Джанин Фрост
Обречена на ранен гроб (23)

Глава 23.

Навсякъде около мен се вихреше вода. Всичко бе тъмно и мъгливо. Къде бях? Как бях попаднала тук? Въздухът миришеше ужасно, а течността, с която се борех, стана прекалено черна и гъста, за да плувам в нея. Част от нея попадна в устата ми, от което ми се догади. Явно все пак не бе вода — беше катран.

— Помощ!

Никой не откликна на вика ми. Катранът сякаш ме дърпаше надолу. Загълтах въздух, давейки се, и почувствах парене, понеже част от катрана влезе в дробовете ми. Бях засмуквана по-надълбоко. Давех се. Една замаяна мисъл пробяга в съзнанието ми. Значи ето как щях да умра. Смешно, все си мислех, че ще бъде в битка…

— Хвани ръката ми — проговори нетърпелив глас.

Посегнах слепешком, неспособна да виждам от мастиленочерната течност в очите ми… и изведнъж катранът изчезна, и стоях пред човека, от когото бягах.

— Грегор — изсъсках през зъби, опитвайки се да се накарам да се събудя. Сън, просто си хваната в сън. — Проклет да си, остави ме намира!

Грегор бе надвесен над мен. Невидим вятър вееше пепеляворусата му коса, а опушено зелените му очи, блестяха в изумрудено.

— Този път може и да отмъкна любовника си от мен, но съвсем скоро ще го пипна. Какво е чувството, съпруго моя, да си отритната? Ах, cherie. Заслужаваш страданията си.

Грегор бе стиснал здраво ръцете ми. Усещах как се опитва да ме изкопчи извън собствената ми кожа и се преборих с моментната паника. Току-що бях помогнала на Боунс да се измъкне, защо не бях предвидила, че Грегор ще чака само да затворя очи? Силата му сякаш се процеждаше в мен, изпълвайки ме бавно. Исках да го разконцентрирам и то бързо, преди да обвие опасната аура около мен.

— Направи грешка, изпращайки Канел. В случай че не си чул, аз я убих. Иън ще ти изпрати тялото й е голяма, червена панделка. Ще ти бъде по-трудно да набираш хора, които да ти вършат черната работа, след като се разчуе за това.

Грегор кимна, не изглеждайки особено загрижен:

— Oui, не очаквах това и ще си платиш за което, ma femme. Върни се при мен и, може би, няма да поискам прекалено висока цена.

— Защо си толкова настоятелен да се завърна? — попитах изнервена. — Очевидно не сме подходящи един за друг. Не се държиш като да ме обичаш. През половината от времето дори не мисля, че ме харесваш.

Нещо пробяга по лицето на Грегор, прекалено бързо, за да определя какво точно беше.

— Ти си моя — каза той най-сетне. — Скоро ще разбереш, че ми принадлежиш.

Имаше нещо недоизказано, просто го знаех, но в момента имах по-големи грижи. Силата на Грегор се стисна около мен. Опитах се да се откопча от ръцете му, но те бяха залепени за мен.

— Тогава имам лоши новини за теб. Защо да се върна към ходенето по тънък лед, покрай всяка твоя прищявка? Съжалявам, Грегор. Пропиля шансовете си с мен, когато пораснах и развих самоуважение. Никога няма да се върна при теб.

— Защо правиш това! — изкрещя той, разбивайки фалшивото си външно спокойствие. — Предлагам ти всичко, а ти ме отхвърляш, сякаш съм по-долен от любовника ти курва, който те изостави!

Яростта му привличаше силата му обратно в него и далеч от мен. Възползвах се от преимуществото си.

— Защото съм по-щастлива, като отритната от курва, отколкото някога бих била като твоя съпруга.

Грегор ме отблъсна от себе си. Паднах обратно в рова пълен е катран, потънала до рамене в лепкавата, черна гадост. Той се извисяваше над мен и размахваше юмрук.

— Ти си моя, независимо дали го искаш или не, и можеш да помислиш над въпроса, докато продължаваш да се криеш от мен. Аз отново ще открия Боунс, когато не е обграден от хората си. Въпрос единствено на време. И тогава, cherie, той ще умре.

Нямах шанс да изкрещя омразата си към него, защото в следващия момент, катранът заля главата ми. Потъвах надолу много бързо, сякаш ме изцеждаха през сифон, а после…

Рязко се надигнах от леглото. Чаршафите, които ме обвиваха бяха влажни, но не от катран. Бях покрита със студена пот. И бях адски побесняла.

— Ще те убия, Грегор — изръмжах в празната стая. Каквито и да било остатъчни позитивни емоции да имаше в мен от времето ми като тийнейджър, бяха изчезнали. Ако отново имах шанса да съм със сребърен нож, забит в гърба на Грегор, щях да го завъртя с усмивка. Още първия път трябваше да го направиш, подигра ми се съзнанието ми. Никое добро дело не остава ненаказано.

Влад влезе в стаята ми без да почука:

— Гневът ти клокочи в съзнанието ми от пет минути.

— Мразя го — казах аз, ставайки от леглото, за да започна да крача наоколо.

Влад се взираше в мен без да мига:

— Нямам причина да водя война с Грегор, Кат, но ме боли да те виждам така.

— Толкова е влудяващо — продължих аз. — Боунс може и да успее да убие Грегор, ако го хване насаме в честен двубой, но Грегор не би навил на това. А аз не съм достатъчно силна, за да отстраня Грегор. Аз дишам, кървя и не се лекувам мигновено — не съм достатъчно корава за него. Да бъда получовек беше страхотно за предишната ми работа. Всичко, което споменах, привличаше жертвите ми и ме правеше по-успешен ловец. Но с наистина старите вампири, като Грегор, то ме прави просто… слаба.

Влад не каза нищо. Нямаше нужда да го прави. И двамата знаехме, че е истина.

— Какво ще направиш по въпроса? — попита той най-накрая.

Престанах да крача. Това бе въпросът за един милион, нали?

 

 

На следващата вечер Влад, Максимус, Шрапнел и аз играехме покер на горния етаж. През цялата вечер Влад печелеше, постижение, което приписвах на способностите му да чете мисли — макар и той да се кълнеше, че не ги използва върху мен — и фактът, че Шрапнел и Максимус вероятно се страхуваха да бият Влад, дори и да можеха. Бе почти полунощ, когато отдолу се дочу силно почукване. Тримата вампира скочиха на крака в недоловимо за очи движение. От дланите на Влад вече горяха пламъци.

Влад не бе очаквал посетители, това поне бе видно от реакцията му, така че разбирах причината за безпокойството им. Който и да беше, бе съумял да премине незабелязан през впечатляващата охрана на Влад, избирайки да почука, за да ни покаже, че не се нуждае от преимуществото на изненадата, и го бе направил, без изключително силният вампир, изтичващ от стаята дори да разбере, че са тук.

На кратко, бяхме до шия в лайната.

Тръгнах след Влад, но той се завъртя, ръмжейки:

— Остани тук.

Отговорих му, изръмжавайки мислено, как може да върви по дяволите, ако очаква от мен просто да кърша ръце и да чакам, когато нещо помръдна до прозореца отвън, привличайки вниманието ми.

Посочих:

— Виж.

Около три дузини от гардовете на Влад бяха издигнати, ясно видими на фона на безоблачното нощно небе, всеки от тях, въртящ се в небрежен кръг, на около двадесет стъпки от земята. Те отваряха и затваряха усти, не можейки да проговорят, но явно опитвайки се да го направят.

Това ми даде доста добра представа, кой беше долу, чукайки на вратата. Само един вампир можеше да прикрие нивото си на сила, избягвайки да бъде забелязан, и да върти във въздуха закоравели, немъртви гардове, сякаш бяха светулки.

Влад явно също се бе досетил, съдейки по това как пламъците му бавно загаснаха в стиснатите му юмруци.

— Менчерес — промълви той.

Замръзнах в коридора, чудейки се, дали вампирът мега-повелител бе сам… или с компания. Отново прозвуча почукване. Сега звучеше още по-злокобно, отколкото когато мислех, че е вражеско нападение.

Влад махна на Шрапнел и Максимус да свалят оръжията си:

— Остани тук — каза ми отново, но без първоначалната си заплашителност. — Ще разбера какво иска той.

— Менчерес — дочух само моменти по-късно, като ехо на отварящата се врата. — Добре дошъл си в дома ми и можеш да влезеш. Ти — и тук сърцето ми прескочи, защото жлъчта в тази единствена дума, потвърди опасенията ми — не можеш.

Смях отговори на това грубо приветствие. Да чуя Боунс от толкова близо бе като физически удар.

— Цепеш, пропътувах дяволски дълъг път, за да дойда, и колкото и красиви да са малките дракони-чукала на вратата ти, не смятам да прекарвам повече време навън, за да им се наслаждавам.

Менчерес, по-тактичен, се обърна към Влад е търпението на родител, свикнал е проблемно дете:

— Влад, знаеш, че не мога да позволя да откажеш достъп на съдружника в управлението на рода ми. Да го направиш, би било обида и към мен, а знам, че нямаш такава цел.

— Пусни хората ми долу — каза Влад с нотка на заплаха в гласа си.

— Разбира се — Менчерес в действителност прозвуча така, сякаш е забравил, че е вдигнал във въздуха повече от трийсет вампира. След момент се дочуха множество изтрополявания.

Ако бях в друго настроение, щеше да ми стане смешно.

— Добре тогава, влезте. — Тонът на Влад бе далеч от учтивостта. — Но ще нарушите гостоприемството ми, ако пристъпите дори крачка по-навътре от тези стълби, а и двамата знаем на кого точно говоря.

Боунс отново се разсмя, само дето този път звучеше по-близо. Трябва да бяха влезли.

— Сериозно, друже, държиш се като хрътка, страхуваща се за огризките си. Внимавай да не се подпалиш по невнимание и да съсипеш тази разкошна имитация на персийски килим.

— Освен това ми писна от коментарите ти за дома ми! — излая Влад. На практика можех да подуша пушека излизащ от него. — Какво искаш, не че имаш и еба си шанса да го получиш, разбира се.

Преувеличеният Кокни акцент на Влад потуши моментния ми шок и го превърна в притеснение. Боунс не бе губил време, за да вбеси добре Влад. Какво целеше с това?

— Тук съм заради Кат — отговори Боунс, без никакви заобикалки.

Заля ме такава вълна от емоции, че се замаях. И точно толкова бързо, затръшнах вратата на съзнанието си, мечтаейки да мога да направя същото и със сърцето си. Можеше да е свързано е работа. Нямаше да се унижа, допускайки Боунс да узнае как ми влияеше дори само звукът на гласа му. Сам Боунс бе казал колко добре щитовете ми го държаха навън. Да се надяваме, че не съм загубила влиянието си.

— Ако тя не иска да те види, значи си си загубил времето — каза Влад, предизвиквайки с всяка дума.

Все още се колебаех, дали исках или не да видя Боунс, когато той издаде грубо изсумтяване:

— Не ме разбираш, Цепеш. Не съм тук, за да я видя. Взимам я с мен.

Зяпнах с уста. Влад издаде нещо като ръмжене:

— Ще те изпържа на място.

Недвусмисленият звук на стържещи остриета ме накара да изтичам от стаята, блъскайки настрани Максимус с цялата си нечовешка сила, още докато Боунс отговаряше:

— Опитай.

— Спрете!

Три глави се завъртяха нагоре към мен. Дланите на Влад все още пламтяха, а Боунс стискаше два сребърни ножа. Менчерес стоеше на няколко крачки отстрани, наблюдавайки ги като безмълвен рефер. Слязох по стълбите. Фабиан се понесе след мен, преминавайки напред-назад през стените.

Само един поглед ми бе достатъчен, за да видя какво бе различното у Боунс, от последния път, когато го бях видяла. Косата му бе по-къса, подстригана ниско до скалпа му, завивайки се в краищата. Очите му бяха притворени, когато срещнаха моите. Лишени от всякаква емоция. Това ми бе най-тежко да видя.

— Какво си мислиш, че правиш? — попитах го аз.

— Взимам си те — отговори той, повдигайки вежда.

Ако го беше казал, държейки рози и извинявайки се, можеше и да се разчувствам. Но Боунс го изрече, сякаш говореше за чифт обувки, които е изгубил. Присвих очи.

— Ами ако не желая да бъда взета?

Боунс погледна към Влад, към мен и се усмихна страховито.

— Тогава, като негов гост, Цепеш ще се почувства задължен от честта да те защити. Това ще означава, че двамата ще се сбием, а той вече е достатъчно раздразнен. Подозирам, че той ще се опита веднага да ме изгори до пепел. Разбира се, това ще стане, само ако преди това аз не изтърбуша със сребро сърцето му. Така че, ако откажеш да дойдеш с мен, един от нас ще умре в следващите няколко минути. Или можеш да ме последваш и да оцелеем и двамата.

Влад изрече грозна псувня, дори и докато аз заеквах:

— Ти сериозно ли? Ти изостави мен, помниш ли? Сега искаш да се биеш до смърт за мен? Що за игра е това?

— Не е игра, душко — отговори Боунс. — Просто прибирам собствеността си. Може би е добре да решиш бързо. Влад изглежда готов да експлодира.

Хвърлих бърз поглед на Влад, който наистина изглеждаше на миг от детонацията.

— Идваш в собствения ми дом, за да изнудваш приятелката ми? — изръмжа Влад. Пламъците плъзнаха по-нагоре по ръцете му. — Ще…

— Тръгвам си.

Влад извъртя погледа си към мен. Аз се пресегнах, игнорирайки пълзящите пламъци по ръцете му:

— Недей. Не бих могла…

Надявах се само Влад да е чул остатъка от изречението. Не бих могла да го понеса, ако нещо се случи с него. Можеше и да съм бясна на Боунс. По дяволите, самата аз можеше да искам да го попека над малко огън, но не можех да рискувам живота му, заради упоритостта си. От енергията, която се излъчваше откъм Влад съдех, че той не би нападал, само за да ранява.

Без да споменавам, че не смятах да рискувам живота на приятеля си: блясъкът в очите на Боунс показваше, че и той също не би нападал, за да ранява.

Влад подръпна брадата си и изгледа смразяващо Боунс:

— Няма да забравя това.

Боунс се усмихна в открито предизвикателство:

— Определено се надявам, че няма да забравиш.

Ситуацията щеше всеки момент да премине към насилие. Подминах ги. Забравете за багажа ми: беше време да тръгвам.

— Идваш или не? — попитах Боунс докато излизах навън.

— Разбира се — отговори Боунс.

Не го изчаках, а поех ръката, която Менчерес учтиво ми подаде и закрачих ядно към това, което предположих бе колата им, е Фабиан по петите ни.

— Обожавам дома ти — каза Боунс на Влад на тръгване.

Отговорът, който той получи, ме накара да се зарадвам, че избрах да си тръгна. Ако те двамата се сбиеха, нямаше съмнение, че накрая ще оцелее само един.

Изчаках половин час след като потеглихме, преди да проговоря. Боунс ми бе подал чифт слушалки, веднага щом се качихме в колата. Бях ги надула достатъчно силно, за да бъде опасно. Проклета да бях, ако знаех къде отиваме сред всичкия този шум. Но най-накрая ги свалих, продължавайки да държа очите си затворени.

— Какво по дяволите си мислеше, че правиш? Влад можеше да те изгори до просто петно на пода си, ако не бях решила да тръгна с теб.

Боунс изсумтя:

— И за миг не съм се съмнявал в действията ти. Никога не си отхвърляла възможност да се направиш на герой, за да ме спасиш.

Копеле, помислих си, и се надявах, че бе стигнало до него високо и ясно. Каквито и мотиви да имаше Боунс, идвайки тази вечер, не беше заради романтичната причина да ме спечели отново — това поне бе ясно. Дали беше само вампирска териториалност? Дори и сам да не ме искаше, Боунс не желаеше и никой друг да ме притежава? Вероятно бе това. Е, не бях ничия собственост, както те с Грегор щяха да научат.

— Ще съжалиш за това — отговорих най-накрая.

Последва още едно изсумтяване:

— И в това не се съмнявам, Котенце.

Не отговорих, само отново сложих слушалките.