Ан Райсър
Не можеш да избягаш (7)

Седма глава

Андреа, която бе отворила уста да отрече разпалено арогантното му уверение, че ще успее отново да я направи своя любовница, изведнъж се спря. Погледна го несигурно, като че не желаеше или не можеше да повярва на чутото.

Брек прокара пръсти през лъскавата си коса и разхлаби възела на вратовръзката си. Изглежда, чак сега разбра, че е все още в костюма си. Дори не си беше свалил пардесюто, погълнат дотолкова от пристигането на Андреа, че беше забравил всичко останало.

— По дяволите, Андреа, нямах намерение да ти го кажа по този начин! — Хвърли връхната си дреха и сакото на масата, последвани от вратовръзката, която веднага се изхлузи на пода. Той не й обърна внимание. Разкопча първите три копчета на ризата си и нави ръкави. — Караш ме да губя контрол над себе си. Винаги е било така. — Усмихна се малко глуповато. — И май така ще бъде занапред. Когато съм край теб, винаги реагирам с чувствата си, а не с разума, който ти правиш на каша, и виж докъде ме докара това. — Този път усмивката му бе горчиво-тъжна.

Андреа се наведе да вдигне чашата, която той бе пуснал на пода, и когато се изправи, лицето й беше овладяно, с леко подозрителен израз. Не каза нито дума, откакто той отправи към нея това изявление, сякаш й хвърли ръкавицата в предизвикателство за смъртна схватка. Когато проговори, в гласа й прозвуча същата печална нотка.

— И докъде точно те е докарало това, Брск?

— До положението, в което съм сега — единствената жена, която някога съм обичал и за която съм искал да се оженя, май не може да ме понася — отговори просто той. — Искам да се оженим, Андреа. Искам те за жена, а не за своя любовница.

— Защо? Понеже нямаш друга власт над мен, друг начин да ми наложиш волята си и ми предлагаш женитбата като последно средство? — сряза го тя.

— Не! Винаги съм искал да се оженя за теб, още от онази вечер, когато танцувахме. Ревнувах от Маккей, опасявах се, че държиш на него. Исках аз да те закарам до вкъщи и малко се успокоих, когато ми каза, че той е просто твоят кавалер. — Разтри тила си, опитвайки се да подреди мислите си. — Можех да те поканя да излезеш с мен на следващата вечер, но бях длъжен да замина за Ню Йорк за две седмици. Най-доброто, което ми се удаде, беше да те убедя да дойдеш на премиерата на Девън и да започна някак си оттам нататък.

Все още стояха и се гледаха като двама противници, готови да застанат в позиция за бой. Брек се огледа малко безпомощно и посочи с ръка към кушетката.

— Виж какво, скъпа. Разбирам, че ще ни трябва малко време. Седни на леглото и ще ти донеса чаша вино и питие за мен. Обещавам да не се нахвърлям вече върху теб. — Усмихна се леко, но очите му бяха тъжни и малко тревожни.

— Добре, Брек — съгласи се изненадващо меко Андреа и високоволтовото напрежение у Брек донякъде спадна. Тя му подаде чашата, която още държеше в ръцете си, и той я занесе заедно със собственото си изстинало кафе обратно в кухнята.

Андреа изрита обувките си и седна със свити колене в ъгъла на леглото в очакване Брек да се появи. Чу звъна на стъклени чаши и звука от отварянето и затварянето на хладилника. Скоро след това се появи Брек, внимателно понесъл две чаши. Подаде й нейната препълнена чаша и тя отпи. „Лийбфраумилх“. Беше видяла неотворената бутилка, докато ровеше в хладилника да намери нещо за хапване. Оставена там от Брек като заложник, докато не се осъществеше надеждата за нейното завръщане?

Брек седна на другия край на леглото, обвил пръсти около чашата, и отпи няколко големи глътки. Мълчеше и гледаше замечтано в кехлибарената течност. Андреа просто седеше и бе готова да чака, докато той проговори.

Той започна рязко:

— Е, добре, ти излезе с мен два пъти. След това вече не смяташе да имаш нищо общо с мен. Говореше сериозно. Разбрах, че е така. — Думите му звучаха накъсано, сякаш всяка една от тях бе изтръгната от сърцето му. — Бях обхванат от паника… от някаква лудост… така че се държах възможно най-лошо. Опитах се да те накарам да ми отвърнеш сексуално, да те принудя да признаеш, че си почувствала тази магия тъй силно, както и аз. — Наведе се напред, с лакти на коленете си, загледан в пода. — Не знаех всичко за историята на семейството ти, но това не е извинение за постъпката ми. Когато лежеше в ръцете ми, пребледняла и изтощена, направо се мразех. Тъкмо тогава не може да си ме презирала повече, отколкото аз самият се презирах. Тъй че си тръгнах. Не бях в състояние да постъпя по друг начин. След това извърших най-голямата и глупава грешка.

Изправи се и закрачи из стаята. Довърши наведнъж питието си и остави празната чаша на бюрото.

— Опитах се да те накарам да се омъжиш за мен и тази идея избухна в лицето ми. Андреа, трябва да ми повярваш! Исках да се оженя за теб, а не да те направя своя любовница и никога нямаше да изпълня заканата си да арестуват баща ти и Джийн да научи за това. Всичко беше един блъф, както го нарече ти. Мислех, че ако стане така, че ти се омъжиш за мен, това щеше да ти даде възможност да ме опознаеш, а на мен — да ти докажа, че не съм такъв, какъвто е баща ти. — Дрезгавият му смях бе болезнен за ушите й. — Вместо това, се оказах по-лош от него, защото те обичам повече от живота си, а всичко, което направих, беше да ти причиня такава болка, че ти избяга от мен, вместо да ми позволиш да те утеша, когато най-много се нуждаеше. Не знам как да ти опиша начина, по който се чувствах, когато ти се съгласи… не да се омъжиш за мен, както бях се надявал… а да ми станеш любовница. При това каза, че никога не би и помислила за женитба с човек като мен. — Облегна се назад и я погледна право в очите, за първи път, откакто бе започнал обяснението си. — Попаднах в капан. Ти вече толкова ме мразеше, че ако бях оставил нещата така, нямаше никога да ми проговориш. Никога нямаше да ми повярваш, че те обичам и наистина искам да се оженя за теб, а дори и да беше повярвала, щеше само да ми се изсмееш в лицето.

Сега то изразяваше такава болка, че Андреа неволно протегна ръка към Брек.

— Не! Остави ме да кажа всичко. Трябва да свършим с това веднъж завинаги — каза той и продължи: — И така, аз се съгласих, като все още се надявах, че ще успея да те убедя да се омъжиш за мен. Щях да те ухажвам, ако това не звучи прекалено старомодно… да те извеждам на вечеря, на танци… а после ти взриви още една бомба. Позволяваше ми да те посещавам един-два пъти в седмицата, като някоя евтина проститутка, и да си тръгвам след това. Бях готов да ти извия врата! — Изражението му беше толкова зловещо, че в себе си тя му повярва. — Пренесох се при теб. Бях решен да те накарам да ме опознаеш, но щях да направя всичко възможно да не натрапвам сексуална близост против волята ти. Надявах се моето въздържание да те заинтригува, да те накара да се замислиш защо не правя любов с теб. Толкова бях отчаян; а когато се обади Маккей, позволих на мъжките си инстинкти за лична територия да ме въвлекат в съвсем директно предявяване на права над теб. Отървах се от него, да, но цената беше твърде висока. Ти разбра, нахвърли се върху мен и… — Жестът му беше достатъчно красноречив. — След това всичко, което можех да направя, бе да се надявам, че твоят отговор бе знак за липсата на омраза някъде дълбоко в подсъзнанието ти. Ако можеше да забременееш или, живеейки с мен всеки ден като моя съпруга, започнеше да смяташ женитбата ни за съдба не толкова ужасна, колкото смъртта например… О, по дяволите, Андреа! — изруга той. — Аз те имах. Ти спеше тъй сладко в ръцете ми всяка вечер… Ти беше моя и аз бях готов на всичко, което беше по силите ми, за да те запазя завинаги. — Усмихна й се уморено. — Ако бях живял с теб в продължение на седем години, поне според закона на здравия разум, щяха да те смятат за моя жена.

Гласът му беше дрезгаво провлачен, но той завърши сериозно думите си:

— Когато замина след смъртта на Джийн, платих за всяка своя грешка. Ами ако беше забременяла? Ти беше толкова уязвима… ако се беше омъжила просто защото си сметнала, че нямаш друг изход? Никога не бях допускал, че имам толкова развинтена фантазия. Премислях целия диапазон от възможности и въпреки това нощем се събуждах, плувнал в пот, от поредния кошмар. Ти беше изчезнала безследно, а, повярвай ми, аз тръгвах и по най-слабата диря, даже когато почти нямаше надежда. Бях изпълнен с решимост да чакам, докато станеш известна художничка и тогава да те проследя. — Усмихна се, но очите му си останаха страшно сериозни. — Единствената ми надежда беше този апартамент. Ти продължи да плащаш наема, но даже и да не го правеше, аз щях. Всъщност — каза с доста глуповат израз — аз купих тази сграда. Докато ти не прекъснеше договора за наем, това бе все пак някаква връзка. И така… живеех тук и чаках.

— Аз имах предвид тази връзка — каза тя толкова тихо, че той не беше сигурен дали е чул добре. — Исках това да бъде едно послание за теб, Брек. Може би не съм очаквала да живееш още тук, но ако… ако наистина ме обичаше, знаех, че ще приемеш апартамента за знак, че ще се върна в него някой ден. Нямах представа колко време ще ми бъде нужно, нито кога ще завърша това, което трябваше да направя, но винаги съм смятала да се върна тук отново.

Сега Андреа бе тази, която не можеше да намери думи. Отпи замислено от виното, което не беше докоснала, докато Брек редеше монолога си. Реши, че ще бъде най-добре да му каже всичко направо и да се надява, че ще може да я разбере.

— Ти знаеш историята на моето семейство, Брек, но аз не съм наясно дали съзнаваш какво ми причини тази ситуация. Предполагам, винаги съм смятала, че не живея нормален живот в щастливо семейство. Макар че Джийн обичаше баща ми, неговите безбройни връзки и изневери оставиха своя отпечатък. Как да не се случи това? Те често изпадаха в пререкания, макар и не пред мен… но едно дете винаги разбира… и докато Джийн беше идеалната майка, Девлин беше само на моменти баща. Обсипваше ме с потоци от внимание само някои моменти и ме пренебрегваше в останалото време. Като дете никога не можех да му имам доверие. Когато пораснах, започнах да разбирам къде се корени напрежението между Джийн и Девлин и освен това проумях, че ме използва като оръжие срещу нея. Периодите, когато се правеше на добрия баща, винаги съвпадаха с някаква криза в отношенията им. — Устните й се, свиха в горчива гримаса. — Аз бях последният коз в изнудването. Трай си или ще разкрия истината за раждането й, беше посланието към Джийн. Естествено в началото не проумявах как всъщност успяваше да я държи в ръцете си, но знаех, че намесва и мен, използва ме някак си, за да я постави на колене. От недоверие чувството ми към него премина в омраза. Това ме караше да съм винаги нащрек, що се отнася до отношенията между мъжа и жената, и никога не си позволих да имам сериозен приятел.

Брек изобщо не бе трепнал. Слушаше внимателно всяка дума, тъй съсредоточен, както никога. Това, което Андреа му казваше сега, щеше да определи в каква посока ще се развие връзката им. Ако Девлин Томас се появеше пред него в този момент, можеше да го убие. Брек не смекчаваше собствената си вина, но Девлин Томас трябваше да отговаря за дяволски много неща.

Андреа продължи разказа си, като от време на време отпиваше от виното си.

— После дойде катастрофата с Джийн и всички онези мръсни разкрития. Не мога да ти обясня… О, Брек, чувствах се толкова омърсена, толкова виновна. Нима Джийн бе останала с Девлин заради мен? Какво наследство само имах… Щях ли някой ден да стана като баща си и като истинската си майка? Като прибавиш напрежението заради състоянието на Джийн и за всичко останало, нещо в мен се пречупи. Започнах да ненавиждам Девлин, а подобна омраза е саморазрушителна. Това преобърна сърцето ми и начина, по който се отнасях с хората… особено с мъжете. Трите години, през които бях свидетел на агонията на Джийн, само влошиха нещата. — Усмихна му се леко. — После се появи ти. Бях привлечена от теб и ти го знаеше. Никога не се бях чувствала така преди и се съпротивлявах вътрешно. Когато започнах да се страхувам, че губя в тази битка, реших да не те виждам повече заради собственото си душевно спокойствие. Нали разбираш, бях сигурна, че не мислиш за нищо повече от една мимолетна връзка. За мен ти беше като някакъв викинг, Брек. Взимаш си някоя жена като за отмора на воина, но я напускаш, без да се обърнеш повече назад. Ти беше тъй затворен в себе си, така добре задоволяващ собствените си нужди, че аз никога не мислех за теб в контекста на една женитба. Изкривени представи…

— Не чак толкова изкривени, Андреа — тихо я прекъсна Брек. — Бях от този тип мъже, преди да те срещна. Никога по-рано не съм желаел обвързване.

Тя го погледна с тъга в очите.

— Наистина те ненавиждах, Брек, когато заплаши да нараниш по този начин Джийн. Не го разбирах като блъф и те намразих, така че се опитах да те уязвя, както мога. Подигравах ти се, използвах Джони като оръжие в ръцете си и подготвих почвата за онази ситуация, която аз… ние… и двамата всъщност искахме да избегнем. Аз също нося своята вина, Брек.

Андреа се чувстваше като изцедена. Тези разкрития я изтощаваха и Брек загрижено забеляза бледността на лицето й и отпуснатите рамене.

— Андреа — прекъсна я той, — кога си яла за последен път? Нека да ти стопля малко супа или да ти направя един сандвич?

Тя му се усмихна нежно и за първи път от началото на разговора Брек усети как напрежението в него се отпуска леко като някаква пружина. Не би могла все още да го мрази и да му се усмихва по този начин.

— Хапнах една лека закуска, докато те чаках да се върнеш. Искам да свършим с това, Брек, да изчистим всичко, което се е натрупало.

— Нека поне да ти донеса още малко вино. — Наведе се към нея и взе празната й чаша. Пръстите им се докоснаха и тези на Брек за момент останаха върху нейните. Една малка ласка. Тя не отдръпна ръката си и Брек отново се окуражи.

Когато той се върна с не толкова пълна чаша, както първата, тя продължи разговора.

— В известен смисъл ти се оказа прав, знаеш ли? — Той я погледна с комично изражение на лицето и тя леко се засмя. — Докато живях с теб, при всяко положение трябваше да те възприема като мъж и да те опозная. Не можех да ти се изплъзна. Ти беше навсякъде. Беше мил с Джийн, загрижен към мен и дори когато правехме любов — тя срещна погледа му, без да се изчерви, — не можех да спра да ти отвръщам. Знаех, че трябваше да се измъкна и кроях планове, а когато Джийн почина, избягах. Имах нужда да бъда сама, но знаех, че ти няма да сметнеш сделката ни за приключила. Мисля, че дори тогава знаех, че не се стремиш към някаква краткотрайна връзка, но ми се бяха случили твърде много неща. Нуждаех се от време, исках да бъда далеч от всякакви предишни познанства. В стари времена дамите отивали в манастири. Аз отидох при морето. Имах своето уединение, работата си и време за размисъл. Трябваше да реша какво точно искам от живота и да се изплъзна от горчивината, която ме беше обзела. Трябваше да забравя омразата си към Девлин, преди тя да ме е унищожила като човек. — По лицето й премина сянка от болката, която беше преживяла, и Брек стисна зъби. — Отне ми шест месеца да прогоня омразата от себе си и никак не ми беше лесно. Вече не ме боли от това, което Девлин е сторил на Джийн. Тя намери вечния си покой, а Девлин ще попадне в отредения за него ад. Най-накрая преживях всичко това и сега знам какво искам.

— Какво искаш, Андреа? Кажи ми го. — Той сякаш събираше сили за смъртоносния удар, който очакваше от нея.

— Няма да ти кажа, Брек. Ще ти покажа.

Тя стана от кушетката и протегна ръка към него. Той я взе в своята и Андреа го поведе към ателието. Влязоха и докато минат от другата страна на триножника, за да видят опънатото на него платно, тя каза:

— Това е последната картина, която нарисувах, преди да се върна. Когато я завърших, разбрах, че съм готова да се прибера у дома.

Брек стоеше като омагьосан пред картината. Тя изобразяваше някаква ефирна, фантастична сцена. Две фигури на фона на приказен бряг. Мъж, облечен в дрехи, които напомняха за отминалите времена на викингите, носеше на ръце една жена и гледаше към нея. Жената бе облечена в блестяща дългопола рокля, която се диплеше красиво около тялото й. Начинът, по който падаха полите около краката й, създаваше впечатление за опашка на морска сирена. Той очевидно я изнасяше от морската вода и около краката му още се плискаха малки вълнички.

Жената лежеше доверчиво в люлката на ръцете му и държеше изящно инкрустирана със скъпоценни камъни чаша. Тя я поднасяше към устните му, а той бе навел глава, за да отпие. Гледаха се в очите. Мъжът беше Брек, а жената — Андреа. Погледът му изразяваше любов.

— Картината се казва „Чашата на русалката“, Брек — каза тихо тя. — Както е казал поетът: „Колкото по-дълбоки следи оставя тъгата, толкова повече радост ще събереш в сърцето си.“ И двамата сме дълбоко белязани от тъгата, скъпи, но чашата най-накрая ще се изпълни с любов. Аз съм русалката, любими. Предлагам ти чашата на любовта, която никога не остава празна. Пий с мен и от мен и нека да споделим радостта си.

 

 

С нечленоразделен възглас на щастие Брек я вдигна в ръцете си. Докато отнасяше своята русалка от стаята, изразът на лицето му беше като в картината на Андреа. Погледът му преливаше от любов.

Занесе я в познатата й спалня, в която отдавна не бяха влизали, освен в най-тъжните и сладки нейни сънища. Спря до леглото и я освободи от ръцете си. Тя застана до неговото изпълнено с очакване тяло.

Андреа сведе смирено глава, както подобава на пленница, но остана в това положение само за миг. Брек повдигна брадичката й и зашари с изучаващ поглед по лицето й. Това, което видя… любовта, копнежа… го успокои и той се усмихна.

Нежно, с треперещи ръце започна да я съблича; тя бе неговото единствено, безценно съкровище.

Очите на Андреа вече не го гледаха. Беше спуснала клепачи, за да потъне в онова неописуемо удоволствие, от което се бе отрекла през дългите шест месеца. Не го беше забравила. Не би могла никога да го забрави, но бледият огън от нейните спомени изобщо не приличаше на изпепеляващата жар, която проникваше във всяка клетка на тялото й.

Със съжаление, но и нетърпеливо Брек свали ръцете си от тялото й и се зае със собствените си дрехи. Една лека усмивка изви устните на Андреа. Той я зърна и се наведе да я поеме с устата си. Усмивката, тъй както любовта, се умножава, когато е споделена.

Те бяха създадени, за да бъдат едно цяло. Тя го беше напуснала, за да може истински да дойде при него, да отговори на дълбочината на чувствата му безрезервно. Сега беше готова, нетърпелива да дава и да приема пълната гама на любовта. Когато Брек я придърпа под себе си, тя му отговори с чувство, което по сила прилягаше на неговото. Правиха любов, създаваха свой живот и семейство.