Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Среднощен ловец (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Destined for an Early Grave, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 27гласа)

Информация

Корекция
Epsilon(2019)

Издание:

Автор: Джанин Фрост

Заглавие: Обречена на ранен гроб

Издател: Читанка

Година на издаване: 2019

Тип: роман

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9967

История

  1. —Добавяне

Глава 24.

— Не може да си сериозен!

Погледнах изоставената сграда с избити прозорци, смачкана далечна стена и порутен покрив с нещо повече от лек ужас. За да направим нещата по-зле беше заобиколена от сметище. Вонящо сметище. Дори Фабиан изглеждаше така, сякаш иска да избяга. Боунс сви рамене.

— Не виждам проблем. Тук е доста безопасно.

Ти отмъстително, манипулативно…

— Искаш ли да видиш стаята си? — прекъсна той моите умствени нападки. Изражението му разкриваше, че се наслаждава на това.

— Нека позная, смачканата кола ей там — казах аз, сочейки към един смачкан стар Буик.

— О, не ти няма да стоиш тук отвън — отговори Боунс, вървейки към външната страна на сградата.

— Квазимодо — извика той.

Чу се силен шум, скърцане, звук, който би издала някоя машина, ако можеше да усеща болка. Тогава от разрушената страна на сградата се появиха два вампира, сякаш изникнаха от земята.

— Мислехме, че ще сте тук преди час — коментира единият — Храната й е студена.

Щях да обясня на непознатия, че миризмата така или иначе уби апетита ми, когато брюнетката сякаш левитира от натрошения бетон до него.

— Катрин.

Изпратих на Боунс гневен поглед обещаваш ужасно отмъщение. Той не ме поглеждаше, но устните му потрепваха.

— Следващият път — каза майка ми, забравяйки за здравей, — се обади, ако ще закъсняваш!

Сградата беше отпред. Частта, която изглеждаше срутена, криеше асансьор, прикрит отгоре с фалшиви бетонни блокове. Малкото съоръжение от долу имаше собствена климатична система, така че вонята от бунището бе значително намалена в подземното жилище. Моето предположение бе, че това е старо бомбено убежище. Дон използваше някои от тях извън щата, за свой операционни бази. Запустели, нежелани по всякакъв начин.

— Добре дошли в замъка Боклук — каза майка ми, докато ни водеше на обиколка с Фабиан. — Трябваше са ме вкарат тук насила щом го видях. Сигурна съм, че твоят долен съпруг го е избрал просто за отмъщение.

Както и аз. Но нямаше да стигна до там.

— Боунс не ми е съпруг, сигурна съм, че ти е казал.

Тя ми отправи хитър поглед.

— Ти не вярваш в това.

Шест минути и десет секунди. Това бе цялото време, което изтърпях, преди да ми се прииска да избягам от тук пищейки.

Боунс не бе тук. Остави ме, заявявайки ми, че има работа другаде. Всичко, което можех да направя беше да не изкрещя: Защо рискува живота си, за да ме вземеш от Влад, ако все още не можеш да търпиш да си около мен?. Но това щеше да покаже, колко много ме интересува. Така че не казах нищичко. Гледах Боунс да си отива, без да каже и дума кога или дали смята да се върне. Щях ли по-скоро да изгния под огромната купчина боклук, отколкото да призная, колко много ме боли да го видя отново, само за да го видя, да си отива отново? Можете да се обзаложите.

След три дни в замъка Боклук реших, че това е идеалното място ако искаш да се побъркаш за ограничен период от време. Живот на около метър и половина под бунище, затворена в еквивалент на мазе е апатичен дух и откровена майка. Мислейки през цялото време за мъжа, който ме изостави. Това ме водеше към лудостта по-бързо от всяка друга ситуация, в която съм била преди. Скоро идеята да си размажа главата в стената ми изглеждаше като добър начин за прекарване на следващите десет минути. Фантазирах за опити приближаващи смъртта, както някои фантазират за шоколадови десерти. Пубертетът беше сесия ароматерапия в сравнение е това.

Въпреки миризмата, излязох горе и започнах да разчиствам сметището, просто за да правя нещо. Фабиан имаше свой начин да се справи със ситуацията. Гледаше телевизия по цял ден.

Майка ми четеше или решаваше кръстословици. Между коментарите как, ако съм я слушала, нямало да съм тук днес. Учудващо ли е, че предпочитах да прекарвам времето си около смърдящия боклук? Смърт? Не ме плаши. Щеше да е ваканция, спрямо Миризливата Централа.

— Кой пък я измъдри тая парола Квазимодо? — промърмори Спейд, като излизаше от колата си.

— Здравей, Спейд — извиках аз, размахвайки остатък от гребло, направено от изтънели ленти метал и ос на камион.

Спейд се загледа нагоре в мен, а погнусата и неверието се конкурираха на красивото му лице.

— Косматите топки на Луцифер. Превърнала си се в морлок[1].

Виждайки Спейд, толкова приветлив в бялата си риза, черни обувки и намачкани панталони, си спомних, че съм покрита от главата до петите в мръсотия. И вероятно мириша като лош случай на метеоризъм[2].

— Бях погребана с дни, под бунище, какво очакваше?

Спейд затръшна вратата на колата си. Само гледайки го, се борех с импулса да скоча и да подкарам колата, и да карам, докато не припадна зад волана.

— Не мога повече да стоя и да гледам как ти и Криспин се давите в собствения си инат. За Бога, Кат, просто умри вече и да приключваме с това.

Примигнах.

— Майната ти и на теб, приятел.

— Връщай се обратно в колата си, не си очакван. — Техно, един от разположените там вампири беше дошъл откъм страната на сградата, а Узито, което насочи към Спейд бе заредено със сребърни куршуми.

— Аз съм в списъка бе, идиот — излая Спейд. — Сега обърни тая играчка, преди да съм я счупил в задника ти.

Спейд бе с гръб към мен. Грабнах близката гума и я запратих по него. Усмихвайки се, като видях следите от грайфера, разрушаващи перфектната му бяла риза.

— Не му говори така, той си върши работата.

Спейд се възстанови от гумата ударила го в гърба и я запрати към мен с огромна бързина.

— За Бога, Кат, направи този скок, какво чакаш?

За секунда се зачудих дали наистина не съм се врътнала. За момент звучеше сякаш Спейд се опитва да ме подтикне към самоубийство.

— Направила ли съм нещо, та да де вбеся?

Спейд тръгна напред, стискайки юмруци. Техно ме погледна притеснено. Сякаш питаше дали съм в опасност.

— Искаш ли да го застрелям?

— Искаш ли да разбутам нещата? Ти си просто човек сега. Защо продължаваш да упорстваш, да останеш прикрепена към своята последна, безсмислена смъртна частица?

— Не стреляй — казах на Техно, който беше повдигнал Узито си на прицел, — Всъщност, махай се.

— Той не… — започна да спори Техно.

— Не какво? — попита Спейд. — Не се предполага да й казвам за това? Обзалагам се. Ето защо тя ме гледа, като че съм луд, нали? Защото тя дори няма представа за какво говоря.

Челюстта ми се стисна. Лицето на Техно потвърждаваше всичко.

— Кучи син. Пак ли гулите? — попитах, псувайки се на ум, че бях така потънала в проблемите си, че не обърнах внимание на липсата на новини.

Спейс даде на Техно един последен, застрашителен поглед, преди да повдигне рамене.

— Да, гулите са. Тяхната реторика се разраства по-смело. В някой области са започнали да изчезват господари вампири. Може просто да са били глупави и да са спаружени от някого от собствения ни вид, но имам основание да вярвам, че е нещо повече.

Гледах го. Тигровият поглед на Спейд, беше безкомпромисен. Грегор е зад това. Осъзнах го. Повече параноя, че ще стана хибрид вампир-гул, повече подкрепа за неговата кауза да ме върне, така че да може да ме контролира.

— Защо не ми беше казано?

Спейд завъртя очи.

— Можеш ли да познаеш? Криспин не иска това да повлияе на решението ти, дали да станеш вампир.

— На него не му пука за мен — измърморих аз, преди да успея да се спра.

— Ти си идиотка.

Можех да усетя как очите ми стават ядосано зелени.

— Моля?

— Идиотка — повтори Спейд, разтягайки думата, за акцент. — Защо мислиш, че дойде да те вземе от Влад? Криспин знаеше, че ако се стигне до избор между теб и хората на Влад, ти ще изгубиш. Цепеш може да е разнежен към теб, но той зверски защитава своя народ.

Трябваше да погледна настрани за момент. После разтърсих глава.

— Ако Боунс го беше грижа за мен, да чука по пътя си нагоре-надолу из Ню Орлианс беше забавен начин да го покаже.

Спейд ме огледа цинично.

— Ако мислиш, че Криспин е твой и не ти пукаше за действията му, защо не го изчака след Ню Орлианс, вместо да избягаш с Цепеш?

Сумтенето ми спря.

— Ти не се чуваш.

— Ти не мислиш, като вампир — промърмори Спейд — Колкото по-скоро приключиш с човешките си възприятия, толкова по-добре. Виж можем да обсъдим твоите мотиви и недостатъци по-късно. Ако трябва да мириша този гранясал въздух още малко, ще изсъхна.

— Недостатъци? Майната ти!

Спейд ми даде дълга усмивка.

— Ти трябва да си по-малко загрижена какво съм казал аз и по-фокусирана върху това, което ще кажеш на Криспин, когато се опиташ да го убедиш да те превърне във вампир.

Това накара сърцето ми да пропусне един такт. Спейд чу това и изсумтя.

— Привлякох вниманието ти сега, нали? Криспин е този, който трябва да го направи. Аз със сигурност не бих посмял. Той ще убие всеки, който те промени, не прави грешка.

— От къде знаеш, че съм решила да премина, все пак?

Сарказмът и несериозността се изтриха от Спейд и той ми отправи най-сериозният поглед, с който някога ме е гледал.

— Хайде сега, Жътварке. И двамата знаем, че вися в човечеството твърде дълго. Ти просто се нуждаеш от тласък, нали?

Толкова много различни неща минаха през ума ми. Спомних си годините на детството си, криейки нарастващите си нечовешки способности, за да не разстройвам майка си. После в училище, колко не на място се чувствах претендирайки, че съм нормална, когато нищо в мен не бе нормално. И по-късно, през тийнейджърството и двайсетте си години, докато ловувах вампири използвах човечността си по-скоро като прикритие, отколкото като начина, по който се чувствах от вътре. И колко разочарована се чувствах, че съм твърде слаба, за да се справя с Грегор сама. Без елемента на изненада от двойната ми природа, винаги ще съм прекалено слаба, за да се бия със старите мега-господари вампири. Докато останех отчасти човек, щеше да е така. Но и повече от това. Ако с Боунс бяхме приключили и ситуацията с Грегор магически изчезне, ако нямаше недоволство от гулите, бих ли могла да се върна сред хората и да се преструвам на една от тях?

Не, не можех да се преструвам повече, че всички неща в мен не са там. Дори ако се отдалеча от немъртвия свят, още щях да съм повече вампир, отколкото човек. А ако нямаше да си тръгвам или да се опитвам да се преструвам, че съм човек отново, защо тогава все още се държах за сърцебиенето си? Господи, беше ли Боунс прав? Ако наистина моите дълбоко вкоренени предразсъдъци ме задържат да направя тази стъпка? Имаше много причини да се променя. Имаше ли и една, заради която да остана каквато съм?

— Ще помоля Боунс да го направи — чух се да казвам — Но най-вероятно той ще каже не.

 

 

Спейд нямаше слушалки, за да ме предпази да чуя къде отиваме. Е, вместо това ме фрасна правдоподобно, за да е сигурен, че ще спя през по-голямата част от пътуването. Спейд е господар-вампир, така че когато се събудих, главата ме болеше, мамка му.

— Трябва да се изкъпеш веднага, преди да го видиш — беше коментарът на Спейд още щом се събудих. — Още миришеш ужасно. Криспин може да откаже да ти стане създател, просто защото няма да бъде способен да те приближи достатъчно.

Мислено проклех Спейд цялостно.

Нещо хладно погали ръката ми и без да отварям очите си, знаех, че Фабиан ми даваше своята версия на съчувствено потупване по рамото. Той се предложи за това пътуване. Предполагам, че дори и призрак не може да издържи живота в замък Боклук. Най-малкото, Фабиан никога не беше коментирал миризмата ми, един от бонусите да нямаш истински нос.

— Ах, ето го — каза Спейд. — Не надничай, Грегор може да види номера на пощенската кутия в съня ти.

Толкова ми беше писнало да бъда заслепявана, където и да отидех, че ако Боунс откажеше да ми стане създател, знаех следващото място, където ще ида — право при Влад. Вече му се обадих и го попитах дали той ще пожелае да ми направи тази чест. Неговият отговор беше мигновен — да. Не знаех какво в мен е вдъхновило приятелството на Влад, но бях благодарна за него.

След още минута шофиране, колата спря.

— Остани тук — каза Спейд. — Ще съобщя за нас и после ще дойда да те взема.

— Искаш да кажеш, че ще се увериш дали той въобще ще позволи дори да си изкарам крака от тази кола — отговорих аз със затворени очи.

— Не се тревожи за това. Ще излезеш да се изкъпеш, дори ако трябва да се боря с Криспин, докато успееш да го направиш.

— Благодаря — казах.

Спейд просто затвори вратата със смях. Като най-добрия приятел на Боунс, всичката му лоялност беше за него. На Спейд не му пукаше колко трудно може да бъде това за мен, дори и без всички негови коментари за Вонящата Кат.

Отвъд колата чувах много гласове, вероятно от тези в къщата. Напрегнах се да доловя един по-специално. Трудно беше да го филтрирам над врявата. Имаше много хора тук. Където и да беше тук.

— … Криспин… — гласът на Спейд, се повиши за секунда.

— … довел си…? — чух Боунс, останалата част заглъхна веднага.

… отвън… — Спейд бе пестелив — … да те види…

Може ли всички да млъкнете за минута, та да мога да чуя мислех си.

— … на всяка цена… — отвърна Боунс.

Това е уредено, въздъхнах аз.

— Изглежда, че в края на краищата ще влезем вътре, Фабиан.

— Добре — каза той и направи пауза. — Ако е това, което се искаш, разбира се.

Всъщност, една част от мен се надяваше, че Боунс ще откаже дори да ме пусне да изляза от колата. Но нямаше такъв късмет за емоционалното ми здраве, обаче. Секунди по-късно Спейд отвори вратата.

— Право под душа. С теб ще се видим по-късно. Казах му, че би било в негов най-голям интерес да почака.

— Още един коментар за това как мириша и ще ти забия нож в сърцето — казах аз и го мислех.

— Лошо момиче. Ела напред и хвани ръката ми. Не толкова силно!

Бях стиснала с всичко, което имах. Да чуя оплакването на Спейд, ме накара да се усмихна.

— Трябва да си взема дрехите от багажника, за да има какво да облека по-късно, или душа ще бъде пропилян.

— Вътре сме — коментира Спейд. — Може да си отвориш очите.

Направих го. Фабиан плаваше пред нас, докато влизахме в едно прекрасно фоайе. Не видях и намек за смачкани коли или боклук. Значи тава е мястото, където е отседнал Боунс, докато аз бях заседнала под планината от боклук?

Толкова грешиш, Спейд., помислих си аз, Очевидно Боунс не може да го е по-малко грижа за мен.

Тръгнахме надолу по коридора. Непознат вампир изгледа с любопитство и трима ни, докато се разминавахме.

— Каква е тази миризма? — зачуди се той.

Фабиан се дематериализира, но и преди да видя усмивката му, Спейд започна да се смее.

— Я си гледай работата! — отсякох. Възпрях се, когато вампирът побледня. О, Боже — бях груба.

— Съжалявам — казах. — Моля те не ми обръщай внимание, бях заклещена в един подземен контейнер за боклук.

Спейд все още се превиваше, така че го сръгах не много леко в ребрата.

— Може ли да свършваме по-бързо?

— Веднага — съгласи се той, бършейки розовото от очите си.

— Продължавай, младежо — каза той на втрещения вампир.

Тръгнах с толкова достойнство, колкото можех да събера, което в моя случай беше нула.

Бележки

[1] Живеещи под земята изродени хора, ядящи елоите (красивите хора) от Машината на времето. — Бел. Прев.

[2] Събиране на газове. — Бел.прев.