Джанин Фрост
Обречена на ранен гроб (25)

Глава 25.

След един час енергично търкане, по мен не остана никаква смрад. Може би защото не ми беше останала и почти никаква кожа. Измих си косата най-малко четири пъти, след това си сложих два пъти и балсам. Всеки, чийто нос е обиден сега, може просто да ми целуне кристалночистия задник.

Спейд се беше излегнал на един стол в спалнята, в която е банята. Посочи към нещо, което стоеше на съседния стол.

— Донесох ти някои дрехи. Не знаех дали искаш да ти заема и някой сутиен и бикини, или ще си твърде срамежлива за това.

Обсъждането на бельо със Спейд не спомагаше за настроението ми.

— Къде са ми дрехите?

Усмивката му се разшири.

— Изхвърлих ги в пещта. Не бих посмял да внеса твоя вонящ куфар в къщата на Криспин.

Поех си дълбоко дъх.

— Не си имал право да правиш това — успях да кажа, с напълно спокоен тон.

Спейд се изправи.

— Нека зарежем моралните съображения и да решим дали искаш да ти изнамеря някакви бикини.

— Благодаря, но няма да нося гащите на някоя непозната мацка. По скоро ще ходя без бельо.

Спейд ми намигна.

— Така те искам. Ще направиш Криспин по податлив на желанията ти, предполагам.

Посочих му вратата.

— Довиждане.

Той просто се засмя докато излизаше. Де да можеше и на мен да ми е толкова забавно. Погледнах роклята със страх. Веднъж щом я сложех, нямаше да има повече място за шикалкавене.

— Мамка му! — казах високо.

Щях да представя офертата си на Боунс, може би щяха да ме отрежат, и щях да се върна при Влад. Закопчах си ципа, сложих си подходящи обувки, които бяха прекалено тесни, и излязох от гостната. Косата ми още беше влажна. Разтръсках я и се огледах наоколо. Нямаше никой.

— Ехо! — извиках. Да пукна, ако почнех да проверявам в стаите. Къде беше Спейд? Или Фабиан?

— На долния етаж.

Беше гласът на Боунс. Потиснах потреперване, удряйки си мислено шамар. Стегни се.

— Трябва ли да кажа Марко? — попитах, слизайки по стълбите.

Чух развеселеното му изсумтяване от стаята в ляво от коридора.

— Ако искаш.

Влез свободно и по своя воля. Изправих рамене и направих точно това.

Боунс седеше на кафяв кожен диван, който беше няколко нюанса по-светъл от очите му. Стените бяха ръждиви на цвят, с бял перваз, а подът беше от тъмен дъб, покрит с дебели килими. Той почти беше напаснал външният си вид с обзавеждането на стаята: кремава риза, незакопчана около врата, е навити ръкави и светло кафяви панталони. Беше толкова отвратително прекрасен, че болеше само да го гледам.

— Не те очаквах, затова няма джин — каза, пълнейки чаша. — Става ли уиски вместо това?

— Разбира се. Благодаря — казах разсеяно, мотаейки се при вратата.

Той ме погледна, след като наля още едно.

— Не си дошла чак дотук само за да прегърнеш вратата, нали?

Оставайки без много възможности, седнах, като избрах канапето срещу него. След като го направих, настръхнах, спомняйки си липсата ми на бельо. Роклята беше няколко сантиметра над коленете ми. Ами ако Боунс си помислеше, че се опитвам да го съблазня?

— Хмм, имаш ли нещо против? — заекнах, сядайки бързо на неговия диван, но възможно най-далеч от него.

Веждата му се вдигна.

— Изобщо даже.

Той ми подаде уискито, а аз го глътнах на един дъх.

— Жадна си, нали? — отбеляза Боунс, като ми взе чашата и я напълни до горе. — Трябва да си, иначе някой би си помислил, че ти трябва алкохол, за да говориш с мен.

Сухият му тон ми подсказа, че съм напълно прозрачна. Взех чашата, но този път отпих само малка глътка.

Боунс се облегна, изучавайки ме. Чувствах се толкова смутена. Само ако имах увереността от някакъв грим. Перфектна прическа или… е да, някакво бельо.

Той не каза нищо. Мълчанието се проточи. Някак си не можех да се накарам просто да кажа причината, заради която дойдох. Може би се надявах, че той ще я види в ума ми и ще пропуснем цялата част с разговора.

Погледнах настрани, но можех да усетя очите му върху мен. Все още беше полуизлегнат, пиейки си уискито и гледайки ме, докато аз се измъчвах. Ако това беше техника за извличане на информация, работеше. Скоро щях да изплюя камъчето, за да наруша напрегната тишина.

— Добре, тогава… нека да се захващаме за работата.

Опитах се да го погледна, докато говорех, но не можах. Не беше честно, че да го видя бе толкова смущаващо за мен и толкова очевидно незначително за него.

— Аз съм, хм, готова да стана вампир — изтърсих набързо.

Добър начин да повдигнеш темата деликатно. Погледнах го в очите за секунда. Тъмно кафяви очи срещнаха моите, преди да се извърна. Напрежението ме направи неспокойна. Скочих, готова да се въртя из стаята, когато той остави чашата си и ръката му ме сграбчи. Аз се дръпнах, но пръстите му се стегнаха.

— Седни — каза с тих, стоманен тон.

Не можех да подпра краката си на гърдите му и дърпайки да освободя ръката си. Ядосана се хвърлих на дивана.

— Седнах, сега ме пусни.

— Не мисля, че ще го направя — отговори Боунс със същия железен тон. — Не те наранявам, затова спри да ме гледаш гневно и ако се дръпнеш дори още веднъж, ще се кача върху теб докато не приключим с този разговор.

Това ме усмири. Боунс никога не отправяше празни заплахи. Да бъда закована под него ме тревожеше по доста причини, и никоя от тях не беше страх.

— Така е по-добре. — Хватката му се разхлаби, но не ме пусна. — Така, имам някои въпроси и ти ще ми отговориш.

Защо не настоях да обсъдим това по телефона, изстенах наум.

— Питай. Приклещил си ме, не мога да отида никъде.

Исках да ме пусне. Продължавах да поглеждам към ръката му, сякаш можех да я накарам да се разкара от мен.

— Блокираш ме отново. — Той го каза спокойно, но очите му се притвориха. В техните дълбини започна да проблясва зелено, след това пламна и погълна кафявото.

— Добър опит — изръмжах аз, — но мисля, вече установихме, че имам добра защита.

О. Дръпнах се настрана докато го казвах, в инстинктивна реакция към това, че се опитваше да проникне в ума ми. За секунда бях повалена на дивана, Боунс ме държеше за китките и краката му се преплетоха с моите.

— Стани от мен — настоях.

Вместо това захватът му се стегна. Осъзнах, че ако се дърпам, само бих повдигнала роклята си още повече. Имайки предвид позицията, в която се намирах и това, че вече беше доста над коленете ми, липсата на бельо щеше да се превърне в проблем всеки момент.

— Боунс — спрях да се движа, пробвайки друга тактика. — Моля те, пусни ме.

— Защо искаш да се превърнеш във вампир?

Предположих, че той няма да се откаже от позицията си. Дори не контролираше тежестта си. Оставяше я цялата да ме притисне долу, докато се извиваше, за да предотврати и най-малкото ми потрепване. Беше ми трудно да се опитвам да не мисля, че са минали седмици откакто той беше последно върху мен. Още повече че при тази близост беше невъзможно да избегна погледа му.

Прочистих гърлото си.

— Първо ми писна да бъда ходещ предавател на Грегор. Ако съм изцяло вампир, той ще е блокиран. Няма повече да си затварям очите и запушвам ушите, когато пътувам, няма да бъда безпокоена докато спя.

Боунс не отмести погледа си.

— Това ли е единствената причина?

Ако кажех да, разговорът щеше да свърши. Боунс никога нямаше да реши, че това е достатъчно добра причина. Само истината беше, дори казването и да ми пълнеше очите със сълзи.

— Ти беше прав — прошепнах. — Още мислех, че да си вампир те прави по някакъв начин зъл. След всичко, което съм видяла, още имах предразсъдъци. Каква глупачка, а? Сигурно си горд сега, че ми го каза в лицето. Кой би те винил?

Пръстите му повече не притискаха китките ми. Правеха нещо по-лошо — галеха ги с малки кръгове. Очите му още не се бяха върнали напълно към кафявия цвят. Надявах се, че това е само остатъчен гняв.

— Не. Не съм горд от начина, по който ти се развиках. — Гласът му беше много тих. — Отне ми петнадесет години да се примиря с това, което бях, след като Иън ме превърна. Нищо чудно, че ти имаш още объркани чувства по въпроса.

Не очаквах това. Бях се подготвила да чуя категорично съгласие, че съм била пълна идиотка с моята дискриминация. Преглътнах, премигвайки, за да премахна сълзите от очите си.

— Добре… това значи ли, че ще ме промениш?

— Не бързай толкова. Единствената причина да се промениш, която посочи, е да прецакаш Грегор.

— Да не би просто да не искаш отговорността да ми бъдеш създател? — попитах, ядосана от разпита. — Ако е така, Влад вече се съгласи да го направи.

Нещо се смрази в погледа му.

— Сигурен съм, че го е направил, но ако някой ще те променя, ще бъда аз. Предполагам, че съм го заслужил. И ако мислиш да го направиш зад гърба ми, се заклевам, че ще убия който и да те промени, независимо кой точно е той.

Той ще убие всеки, който те промени, ми беше казал Спейд. Предполагам, че е бил прав. По дяволите вампирите и тяхното чувство за притежание.

— Ако не броим старите ми предразсъдъци, няма причина да остана получовек — отговорих спокойно. — Като хибрид съм по лесна за убиване и способностите ми имат определен лимит. Като вампир, ще мога да развия потенциала си напълно, а не докъдето го позволяват пулсът и дишането ми. Плюс това никога няма да мога да се преструвам повече, че ще водя нормален, човешки живот. Във всякакъв смисъл вече съм вампир. Само още нямам вампирски зъби.

— Наистина ли вярваш в това? — Гласът му беше копринен, но погледът му твърд.

— Да — казах без колебание.

— Тогава го докажи. Пусни ме в ума си, за да го видя.

Как ли пък не. Никакъв шанс да премахна менталните си щитове и да се разголя по този начин. Не беше, защото лъжех, а защото бях прекалено уплашена от това какво друго може да види.

— Съжалявам, Боунс, но ще трябва да ми повярваш за това.

Той не каза нищо за известно време. Единственото, което можех да направя бе да затая дъх.

— Добре тогава — отговори най-накрая. — Ще го направя утре.

Почти въздъхнах с облекчение, когато той проговори отново.

— При едно условие.

Разбира се.

— Какво е то.

— О, нищо прекалено сложно. Ще трябва просто да споделиш леглото ми тази вечер.

Изчаках за момент, но той не продължи до края на вица.

— Ти сериозно ли? — едва промълвих.

Той ме погледна, сякаш съм бавно загряваща.

— Съвсем.

— Това да не е защото не нося бельо?

Той се изхили.

— Не, но това не помага на каузата ти.

— Ставаш абсурден! — Опитах се да го изблъскам, но беше все едно да се блъскаш в скала. — Какво е това, някакви вампирски доминантски глупости?

— Изпитвам мотивите ти — каза спокойно. — Отказваш да ме пуснеш в ума си, за да видя дали го правиш единствено заради Грегор или гулите. Ако наистина го искаш заради себе си, тогава ще си заслужава цената. Винаги има цена при вампирите, Котенце. Знаеш това. — Той сви рамене. — Или ме остави да видя в мислите ти, че го правиш само заради теб самата.

Разголване или на емоциите ми или на тялото ми. Голям избор.

— Изненадана съм, че ще можеш да освободиш време в натоварения си график толкова набързо — казах, надявайки се, да го ядосам достатъчно, че да промени решението си.

Веждите му се повдигнаха.

— Всички правим каквото трябва.

Не знаех как мога да се справя с която и да е опция. И двете щяха да наранят сърцето ми.

— А фактът, че аз очевидно не искам да правя секс с теб, няма значение?

Той ме завъртя настрани, докато устните му не докоснаха леко шията ми.

— Е, любима… предполагам, че задачата ми е да променя мнението ти.

Гласът му беше изпълнен с обещание за удоволствие. Не можах да спра едно потръпване, когато потърка кожата ми. По дяволите моя чувствителен врат. Предаваше ме дори като се опитвах да остана неподвижна.

Но мисълта да проникне в ума ми и да види колко дълбоко е залегнал във всяка една моя мисъл, беше много по плашеща от всичко друго. Шах и мат, Кат. Ти загуби.

Това не значеше, че ще бъда великодушна. Хвърлих му зъл поглед.

— Надявам се, че това ще е най-гадното чукане, което ще имаш, безмилостно, манипулативно копеле.

— Започнаха ли романтичните приказки? — отговори, с лека усмивка. — Само се опитваш да ме възбудиш.

Исках само да не се бях изкъпала преди тази проклета среща, и къде е заплахата от някоя инфекция, когато се нуждаеш от нея.

— И аз имам едно условие — казах. — Изкъпах се в празна стая за гости. Можем да направим акта там.

Последното, от което имах нужда е да се въргалям с Боунс в леглото му, имайки предвид, че може би се е въргалял с друга жена там предишната нощ. Бля.

— Както искаш. — Все още имаше тази презрителна усмивка. Очевидно не можех да го предизвикам да промени решението си. — Можем дори да използваме този диван, ако предпочиташ.

Начинът, по който прокара езика си по долната си устна, ми подсказа, че обмисля тази идея. Чувството за топлина премина през мен, въпреки че го проклинах. Това щеше да е трудна задача. Да запазя емоционална дистанция, докато правя секс с Боунс.

— Гостната е добре — наредих аз.

Очите му светнаха.

— Добре тогава. Тръгваме ли?

Имаше толкова повече от един въпрос в тези думи. Огледах се наоколо с напразната надежда, че нещо ще се случи, за да провали това. Земетресение. Атака на извънземни. Каквото и да е, само да стане.

Но бяхме само аз, той и споразумението, което бяхме сключили.

— Предполагам.