Джанин Фрост
Обречена на ранен гроб (10)

Глава 10.

На пътеката на парк Кандлъридж пишеше, че има няколко живописни природни пътеки, но това не беше причината, заради която бяхме тук. Не, ние бяхме тук, за да погребем тялото.

Да се надяваме, само едно.

Фабиан се носеше над дърветата, завързан в колата на Спейд и безмълвен. Той трябваше да се докосва до нещо, за да пътува на дълги разстояния. Изключение бе, ако е в права линия, което все още не разбирах. Нещо за невидими енергийни течения, които действат като духовни пътища. По-късно щях да го попитам за това по-подробно.

Точно сега, спорех с Боунс. Отново.

— Спейд да действа в разгара на момента е едно, но ако убиеш тези хора сега, ще бъде хладнокръвно, Боунс. Трябва да отидат в затвора, както и да им изтрият паметта, което да ги накара да маршируват на всеки парад изтрий събитията от снощи, да не говорим за гражданските права, които ще получат, веднага след като ги освободят. Но те имат семейства, които не заслужават да скърбят заради мъртвите им задници.

— Всеки човек има по някого, който да го е грижа за него — отговори Боунс без съжаление. — Дори и чудовищата. Не е честно, но това не променя необходимостта.

— Пистолетът не беше зареден — промърморих аз, сменяйки тактиката. — Проверих. Освен това, нищо нямаше да се случи. Държах всичко под контрол…

— Това ли е проклетия смисъл?

Изнервен, Боунс изключи двигателя и се обърна с лице към мен.

— Ти не можеш да чуваш мислите им. Аз мога. Това не е първият път, когато правят такова нещо и дори да ги спреш и ги набиеш с пръчка, докато получиш истерични извинения, намеренията им са същите. Ако не бяха хора, щеше ли спориш с мен за убийството им?

Хвана ме за това. От погледа в очите му, той също го знаеше.

— Вампирите и гулите имат свои собствени правила — опитах отново. — Те знаят какво ще се случи, ако направят такова нещо. Тези клоуни не са получили копие от тези правила. Заслужават затвор, да, но не и смърт.

Боунс изсумтя.

— Защото не им е хрумнало, че правят нещо толкова ужасяващо и ако ги хванат, ще бъдат екзекутирани на място? Не е моя вината, че вампирите имат по-справедлива форма на наказание за изнасилвачите, отколкото хората.

Сложих главата в ръцете си. Болеше ме. Разбира се, вероятно болеше много по-малко отколкото косата на Бъши, когато се удари в бетона на паркинга. Логично, Боунс беше прав. Но все още това се усещаше грешно…

— Очевидно си решил, така че прави каквото искаш. Прекалено силен си, за да те спра.

Боунс ме погледна непроницаемо, преди да излезе от колата и да отвори багажника.

Слушах, когато той накара двамата мъже да занесат приятеля си в гората. След това Боунс им нареди да копаят с ръце. Минаха може би четиридесет минути, преди да станат готови. После чух нещо като примирена въздишка.

— Това е против по-добрата ми преценка, Котенце… Погледнете тук и двамата. Ще отидете до най-близкото полицейско управление и ще направите признания за всяко престъпление, което някога сте извършили, с изключение само на това погребение тази вечер. Когато ви арестуват, ще откажете адвокат и когато се изправите пред съдия, ще се признаете за виновни. Ще прекарате определеното ви време зад решетките, знаейки, че заслужавате всяка секунда от него. Сега вземете си безполезните животи и си вървете.

Когато Боунс се върна в колата, все още бършех очите си. Той затвори шофьорската врата и издаде себе осъдително сумтене.

— Такова мазало ли е напоследък, че това да оставим престъпници да отърват наказанието, е връхната точка на времето ни заедно?

Думите му бяха лекомислени, но изражението на лицето му не беше. Беше изпълнено със съжаление, което успях да хвана, преди да го замаскира отново в спокойствие.

— Това е така, защото показва, че все още те е грижа, независимо от това, колко скапани са нещата напоследък.

През лицето му отново премина проблясък.

— Наистина ли си мислиш, че е спряло да ме е грижа? Котенце, толкова много ме е грижа, че ме съсипва.

Стрелнах се през колата, сключвайки ръце около него и усещайки отегченото облекчение на прегръдката, с която ми отговори.

— Не мога да повярвам, че бях толкова ядосана преди за това, че бях безработна и без пари. — Задавих се, осъзнавайки колко абсурдно беше в сравнение с това, което наистина имаше значение.

— Какво?

— Нищо. — Целунах го, дълбока, търсеща целувка, която заличи отчуждението ни през последните няколко дни. — Колко бързо можеш да стигнеш обратно до мотела?

Погледът му светна с красиво, гладно зелено.

— Много бързо.

— Добре. — Беше почти стон. — Ще се обадя на Купър да му кажа, че ще се видим на сутринта.

Боунс спусна прозореца си.

— Фабиан, — извика. — Довлечи си призрачния задник обратно в колата, тръгваме.

Боунс наистина бързо се върна до Red Roof Inn. Мисълта за неудобния матрак с тези тънки одеяла звучеше греховно привлекателно за мен сега. Докато чакахме на светофара на около километър разстояние, болка се вряза в черепа ми.

… разбери, че този човек няма да спре пред нищо и ти никога няма да бъдеш в безопасност…

— Грегор, — издишах толкова ниско, че почти беше звук.

— Къде? — Боунс завъртя глава наоколо.

… гарантирам защитата ти, но трябва да ми вярваш, шери…

— О, Боже — прошепнах аз. — Боунс… Мисля, че е в хотела!

Боунс направи обратен завой, след това натисна педала на газта. Спирачки изскърцаха и другите превозни средства рязко спряха, докато надуваха клаксони. Той не си бе направил труда да изчака светофара.

— Фабиан — каза Боунс със строг глас, — върни се в хотела да провериш. Ще бъдем при портите на парка, който току-що напуснахме.

— Ще бъда бърз — обеща Фабиан и изчезна. Дори не трябваше да намалим.

Боунс продължаваше да шофира, проверявайки на огледалото за обратно виждане. След няколко километра, спря на една бензиностанция.

— Хайде, скъпа, време е да сменим колите.

Излязохме. Човекът, който зареждаше с гориво Хондата си до нас, имаше само време да каже: Какво по…?, преди Боунс да го удари с погледа си.

— Това е твоята кола сега — каза той. — А твоята е моя.

— Моята кола, — повтори мъжът, очите му бяха стъклени.

— Точно така. Върви си вкъщи и я почисти, ужасно мръсна е.

— Почакай, докато се заеме с багажника — промърморих, докато се качвах в колата на мъжа.

Боунс караше по-малко агресивно този път, но все още беше далеч над ограничението на скоростта.

Вместо да тръгне по прекия маршрут към парка, той продължи по страничните пътища. След като стигнахме до парка, Боунс отби под едно дърво, изключвайки двигателя и фаровете.

В тишината, ускореното ми дишане звучеше твърде силно.

— Мислиш ли… мислиш ли…

— Защо смяташ, че Грегор е в мотела?

Попита той безгрижно, сякаш питаше хартия или пластмаса. Това не ме заблуди. Кокалчетата му бяха почти бели върху волана.

Как да се обясни?

— Имам тези остри болки в главата и можех да го чуя, само че сега той не говореше на мен. Мисля, че бяха спомени от това, което е казвал преди, а единственият друг път, когато се е случвало беше, когато бе близо, на улицата в Ню Орлиънс.

Пауза. След това:

— Какво ти каза?

— Не го ли чу? — Това ме изненада.

— Не. — Мекотата изчезна от тона му. — Иначе нямаше да питам.

— Ами, добре. Първото беше бързо, просто фрагмент. Нещо за това, че няма черешова ферма във Франция. Този път той ме предупреди, че някой е по петите ми.

Боунс изсумтя.

— Това звучи в сегашно време, не си ли съгласна?

— Да, така е — Размишлявах. — Но по някакъв начин, все още мисля, че е само спомен.

Фабиан се появи на предното стъкло. Внезапната му появяване ме накара да подскоча в седалката. Той със сигурност можеше да се промъква.

— Жълтокосият вампир е там — обяви той. — Беше зад мотела с шестима други. Не мисля, че ме видя.

Боунс се загледа в мен. Погледът му бе изпълнен с нещо, което не можех да определя.

— Съжалявам — каза той тихо.

— За какво?

— За това.

Юмрукът му се стрелна…

Когато очите ми се отвориха, видях тъмнината с бледа трептяща светлина по краищата.

Седях, но не в колата. Звучеше сякаш бяхме в самолет. Веднага посегнах към превръзката на очите, но хладни ръце ме спряха.

— Недей, Котенце.

Обърнах се по посока на гласа му.

— Махни това от мен.

— Не. Престани да се усукваш и ме остави да говоря.

Замръзнах, спомняйки си.

— Ти ме удари.

— Да. — Предпазливост изостри тона му. — Ще стоиш ли мирно?

— Зависи. Защо ме удари? — По-добре да има дяволски добра причина.

— Помниш ли, когато казах, че единствените хора, които може да информират Грегор за местонахождението ни са в колата? Лиза, Банд-Ейд и Хопскоч не знаят къде сме отседнали във Форт Уърт, а дори и да са, те са без средства за общуване. Денис и Спейд не знаят къде сме отседнали. Фабиан беше с нас през цялото време, и ако по някакъв начин той е предателят, би могъл да каже, че Грегор не чака в хотела. Това оставя само ти и аз. Аз не съм казал на Грегор нищо, така че оставаш само… ти.

Бях зашеметена.

— Мислиш ли, че съм се измъквала зад гърба ти с Грегор?

— Не нарочно, но по същия начин Грегор те насочи към Париж и общуваше с теб в сънищата ти. Кой може да каже, че не е намерил начин и да подслушва? Това е предположение, Котенце, но ако не съм прав, ще загубиш само малко време будна.

И ако той беше прав…

— Какъв е планът ти? Да ме пратиш в кома и да изчакаш да видиш дали Грегор няма да се махне? — Мислех, че нищо не е по-лошо от това да се чувстваш безпомощен, но да бъдеш потенциална спънка? Това беше по-лошо.

— Разбира се, че не. Но докато сменим местонахождението си, искам да вземаш тези хапчета, за да можеш да спиш. Ако не знаеш къде сме и Грегор все още е в състояние да те следи, ще знаем, че не е от ровенето в ума ти, докато спиш.

Боже, това беше гадно. Като да чакаш да видиш дали животното е бясно, щях да бъда описана и поставена под карантина.

— Тогава защо си направи труда да ме събудиш? Ние сме в самолета. Мога да чуя двигателите. Защо не чака, докато стигнем до мястото, където отиваме?

— Трябва да ядеш и пиеш и си помислих, че ще искаш да се освежиш.

За пореден път посегнах към превръзката на очите и за пореден път той ме спря.

— Остави я.

— Защо? Вече знам, че сме в самолет, но не мога да определя по облаците!

— Не знаеш какъв вид е самолетът — отговори упорито Боунс. — Марка, модел, тип; тези неща могат да се използват, за да те следи. Това е просто за известно време, котенце.

Само за известно време, ако грешеше. Но за колко време, ако беше прав?

— Добре. Кое е първо, храненето или почистването? Не знам дали да си отворя устата или да си сваля дрехите.

Той не каза нищо за миг. След това:

— Съжалявам.

— Това означава ли, че ще ме удариш? Последния път, когато се извини, главата ми получи вдлъбнатина.

Държах се несериозно, за да избегна да избухна в сълзи при мисълта, че някак си аз бях тази, която даваше насоки на Грегор.

— Това е твое желание, и не, няма да те ударя.

Искаше ми се да можех да видя очите му. Те щяха да ми кажат повече за това, какво наистина си мислеше. Но всичко, което имах, беше гласът му и Боунс внимателно го контролираше.

— Тогава ми покажи пътя към тоалетната. Дори аз мога да кажа, че смърдя.

Колкото и дълго да съм била в безсъзнание, то не беше само бърза дрямка. Пикочният ми мехур протестираше и в устата ми имаше странен вкус. Очарователно.

Пръстите му се увиха около мен.

— Ще ти покажа.

Оставена с никакъв друг избор, освен да се спъвам наоколо, оставих Боунс да ме води.

Използвах малката мивка в тоалетната да измия косата си. Това беше интересно нещо да се направи, докато си със затворени очи, тъй като настоях превръзка на очите ми да бъде махната. Боунс остана до входната врата през цялото време, подавайки ми каквото ми трябваше. От звуците, имаше и други в самолета с нас. Въпреки че никой от тях не би погледал, се почувствах като изложена на показ при отворената врата. Когато свърших, той ми даде нови дрехи.

След това ме нахрани с лъжица. С всяка хапка от това, което имаше вкус на пиле, чувството ми на отчаяние растеше. Толкова за равенството във връзката ни. Не можех да бъда по-безполезна в момента. Когато Боунс ми подаде четирите таблетки, ги погълнах с нетърпение.

По-добре да бъде в безсъзнание, отколкото това.

Боунс ме събуди отново, след кой знае колко дълго след това и повторихме процедурата.

Сляпото люлеене и подрусване ми казаха, че все още бяхме в самолета, но може би беше друг. Двигателят звучеше дрезгав. Отново грабнах хапчетата и ги глътнах, този път отказах да бъда хранена с лъжица. Нямаше да умра от глад и да се поддържам хидратирана беше единственият реален проблем. Боунс не спореше. Той просто ме погали по главата, докато чаках таблетките да подействат.

Последното нещо, което чух преди мракът да ме погълне беше:

— … кацаме скоро, Криспин. — Звучеше като Спейд. Или може би вече сънувах.