Джанин Фрост
Обречена на ранен гроб (13)

Глава 13

— Къде са дрехите ми?

Беше яростен въпрос, който ми спечели укорително намръщване.

— Не ръмжи така, Катрин. Мога да транспортирам само органичното.

Може би бе вярно, но това не обясняваше защо и той бе напълно натурален. Съмнявах се това да е случайно. Галенето му ме увери, че не е случайност.

— Махни си ръцете от мен, Грегор, и върви да отзовеш хората си като обеща. Веднага.

Не го казах със същия ядосан тон. Не, беше със студена, равна настойчивост.

Той ме погледна по начин, който ме накара да си помисля, че ще откаже. След това, е умишлено забавяне, той се претърколи от мен.

— Не се опитвай да ставаш все още, ще ти трябва време да се възстановиш.

Бях в легло. О, разбира се, сякаш това бе специално дирижирано.

— Ще се оправя, стига да удържиш на думата си.

Той не отговори, просто тръгна към вратата и я отвори. Имах достатъчно инстинктивно благоприличие, че да се обърна по стомах, но все още нямах координация за крайниците си. Някой беше точно пред стаята и Грегор отстъпи, за да го пусне да влезе.

— Лушъс, наблюдавай.

Лушъс, висок блондин, които можеше да е скандинавец, определено наблюдаваше. Той видя голяма част от мен, докато гледах свирепо и двамата.

— Съпругата ми е тук. Дойде по собствена воля, така че можеш да инструктираш Саймън да изтегли войските си.

— Все още не съм научила дали съм ти съпруга и дойдох, защото ме изнудваш — отговорих, хвърляйки му поглед, който казваше, че не оценявам играта му на думи.

— Увери се, че докладваш на Саймън точните й условия — каза Грегор, игнорирайки това. — И не забравяй също да включиш и моите.

Боже мой, Боунс щеше да откачи. Почувствах се объркана от безпокойство. Може би трябваше да обмисля по-добре това.

— Да, сър.

Лушъс си тръгна, без да поглежда назад и Грегор затвори вратата. Това не ме интересуваше, тъй като той бе все още вътре.

— Дали ще се обади на този Саймън? Колко близо сме до там? — попитах, способна да грабна част от одеялото и да се увия в него.

— Ще се обади. — Светлина проблесна в очите му. — Но сме много далеч от Бавария, Катрин.

— Бавария? — Господи, нищо чудно, че изглеждаше отдалечено. — Къде сме сега? Или предполагам няма да ми кажеш.

Беше много странно да водиш разговор с гол непознат. Всъщност, Грегор не направи опит да се покрие. Не го гледах, но не бях сляпа. Имаше телосложение на футболист, с куп мускули и пулсиращи белези по кожата си.

— Ще ти кажа. Не съм като този лешояд, който те размотава напред-назад, за да те държи сляпа и малоумна.

Това последното изречение ми каза всичко. Все пак ставаше въпрос за мен самата.

Погледнах Грегор в очите.

— Може и да не те сънувам, но все още си в главата ми, ровейки наоколо. Трябва да вършиш доста старателна проверка, за да знаеш детайли като тези.

Грегор седна на ръба на леглото, посягайки да ме спре да се търкулна настани. Липсата на синхрон в движенията ми ме уплаши. Исках да скоча от леглото, но всичко, което можех да направя бе да се дръпна.

— Знам това, което ти знаеш — каза той, спускайки ръката си надолу по моята. — Не мога да транспортирам някого или да нахлуя в съзнанието му без неговата кръв да е в мен. Въпреки че беше преди много години, твоята кръв все още е част от мен, Катрин.

Друга пикантна клюка, която никой не спомена по-рано.

— Ако знаеш какво правя, тогава знаеш, че обичам Боунс — отговорих.

— Мислиш, че го обичаш. — Ръката му се плъзна по-надолу към края на одеялото и бавно се пъхна под него.

Да почувствам пръстите му да се изкачват по прасеца ми не ме възбуди. Вбеси ме.

— Що за боклук ще гали жена, която не може да помръдне, за да го спре?

Ръката му замръзна на крака ми. Успях да се завъртя и да задържа одеялото върху мен с треперещо стискане. Поне сега бях с лице към него, вместо да протягам врат назад.

— Единствената причина да се съглася да изтегля мъжете си в замяна на твоето съгласие е, защото Боунс те е спасявал от смърт няколко пъти — изтъкна Грегор. — Но сега няма да получава повече пропуски от мен.

— Така ли наричаш да не убиеш него, майка ми и приятелите ми в мръсна засада на разсъмване? Пропуск? Как ни намери, между другото? Не е от мен този път.

Грегор стисна челюст.

— Намерих те, заради глупостта на Боунс и ако аз и моите мъже се намирахме в подобни обстоятелства, той щеше да действа също толкова безмилостно.

Отворих уста да отговоря, когато на вратата бързо се почука.

— Казах да не ме безпокоите — извика Грегор, литвайки към вратата и отваряйки я.

Беше Лушъс отново. Той едва не пристъпваше нервно нагоре-надолу.

— Господарю, трябва да дойдеш с мен. И-имам… новини.

Начинът, по който очите му трепваха към мен ме накара да провися гумените си крака от леглото и да успея да стана.

— Какво стана? Как-му-беше-името не е получил съобщението? — попитах, като се борех със замаяността.

— Трябва ли да дойда с теб сега? — повтори Грегор, посочвайки към мен. — Това е първият път, който прекарвам със съпругата ми от дванадесет години насам. Не може ли да почака?

— Не, мосю — прошепна Лушъс, снижавайки главата.

— За Боунс ли е? — настоях, залитайки и падайки, когато краката ми вече не можеха да ме държат.

— Ако е мъртъв, Грегор…

— Тази свиня жива ли е още? — прекъсна ме той. — Отговори, за да не стане истерична.

— А, да, жив е. — Най-сладките думи. — Моля те, последвай ме…

— Майка ми? — прекъснах го, обмисляйки какво друго може трагично да се е объркало.

— Не знам за някакви смъртни случаи сред приятелите ти — каза Лушъс, почти извивайки ръце.

— Чу това, което поиска — каза Грегор, като ме вдигна и ме положи отново на леглото. — Ако не искаш да се нараниш, остани тук. Няма да се бавя.

С това той излезе. Имаше специфичен звук от плъзгащи се болтове, след като затвори вратата. Оставена с малко продуктивни възможности, легнах и се упражних в мърдането на крайниците си.

Грегор се върна час по-късно, облечен в панталони, но без риза. Някакви дрехи бяха по-добре от нищо. Седях с чаршаф до брадичката и възглавници подпрени зад мен. Когато срещна погледа ми, нещо премина през твърдите му черти. Устата му омекна, но не се усмихна съвсем.

— Напомняш ми за момичето, което беше. Не си нея вече, но точно сега, изглеждаш сякаш си.

Беше невероятно странно. Той си спомняше някого, когото някога съм била, но нямах никаква идея кой беше това. Шестнадесетгодишна Катрин, която не е мразела вампири и е отишла е един такъв в Париж? Никога не съм я срещала.

— Не, вече съм нея — съгласих се. — След като не можем да върнем времето назад, защо сега не спрем това полуприятелско държание?

Той не отговори на това.

— Тялото ти също е различно. По-висока си е два сантиметра и си напълняла.

— Всеки е критик — промърморих.

Това го накара да се усмихне, сбръчквайки белега на веждата си.

— Това не беше обида, съпруго моя. Закръгля гърдите ти и омекотява бедрата ти.

Прекалено много информация и грешна посока.

— Грегор. — Преместих се и мъчителен дъх ми избяга. Движението оказа натиск върху ребрата ми. В следващия миг той надвисна над мен.

— Ранена си. Мислех, че е просто безпокойство след транспортирането, но те боли.

— Нищо ми няма. — Отблъснах ръцете му. — Ударих се, докато правех спаринг с приятел, добре съм. Къде сме? Така и не каза.

— Австрия. — Седна, без да бъда поканен и аз се дръпнах назад, защото не харесвах близостта му.

— И каква е тази новина, която Лушъс не искаше да знам? — Веждата ми се вдигна, когато попитах, предизвиквайки го да ми каже.

Рамената му почти се свиха.

— Никой, скъп за теб, не е пленен или убит. Мъжете ми спряха, както бяха инструктирани и обещанието ми е изпълнено.

— Не и цялото ти обещание, — рязко.

— Нито цялото твое. Твой ред е. — Той извади от джоба на панталоните си малък сложно гравиран сребърен нож. — Пий от мен. Научи какво е било откраднато от теб.

Сега, когато беше време да открия какво е било изтръгнато от ума ми, бях неуверена. Беше ли възможно да съм обичала вампира пред мен? Не можех да си го представя, но Грегор изглеждаше толкова сигурен. Ами ако научаването на тази част от миналото ми наистина променеше нещата между мен и Боунс? Можех ли да рискувам това?

Но от друга страна, нямах избор. Ако Грегор искаше да ме накара да пия от кръвта му, в моето състояние щеше да бъде лесно. Освен това, отказвах съмненията да ръководят действията ми. Обичах Боунс. Нищо, което си спомнех, нямаше да промени това, независимо какво си мислеше Грегор.

Погледнах настрани, когато приех ножа. Когато посегнах към ръката му, обаче, Грегор ме спря.

— Не. Пий от врата ми, както аз пих от твоя някога.

Наистина не исках да съм близо до него, но да откажа щеше да бъде нелогично. Поне Боунс грешеше, помислих си. Той се кълнеше, че Грегор ще ме накара да го ухапя.

Без да се колебая забих камата в гърлото на Грегор и притиснах уста върху раната, смучейки. Докато преглъщах, усетих ръцете му около мен, но не ги регистрирах напълно. Нещо експлодира в мозъка ми. Не падах този път; бях тласната напред.

 

 

Чаках на долния етаж до входната врата, както Канел, икономка на Грегор, ме бе инструктирала. Тя промърмори нещо на френски език, което не разбрах, но не звучеше приятелски. О, пред Грегор Канел беше любезна. Но веднага след като той обърнеше гръб, тя ставаше студена и рязка. Не знаех защо, но това ме натъжаваше. Бях далеч от дома и не бях виждала друга душа, освен няколкото човека в тази къща. Да имам един приятел щеше да е толкова хубаво.

Антрето на Грегор имаше най-студения дизайн, реших. Високи тавани, които не предлагаха поглед към небето. Грубо направени картини на намусени фигури, зяпащи всеки, който се осмели да влезе. Двойка кръстосани брадви върху герб. Да, уютно. Ако си Адолф Хитлер.

Грегор се появи на вратата секунди по-късно. Изглеждаше много величествено, облякъл тъмно дълго палто и риза върху панталони с цвят на въглища. Въпреки че ме плашеше, не можех да се сдържа да не бъда замаяна от това колко великолепен беше.

Още не ми изглеждаше реално, че Грегор е вампир. Едва се бях примирила с това аз самата да бъда хибрид, преди да бъда отведена надалеч от странен вампир, на когото, невероятно, майка ми изглежда вярваше. След като тя не се доверяваше на никого, Грегор трябваше да е специален.

— Красива си с тази рокля — изкоментира той, след като ме погледна. — Много повече като прекрасна млада дама, отколкото като скитащо фермерско дете.

Свих се, но не исках да разбере, че ме е настъпил по мазола.

— Благодари на Канел. Тя приготви всичко за мен.

— Ще й благодаря по-късно — отговори той с блясък. — Не предпочиташ ли това пред джинси и клонки в косите ти?

Почти не бях проговаряла през последните два дни, твърде омаяна от него и новите обстоятелства, но това втвърди гръбнака ми.

— Беше достатъчно добро за мен през целия ми живот — казах. — Ако имаш такъв проблем с това, откъде идвам, може би трябва да ме качиш обратно на самолета. Нападай ме колкото искаш, но не закачай семейството ми. Те не бяха виновни, че не сме заможни. Баба ми и дядо ми са работили по-усърдно от повечето хора и бяха на крака от години.

Грегор разтвори ръце.

— Не исках да те обидя, скъпа. Аз също съм от ферма в Южна Франция, но там не можеха да се намерят череши. Виждаш ли? Още повече общи неща помежду ни.

Малко се успокоих.

— Какво друго общо имаме?

— А! — Той се усмихна, чертите му се промениха от твърдите си равнини. — Хайде. Ще разбереш.

С Грегор вървяхме по улиците на Париж. Заведе ме до осветените фонтани на площада, разказвайки ми историята им. Щеше да бъде мечтаната вечер, ако нямах толкова много въпроси без отговор, за които той продължаваше да сменя темата.

— Защо съм тук с теб? — изтърсих накрая с растящо раздразнение от това, че не знаех защо бях изстреляна далеч от Охайо с такава бързина. — Имам предвид, майка ми каза, че трябва да дойда с теб, защото някакъв лош вампир е по петите ми, но никой не каза кой е той.

Бяхме почти до Айфеловата кула. Беше спираща дъха, но и всичките пейзажи на света не можеха да ме разконцентрират от разбирането на това, какво се случваше с бъдещето ми.

Грегор направи жест към близката пейка и седнахме на нея. Температурата падаше откакто бе залязло слънцето и той свали палтото си и ми го подаде.

Простият жест ме развълнува и ме накара отново да се почувствам срамежлива. Така щеше да се държи мъж на среща, или поне така си представях. Също така, Грегор седна много близо до мен. Подсъзнателно се притесних за дъха си или дали има нещо по зъбите ми.

— Това, което си, Катрин — започна той, — е много рядко. На този свят има вампири, както хора и гули, но в цялата история е имало само още един известен хибрид и това е било преди много векове. Заради твоята уникалност има такива, които ще те използват. Един мъж, по-точно, ще се опита да те използва.

— Кой? — ахнах, чувствайки се толкова сама от научаването на това, че няма никой друг като мен. — И защо?

— Името му е Боунс. — Грегор почти изплю думата. — Той ще те принуди да станеш убиец като него. Ще те превърне в курва, за да привличаш жертвите му. Ще убие семейството ти, така че да нямаш никой друг, освен него да те защитава. А ти се нуждаеш от защита, Катрин. След зверствата, които ще те накара да извършиш, ще бягаш от опасността до края на живота си.

— Не!

Беше вик на отричане на съдбата, която той току-що бе предсказал. Да чуя, че ще се превърна в чудовище, което ще предизвика убийството на семейството ми, ме накара да поискам да избягам, но Грегор уви ръка около рамената ми, задържайки ме на място.

— Заради това дойдох, скъпа. Той няма да те намери тук. Скоро ще те обвържа с мен, така никой няма да може да те вземе. Ако правиш каквото ти казвам, никога няма да страдаш в такова съществуване.

— Семейството ми? Майка ми? Ще бъдат в безопасност? — треперех от мисълта за смъртта им.

— Докато си с мен, те ще са в безопасност.

Звучеше толкова уверен. Затова майка ми ме изпрати тук, помислих си потиснато. Ако не си бях тръгнала, всички те щяха да бъдат убити.

Той погали бузата ми.

— Трябва да ме слушаш, нали? Иначе няма да мога да те защитя от това.

— Добре. — Поех дълбоко въздух. — Ще направя каквото кажеш.

— Добре. — Зеленото напусна очите му, а усмивката му беше облекчена. — За добро е. Сега, ела при мен.

Той разтвори ръце и аз се поколебах. Искаше прегръдка?

— Хм, — притесних се. — Какво…

— Вече се съмняваш? — прекъсна ме той, а очите му се присвиха.

— Не, не. — Веднага увих ръце около него, сърцето ми започна да бие по-силно. Не беше поза, с която бях свикнала.

— Така е по-добре — беше почти ръмжене. Грегор затегна прегръдката си, докато се изчервих. — Ще се върнем вкъщи сега. Трябва да си уморена.

— Ами… — започнах. — Малко… а?

Той ни вдигна нагоре. Бръщолевенето ми от страх се превърна в издихание на чудене, когато погледнах надолу. О, уау. Нищо чудно, че го наричаха град на светлините.

Грегор ни плъзна над сградите, прекалено на високо, за да бъдем видени отдолу. Беше неописуемо да почувствам вятъра да свисти около мен и силата, излъчваща се от него, докато гледах впечатляващите картини. Сърцето ми не биеше, а гърмеше. Ако това беше сън, помислих си, не исках да се събуждам.

Твърде скоро, той се приземи пред сивата сграда, която беше къщата му. Трябваше да го държа за секунда, докато възстановя равновесието си, все още завладяна от преживяването. Летене.

Ако това беше вампирска облага, да бъда хибрид не беше изцяло лошо.

— Хареса ти. — Той посочи очевидното, усмихвайки се. — Виждаш ли? Само трябва да ми се довериш.

— Не знам какво да кажа — отвърнах без дъх. Той ме пусна, но все още бе доста близо. — Благодаря ти.

Усмивката му се разшири. Стомахът ми започна да пърха. Никой не ми се бе усмихвал така като Грегор.

— Пак заповядай, Катрин.