Ан Райсър
Не можеш да избягаш (3)

Трета глава

Точно в седем на вратата отекна властното двукратно почукване. Както и преди, тя отвори вратата и с жест го покани вътре, но този път не му подаде ръка, нито пък застана достатъчно близо, че да може да я придърпа в прегръдките си. Той усети предпазливостта й и устата му се сви, а в очите му проблесна нещо.

— Няма нужда да стоиш толкова далеч, Андреа. Няма никакво значение. Ако реша да те целуна, просто ще дойда и ще го направя. — Усмихна се, но тя разбра, че не се шегува.

Реши, че ще бъде по-достойно да пренебрегне това подмятане, а и не можа да измисли подходящ отговор.

— Искаш ли едно питие, преди да излезем?

Тя играеше ролята си на домакиня и устните му отново се свиха.

— Да, мисля, че бих пийнал нещо — отговори тихо.

Андреа мина покрай него на път за кухнята, където държеше няколко бутилки с алкохол за редките си гости и виното, което тя лично предпочиташе, когато понякога пиеше.

— Какво ще пиеш? — запита го.

Когато дойде при него, той я подхвана в ръце и се засмя:

— Теб! Колко мило от твоя страна да дойдеш при мен. Спести ми труда да дойда да те взема. — Целуна я без да бърза.

Като я пусна, Андреа успя само да каже:

— Нали искаше нещо за пиене!

Той се засмя; първият истински смях, който чуваше от него. „Много приятно се смее, помисли си тъжно тя, дълбоко и звучно, свободно, но не и прекалено гръмко“.

— Ти си единственото опияняващо нещо, от което имам нужда, сладка моя. Хайде, време е да излизаме, ако искаш да ходим на вечеря. По-скоро бих останал тук, но обещах да те нахраня.

Вечеряха в различен ресторант от онзи, който бяха посетили предишната вечер, но храната и обслужването бяха също толкова добри. Изглеждаше така, сякаш Брек трябва само да повдигне вежди и някакъв келнер се появява при него. Като че ли възнамеряваше да я удави във вино и да я натъпче с говеждо от Кобе и тя го запита дали не се опитва да я напие порядъчно, или да я прехрани твърде много, та да не може да се помръдне, когато започне да я сваля.

Прекрасният смях отново прозвуча, а погледът, който й отправи, я предупреди, че навлиза в опасна територия. Подобни шеговити подмятания отваряха безброй вратички към най-различни предположения и, разсъди тя, трябваше да останат затворени, а и не беше нужно да му внушава разни мисли. Всеки негов поглед й говореше, че те вече се бяха появили.

След като си поръчаха менюто за вечерята и лично определиха кои от великолепните пържоли да бъдат препечени до съвършенство, той в действителност не свали очи от нея през остатъка от вечерта. Когато се появяваше келнер, готов да изпълни и най-малката му прищявка, даваше заповеди, без да отмества поглед от лицето й.

Въпреки страха си от това, което можеше да последва след вечерята, Андреа с лекота говореше с него. Той имаше твърдо изградено мнение по широк кръг от въпроси, без да бъде догматичен. Можеше да я накара да се разсмее и го правеше, омагьосваше я с разказите си за летата, прекарани в лагери за събиране на дървен материал.

Изоставен от родителите си, когато бил малко момче, Брек бил преминал през един много бунтарски период, сменяйки най-различни детски домове толкова бързо, че „едва имаха време да научат името ми. Успях да се измъкна от това да бъда взет в местния изправителен дом само защото най-накрая попаднах на осиновител, който беше по-як от мен. Той буквално ми съдра гащите от бой. После ме накара да седна и ми рече, че ако мястото ми ще бъде щатският затвор, съм подготвен добре. Ако обаче съм искал да направя нещо от себе си и да докажа, че струвам повече от родителите, които са ме изоставили, щял да ми покаже начина“.

Гласът на Брек прозвуча тъжно.

— Сега е мъртъв, но преди да си отиде, ме убеди да залягам над учението. После ми уреждаше работа за през лятото, където да използвам силата си и да избия някои от разочарованията, които има всеки тийнейджър, с тежък, изтощителен труд. Тъкмо от това се нуждаех. В дърварските лагери никой не се интересуваше от произхода ми. Приемаха ме такъв, какъвто съм, и заради работата, която можех да свърша. Извоювах си място сред тях с пот на челото, буквално казано.

Когато започна да й разказва за произхода си, сърцето на Андреа се сви. „Недей, искаше й се да каже. Моля те, недей. Защо ми е да видя какво се крие под кожата ти, да узная защо си такъв, какъвто си днес? Ще промени ли това чувствата ми към теб или само ще ги засили, ще ме накара ли по-трудно да те забравя, отколкото е важно за мен да го сторя?“.

Би могла да се разплаче за това малко момче, което се е смятало за нищо неструващо, защото родителите му са го изоставили, и е щяло да докаже това на света, ако един мъдър, практичен човек не му е посочил друг път в живота. По-късно Андреа щеше да плаче за силния мъж, опитвайки се да го отстрани от живота си, прерязвайки с безмилостността на хирург всички чувства и копнежи, които свързваха неговия образ със сърцето й.

Бе хванал ръката й през масата и разсеяно галеше опакото на дланта й, докато говореше.

— Най-накрая развих една приложима философия от всичко това — продължи той. — Твоите родители, които и каквито да са те, ти дават живот и ако си късметлия — добра стартова база, но това, което постигаш в крайна сметка, зависи от собствените ти възможности и това как си ги използвал. Ако имаш кофти родители, започваш с една пречка, но тя може да бъде преодоляна.

Погледът, който й хвърли, беше някак си значим, но Андреа нямаше желание да го разгадава, така бе загрижена да устои на все по-силното, главозамайващо привличане на този човек. Насочи разговора към не толкова лични теми и той я последва, но по лицето му мина сянката на безпокойство, тъй светкавично, че не можеше да бъде сигурна във видяното.

Когато приятната вечеря свърши, си поръчаха кафе и поседяха още малко, погълнати в разговора. Андреа се забавляваше пълноценно, живеейки за момента, забравила за това какво ще последва, но когато Брек отново започна да се рови в душата й, тя се скри под защитната си черупка.

— Ако мога да го избегна, не мисля и не говоря за баща си, Брек. — Очите й загубиха кадифената си сива мекота и станаха ледени. — Това, което представлява, и това, с което се занимава сега, вече не могат да ми повлияят. Това, което ми е сторил, не може да се изкупи. Развитието на неговия бизнес никога не е представлявало интерес за мен, а личният му живот ни най-малко не ме интересува. Ще го сполети неговото си проклятие, а тези, които щеше да повлече със себе си, сега са свободни.

Остана слисан от пламенните й думи. Знаеше, че не храни особена любов към баща си, но дълбочината на това чувство се простираше отвъд обикновената ревност или морално оскърбление. Още не беше получил подробното досие на Томас, но до утре щеше да го има, за да го вземе със себе си и да го проучи, иначе нечия глава можеше да хвръкне.

— Добре, Андреа — каза помирително, но стореното си беше сторено.

Тя отново бе напрегната и нервна, а цялата хармония между тях изчезна. Когато помоли да я закара вкъщи, той се съгласи. Имаше чувството, че е способна да си вземе такси, ако й откаже; не можеше да й позволи да го направи, а и не си се представяше да я метне на рамо, за да й попречи. Тепърва щеше да открива ключа към поведението й. Очевидно той се криеше някъде във взаимоотношенията й с Томас и веднъж въоръжил се с повече факти за него, щеше да знае как да подходи към нея, без да трябва постоянно да навлиза в минираните полета, обграждащи тази тема.

Съвсем разумно не направи опит да я докосне, докато вървяха към колата, защото Андреа щеше да реагира и на най-малкия опит за сближаване с озлобеността на дива котка. Всяко споменаване името на баща й се отразяваше катастрофално на настроението й и само затвърждаваше решението й да прекъсне своята зараждаща се връзка с Брек. Разумът беше взел надмощие и тя използваше като оръжие баща си и въпросите на Брек за него, за да засили решимостта си да потисне желанието на коварното си тяло и новосъбудилите се апетити.

Както и преди, застана пред вратата, но Брек не се опита да я целуне. Изчака, докато тя отключи, а когато се обърна да му благодари за вечерята, възпря думите й.

— Не ми пожелавай още лека нощ, Андреа. Ще вляза за онази чашка кафе, а и вътре има нещо, което ми принадлежи.

Тя го погледна изучаващо, опитвайки се да вникне в смисъла на думите му. Ако се опитваше почтено да я предупреди, че възнамерява да я прелъсти, то тя му бе приготвила неприятна изненада. Точно сега бе като имунизирана към правенето на любов и единственият начин, по който би му се отдала, щеше да бъде насилието, а това не беше в стила му.

— Добре, Брек. Нека да е чаша кафе.

Сега беше негов ред да я изгледа пронизващо. Лесно се бе съгласила, но той изведнъж разбра, че е някак си неуязвима. Бе се отдалечила някъде, макар тялото й да бе все още съблазнително близо и във въздуха да се носеше парфюмът й. Чувстваше същото, както когато танцуваше с нея за първи път. Тя съзнателно бе изключила всяко сетивно възприятие на неговата мъжка същност. Това го дразнеше, защото я бе държал в ръцете си, жива и топла, възбуждаща за него, както никоя друга жена.

Андреа го остави във всекидневната, застанал пред картината, отново в удивление от прийома, който бе вдъхнал живот на свенливата русалка. Когато се върна, понесла на табла кафето и другите неща, той още стоеше така.

Усмихни се леко и му каза:

— Ако се напрягаш твърде много, ще кръстосаш поглед от взиране. Русалките са едни от най-изплъзващите се създания. Остави горкото момиче да си отплува в дълбините, където е най-щастлива, Брек. Кафето ти е сервирано, а вече изстива.

— Русалките могат да бъдат уловени — отвърна той, като покорно взе чашата си и седна на кушетката. — Нужна е само подходяща стръв.

Андреа изрита обувките си и седна на леглото, подвивайки крака под себе си. Замислено го погледна над чашата си.

— А каква точно стръв би използвал, за да уловиш русалка? Накити, бижута? — Надсмя се нежно. — Тя сама може да си ги вземе от дъното на океана. Мисля, че примамката трябва да бъде много специална, за да я привлече, да я накара да понесе болката, която ще прорязва хрилете й като с кама, когато диша въздух, и болезнения бавен вървеж по сушата, когато е била способна да се плъзга по сребърните води с лекотата на птица във въздуха. Знаеш ли, на русалките им е известна съдбата им на сушата. Слухът се е разнесъл, след като Малката русалка си е изпатила. Те никога не са били толкова горди, че да не се учат една друга от опита си, а спомените на тези същества са отколешни.

Лицето й изразяваше горчивина, сякаш й се бе явил някакъв тъжен спомен. Точно в този момент би дал всичко, за да прочете мислите й. Тя сякаш целеше да го отблъсне. Това бе повече от сигурно, а в спомена, който хвърляше сянка върху лицето й, лежеше заветният ключ.

— Няма да ти кажа каква стръв възнамерявам да използвам. Може да предупредиш русалката и после да ми избяга. Не мисля да допусна това. Искам я от мига, в който я зърнах, и тя ще бъде моя. — Употреби същата метафора, с която и двамата завоалираха прякото значение, и видя как лицето й стана сериозно.

— Мислил ли си изобщо за русалката? Искам да кажа, за това как се чувства тя? Ти си готов да я извадиш от естествената й среда, да я накараш да изпита непознати неща, които може да не желае. — За пръв път го погледна право в лицето, а сивите й очи питаха и молеха. — Риболовът за трофеи, Брек, е жесток спорт. Една русалка заслужава по-добра съдба от това да бъде само прашно украшение, закачено на стената на някой ловджия.

Това бе единствената молба, която някога щеше да отправи към него, и преди да я произнесе, знаеше, че е напразна. Безполезно бе да се надява милостта да смекчи лицето на този воин. Ръката й не я бе излъгала. В тези сини очи, които срещнаха нейните в мълчалива схватка, не се четеше състрадание.

„Е, както желаеш, помисли си унило. Нека да изиграем сценария до горчивия му край“.

— Ти каза, Брек, че в този апартамент има нещо, което ти принадлежи. Би ли ми казал какво е то, при положение че си изпи кафето? — Остави чашата си, наполовина пълна, и търпеливо го зачака да направи следващата стъпка.

Нейната броня отново бе на мястото си. За момент я бе свалила и той бе зърнал жената, очарователна и желана, и решимостта да я притежава се бе усилила. Тя кипваше кръвта му и му беше доста трудно да се въздържи да не я докосне. Никой мъж не беше я притежавал. Беше очевидно — със същия успех би могла да носи табелка с надпис „девственица“, вероятно голяма част от страховете й се дължаха именно на това. На това и на претенциозната неохота да се обвързва със случайни връзки, с каквито баща й явно изпъстряше живота си.

Усмихна се вътрешно. Връзката, която замисляше с нея, изобщо не можеше да се нарече случайна. Тя бе способна да подлуди един мъж от удоволствие и той щеше дяволски добре да се погрижи да я отведе със себе си, когато си тръгнеше. О, не! Тя щеше да остане неговата русалка, гореща и мила към неговите желания, не някакъв трофей на стената. Какво изобщо бе насадило тази представа у нея? Нима мислеше, че всичко, което иска от нея, бе една споделена нощ? О, малка русалке, колко слабо познаваш мъжете и самата себе си, за да смяташ, че един мъж би се задоволил да те притежава веднъж и след това да те забрави, като си тръгне, без да поглежда назад. Не възнамерявам да те изоставя само след една нощ. От тебе искам нещо повече!

Нищо от това, което си мислеше, не се изписа на лицето му и когато проговори, тя го погледна изненадано.

— Каква рамка смяташе да поставиш на картината ми? — каза.

— Твоята картина? — Неволно погледна към морския пейзаж на стената зад тях, преди, смаяна, да се обърне към него. — Рамка?

— Казах ти, че я искам — зави той търпеливо, но на нея й прозвуча загадъчно. — Тази сутрин я купих от госпожица Карингтън. Или, за да бъдем точни, откупих нейното право да я купя. Разбрах, че ти е платила депозит, но не и пълната цена.

Той се обърна леко, както беше седнал на кушетката, попипа в задния си джоб и измъкна портфейла си. Отвори го, извади един чек на нейно име и й го подаде. Тя изгледа чека безизразно и отново погледна към него.

— Силвия ти е продала картината? Тази сутрин? — Сякаш не можеше да го проумее. Би могла да се закълне… Трябва да е предложил на Силвия огромна сума пари.

— Но ти би могъл сам да си поръчаш една, ако толкова много ти харесват работите ми. Нямаше нужда да позволяваш на Силвия да те изнудва. Тя не би изпуснала тази картина лесно, а самата картина не си струва парите, които си платил, включително и това. — Махна неопределено към чека, който лежеше в скута й.

— Аз сам определям кое има стойност за мен — отговори с немалка арогантност. — Струва повече, отколкото съм платил, а аз исках тази картина. Оценяваш работата си твърде евтино, Андреа. Ако добиеш популярност, картините ти ще се продават на четворна цена. Не трябва да се пазариш на дребно. Събери достатъчно платна за изложба, нека някоя галерия с репутация да я изложи и аз ти гарантирам, че не само ще покриеш разходите си, ами ще вдигнеш до небето и търсенето, и цените на личните си продажби.

— Нямам време да подготвям изложба, Брек. Точно сега сериозното изкуство трябва да остане на заден план. Аз… аз имам други задължения.

— Комерсиалното изкуство! — Тонът му бе презрителен. — Това е престъпление спрямо таланта ти. Аз определено не съм специалист, но мога да оценя това, което правиш.

Сега вече тя започна да се ядосва. Тя също знаеше, не, знаеше по-добре от него, че би трябвало да рисува сериозно през цялото си време за работа, но знаеше и защо не можеше да рисува, както пожелае. Твърде скоро, страшно скоро щеше да бъде свободна да рисува, ала цената на свободата й извикваше сълзи в очите й, а на гърлото й се спираше някаква буца. В болката си го нападна с думи:

— Това, което правя, изобщо не е твоя работа, Брек. Можеш да си вземеш картината другата седмица. Ще ти дам името на магазина, откъдето си взимам рамките, и можеш сам да си избереш. Ще го уредя предварително. Само кажи на Кевин коя искаш и той ще ти я сложи в рамка безплатно. Всичко влиза в цената на картината.

Андреа се държеше преднамерено обидно, но сякаш не можеше да се спре. Беше нелепо да тормози Брек по този начин, но не се интересуваше от последствията. Твърде дълго, в продължение на години, бе упражнявала над себе си неестествен контрол и най-накрая силите й свършваха. С невероятно усилие го погледна право в очите, с напрегнато и изопнато като маска лице.

— Вечерта свърши, Брек. Благодаря за вечерята. Сега бих искала да си вървиш.

Стана от кушетката и го погледна в очакване да се изправи, за да го изпрати до вратата. Чекът бе паднал до краката й; когато го намери на следващия ден, върху него имаше отпечатък от обувката на някой от двамата.

— Бих искал отново да видя картината си, след като няма да мога да я взема преди другата седмица. — Брек се изправи и тя трябваше силно да отметне назад глава, за да срещне погледа му, защото стоеше боса, събула обувките си пред кушетката.

— Съжалявам. Не е възможно — отвърна. Наистина съжаляваше. Ако това щеше да го накара да си тръгне, би му показала всичко.

Очите му се свиха.

— Защо да е невъзможно? Ти каза, че е завършена, а дори да не е достатъчно изсъхнала, за да се мести, аз няма да я докосна. Само искам да я погледна.

Той тръгна към вратата на ателието.

Гласът й го спря:

— Не можеш да я видиш сега, защото не е тук.

— Къде е, Андреа? — Звучеше тихо и безстрастно.

Никога не ме нарича Анди, помисли си без връзка тя. Чудя се защо? На глас му отговори точно и подробно.

— Окачена е на стената срещу леглото на майка ми в нейната стая в клиниката „Грейсън“. Винаги оставям най-новата си картина за малко при нея, след като я довърша. Така може да гледа нещо по-различно от четири болнични стени. Занесох я при нея днес, веднага щом изсъхна достатъчно, за да бъде пренесена. Можеш да си я вземеш следващата седмица.

— Майка ти? Мислех, че майка ти е умряла. Баща ти…

Трудно му беше да повярва, че от тези красиви устни може да се чуе подобен жлъчен смях.

— Баща ми? — каза, довършвайки започнатото изречение. — Не, баща ми не афишира това, че съпругата му е още жива. Но тя е! Баща ми ще трябва да изчака известно време, за да бъде напълно свободен от нея. Но това е само една правна формалност в края на краищата… Мир на праха й и други такива. Тя умря за него преди малко повече от три години и той много добре играе ролята на веселия вдовец.

— Преди три години… Тогава си била на осемнадесет. — Парчетата от мозайката бързо се подреждаха.

— Една седмица след като навърших осемнадесет, за да бъдем точни. Мама бе осакатена в автомобилна катастрофа. След като в болницата сториха за нея всичко, което можаха, преместиха я в клиниката. Оттогава е там и ще си остане…

— И ти напусна дома на баща си — каза тихо, но прозвуча като установяване на факт, не като въпрос.

— Да.

— Той ли я караше?

— Не. Той я докара дотам.

Замисли се върху това двусмислено изявление и се почуди дали ще се спре по-подробно върху него. Погледна лицето й и разбра, че не възнамерява.

— Парализирана ли е? — Това му изглеждаше нормален въпрос, но тя се сепна, сякаш я удариха през лицето, и отново се разсмя дрезгаво, като че ли гърлото й се раздираше, а това изобщо не беше смях.

— Парализирана? Не, не е парализирана. За бога, де да беше! Поне болката нямаше да я има. Не може да върви, но чувства краката и тялото си. Не можеш да си представиш. Чувала съм я да крещи от това усещане! Гръбнакът й бе натрошен непоправимо и бе измъкната от ноктите на смъртта, за да понесе тези три години живот като в ада.

Почти бе забравила за присъствието му. Три години на страдания се изляха в дрезгавия й глас.

— Ходя всеки ден. Когато е добре, си говорим и аз виждам нямата болка в очите й, вдълбана все по-дълбоко в линиите на лицето й. Когато е зле, гледам сълзите, които извират, и слушам стоновете, отронващи се от устата й, без значение колко здраво се опитва да я стисне.

Ужасен, той каза:

— Но остават лекарствата! Сигурно могат да успокоят болката й.

— Продължителното приемане на достатъчно големи дози, които да премахнат болката или поне в голяма степен да я притъпят, би я убило, а никой лекар не ще поеме отговорността. Аз бих го направила за нея, ако ме помоли, но тя не споменава за това. Така че балансират нещата като върху острие на бръснач, както са правели през тези три години. Достатъчно лекарства, за да бъде болката поносима, но недостатъчно, за да я спрат. Ако беше по-слаба, досега да е умряла, но тя е… беше… силна, така че се държи — безстрастно го информира тя.

— Съжалявам за всичко това, Андреа. Знам, че с нищо не мога да ти помогна, но съжалявам.

Тя сякаш погледна през него.

— Мразя баща си, Брек. Преди… преди катастрофата не го обичах, но сега го мразя. Майка ми иска от мен да не го ненавиждам, но не мога. Той трябваше да лежи в онова легло. Може би когато тя умре и най-сетне намери покой, ще го забравя. Няма да му простя, но ще го забравя. Ще го изтрия от живота си, сякаш никога не е съществувал.

Мъчителни конвулсии разтърсваха стройното й тяло; обвила се бе с ръце около кръста. Все още гледаше право пред себе си, невиждаща. Лицето й пламтеше, а очите й бяха леденостудени, но не плачеше. Ако през последните три години майка й бе в ада, то Андреа бе неотлъчно с нея. Това беше непосилно бреме за крехките й рамене.

Приближи се до нея и сложи ръце на плещите й с намерение да я прегърне и да я успокои. Тя се вцепени и веднага се отдръпна от него.

— Не! — изпъшка.

Андреа съзнаваше, че не се осмелява да потърси утеха от него. Тя копнееше да се скрие от света в широките му гърди, да бъде обгърната от тези мускулести ръце. Отчаяно искаше да бъде люляна и утешена. Брек бе пропукал защитната й броня, както само той умееше, а тя не можеше да се осланя само на вярата, че той ще й даде единствено силното си тяло, на което да се опре.

— Върви си, Брек. — Очите й бяха умоляващи, изпълнени със съжаление. — Върви си и ме остави да се успокоя, доколкото мога. Достатъчно си ми навредил с твоето човъркане и разпитване. Казах ти неща, които не съм изричала пред друг човек, а е по-добре да не се изричат никога. Те не пречистват, не облекчават. Само изгарят устата на този, който ги произнася.

— Сядай отново на кушетката, Андреа. Няма да те оставя, докато още си разстроена. Няма да те докосна, но ще ти донеса нещо за пиене, бренди, ако имаш малко, и ще те видя как ще го изпиеш. Ще пийна и аз едно.

Нямаше спасение. Сега Андреа го знаеше. Този фарс трябваше да бъде изигран до ужасния му край. Надяваше се да го отложи, докато се възстанови от разрушителната емоционална буря, която съвсем наскоро вилнееше в душата й, но той нямаше да я остави. Щеше да изпие брендито си, което ненавиждаше, да възвърне крехкото си спокойствие, а после върху изстрадалата й глава щеше да се разрази нова буря.

Може би така беше по-добре, помисли си, като се премести да седне на кушетката по негово указание. Облегна се и затвори очи. Брек отваряше и затваряше вратичките на барчето, търсейки алкохол и чаши. Нека! Колкото по-дълго се забавеше, толкова повече време имаше да се овладее. Може би бе проява на страх да се надява финалният сблъсък да бъде отложен, но това трябваше да бъде свършено, така че защо да не увенчае един истински противен ден с една страховита експлозия?

Ако това изобщо бе въпрос, то той бе риторичен. Нямаше как да го отложи. Брек го биваше да я притисне в ъгъла. Правеше го от момента, в който танцуваха заедно… дори преди това, защото тя знаеше, че бе изпратил баща й да ги доведе с Джони на главната маса. Баща й никога не би се приближил до нея на публично място в присъствието на една от любовниците си.

Девлин не би й се доверил, че ще запази приличие. Никога преди не беше правила сцени, освен когато му бе казала какво мисли за него след катастрофата с майка й. Докато опаковаше нещата си, за да си замине, в къщата бяха само те двамата, но той никога нямаше да рискува да предизвика повторно сблъсък като онзи.

Брек бе открил брендито и чашите. Нейната чаша бе пълна наполовина, но собствената му почти преливаше. Това бе единственият белег, че сцената отпреди малко също го бе засегнала. Лицето му бе спокойно и малко отнесено; очите му — малко по-тъмносини от обикновено. Подаде й чашата, като за кратко докосна с пръсти нейните. Остави чашата в ръката й веднага щом се увери, че я е хванала здраво.

Не свали поглед от лицето й, като я наблюдаваше как отпи и направи гримаса, после отпи отново. Наистина мразеше вкуса на брендито. Сякаш я удари в стомаха и го изгори. Остави чашата недопита и каза:

— Сега съм спокойна. Не искам повече бренди.

Беше вярно. Примирението бе възвърнало спокойствието й. Предполагаше, че чувството бе сродно с това, което изпитва осъденият на смърт, когато присъдата е произнесена и разстрелът е неизбежен. Примирение, едно безропотно приемане на нещата, понеже емоциите й вече бяха изстискани; и една готовност да приключи с всичко това. Цялата надежда у нея се бе изпарила, останала бе само мрачната решителност, която да я преведе през изпитанието с някакво подобие на достойнство.

— Излитам отново за Ню Йорк утре следобед. Няма да ме има една седмица. — Думите на Брек прозвучаха накъсано, рязко, като изречени под налягане. — Трябва да тръгвам. Обядвай с мен, преди да замина.

Ето, моментът идваше. Пое дълбоко дъх и бавно, беззвучно каза:

— Не, Брек!

Беше внимателна, но неумолима. Отказът се отнасяше за нещо повече от обяда и двамата го съзнаваха.

— Защо? — Лицето му бе изопнато, гневът вече му придаваше неприветлив израз. Две бразди се бяха появили между ноздрите и ъглите на устата му и безмълвно издаваха самообладанието, което упражняваше върху себе си.

— Не ти дължа никакво обяснение, Брек. — Още твореше с тих глас и прямо го погледна в сините очи.

— Така ли, Андреа? — Гласът му прозвуча леко стържещо. Самоконтролът му не можеше да се сравнява с нейния. — Боиш ли се от мен? Или от собствените си желания? Не можеш да отречеш целувката онази вечер. Може да си страхливка, но не си лъжкиня.

— Благодаря — пламна от иронията му тя. — Не се срамувам от нея, Брек. Наричаш ме страхливка и това е вярно. Привлечена съм от теб и ти отговорих. Не го отричам. — Вдигна гордо глава, но пак го гледаше в очите: — Ала нищо няма да стигне по-далеч, защото аз няма да позволя. Няма, каквото и да правиш или да говориш, няма да промениш това.

Той понечи да каже нещо, но беше безмилостно прекъснат.

— Можеш ли да ми обещаеш, че ще се задоволиш с платоническа връзка? — Смехът й прозвуча наистина развеселено от израза на лицето му. — Не, виждам, че тази идея не те привлича.

Приведе се напред, с ръце на коленете си. Решена да бъде разбрана докрай, изрече думите ясно, с ледена отмереност:

— Аз няма никога да имам връзка с теб. Има причини, които не знаеш и не възнамерявам да ти ги кажа; те ми дават основание да съм сигурна в това. Но ти ме привличаш… Виждаш ли колко съм откровена? Една откровена страхливка. Когато съм до теб, си нямам доверие, така че няма да бъда до теб. Наричай ме страхливка, малодушна. Не можеш да ме подтикнеш към нищо и няма да промениш решението ми. Точно сега в живота ми е цялото нещастие, с което мога да се справя, и не смятам целенасочено да си навличам по-голямо. Може да съм страхливка, но нямам склонност към самоубийство. — Стана и смело се изправи лице в лице с него. — Моля те, върви си сега, Брек. — Думите й не бяха повече от един дрезгав шепот. Беше на края на силите си. — Пусни обратно русалката. Свали я от тази жестока кукичка и я остави да отплува в своите безопасни тъмни дълбини.

Тази молба би развълнувала и камък. Нито един мускул не трепна по лицето му. Ако го бе скицирала точно сега, на рисунката щеше да има само една жестока, безизразна маска, без чувства, без жалост. Само очите му бяха живи и горяха в страшна ярост.

Тя наистина щеше да го направи! Тази крехка, нежна полужена-полудевойка щеше да го изхвърли от живота си. Да се отрече от него! Да не го види никога вече освен при случайна среща на улицата. Мъжка гордост и други, неназовими емоции се надигнаха в страховит бунт у него. В спазъм сви ръце в юмруци.

Сега Андреа не гледаше към него. Последният изблик на чувства я бе изтощил до крайност. Не й беше останало нищо. Бе отправила апела си и ако той предпочетеше да не се съобрази с него, оставаше беззащитна. Стоеше пред него в класическата поза на жена пленница, с наведена глава пред робството на подчинението. Най-накрая плачеше; сълзите й се стичаха бавно и тихо, в непрестанен порой. Не хлипаше, не отронваше и звук, дори не усещаше влагата по бузите си.

Той я взе, прегърна я здраво, в случай че се съпротивлява, но тя се остави отпуснато в ръцете му. Седна на кушетката, нагласи я удобно в скута си и започна да я целува и гали.

Тя бе една мека восъчна кукла, а устните й криеха примамливите възможности на целулоиден манекен. Никаква целувка, била тя нежна или страстна, не бе в състояние да я раздвижи или да я накара да му отвърне. Дори когато ръката му се плъзна в деколтето й, за да погали гърдите й, тя стоеше неподвижна, изнемощяла.

Това беше възможно най-неприятната пасивна съпротива. Той беше победен. Тя бе заключила всичките си реакции зад една стъклена стена и нищо, което той би направил, не можеше да достигне до нея или да я развълнува. Ако я съблечеше гола и я проснеше върху килимчето, за да я обладае като отдал се на безчинства викинг, който завлича бойния си трофей в някоя удобна канавка, тя щеше да остане, легнала отпуснато под него.

Вдигна устни от нейните, ръката си от пълната й топла гръд и изруга:

— Добре, Андреа. Ти спечели. Никой мъж не обича да прави любов с парцалена кукла.

Отметна назад лицето й, за да го разгледа ясно. Очите й бяха затворени, изпод украсените като с бисери клепачи си течаха непрестанните вадички от сълзи, но ако в този момент бе отворила очи, щеше да остане изненадана от израза на напрегнатата, мъчителна болка, който бе отпечатан на лицето му. Очите й останаха затворени. Тя не го видя.

Погледна я в един дълъг, безмълвен миг и я отмести настрана. Стана прав, извисявайки се над нея. Не можеше да я остави така на кушетката. Бледността й говореше за пълно изтощение и тя спокойно можеше да си лежи там цяла нощ. Вдигна я на ръце, намери спалнята, направи гримаса при вида на единичното легло и отметна покривката с една ръка.

Когато я мушна под завивките, както си беше облечена, каза тихо:

— Андреа, погледни ме! — Натежалите й зачервени клепачи се повдигнаха бавно, съвсем бавно и тя с мъка фокусира погледа си. — Довиждане, Андреа.

Той се обърна и излезе от стаята, загасяйки лампата при излизането си.

Андреа го чу как си тръгва. Чу го да прекосява апартамента, да отваря входната врата и да я затваря след себе си. После дойде приглушеното бръмчене на асансьора, което замря в пуста, кънтяща тишина. Така се чувстваше тя отвътре. Пуста. Кънтяща. Последното тихо „Довиждане“ отекваше отново и отново някъде из необятната й самота.

Чувстваше в себе си някаква празнина. Това беше странно усещане, сякаш кожата й бе опъната около някакъв черен вакуум и нищо друго. Студено, мрачно и пусто. Без болка, без радост, без сълзи, без смях. Парализирана. Усещането проникна в главата й. Тя припадна.

По някое време неусетно заспа в припадъка си. Когато на следващата сутрин се събуди, беше й трудно да отвори очи. Затворени, бяха като залепени, сякаш някой бе вързал на възелчета горните и долните й мигли. Запрепъва се, полуневиждаща, към банята и пусна студената вода в ръцете си, като с пълни шепи наплиска лицето си. Леденият шок на водата разсея мъглата в главата й и тя вдигна лицето си, от което се стичаха капки вода, за да го разгледа в огледалото. Ах! Ако не беше и без това потисната, гледката на собственото й лице щеше да стори това.

Спомни си всичко. Нямаше я успокояващата амнезия, тъй обичана от романистите в лицето на deus ex machina^[1]. Бе отпратила Брек и той си бе тръгнал, без да се обръща назад.

Това, което бе сторила, се бе оказало правилно. Беше необходимо, но сякаш нещо се бе откъснало от сърцето й. Не беше съзнавала колко много значи той за нея, докато не го беше отпратила… и той си бе тръгнал. Безполезни фрази „ако само…“ се гонеха из мозъка й. Ако само той беше отказал да си тръгне! Но не го направи. Ако само бе казал: „Не мога да те загубя. Обичам те. Омъжи се за мен!“, но той не каза нищо такова.

Брек не го направи, унило си каза тя. Бе изпълнила това, което си бе предначертала, и сега беше необходимо да продължи да живее живота си. Защо, точно сега не знаеше, но се предполагаше, че навикът ще я преведе през всичко това. Навикът пусна душа и я държа под него, докато не излезе мокра и трепереща, но някак си по-събудена. Навикът й свари кафе, единственото нещо, което стомахът й можеше да поеме.

* * *

За майка й това бе един от особено тежките дни, тъй че на Андреа не се наложи да се извинява за бледността и мрачно стиснатите устни. Сестрите си шушнеха съчувствено зад гърба й. Всички те се бяха възхищавали на предаността и неотклонната й загриженост, на изобретателното й търпение и действено състрадание към останалите пациенти. Съжаляваха я, като гледаха как напрежението и късащата сърцето гледка на бавно умиращата й майка мятат мрачната си плащаница върху обичайната й жизненост.

Три дни бяха нужни на майка й, за да се възстанови донякъде след рязкото влошаване на състоянието й. Андреа бе останала край леглото й дълго след изтичането на редовното време за посещения, държейки безплътната костелива ръка. Не се опитваше да спре смъртта, бе далеч от тази мисъл. Не би могла да се надява на по-лек край за майка си. Просто й даваше утеха, доколкото можеше, преливайки топлина и обич от младата си ръка в майчината.

Всяка вечер оставаше, докато тези безплътни пръсти отпуснеха съзнанието, в което се бяха вкопчили немощно, и тя се унесеше. Би стояла и до след полунощ, ако станеше нужда. Не й беше необходима лекарска заповед, за да има свободен достъп до майчината си стая. Само да ги помолеше, сестрите щяха да внесат легло за нея, но тя седеше часове наред на един стол с твърда облегалка, за да не заспива.

До края на третия ден майка й се посвести още веднъж. Колкото Джийн възвръщаше бавно силите си, толкова повече Андреа се стопяваше. Не бе възстановила обичайния тен на лицето си и бе отслабнала. През часовете, прекарани до леглото на майка й, имаше твърде много време за размисъл и тя прехвърляше отново и отново в съзнанието си оскъдните спомени за Брек, докато съвсем ги разнищи.

Не се беше обаждал, нито пък тя очакваше подобно нещо; опитваше се да си внуши, че това е за добро. Спеше много лошо и се хранеше зле и ако трябваше да бъде честна пред себе си, щеше да си признае, че това е само отчасти заради тревогите около състоянието на майка й. Често Брек и мислите за него я хвърляха в безсъница и крадяха от апетита й. Беше отчаяна и й личеше.

Дори когато майка й си възвръщаше донякъде силите, Андреа все така изглеждаше не на себе си и сестрите започнаха да я гледат загрижено. Тя прибегна до грима си, използвайки повече руж, отколкото обикновено, за да придаде някаква руменина, изкуствена или не, на страните си.

В сряда вечерта свали от стената картината на Брек, въпреки че още не беше осребрила чека му. Не бе казала на майка си за тази промяна на притежателя и тя предполагаше, че картината заминава при Силвия. Андреа не се опита да поправи това нейно впечатление. Невъзможно й беше да говори за Брек пред когото и да било, а за обяснението защо Брек толкова държи да притежава картината не й стигаха силите. И тя самата всъщност не го разбираше.

В четвъртък остави картината в магазина, където поставяха рамки на картините й, след като изтръгна от Кевин обещание, че ще уведоми Брек за местонахождението на картината. Кевин щеше да приспадне от нейната сметка избраната рамка. Двамата заедно се спряха на няколко и момчето ги отдели настрана, за да ги покаже на Брек, когато дойдеше. Личеше си, че Кевин е повече от любопитен заради този странен начин да доставиш картина на клиент, но не зададе въпроси. И така беше по-добре. Нямаше да получи никакви отговори.

Върна се в апартамента си за обяда или за това, което изяде от него. Докато се хранеше, преглеждаше пощата за деня. Сметки, запитвания, нищо неструващи рекламни материали; преся всичко това и мрачно ги подхвърли на масата. В действителност не бе очаквала нищо друго, но тази малка, неумираща надежда винаги разцъфтяваше без покана, макар да бе решена да я смачка. Знаеше, че е глупаво. Ако имаше какво да й каже, нямаше да го напише. Брек не беше човек, който послушно ще седне да пише писмо. Щеше да й се обади по телефона или неочаквано да се появи на вратата.

— Андреа, спри да въздишаш по този мъж като ученичка! Той искаше само едно нещо от тебе и като не можа да го получи, вече не си му нужна. — Думите проехтяха в тишината на апартамента. Вече бе стигнала до положението да си говори сама. Беше си повтаряла този урок толкова често през последните няколко дни, че ако беше грамофон, плочата щеше да се изтърка. Някой ден даже щеше да повярва на всичко това.

Когато този следобед влезе в стаята на майка си, трябваше да се досети. В очите й блестеше слаб огън, какъвто отдавна нямаше, и ако не беше прибързала да си помисли щастливо, че това е един от все по-редките „добри дни“ за майка й, Андреа щеше скоро да стигне до верния извод. Както излезе, нейните думи бяха първият намек за това, което щеше да се случи.

— Андреа, скъпа! — Непривично твърдият глас на майка й привлече веднага вниманието й. В него подчертано звучаха нотки на „знам, че няма да ти хареса това, но искам въпреки всичко да го направиш“. Когато беше дете, това обикновено предвещаваше посещение при зъболекаря или при чичо доктор за профилактичен преглед. Погледна майка си предпазливо.

Джийн, като видя, че е завладяла изцяло вниманието на дъщеря си, смело пристъпи към същината на въпроса.

— Баща ти ще намине следобед, Андреа. Искам да останеш, докато трае посещението.

— Мамо! — Просто не можеше да подмине това без протести.

— Андреа, искам да видя съпруга си и дъщеря си в една стая още веднъж, преди да умра. Знам чувствата ти и ти знаеш моите. Също така знам какво те моля да сториш, но искам да го изпълниш. — Протегна се немощно да улови ръката на Андреа и тя веднага реагира, като хвана топло слабата ръка. — Моля те, скъпа моя. Ти изпълняваш всяка моя прищявка и даже… — Продължи с някаква сянка на усмивка: — … даже онези, които аз не подозирам. Изпълни и тази.

Андреа не можеше да каже нищо.

 

 

Когато Девлин влезе в стаята, носейки някакъв претенциозен букет от червени рози с дълги дръжки, на Андреа й се стори, че ще се задави. Отровният поглед, с който го стрелна, без да види майка й, не му остави никакво съмнение, че тя е тук по принуда. Сякаш червена боя заля врата му. Дали от яд или от огорчение?

Докато той разменяше поздрави с жена си, Андреа гледаше човека, който беше нейният „отец“. Беше висок и елегантно слаб. Дължеше собствената си фина конструкция и цвета на лицето си на неговите гени. Бе чаровен в лицето, зареден с подходящи остроумия за всеки случай, но за критичното око на Андреа това беше лъскавият блясък на огледалото, който му придаваше илюзорна дълбочина, реално несъществуваща. Беше един използвач, себичен до мозъка на костите си, но това не беше наивната, себелюбива егоцентричност на някое дете. Беше един възрастен егоист, който се интересуваше от другите хора само дотолкова, доколкото те имаха връзка с неговата личност. Изпитваше някакво извратено удоволствие от неизменната любов на Джийн, а и Господ знаеше, че й бе дал достатъчно причини да го мрази. Животът им бе осеян с неговите изневери.

Андреа признаваше и собствената си вина. Въпреки това, което казваше майка й, ако не беше тя, нима Джийн нямаше да го напусне и да си изгради по-добър живот? Вина и благодарност. Веригите на любовта, изковавани всекидневно, ведно с другите окови, които щеше да носи, докато смъртта не ги разкъсаше.

И така, тя присъстваше на посещението. Не говореше с баща си, нито гледаше право към него. Не го беше погледнала, откакто му хвърли онзи първи мрачен поглед при влизането му, понеже майка й не откъсваше очи от двамата. Не би оскърбила допълнително майка си, като покаже презрението си с такава безочлива рязкост.

Андреа го слушаше, докато говореше с Джийн, но не коментираше изобщо. Девлин беше твърде хитър, за да рискува да го срежат директно. Знаеше, че даже присъствието на Джийн няма да възпре Андреа да се намеси рязко, когато започнеше да става глупаво многословен. Дъщеря му напълно го презираше. Тя бе язвата в почти несъществуващата му съвест и когато ясните й сиви очи, със същия цвят като неговите, но с непостижима за него дълбочина, насочеха пронизващия си поглед към лицето му, винаги чувстваше как нещо се сгърчва и погрознява в душата му.

— Девлин, изглеждаш уморен. — Слабият глас на Джийн издаваше загриженост. — Добре ли се чувстваш, скъпи?

Каква гротескна размяна на ролите! Андреа се сгърчи вътрешно. Нямаше да може да понесе още много от всичко това. Ако баща й не си тръгнеше скоро, на нея щеше да й се наложи, против волята на майка й или не. Щеше да е по-добре да си отиде, отколкото да си проличи, че й се гади. Дори сега лекият обед, който бе успяла да преглътне, придобиваше размерите на голяма оловна топка някъде из стомаха й.

Андреа нечуто стисна зъби, когато Девлин отговори на загрижения въпрос на жена си за неговото състояние.

— Заради този проклет Брек Карсън! — Андреа трепна, но за щастие вниманието на Девлин бе насочено към жена му и той не видя неволната й реакция.

— Брек Карсън? Новият собственик на компанията? Какво е направил той, Девлин? — полюбопитства Джийн.

О, дано да не спомене, че съм излизала с него, помоли се безгласно Андреа. Баща й щеше да научи рано или късно от хорските слухове, но по-добре да бъде късно. Не мислеше, че ще успее да се въздържи, ако започнеше да я наставлява пред майка й.

— Разбутал е цялата компания като мравуняк, в който е била мушната пръчка. Сега е в Ню Йорк по работа, но докато го няма, е наредил финансови ревизори да разнищят цялата документация. Мисля, че планира да разруши това предприятие до основи и да го издигне наново… Реорганизация от горе до долу.

— Колко досадно за теб, Девлин. Предполагам, че трябва да ръководиш всичко, докато го няма. Но една реорганизация не би те засегнала, нали, скъпи? — Джийн вложи в гласа си успокояващата загриженост, която я правеше тъй безценна за егото му.

— Е, всъщност аз нямам нищо общо с това разместване — отвърна Девлин на въпроса на Джийн. — Карсън си има свой собствен екип от мениджъри. Работи с тях, за да реши какво точно трябва да се направи, но обикновено не ги оставя да си правят каквото си искат толкова скоро и с такова усърдие, фактически той е в Ню Йорк, за да осъществи последния трансфер. Хората му направиха предварителна оценка на компанията, когато започнаха преговорите, и знаехме, че се очакват промени, но е много необичайно да се предприемат такива действия още преди окончателните документи да бъдат подписани.

Андреа слушаше напрегнато. Е, добре, баща й се тревожеше за нещо. Бе доловила следи от безпокойството му на празненството на компанията, но сега тревогата му беше по-подчертана, някак си по-лична. Разбира се, баща й винаги приемаше всичко лично. Тя стреля напосоки:

— Звучи почти така, сякаш господин Карсън търси нещо, нали? Ревизорите дават тласък на такива неприятни и обезпокоителни спекулации — рече на въздуха в стаята. Не можеше да понесе да се обърне направо към баща си, било то за да отправи някоя хаплива забележка.

Наблюдаваше го с присвити очи как пребледня, а после цветът на лицето му стана тъмночервен. Случайно беше уцелила! Сигурно наистина ставаха разни неща в компанията, щом неприятният мирис на злоупотреби се носеше из разредения въздух на висшата администрация. Ако избухнеше скандал, можеше да паднат главите на изпълнителни вицепрезиденти, макар че тя смяташе баща си за повече от опитен в стратегията на оцеляването. Той владееше тънкото изкуство да хвърли някой от пътниците в руската тройка на изгладнелите вълци. Дори се беше хвалил в уединението на дома си за някакъв особено ловък пример на забиване на нож в гърба.

Претегли направените от нея изводи. След някои светкавични изчисления се успокои, че ако възникне необходимост, ще бъде в състояние да поеме пълната отговорност за медицинските разходи на майка си. Това означаваше да се съсипе от работа, но щеше да бъде полезно за нея и нямаше да й остава време да мисли. Почти бе готова да приветства тази възможност. Но пък, каза си, сигурно няма да се стигне до това. Даже ако следата ги отведеше към някой от хората под прякото ръководство на баща й, бе уверена, че той ще е приготвил изкупителната жертва, с която да затъкне гърлата на вълците. Това щеше да позволи на Девлин Томас да се измъкне без нито една драскотина.

Малко след това баща й си тръгна, като изрече обещания да дойде пак след няколко дни. Андреа се закле, че няма да присъства следващия път, каквато и форма на морално изнудване да приложи майка й.

Остатъкът от седмицата изтече бавно. Принудителната среща с баща й беше като мрачно петно в една и без това еднообразна седмица. Дори и времето беше против нея. Когато колата й спука гума насред път, че и по време на буря, на Андреа й идеше да размаха юмрук към небето, но тогава някакъв много галантен мъж спря и смени гумата вместо нея. Покани я на среща, но тя му отговори, че е сгодена и ще се омъжва. Той я поздрави много мило по този повод, макар че в гласа му се прокрадна тъга. Почувства се доста виновна, че го е подвела, но не дотам, че да приеме да излезе с него.

Все още спеше лошо, макар апетитът й да се бе подобрил частично. Джони се обади на няколко пъти, но тя му отказа да се срещнат — първия път, защото майка й се чувствала тъй зле, а когато се обади втори път, му каза, че е претрупана с работа, която трябва да довършва, макар и майка й да е вече по-добре.

Наистина изоставаше с работата си, но главно защото проявяваше обезпокоителна тенденция да си седи и да зяпа в празните листове хартия, вместо да ги изпълва с изискваната художествена работа. Каза си, че ако не беше толкова жалко, щеше да е смешно. Държеше се като викторианска госпожица, която вехне по изгубената си любов. Самонавиването също не даваше добри резултати.