Джанин Фрост
Обречена на ранен гроб (17)

Глава 17.

Не се върнахме в къщата в Бавария. Разбира се, от въздуха не можех да бъда сигурна, че не сме в Бавария, но това не бе същото място, от което си тръгнах. Не бях взела хапчетата си и просто затворих очи, докато се приземявахме, а след това пътувахме с кола през останалата част от пътя. Дори и да имах хапчета, бях решила да не ги пия повече. Грегор не можеше да ме вземе от съня ми, освен ако не му помогнех и със сигурност нямаше да го направя отново. Освен това, се чудех дали те не ме разболяваха, защото както Влад забеляза, се чувствах ужасно. Трябваше да се обадя на Дон и да го попитам дали имат някакви странични ефекти.

След като Влад ме заведе в къщата, Спейд беше първият човек, който видях, когато отворих очите си. Той стоеше във фоайето със скръстени ръце, а изражението му беше наистина спокойно.

— Не трябваше да отиваш.

— Къде е Боунс?

Нямах намерение да обсъждам това със Спейд. Да, знаех, че ще се наложи, но имаше само един човек, който имаше право да знае. Фактът, че Боунс не беше излязъл навън, когато чу, че пристигам означаваше много. Със сигурност бе много ядосан.

Спейд погледна на ляво.

— Следвай музиката.

Чуваше се музика от пиано от посоката, в която Спейд ме беше насочил. Може би Боунс слушаше успокояващ диск. Човек можеше само да се надява тя да е успокоила и темперамента му.

— Благодаря. — минах през следващите няколко стаи, следвайки звука.

Влязох в една, която приличаше на голяма библиотека и видях, че музиката идваше от пиано, а не от диск. Боунс се бе навел над него е гръб към мен, а бледите му пръсти изкусно се движеха по клавишите.

— Здрасти — казах, след като постоях там няколко секунди, без дори той да се обърне. Щеше да ме игнорира, така ли? Не и ако можех да го предотвратя. Предпочитам да се свършва с това, отколкото да го протакаме.

— Не знаех, че можеш да свириш? — опитах отново и се приближих.

Когато бях достатъчно близо до него, за да усетя настроението му, спрях. Боунс се чувстваше достатъчно наранен, за да експлодира, въпреки че музиката, идваща от ръцете му беше спокойна. Шопен, може би, или Моцарт.

— Защо си тук? — попита той с измамлива нежност, без да пропуска нота или да погледне към мен. Въпросът ме уплаши.

— З-защото ти си тук — казах, проклинайки се, защото заеквах като уплашен тийнейджър.

Беше ми писнало.

Боунс все още не поглеждаше към мен.

— Ако си дошла да кажеш довиждане, не си прави труда. Не се нуждая от сълзливи обяснения. Просто си тръгни по същия начин, по който дойде.

Бучка заседна в гърлото ми.

— Боунс, това не е…

— Не ме докосвай.

Тъкмо щях да плъзна ръка около гърба му, когато той я отблъсна толкова силно, че ме зашемети. Сега вече ме гледаше, а гневът в очите му ме пронизваше.

— Не. Не можеш да се разхождаш тук, воняща на Грегор и след това ме докосваш, — всяка дума бе премерено, бясно ръмжене, — Изтърпях достатъчно снизхождение. Отнасяше мен сякаш съм слаб човек, който не може да оцелее без твоя помощ, но аз съм шибан вампир-повелител.

Последната част беше извикана. Трепнах. Боунс сви ръцете си в юмруци, като се опитваше да се овладее. След това проговори последната част през стиснати зъби:

— Ако искам мога да те разкъсам на парчета е голи ръце. Да, силна си и си бърза, но не достатъчно, че да не мога да го направя ако си наумя. И въпреки това, продължаваш да ме третираш с презрението като към по-нисш.

Не му обръщах внимание. Казвах си, че няма значение, но стига толкова. Вчера повярва повече на Грегор, отколкото на мен. Заряза ме, за да отидеш при него и не преувеличено, така че те питам още веднъж: защо си тук?

— Тук съм, защото те обичам, и ние сме…— щях да кажа, че сме женени, но думите заседнаха в гърлото ми. Не, доказах на себе си, че не бяхме, доколкото се касаеше за вампирите.

Боунс отговори със студено сумтене:

— Няма да приема това. Няма да те държа в ръцете си и да се чудя дали съм единствения, за когото мислиш.

— Боунс, знаеш, че това не е вярно. — Обвинението болеше. — Обичам те, знаеш това. А ако не го знаеш, Господ може да погледне вместо теб и да го види…

— Само сенки — безмилостно ме прекъсна, — Проблясъци, когато щитът ти беше паднал, когато тази проклета стена, зад която се криеш, не ме спираше. Бях открит с теб за всичко свързано с мен, дори и най-лошото, защото си мислех, че заслужаваш повече, но ти не се отнасяш с мен по същия начин. Не, ти си по-резервирана към мен, отколкото към Грегор. Довери му се достатъчно, че да оставиш всичко, когато ти каза да го направиш. Е, добре любов, покланям се, когато съм победен, а Грегор ме победи със замах. Той е този, когото уважаваш, той е този, на когото вярваш, така че ако не си тръгнеш ти, аз ще го направя.

Заля ме студена пот, а бучката в гърлото ми се увеличи. Това не беше скандал, беше нещо много по-ужасно.

— Напускаш ли ме?

Той седна на пейката на пианото. Почти лениво, пръстите му натискаха клавишите.

— Мога да изтърпя много неща. — Гласът му беше груб в своята студенина. Дръпнах се. За секунда бях уплашена от него. — Много неща — продължи той. — Мога да понеса привързаността ти към Тейт, въпреки че го ненавиждам. Непрекъсната ти ревност от други жени, въпреки че не ти давам никакви причини за това, защото щях да се държа по същия начин на твое място. Мога да търпя настоятелността ти да се замесваш в опасни ситуации, които не са твоя работа, но това е моята природа. Всички тези неща ме разяждат, но заради теб избрах да ги търпя. — Сега той се изправи. Този спокоен и апатичен тон, с когото ми говореше преди минути изчезна и гласът му се извисяваше с всяка изговорена дума. — Същото така избрах да изтърпя нещата, които не признаваш, както когато тайно се чудеше дали Грегор те е правил по-щастлива отколкото аз. Бих могъл да понеса и истинската причина, заради която не искаш да се превърнеш във вампир, истинската причина, тази, която е в сърцето ти. Мога да понеса, че дълбоко в себе си имаш част от теб, която все още вярва, че всички вампири са зло! — Сега вече викаше.

Дръпнах се назад. Никога досега не бях виждала Боунс такъв. Очите му бяха електриковозелени и емоцията в него го караше да трепери на краката си.

— Не си мисли, че не знам. Не си мисли, че никога не съм го знаел! И мога да го понеса, да, дори и да знам другата причина за колебанието ти. Под твърденията ти за отдаденост, отвъд любовта ти — въпреки всичко, наистина мисля, че ме обичаш — не искаш да се превърнеш, защото не мислиш, че ще сме заедно. Вярваш, че връзката ни е временна, а да станеш вампир е завинаги, нали? Да, зная това, зная го още откакто те срещнах, но бях търпелив. Казах си, че един ден ти няма да ме гледаш с тези предпазливи очи. Че един ден ще ме обичаш така, както те обичам аз…

Пианото се разби в отсрещната стена на стаята. Чу се ужасен пронизващ звук, сякаш го боли от това да бъде разрушено. Ръката ми притисна устата ми, докато празнотата в стомаха ми изпълни цялото ми тяло.

— Бях глупак, — простото му изречение ме съсипа повече, отколкото мебелите, който беше разрушил. Изпъшках с болка, но той не ми обърна внимание.

— Но това е нещото, което не мога да понеса — да си тръгнеш от мен. Предпочитам да бях умрял, отколкото да видя бележката, която ми беше оставила. С радост ще се хвърля в гроба си, отколкото да видя това мръсно парче хартия!

— Не съм си тръгнала от теб. Опитвах се да помогна, и ти казах, че ще се върна…

— Нищо, което казваш няма значение.

Удари ме като шамар. Той ме гледаше без нежност, без любов или прошка, сякаш беше статуя. Сърцето ми заби по-бързо със страх, отчаян страх, че всичко се разпадаше.

— Боунс, чакай…

— Не. Ще промени ли нещо? Ще върне ли времето назад, така че да не беше тръгвала? Няма, така че не си прави труда. Ще го научиш само по един начин. Само по един и ще трябва да запомня това. Може би това най-накрая ще проникне през бронята ти, така безмилостно полирана и блестяща.

Той се обърна на пети и си тръгна. Гледах в глупаво вцепенение, преди да тръгна след него, като го догоних, когато доближи входната врата.

— Чакай! Господи, нека поговорим за това. Може да го преодолеем, заклевам се. Не можеш просто да си тръгнеш!

Бях потънах в мъка, сълзите се стичаха надолу по бузите ми. Те ме ослепяваха, но усетих ръката му, когато посегна и нежно докосна лицето ми.

— Котенце. — Гласът му бе натежал с нещо, което не можех да назова, — Това е частта… в която нямаш избор.

Вратата, която се затръшна зад гърба му подкоси краката ми.