Джанин Фрост
Обречена на ранен гроб (2)

Глава 2.

Бих спорила, разбира се. И двамата мъже ми отправиха погледи, с които ми показваха колко е глупаво да оспорвам нещо, което те знаят със сигурност. Способностите на Грегор обикновено действаха само върху хора, тъй като вампирите и гулите имаха свръхестествени способности за контролиране на ума, което ги предпазваше от подобно подсъзнателно отвличане. Но след като аз бях наполовина човек, беше възможно номерът на Грегор да действа и върху мен. Почакайте само да кажа на чичо ми, че има вампир, който е способен на това. Щеше да се изпусне в гащите.

— Грегор ще се опита да те подчини в сънищата ти — каза ми Менчерес на раздяла. — Ще направиш добре ако игнорираш всичко, което ти казва и се събудиш колкото можеш по-бързо.

— Можеш да си заложиш задника на това — измърморих — Впрочем, кое му е важното на Париж? Каза, че сме избрали да дойдем в Париж така, сякаш това има значение.

— Грегор е французин — беше отговорът на Менчерес. — Ти избра да посетите дома му от близо девет века. Съмнявам се да е съвпадение.

Наежих се.

— Какво намекваш?

— Очевидното — каза Боунс, почти дърпайки ме за раменете, докато вървяхме към живописна вила, частично скрита от полепналите към нея лози. — Грегор ти е казал да дойдеш тук.

Бяхме поздравени от една прекрасна френска двойка, и двамата вампири, които ни посрещнаха на входа с думи за добре дошли, които не разбрах. Боунс им отвърна на същия език, като акцентът му звучеше толкова автентично, колкото и техния.

— Не ми каза, че говориш френски — промърморих аз.

— Не ми каза, че си имала многократни сънища — отвърна ми той на английски. Все още беше ядосан.

Въздъхнах. Поне имахме няколко спокойни седмици зад гърба си. Представихме се един на друг на английски. Соня и съпругът й Ноел бяха нашите домакини за времето на престоя ни в Париж.

— Женени сте? — попитах изненадано, след което се изчервих. — Не исках да прозвуча толкова шокирано. Аз просто…

— Вие сте първата обвързана вампирска двойка, която тя среща, mes amis — любезно допълни Боунс. — Мисля, че беше започнала да вярва, че държи монопол над статуса.

И двамата се засмяха и неудобният момент отмина.

Соня дори не погледна към половината дузина вампири, които бяха заели позиция около периметъра на дома й.

Показаха ни стаята ни, която беше с гледка към обграждащите къщата градини. Соня беше специалист в градинарството. Градините й биха могли да бъдат използвани като проект за Райската градина.

— Усърдие и търпение, ma cherie — отвърна ми тя, когато й направих комплимент. — От всяко нещо може да има полза при подходящото приложение на тези две неща.

Тя погледна към Боунс по целенасочен начин, след като изрече това, давайки ми да разбера, че не беше пропуснала по-раншния му неучтив коментар.

— Ще се опитам да запомня това, скъпа ми Соня — отвърна той сухо.

— Естествено ще искате да се освежите и настаните. Кат, има плодове, сирене и охладено вино. Боунс, да изпратя ли някого горе за теб сега или по-късно?

— По-късно. Първо трябва да поговоря със съпругата си.

Тонът му отново съдържаше нотка на предизвикателство, когато изрече тези две думи. Соня и Ноел излязоха. Още преди стъпките им да заглъхнат, Боунс ме подхвана.

— Дявол да те вземе, Котенце, мислех, че това вече сме го минали, но ето че ти отново решаваш какво аз мога или не мога да понеса, без да си го обсъдила с мен!

Някои от разкаянията ми ме напуснаха при наличието на обвинителния му тон.

— Мислех си, че не означава нищо, за това не ти казах.

— Нищо? Много фин начин, по който да опишеш опита на прочут вампир да те открадне право от леглото ни.

— Не осъзнавах, че се случва именно това!

— Знаела си, че нещо не е наред, но го скри от мен. Мислех си, че си се научила преди шест години, че да криеш неща от мен е грешка.

Това беше удар под кръста. Няколко месеца след като с него се бяхме срещнали, нечовешкият ми статус беше разкрит, след като бях арестувана за убийството на губернатора на Охайо. Тогава не знаех, че Дон, ФБР агентът, който ме разпитваше, е братът на некадърния ми баща вампир, който е забременил майка ми само защото е правил секс с нея твърде скоро, след като е бил превърнат. Също така не знаех, че Дон е наясно от рождението ми, че съм полувампир. Просто си бях помислила, че Дон е старши агент от ФБР, който знае за вампирите — и който би убил Боунс, ако не приема предложението му да се присъединя към него и елитния му секретен екип.

Така че бях измамила Боунс и бях избягала с Дон, вярвайки, че това е единственият начин да спася живота му. Боунс не прие това, че го изоставих, много добре. Отне му над четири години, но ме намери и ми показа колко съм грешала като съм си мислела, че е невъзможно да сме заедно. Все още изпитвах ужасна вина заради това, което сторих тогава, а ето че той току-що беше заврял горещ ръжен в тази стара рана.

— Колко дълго смяташ да ме наказваш заради това? Ако последният ти коментар служи за някакъв индикатор, предполагам, че това ще ми бъде натяквано с години.

Част от гнева напусна изражението на лицето му. Той прокара ръка през косата си, отправяйки ми разочарован — но по-малко проклинащ — поглед.

— Имаш ли си някаква идея през какво щях да премина ако се събудех и откриех, че си изчезнала безследно? Това щеше да ме докара до лудост, Котенце.

Поех си дълбоко дъх и го изпуснах бавно. Ако си мислех, че Боунс може да изчезне в съня си, отвлечен от някакъв странен вампир с непознати цели, аз също бих изгубила всяко подобие на рационалност. Стегни се, Кат. Сега не му е времето да се препираме за коментари, които никой от вас не е мислел наистина.

— Нека се опитаме да преминем през това, става ли? Трябваше да ти кажа за сънищата. Ако ги сънувам отново, ще ти кажа веднага щом се събудя. Честна скаутска.

Той се приближи към мен, стисвайки раменете ми.

— Не мога да понеса да те изгубя така, Котенце.

Покрих ръцете му със своите.

— Няма, обещавам ти.

 

 

В операта Palais Garnier всичко беше екстравагантно до последния детайл, с антична старовремска архитектура, която идваше действително от стари времена. Соня и Ноел дойдоха с нас, както и защитният ни антураж. Боунс не поемаше никакви рискове, в случай че Грегор се появеше, за да развали веселбата. Това ми беше първото ходене на опера. По принцип не нося хубави рокли, без да има някой за убиване, но, освен ако операта не беше далеч по-живописна, отколкото я описваха в брошурата, това нямаше да се случи тази нощ.

Боунс получи толкова много влюбени погледи по пътя ни през позлатения изход, че ръката ми се затегна около неговата. Съгласна бях, че той изглежда поразително с черния си смокинг и бяло копринено шалче, драпирано около врата му, но трябваше ли жените да зяпат? През по-голямата част от времето, аз примирах от блестящото му великолепие, без да мога да повярвам напълно, че някой толкова зашеметяващ мъж може да принадлежи на мен. И все пак понякога премрежените погледи, хвърлени към него ме караха да искам той да не беше чак такъв бонбон за очите.

— Те не зяпат мен, коте — прошепна ми Боунс. — Гледат към теб. Както и аз.

Усмихнах се при похотливия поглед, който той ми отправи.

— Това е просто от роклята — подразних го аз. — Начинът, по който се дипли кара бедрата и гърдите ми да изглеждат по-големи. — Яркочервената тафтена рокля имаше допълнителни ивици около гърдите ми, прикриващи леките банели, които придържаха роклята без презрамки нагоре. След това тези ивици се събираха към бедрата ми, преди да се разперят във формата на рибя опашка към края на дългата, тясна пола. Това беше най-префърцуненото нещо, което някога съм носила.

Боунс се засмя ниско.

— Не мога да спра да се чудя как ще те взема докато си в нея. Точно в момента съм решил да е изотзад, макар че това може и да се промени до края на операта.

— Защо дойдохме на това, ако ще ме задиряш наум, вместо да гледаш представлението?…

— Защото това е забавление само по себе си — отговори ми той с порочна усмивка. — Ще се наслаждавам на това да си представям всички неща, които ще ти направя веднага щом останем сами.

След това той стана по-сериозен и блясъкът напусна очите му.

— Всъщност си мислех да видим операта, да си направим късна вечеря и след това да се поразтъпчем в проучване на града. Макар че ще си имаме ескорта, който да ни следва, предполагам не е нужно той да ни е залепен за задниците. Това би ли ти харесало?

Ченето ми увисна. Да се разхождам наоколо без пълно бойно снаряжение по тялото си и въоръжена бригада до лакътя ми? Просто на обиколка по забележителностите, като обикновените хора?

— Бих ти отговорила на всеки език, в който присъства думата да. Моля те кажи ми, че не си на път да кажеш шегичка.

— Не съм. Представлението ще започва. Да намерим местата си.

— Добре.

— Нещо си много лесна за убеждаване, а? — онзи лукав тон се беше завърнал в гласа му. — По-късно ще се възползвам от това.

Когато завесите се спуснаха за антракта, знаех със сигурност три неща: обичах операта, исках питие и имах нужда да пишкам.

— Идвам с теб — оповести Боунс, когато дадох гласност на повика си към тоалетната. Завъртях очи.

— Има си правила относно това.

— Трябва да освежа червилото си. Кат, имаш ли нещо против да те придружа? — попита Соня. — Боунс, ти можеш да вземеш малко шампанско. И аз бих искала една чаша. Зад тоалетните е, така че няма да имаш затруднения да ни откриеш.

Преводът беше очевиден. Боунс би бил наблизо в случай че има опасност от какъвто и да е вид, било то от заблуден поклонник или смъртоносен немъртъв ентусиаст, а аз щях да си имам бодигард. Той кимна.

— Мога да ви ескортирам. Не го раздавам като свръхзащитнически настроен. Това е просто любезност.

— Разбира се — устните ми трепнаха. — Както кажеш.

Имаше дълга опашка пред дамската тоалетна. Боунс изпухтя развеселено, когато видя колебливия ми поглед към празния вход на мъжките тоалетни.

— Има си правила относно това — подигра ми се той.

— Знам, че всички тези мадами не чакат тук, за да пуснат по една вода, трябва да обособят едно помещение за оправяне на грима, за да може останалите от нас да се изпишкат — възнегодувах аз, след което се обърнах извинително към Соня. — Ъ, нямах предвид теб. Просто игнорирай всичко, което говоря, така и двете ще си бъдем по-добре.

Тя се засмя.

— Знам какво имаш предвид, cherie. Аз самата често съм си го мислела, тъй като тоалетната чиния не ми е от полза от много време насам.

— Донеси ми малко ликьор, Боунс, бързо, че да спра да говоря нетактични глупости.

Той целуна ръката ми.

— Ще се видим пак тук.

Когато се отдалечи, не бях единствената, която се наслаждаваше на гледката.

— Мммм, хмммм.

Тихата въздишка дойде от една брюнетка по-напред на опашката. Извих вежда към нея и потупах годежния си пръстен за ефект.

— Зает е, скъпа.

Беше човек, иначе щях да я подхвана при втория страстен поглед, който отправи към Боунс, преди да свие рамене към мен.

— Нищо не е вечно.

Изскърцах със зъби.

— Освен смъртта.

Соня каза нещо на френски, което накара устните на жената да се свият намусено, преди тя да се обърне с последен частичен поглед.

— Ако не можеш да търпиш да се възхищават на мъжа ти, по-добре ще направиш да го държиш вкъщи. — С тежкия й френски акцент, изсъскването й беше почти тихо.

Не можеш да я убиеш само защото е уличница, напомних си аз. Дори и ако можеше да разпарчетосаш тялото й дискретно…

— Чука се дори по-добре, отколкото изглежда на външен вид — примирих се да кажа. Няколко глави се обърнаха. Не ми пукаше: бях вбесена. — И това прекрасно лице ще бъде притиснато между краката ми веднага, щом си тръгнем, не бой се.

Откъм тълпата на бара чух Боунс да се смее. Соня се изкикоти. Жената ме изгледа злъчно и стъпи встрани от опашката.

— Bon, един човек по-малко пред нас, ще приключим, преди да е донесъл питиетата ни — забеляза Соня, след като спря да се смее.

— Един падна в боя. — Огледах опашката от жени, повечето от които или се усмихваха, или избягваха погледа ми заради тази малка сцена. — Остават още около дузина.

Десет минути по-късно, когато влязохме в тоалетната, се опитвах да не подскачам на един крак от нетърпение.

Това беше всичко, което можех да направя — да чакам реда си и да не карам Соня да използва вампирския си контрол над ума, за да накара останалите жени да отстъпят от пътя ми, това не би било честно.

Когато излязох, Соня прибираше червилото си в малката си чанта. Присъединих се към нея до огледалото, за да измия ръцете си.

— Светът е малък — каза някой от мое дясно.

Обърнах се, забелязвайки една симпатична блондинка да ме гледа.

— Извинете?

— Не ме помниш? — тя поклати глава. — Беше преди известно време. Дори не бях сигурна, че това си ти, докато не затапи онази жена, но цветът ти е забележителен. При това беше нетърпелива и първият път, когато се срещнахме.

От акцента й отсъдих, че е американка. И никога в живота си не я бях виждала преди това.

— Съжалявам, бъркате ме с някого. — В крайна сметка бях добра в помненето на хората. От способностите на паметта на полувампирите, а и имаше значение за предишната ми работа.

— Беше в Риц на площад Вандом, помниш ли? — все още клатех главата си. Тя въздъхна. — Не е голяма работа. Съжалявам, че не се получи с онзи другият, но явно си го заменила, така че браво на теб.

— Хъх?

Сега се зачудих дали не е луда. Соня се приближи до мен. Момичето постави внимателно пудра на носа си, преди да напъха пудриерата обратно в чантата си.

— И без това изглеждаше твърде млада, за да се жениш, така че не те виня.

— Хъх? — повторих с явен скептицизъм.

Тя въздъхна.

— Няма значение. Радвам се да те видя отново.

Тя излезе от тоалетната. Соня тръгна да я хваща, когато промърморих:

— Не се притеснявай. Тя просто обърка човека.

Внезапно усетих болка в главата си, като малки иглички, които прободоха мозъка ми. Разтрих челото си.

— Добре ли си, cherie? — попита Соня.

— Добре съм. Объркала е човека — повторих. — В крайна сметка това е първото ми идване в Париж.

Вървяхме по Rue de Clichy следвани от нашите бодигардове, вървящи на няколко крачки зад нас. Отказах пълна вечеря и просто си взех кроасан и капучино в едно от многото очарователни кафенета, ограждащи улицата от двете й страни. Соня и Ноел не се бяха присъединили към нас, избирайки да ни оставят да получим малко привидна усамотеност. Изглеждаше наистина някак интимно, въпреки ескорта и стотиците минувачи. Ние бяхме просто поредната двойка, една от безбройните, бродещи из среднощните улици на Париж.

По пътя Боунс ми разказваше за сградите и постройките, които още бяха останали и какви са били преди. Разсмиваше ме с истории за себе си, най-добрия си приятел Спейд и създателя си Иън. Можех само да си представям ада, който тези тримата трябва да бяха сътворили. Спряхме в края на една от дългите улици, където сградите бяха особено близо една до друга. Боунс каза нещо на френски, след което ме отведе по-нататък по тясната алея.

— Какво каза току-що?

Той се усмихна.

— По-добре да не знаеш.

След това покри устните ми в задълбочена целувка, придърпвайки ме към себе си. Изпъшках, когато почувствах ръцете му да набират роклята ми.

— Луд ли си? Има половин дузина вампири наблизо…

— И никой от тях с изглед насам — отряза ме той, хилейки се. — Както са инструктирани.

— Могат да чуят, Боунс — продължих да протестирам, оказвайки се в лице със сградата, когато той ме завъртя. Той продължи да се смее.

— Тогава увери се, че ще ми казваш ласкави неща.

Боунс беше поставил ръка около кръста ми, заключвайки ме към себе си. Неспокойното ми въртене само приплъзна роклята ми още по-нагоре, докато ръцете му я набираха. Тогава внезапното проникване на зъбите му във врата ми ме накара да застина. От него идваше нисък звук на удоволствие.

— Ах, Котенце, обичаш това почти толкова, колкото и аз. Потъни в мен, любима, докато аз правя същото.

Усещах кръвта, напускаща ме и вливаща се в него като заменена от сладък огън. Боунс беше прав: обичах, когато ме хапеше. Почувствах кожата си нагорещена, сърцебиенето ми се ускори — и тогава се отърквах в него и стенех заради отлагането му да разкопчае панталона си.

— Боунс — успях да кажа. — Да.

Сградата ме удари толкова силно в лицето, че почувствах как скулата ми се счупва. А след това регистрирах изстрелите. Дойдоха в отривисти избухвания около нас от всички страни, освен от сградата, към която бях бутната. Боунс ме беше притиснал към тухлите. Тялото му покриваше моето и той се беше провесил около мен, а тялото му се разтрисаше, докато забиваше юмруци в стената пред мен, в опит да направи врата там, където нямаше такава.

Тогава осъзнах, че трепери. Беше обстрелван с куршуми. Звучеше сякаш пазачите ни са поели дори още по-лоша манипулация. От пресекливите моменти, в които Боунс не трепваше по рефлекс, съдех, че трябва да бяха оформили периметър около свитите ни тела. Когато един силен изстрел завърши с пресечен крясък, започнах да се боря в паниката си. Беше много по-зле, отколкото смятах. Които и да бяха те, стреляха със сребърни куршуми.

— Трябва да бягаме. Боже, това ще те убие! — изпищях, опитвайки се да се измъкна от кълбото, в което Боунс ме беше притиснал, заковавайки ме с цялата си сила. Блъсках се безполезно като костенурка по гръб.

— Ако побегнем, може да те улучат — каза той рязко, почти недоловимо над шума от изстрелите. — Някой трябва да се е обадил за подкрепление. Ще почакаме, Менчерес ще дойде.

— Ще си мъртъв дотогава! — контрирах го. Беше трудно да убиеш вампир с пистолет, дори и със сребърни куршуми, защото отнемаше дълго време да се разкъса сърцето. Боунс ме беше научил на това: никой вампир не би ти стоял неподвижно и на позиция.

Негови думи — отпреди шест години, които определиха огнестрелните оръжия като неефективно оръжие.

И ето че Боунс сега им стоеше неподвижно и на позиция. Подкреплението щеше да пристигне прекалено късно. Трябваше да е узнал това дори и преди мен. За пръв път той ме лъжеше. Стената на сградата се поддаде там, където се забиваше юмрука му. Хората вътре се разпищяха. Дадено време. Боунс можеше да пробие стената и щяхме да имаме подслон от безмилостния открит огън.

Но да бие по нея с една ръка, докато е правен на решето с куршуми? Боунс вече се движеше позабавено, а юмруците му ставаха като на пиян. Боже, щеше да умре, приведен над мен, точно тук, на улицата. В мен се надигна някаква свирепост. Знаех само, че Боунс трябва да се измъкне от този обстрел за достатъчно дълго, че да се излекува. Нямаше дори ясна команда, която мозъкът ми да изпрати на тялото. С тази цел в ума си, успях да изманеврирам настрани, след което се изстрелях право нагоре с ръце, обвити около него. Добрахме се до върха на пететажната сграда, към която бяхме притиснати. Веднъж щом стигнахме покрива се завъртях с него, но странно, около нас не свистяха куршуми. Не се занимавах да се чудя защо убийците не се целят в нас в момента. Не и когато усетих как Боунс хлътва в ръцете ми. Изпълнилият ме страх ме накара да скоча на покрива на съседната сграда с него. А след това и на следващата, и на следващата, без дори да имам време да се изумя от това, което току-що бях направила. Когато останалите изстрели започнаха да звучат по-слабо, се спрях. С това, което трябваше да направя, бих се строполила като камък, но Боунс се нуждаеше от кръвта ми. Много от нея. Не бяхме преследвани от никакви летящи наемни убийци. Може би пазачите ни ги задържаха засега, но това нямаше да продължи така задълго. Хванах отпуснатата глава на Боунс и разрязах китката си на кучешките му зъби, оставяйки кръвта ми да се разлива в устата му. За един смразяващ, вцепеняващ момент нищо не се случи. Той не преглътна, не отвори очи и остави червената течност да се излива от устата му.

Обезумяло опитах с другата си ръка да размърдам челюстта му и да накарам кръвта да тръгне надолу към гърлото му. Очите ми се изпълниха със сълзи, понеже той имаше маса от запълнени със сребро дупки навсякъде по тялото си, дори по бузите си. О, Боже, моля те, не го оставяй да умре…

Накрая той преглътна. Очите му не се отвориха, но имаше всмукване на китката ми, което не беше там до преди малко. Това смукване нарасна, издърпвайки кръвта от вените ми и облекчението, което ме заля, притъпи замайването, което последва. Хипнотизирано гледах как дупките по Боунс започват да се разширяват, след което употребените сребърни куршуми бяха изхвърляни от тялото му.

Това ме накара да се усмихна дори и докато зрението ми се замъгли и изчезна, точно докато Боунс отваряше очи.