто достатъчно близо, за да видя наистина какво става. Малкият брой дървета изопачаваше гледката към къщата.

Земята беше свободна от висока трева в рамките на тридесет ярда от къщата, така че нямаше повече прикритие за Боунс, Родни и Спейд да се промъкнат. Всичко в мен се напрегна като видях тримата мъже да се изправят в същото време, за да щурмуват къщата.

Викове за тревога дойдоха от четиримата охранители, но бях зверски доволна да видя колко бързо бяха прекъснати. Боунс свали двама, единия от разстояние, хвърляйки сребро в гърдите му, а другия от по-близо, усуквайки същия метал през сърцето на охранителя. Спейд и Родни свършиха бързо е техните двама охранители, след което тримата мъже влязоха в къщата от различни ъгли.

Още викове идваха от къщата. Пропълзях бързо, стоейки ниско, но в полезрението на къщата. Изстрелите изреваха в ужасяващо стакато, както звучаха автоматични оръжия. Женски глас се извиси в яростен, отчетлив крясък. Канел. Припомняйки си как рита майка ми, докато я държи на каишка, ме караше да я искам мъртва почти колкото и Грегор.

Стигнах до набелязаната миля, когато Фабиан бързо дойде при мен, размахвайки призрачните си ръце.

— Грегор се върна! — възкликна той.

О, по дяволите.

— Върви да кажеш на Боунс — казах, изваждайки детонатора от колана си. Погледнах небето е нарастващо отчаяние. Определено бе твърде близо до изгрева, за да рискувам да се включа в битката, но все още можех да натисна няколко копчета. Толкова можех да направя, за да помогна.

Фабиан изчезна през структурата на къщата, без да си прави труда да използва един от счупените предни прозорци като вход. Чаках, броейки секундите в яростно напрежение докато той излезе, навъртайки се около покрива. Изглеждаше сякаш ми сочи към лявата ми страна, откъдето идваше звук от свирещи гуми. Проклетият Грегор беше умен кръвопиец. Нямаше да шофира до къщата и да осигури по-лесна мишена. Не, идваше през дърветата и храстите, за да си направи собствена засада вместо това.

Махнах на Фабиан внимателно да стои долу и призракът се сниши, сякаш потъна в земята. Мигове по-късно той изникна точно пред мен, стряскайки ме как внезапно беше на сантиметри от лицето ми.

— Кажи ми къде са — прошепнах.

Фабиан изчезна под земята отново. Чаках, следващите секунди сякаш пиляха нервите ми. Тогава призрачната глава на Фабиан надзърна от земята като неясна катерица.

— Заобикалят. — Гласът му беше толкова тих, че едва можех да го чуя. — Те следват този път, но са малко по-далеч от теб.

Усмихнах се мрачно. Това щеше да ги отведе точно до експлозива, вързано за дърветата. Хайде, Грегор. Покажи ми къде си.

Желанието ми се изпълни, когато чух предпазливи звуци от движение в шубрака на не повече от петдесет ярда от мен. Чаках, броейки разстоянието. Двайсет ярда. Десет. Почти там. Почти… Взривих зарядите, точно когато Грегор и охранителите му минаваха най-близо до най-екипираните дървета. Експлозиите избухнаха една след друга, разпръсквайки Грегор и останалите, смутени от това какво следва да избухне. То също беше моят силен сигнал до Боунс, че трябваше да излизат, сега, без значение дали е майка ми или без нея. С дузината охранители, които бяха с Грегор, би било съмнително дали ще успеем да се измъкнем живи. Не можехме да си позволим да чакаме повече.

Погледнах към все по-развиделяващото се небе е отвращение. Ако беше само един час по-рано, можех да се бия! Можех да помогна да спасим майка ми или да сваля няколко охранители, или просто да направя нещо различно от това да се крия, за да не позволя и без това лошата ситуация да се влоши като бъдат заловени.

Един прозорец в къщата избухна навън, две фигури прелетяха през него е голяма скорост върху земята. Разпознах ги и имах миг на студено задоволство, когато видях Боунс, ръката му беше заключена около гърлото на Канел, усуквайки го силно, разтръсквайки главата на Канел.

Сбогом, кучко, помислих си, виждайки го да тласка безжизненото й тяло настрана. Но моментът ми на победа беше краткотраен. Грегор извика заповед на френски и всичките дванайсет охранители се втурнаха към Боунс.

Вече бях на крака, забравяйки за криенето, когато Спейд излезе бързо и неочаквано от къщата. Той хвърляше сребърни ножове към немъртвата шайка, която връхлиташе върху най-добрия му приятел, привличайки вниманието им към себе си, вместо само към Боунс. Страхливец, помислих си злобно, виждайки Грегор да стои където беше, близо до отдалечения ъгъл на къщата. Какво ще направиш, Похитителю на сънища? Ще избягаш ли докато имаш шанс или ще рискуваш живота си като останеш и се биеш?

Входната врата беше отворена е ритник. Ахнах, виждайки Родни да излиза с майка ми в ръцете си. Ръцете й бяха около врата му и се движеше. Жива е. О, благодаря ти, Господи.

Грегор изръмжа нещо и извади меч. Родни спря, олюлявайки се наоколо е майка ми в ръцете си. Мечът на Грегор изглеждаше като светкавица в светлината на настъпващата зора, когато той закрачи към тях.

Всеки от Боунс и Спейд се бореше с половин дузина вампири. Нито един от тях не можеше да помогне на Родни. Хукнах, вадейки ножове от колана си, докато проклинах. Грегор беше твърде далеч, за да го ударя. Господи, защо не можех да тичам по-бързо?

Родни остави майка ми на земята, галейки окървавената й буза за миг, след което се обърна, за да срещне Грегор. На колана му бяха останали само два ножа, а Грегор беше много по-силен от него.

— Грегор — извиках.

Пепеляворусата глава се вдигна рязко, когато ме видя, тичаща е пълна скорост към тях.

— Катрин — видях повече, отколкото чух Грегор да казва.

В този момент на разсейване, Родни хвърли един от ножовете си. Той удари Грегор в гърдите, но от това, колко бързо Грегор го извади, знаех, че не е пронизал сърцето му. Грегор се завъртя с лице към Родни, а мечът му разрязваше въздуха между тях.

Вместо да се наведе бързо, Родни се хвърли срещу него. Той се вряза в Грегор е цялата си немъртва сила. Грегор се олюля, но не падна. Ножът на Родни се извиси, за да се забие в гърдите на Грегор, но не успя да го направи. Грегор сграбчи китката на Родни със свободната си ръка и го запрати брутално към земята, използвайки собствената движеща сила на Родни срещу него. Този дълъг меч проблесна в права, безмилостна линия.

Майка ми се втурна напред.

— Родни, не! — извика тя.

Грегор не вдигна очи. Не и докато острието да направи дъга през целия врат на Родни и не излезе окървавено от другата страна. Тогава Грегор погледна право към мен. И се усмихна.

Не отвърнах очи от изумрудения поглед на Грегор. Нито когато той изрита отрязаната глава на Родни към майка ми, нито когато тръгна към мен с ритмична, незабързана крачка.

Като на сън, спрях да тичам. Пуснах ножовете си и гледах как Грегор идва. Чух викът на Боунс, но той звучеше сякаш от далеч. Глухо туптене започна в гърдите ми и осъзнах, че сърцето ми бие отново, но дори това нямаше значение. Всичко, върху което можех да фокусирам, беше неподправената ненавист изливаща се през вените ми, надигайки се във все по-бурни вълни, докато се почувствах сякаш ще експлодирам на място.

Затова не ми се стори необичайно, когато тревата около мен избухна в пламъци. През червената мъгла, която падаше над зрението ми, това имаше логика. Тревата не трябваше да съществува, за да е способна да погълне кръвта на Родни. Къщата, която Грегор използва да измъчва и убие майка ми, не трябваше да съществува. Всъщност, всичко тук трябваше да изгори. До.

Последното. Нещо.

Оранжево-червени пламъци препуснаха през ниската трева, за да докоснат стените на къщата, заплитайки се, за да покрият покрива в гърчещ се килим от пламъци. Тогава тревата около Грегор стана горяща арена, покарала нагоре по краката му. Достави ми удоволствие да видя краката на Грегор в пламъци, но не беше достатъчно. Исках да видя кожата на Грегор да пращи и да се разцепва. Да видя всичко около него да гори в тлееща пепел. И го исках сега.

Дърветата до мен избухнаха, но не отклоних поглед от Грегор. Гори. Гори. Това беше всичко, за което съзнанието ми беше способно да мисли. Нищо не изглеждаше реално вече. Нито майка ми, която плачеше над тялото на Родни с ужасени, съсипани ридания, нито Грегор, който крещеше докато пламъците покриваха цялото му тяло.

— Катрин, спри! — извика Грегор.

Част от мен беше слисана. Защо Грегор мислеше, че аз съм отговорна за този чудесен огън? Спейд трябва да бе сложил няколко нови експлозива по пътя си на влизане. Или Боунс.

Трябваше да измъкна майка ми от тук сега, когато Грегор беше зает да гори. Но не можех да помръдна. Тези топли, възхитителни вълни на гняв пулсиращи през мен, ме приковаваха на място. Гори. Гори.

— Котенце!

Гласът на Боунс ме изтръгна от транса. Погледнах към него, изненадана, че изглежда боядисан в червено и синьо. Както и всичко останало. Боунс изтръгна острието си от вампира пред него и го хвърли настрана. Нищо не закриваше гледката ми към него и видях как лицето му се стегна от шок.

Погледът му беше закован на кръста ми. Погледнах надолу — и ахнах. Ръцете ми бяха сини от лакътя надолу, покрити с пулсиращи пламъци, които някак не можех дори да почувствам. Оранжево и червено хвърчаха от ръцете ми, изгаряйки всичко по пътя ми, от стъпалата ми чак до покрива на къщата.

Боунс изтича при мен, дръпвайки ме силно към себе си, игнорирайки пламъците, които продължаваха да изникват от мен.

— Чарлс, вземи Джина! — извика той, след което краката ми внезапно се отделиха от земята.

През червено-синята мъгла над зрението ми, видях Спейд да сграбчва майка ми и да се изстрелва във въздуха. Грегор и къщата все още горяха под нас, но дори сега виждах Грегор да се търкаля върху не горящата част от земята, гасейки старите пламъци достатъчно бързо, за да не позволи новите да го погълнат.

Убиец, помислих си, когато яростта отново нарасна в мен. Червеното обгърна зрението ми и Грегор изпищя, търкаляйки се по-бързо, когато още пламъци избухнаха по него.

Облаците се преместиха, позволявайки един лъч светлина да обагри лицето ми. Удари ме като ритник със завъртане в главата, прояснявайки част от червеното ми зрение. В същия момент Боунс заби кучешките си зъби в шията ми, засмуквайки силно.

Последното нещо, което видях, бяха ослепителните цветове на зората, изглеждайки като пламъците, които продължаваха да горят на земята под нас.