Ан Райсър
Не можеш да избягаш (4)

Четвърта глава

Гледаше унесено през прозореца, зареяла поглед в пелената на дъжда. Сутринта бе вече преполовена, но навън бе сумрачно като в началото на вечерта. Станала беше още в шест и най-накрая бе успяла да се потопи що-годе в най-спешната си задача. Вчера, в събота, беше получила запитване от художествения директор, чиято фирма й бе изпратила поръчката. На няколко места се споменаваше нещо от рода на „Зная, че сте заета, но…“ и тя с мрачна решителност бе навила часовника си да звънне рано сутринта.

Преди двадесетина минути си бе направила почивка за едно кафе и остатъкът от него сега стоеше, студен и неапетитен, на дъното на чашката й. Пръстите й бяха изцапани, а дънките и тениската — изплескани с акрилна боя. Беше изпробвала нова техника на нанасяне на боята на пръски и тя се бе оказала успешна.

Както се беше умислила, звуците на асансьора не достигнаха до съзнанието й, а може би той просто се бе качил по стълбите, но внезапното двойно почукване я стресна така, че бутна чашата си от перваза на прозореца. Хвана я, преди да се пръсне на пода, и за щастие нямаше повече от една четвърт от кафето в нея. Но за лош късмет, също като кръвта, малко кафе може да направи доста поразии и към петната от бои и мастило по дрехите й се прибавиха лекета от кафявата течност.

Погледна към вратата в очакване чукането да се повтори. Може би получаваше слухови халюцинации. Двойното почукване отново отекна през всекидневната, този път придружено от извиканото с пълно гърло: „Андреа, отвори вратата!“.

— Добре де, добре, идвам — викна на свой ред тя, поставяйки вече празната чашка отново на прозореца.

Изтича към вратата и махна резето, като държеше с една ръка мократа си фланелка, за да не залепне за корсажа й.

Когато чу, че ключът щракна, Брек не изчака Андреа да завърти дръжката. Бутна вратата и тя се отвори, а Андреа трябваше да отскочи пъргаво, за да не я събори.

— Защо се забави толкова? — изръмжа той. Изгледа я внимателно. — Изглеждаш ужасно. Сигурно си свалила пет килограма, а ти не можеш да си го позволиш.

— Разлях си кафето, а килограмите са само три — сопна се отбранително тя, вече излязла от равновесие. — Отивам да се преоблека. Можеш да обереш с един парцал разлятото. Ти беше виновен, че го разсипах.

— Горещо ли беше? Опари ли се? — Хвана я за ръката, а тя се дръпна. — Дай да видя, Андреа.

Тя отстъпи назад.

— Не, не беше горещо, Брек. Просто беше останало в чашата, докато си почивах. Само се намокрих — каза в заключение и излезе.

Когато затвори вратата на спалнята зад себе си, дишаше тежко, сякаш именно тя бе спринтирала по стълбите до шестия етаж.

Той наистина, ама наистина беше тук. Висок, рус, от плът и кръв, но какво ли искаше? Беше развълнувана и едновременно с това тревожна. Разумът й казваше да внимава, ала сърцето й, което й бе коствало загубата на три килограма и на съня й, бе в състояние само да препуска неудържимо.

Преоблече се в сухи дрехи толкова бързо, колкото й позволяваха треперещите пръсти. Ако той си помислеше, че се е забавила твърде дълго, можеше да реши да я последва в спалнята, а това трябваше да бъде избегнато на всяка цена. Беше се върнал и докато тя не знаеше защо, нямаше намерение да поема никакви рискове.

Когато излезе от спалнята, дочу някакъв шум от кухнята и заключи, че бе приел думите й буквално и почистваше разлятото кафе. Всъщност нямаше намерение да го кара да върши това. Просто й бе хрумнало да го каже, без да се замисля. Но ако за момента той се занимаваше с нещо, тя можеше да поизчисти боята и мастилото от ръцете си… и от лицето, добави, след като се погледна в огледалото на банята.

Изтърка повечето петна и пръски, но не успя да направи кой знае какво за тъмните сенки под очите или за хлътналите бузи, които подчертаваха скулите й. Трябваше да си признае, че тъкмо навлизаше в интересната категория на скелетите. Още килограм-два и щеше да успее. Съдейки по първата му реакция, Брек не одобряваше това и можеше да се изрази по-обстойно по въпроса, когато тя влезеше във всекидневната. Нямаше намерение да го кара да мисли, че той е бил причината за това влошаване на състоянието й!

Нанесе лек руж на страните си и си сложи малко червило, мушна блузата в полата си и напусна своето светилище — банята.

Брек беше изчистил разлятото кафе и бе сложил да заври вода за още.

— Само с нескафе ли разполагаш? — посочи той презрително към бурканчето с гранули.

— Да. Винаги слагам толкова много захар и мляко, че не заслужава да се правя на изтънчен чревоугодник и да си смилам сама кафето. Пия го, защото е горещо и заради кофеина, не заради вкуса му. Нескафето е било създадено за еснафи като мен. — Тя едва не се изсмя на глас при вида на ужасения израз, който се мерна на лицето му. — Доколкото виждам, ти си сноб, що се отнася до кафето. Още една капка мляко и допълнително захар и няма да усетиш разликата — посъветва го шеговито, докато забързано приготвяше чисти чашки и чинийки.

Той промърмори нещо под носа си и свали свистящия кафеник от газовия котлон, а тя сложи с лъжичка по малко кафе в чашите им. Брек разбърка доста припряно своето, отказвайки да приеме нейния съвет и да прибави захар и мляко. Почти очакваше да се хване за гърлото и да извика след първата глътка, но самоконтролът му можеше да издържи на по-големи изпитания от нейното кафе.

Той учтиво изчака да го въведе във всекидневната и когато Андреа седна в единия край на кушетката, Брек се настани в средата, неудобно близко, като се вземат предвид размерите му. Тя отпи нервно от кафето си и се опита да диша нормално. Усещаше, че внимателно оглежда всяка сянка и вдлъбнатина по лицето й и нямаше да остане изненадана, ако я хванеше за китката, за да измери пулса й.

Както очакваше, той подхвана темата за външния й вид, който очевидно силно го разочарова.

— Дяволски зле изглеждаш. Липсвах ли ти? — Последното бе изречено с такава доволна арогантност, че Андреа побесня.

— Не! — озъби се тя. — Състоянието на майка ми беше критично през последната седмица и постоянно бях при нея. Не ласкай себе си, Брек. Понесох отсъствието ти отлично, а съм сигурна, че и ти моето.

Не възнамеряваше да го среже толкова злобно и съжали в мига, в който думите се отрониха от устните й. Неволно прикри с ръка устата си, сякаш за да възпре нови обидни думи, но беше твърде късно, за да оттегли произнесеното. Мрачната му физиономия й подсказваше, че ще си плати за тази хаплива забележка и очите й се разшириха, докато го наблюдаваше с тревога.

— Как е майка ти сега? — попита я той сковано.

— Тя е… По-добре е. Състоянието й става все по-нестабилно, но за момента е добре. Лекарят отново трябваше да увеличи дозата, а това се отразява много лошо на сърцето й. Получава се един порочен кръг. Болката отслабва здравето й, както и все по-интензивната болкоуспокояваща терапия. — Андреа въздъхна и уморено отметна косата от челото си. — Наистина е само въпрос на време. Ден след ден лежи там и отслабва все повече и повече… — Стисна отчаяно юмруци в скута си, но той не ги покри с ръка, нито се опита да я успокои. — Преди беше красива. Баща ми не го привличат друг тип жени.

Бе предоставила удобния случай, който той чакаше. Лицето му стана по-мрачно и по-сурово и Андреа се вцепени. Брек изглеждаше някак… див, а после се усмихна. Но тя потрепера от усмивката му. Изведнъж изпадна в ужас и скочи от кушетката. Беше се изправила само наполовина, когато той я върна на мястото й, като я хвана здраво за ръката.

— Недей да бягаш, Андреа — каза, а в гласа му прозираше заплаха.

— Причиняваш ми болка — задъхано отвърна тя.

Брек леко разхлаби хватката, но не я пусна напълно. Сините му очи я изгаряха и тя знаеше, че скоро ще си плати за неразумното подмятане отпреди малко.

Той погали зачервеното място на ръката й и докосването му беше странно нежно, но думите му не подхождаха на тази малка ласка.

— Съжалявам, Андреа. Не исках да нараня нежната ти кожа. Сега съм лично заинтересован да бъде непокътната.

— А какво трябва да значи това? — Опита се да успокои гласа си, но той леко потрепера.

В очите му необяснимо гореше победно пламъче. Нали не възнамеряваше да я изнасили? Но очите му пробягаха по тялото й, сякаш му принадлежеше всеки сантиметър от него. Гърлото й пресъхна.

— Брек?

Обви с ръка шията й, като нежно я галеше, а тя го гледаше като хипнотизиран заек. Когато пръстите му се плъзнаха по-надолу, разкопчавайки копчето на блузата й, тя разтреперано си пое въздух, но не помръдна. Този мъж бе опасен… Чувстваше го.

Той продължи настойчиво с ласките си. Андреа знаеше, че е усетил как сърцето й бие в паника. То пулсираше под топлата му твърда длан.

— Брек? — каза отново въпросително, виждайки, че контролът му се крепи на тънка като паяжина нишка и опасявайки се да не я скъса.

Той въздъхна тежко и бавно вдигна ръката си, като плъзна пръсти по кожата й, за да удължи момента на допир с копринената й мекота. Сега тя забеляза линиите, издаващи умора, които опасваха като скоби устата му, и видя, че той също има сенки под очите. Но докато нейните й придаваха изнежен вид, неговите просто го правеха суров и опасен.

Моментът, в който сякаш се зараждаше насилие, изглежда, отмина, но тя знаеше, че трябва да внимава много. Нещо не беше наред, нещо страшно се беше случило и със свито сърце тя си помисли, че по някакъв начин това е свързано с баща й. Лицето на Брек се бе променило, когато бегло бе споменала Девлин. Изражението му беше станало… победоносно.

— Брек — каза тя за трети път. — Моля те. Кажи ми какво има. Какво се е случило?

— Баща ти е крадец — постанови грубо той.

Очите й се разшириха от изненада, а той се усмихна отново с онази невесела, безмилостна усмивка, която така я ужасяваше.

— Не разбирам — прошепна тя.

— Много е просто, Андреа, скъпа. Знаехме, че в компанията има човек на отговорен пост, който е вършил злоупотреби, преди да я купим. Моят екип изрови доказателствата по време на предварителната проверка на книжата, преди да оформя сделката. Сумите са значителни и са присвоявани за период от приблизително три години.

Наблюдаваше как лицето й пребледнява с почти лекарски интерес. Затвори очи, а мускулите на гърлото й се раздвижиха, когато преглътна. Когато отвори очи, той продължи:

— Както вече казах, сумите са значителни. Недостатъчно, за да осакати компанията, но ако изтичането беше продължило — и това щеше да стане. Не знаехме кой стои зад всичко това, защото беше нужно много внимателно да проверим накъде водят следите, а аз не бях подготвен да го направя, докато компанията не станеше моя.

На Андреа направо й прилоша, като си спомни думите на баща си за ревизорите, на които Брек бил наредил „да разнищят цялата документация“, и реакцията към нейното подмятане. Не е бил просто уморен. Бил е в паника! Злоупотребилият се спасява от разследване само докато е извън подозрение. Веднъж надушат ли го, всички трикове и увъртания с документи са безсмислени. Оставя следи като мръсни лапи из числата и единственото нещо, което трябва да направи ревизорът, е да го проследи до бърлогата му.

Развратник и крадец. Какво наследство! Чувстваше се омърсена, срамуваше се да погледне Брек в очите. Нищо чудно, че я беше изгледал тъй странно. Греховете на бащите… Ако само знаеше другото, нямаше да понесе да стои в една стая с нея.

Тя стоеше с наведена глава и гледаше пръстите си, които се извиваха и чупеха, сякаш си имаха свой живот.

— Арестуваха ли го вече? — Това беше обичайното, което се пита в такъв случай, и тя зададе въпроса, макар че не се интересуваше от отговора. А би трябвало, както й стана ясно от следващите думи на Брек.

— Още не, скъпа. Затова съм тук. Съдбата му е изцяло в твоите ръце. — Остана смаян, когато тя се разсмя.

— Натикай го в затвора и хвърли ключа в морето! Нека веднъж в егоистичния си неморален живот да плати за делата си. — В смеха й се долавяха нотки на истерия, но лицето, което вдигна към него, беше безпристрастно в своето спокойствие. — Няма да прося милост за него, Брек! Той не заслужава. Предай го на правосъдието. — Беше като римска матрона, която казва: „Хвърлете го на лъвовете!“. Тонът й беше неумолим, жестът — насочен надолу палец.

Тази жена беше удивителна. Нежна и безкрайно любяща към майка си, тя беше способна да мрази силно и той не бе проумял, нито измерил дълбочината на омразата й до този момент. За миг се поколеба. Може би не беше това начинът. Ако го намразеше толкова силно, колкото мразеше баща си, какво щеше да му струва това? Но беше твърде късно. Едва сега го осъзна. Всичко бе решено, жребият бе хвърлен и той трябваше да продължи започнатото. Нито една от тези мисли не разчупи маската му на воин; кимна леко.

— Както желаеш, но замисляла ли си се за отражението върху майка ти, когато баща ти бъде арестуван? Тя май все още го обича, нали? — Тонът му беше спокоен, просто посочваше един интересен факт.

Андреа пребледня като платно. Майка й! Как бе могла да забрави? В себичното си сляпо задоволство бе забравила за въздействието, което арестът и позорът на баща й щяха да окажат върху майка й. Мислите й летяха трескаво. Може би щяха да успеят да го скрият от нея. Сестрите щяха да помогнат, както и лекарят. Някакво неразположение от страна на баща й, от време на време цветя, изпратени от негово име. Вероятно щяха да се справят с това за краткото време, което й оставаше.

Всяка мисъл се отпечатваше на изразителното й лице и Брек я гледаше внимателно. Той леко се отпусна. Всичко щеше да бъде наред. Нейната реакция към евентуалната съдба на баща й го бе разтърсила и заплашваше да срути картонения му замък.

— Няма да стане, Андреа — каза кротко.

— Какво? — отвърна разсеяно, все още погълната от плановете си. — Какво няма да стане?

— Няма да успееш да го скриеш от майка си. Ако арестуват баща ти, тя ще научи. — Тонът му още беше кротък. Сега можеше да си го позволи.

— Не, няма — каза решително Андреа. — Може да не бъде лесно, но сестрите и лекарите ще помогнат. Ще поокастрим вестниците. И без това обикновено аз й ги чета. Ще й казваме, че е настинал и не може да я посети и аз ще й изпращам цветя и бележки от негово име. На нея… на нея не й остава много… — Гласът й потрепера при тези думи. — И аз мога да го скрия от нея. Трябва да го направя. Достатъчно е страдала заради него.

— Няма да успееш да го скриеш от нея — повтори той нежно, но настоятелно. — Тя ще го узнае.

— Как? — сопна се Андреа. — Току-що ти казах, че…

— Понеже аз ще се погрижа да разбере, Андреа — обеща й той.

Не можеше да повярва на ушите си, но от един поглед към лицето му разбра, че говори сериозно. Той е способен на това, помисли си тя със свито сърце. Всеки, който беше достатъчно безмилостен, можеше да проникне през слабата охрана на клиниката. Те можеха да пазят от случайно възникнали пожари, но не и да опазят майка й от някой, решен да й донесе новината.

— Защо, Брек? Защо? — Викът се изтръгна от сърцето й. — Толкова ли ме мразиш?

— Да те мразя, скъпа Андреа? — Гласът му отново беше мек като коприна. — Тъкмо обратното. Изобщо не те мразя. Всъщност отчаяно те желая.

Тя бе в състояние само да го гледа неразбиращо. Той продължи, а гласът му стана страховито плътен и нисък:

— Ти терзаеш нощите ми и измъчваш дните ми. Долавям гласа ти в гласовете на други жени. Ароматът на косата ти дразни сетивата ми… един спомен, който не мога да прогоня. Ти си ме обсебила, заставаш между мен и работата ми, и моите удоволствия. Трябва да изгоня този призрак. Ще те взема и ще се опивам от теб, докато престана да те желая. Щом не искаш да дойдеш при мен по своя воля, ще дойдеш насила, но ще го направиш.

— Ти си луд — прошепна тя.

— Може би. — Той сви рамене, а ъгълчетата на устата му се повдигнаха. Но в сините очи, които обхванаха с поглед лицето й, нямаше и следа от веселие. — Както се пее в песента: „Луд по това момиче“.

Изгледа го пронизващо. Сигурно се шегуваше или блъфираше, или… Но не. Беше победена и го знаеше.

— Добре, Брек, ти печелиш. Хайде, изложи условията си. — Гласът й бе безстрастен и равен и разкриваше как внезапно, като парализирана, повярва в невероятното.

— Ще бъдеш ли моя? — настойчиво попита той.

— Да.

— Добре. Няма да дам под съд баща ти. Ще бъде пенсиониран принудително, но към него няма да бъдат отправени съдебни обвинения. Въпреки всички предпазни мерки, понякога се случват изненади, а ако той бъде осъден, майка ти може да научи. А пък и не би било хубаво да осъдя тъста си.

Андреа трепна.

— Тъст? — повтори тя.

— Разбира се. Нали не се интересуваше от никаква друга връзка. Спечели, Андреа. Ще получиш пръстена и другите законни придобивки, а аз ще получа… теб. Плащам висока цена: свободата си и над сто хиляди долара. Това е приблизително сумата, която е откраднал баща ти. Погрижи се да си струваш парите.

Лицето й се изопна и сякаш хлътна, ясните очертания на скулите й изпъкнаха под внезапно пребледнялата кожа.

— За теб тази женитба не значи повече от един правен договор, нали? Необходимост заради моралните ми скрупули, които не ми позволяват да скоча в нечие друго легло освен това на законния ми съпруг?

Той сви рамене.

— Ти беше категорична миналата седмица, Андреа. Изложи изискванията си и аз съм готов да се съобразя с тях.

— А ако не се омъжа за теб?

— Ще съдя баща ти, докато си получи пълното наказание според закона, и ще се постарая майка ти да научи това. — Гласът и лицето му не издадоха никакви чувства. Той просто съобщаваше факти.

— Макар и да знаеш какво ще означава за нея, какво ще й причини?

Погледът му твърдо срещна нейния.

— Да. Искам те.

Тя притвори за миг очи и когато ги отвори, те бяха безизразни, просто сиви, и не излъчваха никаква светлина.

— Печелиш, Брек. Надявам се победата да ти горчи на езика, но засега рундът е твой.

Той се отпусна на кушетката. Погледът му не беше победоносен. Гледаше сдържано през спуснати клепачи.

— Ще се оженим в сряда. Аз ще уредя всичко.

Усмивката й го спря посред изречението.

— О, не, Брек. Аз няма да се омъжа за теб. Когато се омъжа, ако изобщо се случи, ще бъде за мъж, когото мога да обичам и да уважавам. Разбираш ли, все още вярвам в брака като институция, въпреки съвсем нерадостните примери, на които съм се натъквала. Ако се омъжа, ще го направя за цял живот. Когато давам клетва, наистина имам предвид това, което казвам, и правя всичко възможно да я изпълнявам.

Той направи неволно движение, което тя пресече с ръка.

— Казах, че печелиш — побърза да го увери. — Ще дойда при теб. Ще бъда твоя любовница, но не и твоя съпруга. Ще ти бъда любовница, докато майка ми умре. Когато вече нищо не може да я нарани, ти си свободен да съдиш баща ми и да го оставиш да гние в затвора; това няма да ме интересува. — Сякаш по ушите му падаха студени като камък думи, които се забиваха в кожата му като сачми от лед.

Сега очите й го изпепеляваха, в тях се бе разгоряла омразата.

— Ще притежаваш тялото ми, Брек, докато мама е жива, но то е всичко, което ще ти дам. Нито една мила дума, нито грам състрадание или загриженост. Ако си уморен, наранен или пък болен, търси помощ другаде, защото няма да я получиш от мен! Това са моите условия, Брек, и те са единствените, които ще чуеш от мен.

— А какво ще каже майка ти? Подобно споразумение не би ли я огорчило?

— Майка ми няма да узнае. Ти ще се погрижиш за това. Ако разбере, нашата сделка — подигравката беше явна — се прекратява. Тя е изолирана от света, на успокоителни лекарства, защото болката й постоянно се увеличава, а баща ми и аз сме нейните единствени посетители. Ти ще се погрижиш да го убедиш, че е в негов интерес да си мълчи за нашето споразумение.

Той капитулира.

— Както желаеш, Андреа. Ще се погрижа нещата ти да бъдат преместени в моя апартамент. Щом веднъж приключиш с поръчките, които си започнала, можеш да започнеш да рисуваш сериозно през цялото време. — Той стана и закрачи насам-натам. — Ти ли плащаш за медицинското обслужване на майка ти? Аз ще го поема, така че няма да имаш нужда от комерсиални поръчки, а ще поема и наема на този апартамент. Дай ми името на банката си и ще уредя една сума да се превежда месечно на твоята сметка.

Андреа скочи като светкавица от кушетката и ядосано се изправи срещу него.

— Ти не си ме чул добре, Брек. Ще ти бъда любовница, а не съпруга. Ателието ми и апартаментът си остават, както са си. Няма да живея с теб в апартамента ти. Можеш да ме посещаваш, но аз ще се издържам и няма да приема нищо от теб… никакви подаръци, кожени палта и бижута или каквото там се смята за привилегия на любовниците. Нашата сделка има само две клаузи: ти обещаваш да не съдиш баща ми, докато майка ми е жива, а аз плащам за това обещание с тялото си.

Той се сепна и тя горчиво се изсмя.

— Звучи твърде грубо, а, Брек? Как да се изразя по-приемливо? Какви думи би искал да употребя, за да характеризирам предстоящата ни връзка?

Мъжът стисна юмруци.

— Езикът ти е доста остър, момичето ми — каза през стиснати зъби.

— Сигурно е заради присъствието ти — не му остана длъжна тя.

— Дай ми ключ за този апартамент! — заповяда й той.

Тя се обърна и отиде в кухнята, където порови в едно малко чекмедже. Извади ключодържател с няколко ключа и свали един от тях, прибирайки останалите в чекмеджето. Върна се при него и ръката, с която му подаде ключа, потрепера леко.

Той го грабна ведно с ръката и я придърпа в обятията си. Целуна я жадно, като за изкупление, и я одраска с брадата си. Тя не се съпротивляваше, но и не му отвърна. Когато я пусна, тя се олюля леко и вдигна ръка към пълните си устни.

— Тази вечер имам и друг ангажимент — съобщи й той. Андреа вдигна очи с неразгадаемо изражение към лицето му. — Работна вечеря с моите банкери — уточни Брек с равен глас. — Няма да се видим до утре, вероятно късно следобед. Ще излезем на вечеря, освен ако не предпочиташ да ми сготвиш нещо сама. — Гласът му бе подигравателен.

Тя го изгледа гневно.

— Не? А, да, това сигурно попада в графата със задълженията на една съпруга, които ти не си длъжна да изпълняваш. Жалко. Баща ти казва, че си отлична готвачка.

— Ходя на посещение при майка си всеки следобед, Брек, ще продължа да го правя — предупреди го тя.

— Разбира се — съгласи се той. Целуна я още веднъж по устните, този път по-леко. — До утре, скъпа моя.

Затвори леко вратата след себе си и подскочи, когато чу трясъка от счупено стъкло и разплискала се течност. Поклати глава и се отдалечи по коридора, като си каза: „Дано успее да изчисти петната от кафе от килимчето!“.

 

 

Андреа стоеше като вцепенена пред вратата, от която се стичаха капки, и трепереше. Това не можеше да се случва на нея, мислеше си. Беше като кошмар, от който всеки момент ще се събуди. Не можеше току-така да е обещала да стане любовница на Брек Карсън!

Наведе се машинално да събере парчетата от счупената чаша, която бе запратила по вратата. Едно остро парченце се заби в пръста й и тя изсмука капчицата кръв. Вярно беше. Кръвта бе истинска.

Вдигна по-внимателно останалите парченца и взе една кърпа, с която да попие кафявата локва кафе. Движеше се, сякаш внезапно бе се превърнала в старица, скована и с треперещи ръце като на стогодишна бабичка. „О, Брек, изплака сърцето й, как можа да ми сториш това, как можа да го сториш на двама ни? Трябваше да се съберем с любов, нежност и доверие, а не от похот и разочарование“.

— Не мога да направя това — изрече думите на глас, подхвърляйки ги на празния апартамент. — Няма! Няма да стана като майка си! — Каква ирония в края на краищата; по лицето й потекоха сълзи, когато се замисли за дните непосредствено след катастрофата с майка й.

Тя знаеше, че баща й се среща с някаква друга жена, но той беше по-безочлив от обикновено и двамата с майка й се бяха скарали. В трескавата възбуда на унижение и отчаяние майка й бе потеглила с колата само за да бъде докарана няколко часа по-късно в много тежко състояние, спасена от разбитите останки на автомобила. От полицията бяха казали, че катастрофата е била неизбежна и не по вина на майка й. Някакъв дизелов влекач с неопитен шофьор зад волана се бил завъртял, когато водачът натиснал спирачките твърде рязко, в опита си да избегне врязалата се пред него кола. Джийн била въвлечена в последвалата катастрофа.

Не, вината не беше у нея. Андреа знаеше защо беше излязла на пътя през онзи ден. Знаеше кой е виновникът и му го каза; младото й лице бе изкривено от ярост и болка. Бе чувала майка си да плаче сподавено във възглавницата, когато баща й „работеше до късно“, и си спомняше лицето й, когато по погрешка вкъщи пристигнеше сметка от бижутера за някой комплект гривна с обеци, който тя никога не бе получавала.

След това, засегнат от чувството за вина и от безмилостното огледало на истината, което дъщеря му държеше пред лицето му, Девлин Томас направи непростимото. Каза й истината за нейното раждане. Може би по своя извратен начин се опитваше да вклини отчуждението между жената, която наричаше своя съпруга, и момичето, на което бе станал баща, но вместо това срина завинаги самия себе си в очите на дъщеря си. Презрението й се превърна в омраза. Онази нощ тя опакова нещата си и напусна дома му.

Джийн не била истинската й майка. Една от любовниците на Девлин забременяла и когато момичето, защото тя била точно толкова млада, умряло при раждането й, той занесъл детето на Джийн. Те нямали собствени деца.

Джийн й беше дала име и я беше обичала, без никога с дела или думи да покаже, че е нещо по-различно от истинска, любяща майка. Девлин ги бе използвал и двете: Джийн, за да се грижи за случайното дете — той призна, че се бил опитвал да накара момичето да направи аборт, но то отказало, и Андреа, за да обвърже Джийн още по-силно, ако се наложи. Джийн обикнала детето и била неспособна да стори нищо, което да накърни разбирателството между двете. Девлин не го беше казал, но Андреа го познаваше добре: косвено следваше, че той е държал в ръцете си коза с истината за родителските права на Джийн.

Дъщеря на един женкар, дете на развратница. А скоро щеше да стане заложница на мъжа, в когото за малко не се влюби. Ако трябваше да мисли само за себе си, много вероятно би прерязала вените си и теглото й щеше да свърши. Вместо това ридаеше с горчиви, безнадеждни сълзи и се гърчеше в разтърсващи конвулсии. Лежеше на килимчето във всекидневната, свита в ембрионално кълбо, и плачеше, докато сълзите й не пресъхнаха и не беше способна да диша само на пресекулки, а въздухът сякаш изгаряше дробовете й.

Когато хлипането спря, тя се изправи разтреперана и тръгна, залитайки, към банята, където се преви над тоалетната и понесе отмъщението на изтормозената си нервна система. Повръща, докато стомахът й остана напълно празен, наплиска с вода лицето си и отиде при телефона. С треперещи пръсти набра номера на клиниката, представи се на сестрата, която вдигна слушалката, и каза:

— Кажете на майка ми, че ще дойда да я видя довечера. Няма да мога да пристигна този следобед, но ще намина малко след вечеря. — Известно време слушаше и после добави: — Не, няма нищо. Просто имах малко проблеми с колата и това няма да се уреди до късно следобед. Моля ви, нека тя да не се притеснява. Няма да пропусна да дойда довечера.

Андреа знаеше, че сестрата не й повярва. Не можеше да накара гласа си да звучи естествено, но сестрата нямаше да тревожи майка й. Тя щеше да направи извинението що-годе приемливо. За първи път Андреа пропускаше следобедното посещение, но нямаше никакъв избор. Не можеше да се срещне с Джийн, докато се намираше в такова състояние. Поредното нещо, за което имаше да си връща на Брек и на баща си.

След като затвори телефона, Андреа влезе в спалнята и спусна завесите на прозореца. Тъмнината бе убежище, една пещера, в която да се скрие, остров на краткотрайната забрава. Съблече се в тъмното и се мушна в леглото, като се зави презглава, временно спасявайки се от реалността, която й се струваше непоносима.

Когато се събуди, бе изпълнена с решителност. Съвсем спокойно можеше да извика: „Няма да го направя!“, хвърляйки думите си на вятъра, но това нямаше да промени положението й. Русалката бе хваната на въдицата и първите глътки въздух я срязаха болезнено.

Андреа знаеше с какво щеше да се сблъска. С разочарованието. С насилственото привличане на един мъж, който беше арогантен и закоравял и готов да я използва за удовлетворяването на желанията си, така както баща й бе използвал истинската й майка.

„Той щеше да се ожени за теб“ — прошепна подигравателно един вътрешен гласец.

„Но само защото си мислеше, че не може да ме има по никакъв друг начин — отвърна с горчивина тя. — Ако това да му се отдам само плътски е деградация и срамота, какво, по дяволите, би била една женитба, която се гради на същата основа? Какво изтънчено садистично изтезание!“.

С тези думи тя се замисли за плановете си. Сега вече знаеше най-лошото. Не се измъчваше повече от раздвоението между разума и сърцето си, разкъсвана от надежди и желания. Да бъде с Брек беше неизбежно, докато майка й бе жива, но когато тя умреше, русалката щеше да се откачи от кукичката. Макар тя да изтръгнеше сърцето й, сирената щеше да отплува в непрогледните дълбини и никаква стръв не би успяла да я примами отново към слънцето.

 

 

Посещението при майка й протече по-гладко, отколкото бе очаквала. Джийн прие съвсем спокойно разказа й за малката повреда, макар че Андреа не беше сигурна доколко този факт се дължи на нейните добри актьорски способности и доколко — на увеличените дози болкоуспокояващо. Джийн безвъзвратно си отиваше от живота и вече не полагаше усилия да забави фаталния изход. Андреа знаеше, че оставащото й време се измерва в седмици, при това само няколко.

На следващата сутрин Андреа стана много рано. Сега имаше желание за работа и смяташе да изпълни колкото се може повече поръчки преди смъртта на майка си. Щеше да има нужда отколкото може повече пари в брой, които винаги да й бъдат подръка и с които да се препитава, докато бъде в състояние отново да си вади хляба. Когато разбереше, че краят наближава, щеше да уведоми клиентите си да задържат възлагането на поръчки, докато не им съобщи новия си адрес. Щеше също така да ги предупреди да не разкриват местопребиваването й пред никого без нейното изрично позволение.

Първоначалният договор за наем на апартамента й бе изтекъл и настоящото споразумение за плащане на всеки месец нямаше да представлява пречка, когато дойдеше времето да си замине. Щеше да даде на склад мебелите. Бяха хубави, но не изпитваше сантиментални чувства към тях. Някой ден, ако пожелаеше, можеше да си ги вземе. Всичко останало — картините и дрехите си — щеше да вземе със себе си в колата. Спартанският й начин на живот през последните години я бе оставил без особено много лични вещи, а каквото притежаваше, бе преносимо.

Работеше бързо и много съсредоточено — нещо, което й бе невъзможно от доста време. Свърши работата, с която се бе захванала вчера, преди сутрешната си почивка. Следобед по пътя си към клиниката щеше да изпрати всичко по пощата, придружено от едно кратко писмо.

Отново се потопи в работата си. Докато се занимаваше, не й се налагаше да мисли за вечерта… и за Брек. Винаги когато мислите й се отклоняваха към него, на стомаха й ставаше гадно. Беше неопитна, но не и невежа. Съгласно съвременните училищни теории бе напълно запозната, направо клинично, с биологичните функции на човешкото тяло… с всички от тях. Но преминаването от теория към практика беше съвсем друга работа.

Въпреки произхода си — или може би точно заради него — тя отчаяно носеше в себе си мечтата за единствения мъж, отрицание на тези от типа на баща й, който да я цени и уважава като жена и като личност и с когото да прекара остатъка от живота си. Неволното привличане, което беше изпитала към Брек, разтърси тези нейни мечти, а онова, което в действителност щеше да се случи, я изпълваше със самопрезрение.

Ако се бе поддала на моментна страст, завладяна от превъзбудените си сетива, ако де факто беше прелъстена, това щеше да й бъде по-лесно да понесе за в бъдеще, отколкото тази хладнокръвна сделка с тялото й. Брек щеше да я обладае с предварително режисирана страст и — още по-лошо — можеше да я накара да му отвърне, макар че бе решена да му устои! Безмилостно честна пред самата себе си, трябваше да си признае, че единствено към Брек изпитваше влечение като жена към мъж. Нещо дълбоко и първично се пробуждаше у нея, когато го погледнеше, нещо, което страхът от собственото й чувствено наследство не можеше да заглуши. Тя не искаше да бъде като биологичните си родители — роб на желанията си!

Искаше нещо повече от живота, едно дълбоко взаимоотношение, което да се докосва до всички нива на възприятие, не само до физическото. Ненавиждаше Брек за това, че бе неспособен или не желаеше да й даде това, от което се нуждае, и защото може би завинаги я лишаваше от възможността да установи подобна връзка с друг мъж.

И така, тя щеше да избяга. Когато дойдеше краят за майка й, щеше да замине, да се освободи от досегашния си живот и да направи всичко възможно да го изключи напълно от мислите си. Може би с времето, необременена от чувството на дълг, на обич и омраза, щеше най-после да се превърне в жената, която искаше да бъде. Нови места, нови хора: те щяха да бъдат нейното лекарство. Някак успокоена от плановете си, продължи да работи.

Обядва по пътя за клиниката, осланяйки се на трудносмилаемата експедитивност на една верига от закусвални за хамбургери, в които можеше да пазаруваш от колата, понеже не й достигаше време. Още не беше взела обичайното си малко подаръче за Джийн, а за да открие тъкмо онова, което търсеше, щеше да й се наложи да обикаля. Все по-явната слабост на Джийн и намаляващата й жизненост допълнително усложняваха задачата да се намери нещо, което да възбуди интереса й. Най-накрая Андреа прибягна до някаква нова касета с класически изпълнения на китара. Кристално звучащата виртуозна игра на пръстите грабваше вниманието и поне за малко щеше да я разсее.

Джийн се зарадва на новата музика и те я прослушаха няколко пъти този следобед. Решиха, че младият китарист все още не притежава зрялата прецизност на Сеговия, но младежкият огън и избликът на чувства компенсират това и допринасят за вълнуващото въздействие. Андреа обеща да се опита да намери и други негови записи, много доволна, че майка й наистина се бе увлякла от заниманието им.

Тя остана по-дълго от обикновено, за да компенсира краткото си посещение вчера, а и защото изпитваше някаква неизразима неохота да се прибере в апартамента си. Знаеше, че когато се върне вкъщи, отново ще стане жертва на страховете и предчувствията за наближаващата вечер. Отивайки си у дома, трябваше да се приготви за идването на Брек и за всичко, което това предвещаваше.

Паркира колата на обичайното й място и с влачеща се походка влезе в асансьора. Липсваше й енергия да щурмува стълбите, както редовно правеше. Облегна се отпуснато на стената, докато асансьорът скрибуцаше и стенеше по пътя нагоре. Може би щеше да заседне между етажите и тя да прекара нощта сама на твърдия му, боцкащ от песъчинки под. Изсмя се мрачно. Брек вероятно щеше да се изкачи на ръце по кабелите, за да я хване.

Не, нямаше изход за нея. Както е било с жените от незапомнени времена, тя бе окована във вериги от воин завоевател. Украсена с цветя, както беше първата покана, ако изобщо тя можеше да бъде смятана за покана, или изречено с непресторената власт на победителя, както последният ултиматум, тя знаеше през цялото време какво преследва той.

Изведнъж устата й се изкриви в мрачна усмивка. Спомни си ядното разочарование в гласа му, когато й каза: „Никой мъж не обича да прави любов с парцалена кукла.“ Може би, ако и да не можеше да предотврати това, което щеше да се случи, би могла, поне да се увери, че Брек няма да изпита никакво удоволствие с нея. Едно отпуснато, пасивно тяло под неговото — тяло, което би могло да принадлежи на „всяка друга“. С непогрешим инстинкт съзнаваше, че може да го нарани жестоко, ако просто не откликва на нагона му да притежава. Може да казваше, че желае тялото й, но само голата обвивка, неизпълнена от съзнанието и духа й, нямаше да му даде нищо. Щеше ли да съумее да го направи? Това беше единственото й средство за защита. Трябваше да опита.

Отвори входната врата на апартамента, пристъпи вътре и се вцепени от изненада. Някакво бюро, което никога не беше виждала, прекрасно и масивно, от орехово дърво, с извит сгъваем капак, беше поставено до стената, а от специалните прегради за писма стърчаха листове хартия. Един черен телефон с делови вид и един телефонен секретар лежаха на отрупаната с хартийки повърхност редом с използвана чашка за кафе; една от нейните. До кушетката бяха подредени различни части от стереоуредба и до тях — поставки за касети и за магнетофонни ленти.

Чу някакво движение в кухнята и бързо се отправи да посрещне лице в лице натрапника. Брек се появи от кухнята с кафеник в едната ръка. Това не беше нейният кафеник. Тя не притежаваше такъв.

Той май наистина не обича нескафе, несвързано й щукна в главата.

Брек спокойно се приближи до бюрото и си наля още една чаша кафе. После, извил въпросително вежди, вдигна кафеника към нея.

— Как беше майка ти днес, Андреа? — попита я учтиво. Когато тя не му отговори веднага, продължи: — Изглеждаш уморена. Тъкмо бях решил да вечерям вкъщи тази вечер.

Тя успя само да го изгледа втренчено. Погледът й бе привлечен от няколко кашона с книги и една сглобена наполовина библиотека. Той проследи погледа й и обясни:

— Не успях да сглобя полиците. Имах няколко телефонни обаждания и за някои неща трябваше да се погрижа веднага. Ще ги сглобя утре и ще можем да се освободим от кашоните. На твоите полици нямаше достатъчно място за моите книги.

— Ти не можеш… — каза пресекливо и после пак: — … не можеш просто да домъкнеш тук тези неща. Това е моят апартамент. Нямаш право да… да…

— Да живея тук с теб? — довърши вместо нея той. Усмихна се дяволито. — Е, щом ти не искаш да живееш с мен, аз ще живея с теб. За щастие спалнята ти е голяма и има достатъчно място за голямото легло, което съм докарал, и за допълнителните шкафчета. Онова целомъдрено единично легло беше изпратено на Армията на спасението. Понеже няма да посрещаме гости, не се нуждаем от легло за гости. Сложих допълнително чаршафи в онзи шкаф в банята, но трябва да вземем и покривка за леглото. Съмнявам се, че ще успеем да намерим нещо, което да подхожда идеално на десена на пердетата, но на първо време можем да ги съчетаем с някакъв едноцветен плат. Взех за нас и няколко нови хавлиени кърпи. Обичам ги големи и плътни, а твоите изглеждат всичките малки и почти окъсани.

— Сигурно полудявам — прошепна тя. После гласът й стана по-силен и тя просъска: — Изчезвай от тук, Брек. Махай се от апартамента ми!

Той внимателно постави кафеника върху купчина листове и небрежно скръсти ръце, като поседна на бюрото.

— Ти какво по-точно си представяше, Андреа? — провлечено и с присмех каза той. — Че ще те посещавам веднъж-дваж в седмицата, ще пооставам за около час и ще си отивам?

— Опитах се изобщо да не мисля за теб — троснато отвърна тя.

Той се изсмя, развеселен от безпомощната й, кипяща, безсилна ярост.

— О, не, скъпа моя „бъдеща любовнице“. — Той сякаш вкусваше от думите. — От теб искам нещо повече от това. Възнамерявам да получа нещо повече. Докато си моя, ще бъдеш моя изцяло. Когато те поискам, ще те имам. — Чертите на лицето му се изопнаха, а устните му образуваха тънка черта. — Няма да се срещаш с други мъже, докато си жената за мен, а това включва и Джон Маккей. Аз ще съм тук, за да се погрижа за това, макар че ми се струва, че Маккей ме разбра правилно — информира я той с явен намек.

— Какво си направил? Какво си казал на Джони? — изграчи гласът й. Това не беше за вярване.

— Той се обади преди малко, сигурно за да те покани да излезете. Изглеждаше изненадан, когато аз вдигнах слушалката, макар че всъщност беше сбъркал адреса — изсмя се леко Брек. — Разбира се, не позна гласа ми, но аз го уверих, че е избрал верния номер. Той се представи и аз сторих същото. Също така му казах, че сега и аз живея тук и че ще бъда щастлив да ти предам, ако има съобщение за теб, когато се прибереш след посещението при майка си в клиниката. Не остави съобщение — завърши Брек с примитивно задоволство.

Андреа беше способна да му издере очите. Никога повече нямаше да може да погледне Джони в очите.

— Ти обеща никой да не научи. Излъга ме! — Сълзи на ярост пареха очите й. Нахвърли се върху него, извън всякакъв контрол, с намерение да го нарани колкото се може повече. В този момент го ненавиждаше с онази омраза, която досега бе пазила за баща си.

Той бързо избегна нападението, отскачайки на една страна с пъргавината на котка. Обви я със стоманените си ръце, като прикова към тялото й нейните протегнати ръце без никакво усилие. Тя риташе и се бореше, докато не й остана дъх от ярост, но той я държеше, без да й причинява болка, като просто я възпираше да не нарани някого от двамата.

Когато леко се успокои, той й каза тихо:

— Не съм престъпил обещанието си, Андреа. Съгласих се само да не научи майка ти. Знаеш, че всичко това можеше да се избегне. Аз щях да се оженя за теб. Все още съм готов да го направя. Нямам желание да те унижавам, но няма да съм мълчалив съучастник в укриването на нашата връзка. Нямам желание да идвам в топлото ти легло и да си тръгвам, да напускам прегръдките ти и да карам през града, за да се прибера в студения си празен апартамент.

Той я завъртя, за да застанат лице в лице. Изразът му беше странно сдържан, но тя не вдигна очи, за да го прочете.

— Андреа, ще се оженим ли в края на краищата? Трябва ми само думата ти и ще уредя всичко.

Горещи и студени вълни една след друга заливаха Андреа. Дори не слушаше думите на Брек, толкова дълбоко се бе разстроила, че сега целият свят щеше да научи, че тя е играчката на този мъж, неговата развратница. Помисли си в бесен ужас, че отново повтаря историята на майка си от игла до конец. Това, което беше заложено в костите и в кръвта, неизбежно се проявяваше, колкото и да се съпротивляваше, за да избегне съдбата си. Сега й оставаше единствено да нарани този мъж тъй жестоко, както той я беше наранил.

Тя се наведе назад, доколкото можеше в стисналите я като в шини ръце, и го погледна дръзко в очите; нейните светлосиви очи не трепваха.

— Мразя те, Брек Карсън. Никога няма да ти простя това. Няма да се омъжа за теб! Няма да се обвържа по никакъв начин с някого, когото презирам колкото баща си. Ти насила ме въвлече в тази ситуация, а сега ме жигоса позорно пред света, пред един човек, когото харесвах и уважавах. Може би един ден щях да поискам да се омъжа за него — нарочно прибави, за да го заболи.

Никога не би помислила да се омъжи за Джони. Той й беше приятел, а не любовник, но Брек имаше някаква собственическа нагласа и споменаването на Джони в тази връзка щеше да бъде удар с кама по слабото място на бронята му. Искаше да види как Брек се гърчи, както самата тя, и бе готова да използва каквито оръжия имаше подръка, за да го накара да кърви.

Успя напълно в намерението си. Очите му я изгаряха, а хватката се затегна толкова, че й идеше да извика от болка.

— И така, ти избираш да ми бъдеш любовница пред това да бъдеш моя съпруга — започна с яден глас.

— Не аз избирам да ти бъда любовница — прекъсна го яростно тя, решена отново да го ухапе. — Ако имах право да избирам, нямаше да те погледна никога повече!

— Но ти нямаш това право, Андреа — процеди през стиснатите си зъби. — Съгласи се на това и направи своя избор. Има много неща, на които ще трябва да се научиш, скъпа Андреа. — Гласът му се сниши до заплашително мъркане и тя отново се опита яростно да се освободи, а бясно извиващото й се тяло беше изпълнено с ужас.

Той я вдигна на ръце. Ефектът, който тя постигаше върху силното му тяло, по-скоро наподобяваше милувка. Продължи със същия мъркащ глас, като я гледаше отгоре с победоносно блеснали очи:

— За мен ще бъде удоволствие да те науча на всичко, което трябва да знаеш, и първият ти урок ще започне сега.