Ан Райсър
Не можеш да избягаш (5)

Пета глава

Брек закрачи към спалнята, като я носеше с лекота, и отвори вратата с рамо. Когато тя се затвори с трясък зад тях, Андреа замръзна в ръцете му.

В спалнята беше сумрачно като в полусянка, но не беше тъмно. Андреа гледаше в ужасен захлас как Брек отива към километричното легло. То беше постлано с чаршафи в тъмни краски и с одеяла в същия тон. Той ги отметна с една ръка и я пусна задъхана на леглото.

Тя веднага се опита да се примъкне към другата страна на леглото, но той я улови, преди да е изминала и четвърт от разстоянието. Решително я придърпа там, където я беше оставил, и се изправи заплашително над нея; в сянката на стаята силуетът му изглеждаше огромен.

— Сега вече няма да ми избягаш, Андреа. Само ще се нараниш, ако се опиташ да ми противостоиш. — Гласът му беше неумолим, а ръцете му посегнаха към копчетата на ризата му.

Това наистина се случваше с нея. В слисаната си неподвижност приличаше на дребно диво животинче, заслепено от фаровете на идващата насреща му кола, хипнотизирано от скорострелно приближаващата се неизбежна участ.

— Не си прави труда да ме гледаш като сърна, която очаква да бъде застреляна от ловеца, сладка и желана моя — каза намусено той, измъквайки ризата от дънките си. — Ще приемеш съдбата си с желание. Тази малка смърт ще бъде ужасно приятна, обещавам ти.

Очите й се приковаха към съвършеното мъжко тяло, което се появи изпод ризата. Художникът в нея откликна на изваяната грация на широките мускулести рамене, които преминаваха в тънката талия, но неопитното момиче почувства как гърлото й пресъхва от напрежение. За момент спря ръце на колана на дънките си, но после те отново се насочиха към нея.

Тя лежеше като марионетка.

— По-красива си, отколкото си те представях — каза дрезгаво той. Не сваляше погледа си от нея. Дори и да й обърнеше гръб, Андреа не би се опитала отново да избяга. Беше я обзело някакво вълшебно спокойствие и тя лежеше застинала, съвсем откъсната от това, което ставаше. По-късно щеше пак да изпитва омраза, да беснее и да се нахвърля с обидни думи, но сега не изпитваше дори свян. Това бе съвсем различно от часовете по рисуване, когато беше рисувала голи модели, но погледнати от някакъв лишен от страст ъгъл, просто извивки и линии.

Брек хвана с ръка брадичката й и обърна лицето й към своето, като я принуди да срещне погледа му. Нейният сребристосив поглед с разширени зеници бе удивително пуст, сякаш гледаше някъде надалеч през него. Той изучаваше лицето й; после се усмихна невесело.

— Така няма да ми избягаш, скъпа моя. Ще върна духа ти отново тук, колкото и надалеч да се опитваш да го изпратиш. Твоето съзнание е закотвено за прелестното ти тяло и ще си остане тук, за да сподели и да се наслади на това, което ще направя с теб сега.

Докосваше я леко, сякаш я галеше с перце.

— Първия път може да те заболи малко, Андреа — промърмори нежно той, — но ще изпиташ и удоволствие, както и аз.

Последвалите минути бяха изпълнени с дълго чувствено опознаване. Ръцете и устните на Брек я измъчваха, изучавайки всеки инч от тялото й, като нежно и неумолимо я завладяваха. Очите му не се откъсваха от нея и следяха жадно всички предателски признаци на надигащата се у нея страст. Заглуши с целувка лекия вик на болка, който се изтръгна от устните й, и продължи да се опива като от сока на сладък плод от стоновете на удоволствие, извиращи сякаш от дълбините на тялото й.

* * *

Андреа лежеше на гърдите на Брек и чуваше ударите на сърцето му. Чувстваше тялото си натежало, но същевременно странно олекнало и сякаш съживено. По-късно щеше да мрази и Брек, и себе си, но сега това изискваше твърде голямо усилие и натежалите й клепачи се отпуснаха. Заспа, за да се събуди освежена, както не й се беше случвало от месеци.

Брек придърпа завивките и заспа с отпусналата се до него Андреа. Щеше моментално да се събуди, ако тя се опиташе да се измъкне от прегръдката му.

Когато се събуди, стаята вече не беше мрачна, а тъмна. Андреа все още спеше дълбоко и уморената бледност на лицето й, когато бе дошла от леглото на майка си, още витаеше в съзнанието му. Настани се по-удобно и зачака Андреа да се събуди.

Когато тя отвори очи, сякаш бе обвита в пашкул от топлина и черен като в рог мрак. Опита се да се протегне като доволна котка, но усети нещо тежко и твърдо до себе си. Скочи, сподавяйки вика си, и някакъв дрезгав смях наруши тишината:

— Нали не си ме забравила толкова скоро, Андреа?

Заопипва наоколо в търсене на нощната лампа, но ръката й срещаше легло и само легло! Брек се премести и след краткото изщракване в стаята нахлу приглушена светлина. Те запримигаха, за да свикнат очите им.

Тя седеше в едно огромно легло в собствената си спалня. До нея лежеше Брек. Изведнъж в главата й нахлуха спомените за това, което се бе случило. Тя се изчерви силно и бузите й пламнаха.

— О, боже мой! — изплака и покри лице с длани, като положи чело на свитите си колене. Това наистина се бе случило. Тя… дори му беше отвърнала! Споменът за изживяното удоволствие избледня нацяло и тя единствено можеше да си мисли, че сега вече не беше по-добра от родната си майка. Заплака и тялото й се разтърси от ридания.

Брек слушаше известно време вцепенен. Тя не плачеше като момиче, което оплаква загубената си непорочност, а така, сякаш душата й бе разкъсана, изтръгната от тялото, със сърцераздирателни хлипания на черна мъка. Той се опита да я притегли в ръцете си, да я прегърне през раменете и да я успокои. Тя се съсипваше и трябваше да бъде спряна.

Докосването му, ръцете му на раменете й наистина я накараха да спре. Хвърли се към него като амазонка.

— Бъди проклет, Брек! Заради теб се чувствам не по-добра от майка си. Нищо повече от развратната повлекана, която е била — разсмя се истерично. — Какъвто бащата, такава и дъщерята. Каквато и майката… Кръвта вода не става, наистина. — Звучеше почти като песнопение, а в очите й горяха сребристи пламъци.

Не можеше да направи нищо друго. Рязко я удари през лицето и тя внезапно млъкна, а главата й отскочи от удара. Втренчи се в него, без да мига, на тебеширенобялата буза остана червен отпечатък от ръката му.

— Прости ми, Андреа — извини й се, опитвайки се да я утеши. — Ти беше изпаднала в истерия и това бе единственото нещо, което можех да направя, за да те измъкна. Не знаеше какво говориш. Знам, че мразиш баща си, но не мразиш майка си, Андреа. Не можеш да мислиш наистина това, което каза за нея. — Гласът му беше нежен, съзнателно успокоителен. Не посмя да я привлече към себе си, за да не излезе отново извън контрол; не можеше да си представи, че ще има сили да я удари пак.

Устата й се разтегна в някаква неописуемо горчива усмивка.

— Говорех сериозно, Брек. Всяка дума е истина. Мислеше, че говоря за Джийн, нали? Тази добра, силна жена, която ми е майка по сърце, но не и кръвна майка. — Видя как бавно на лицето му се изписа разбиране. — Започваш да проумяваш, нали, Брек, защо отказвах да имам връзка с теб, докато не ме изнуди да го сторя. Заради Джийн.

Тя се измъкна от леглото и се приближи към пердето на дрешника, като вървеше сковано, но решително. Беше изправила гордо гръб, с пълно съзнание, че изглежда добре. Дръпна перденцето, като бегло отбеляза, че някои от дрехите на Брек прилежно бяха окачени до нейните. Измъкна някаква сребристосива дълга туника и я навлече през главата си. В стаята се чувстваше вечерната хладина и на нея й стана приятно от меката топлина на материята.

Когато се обърна към леглото, Брек тъкмо закопчаваше дънките си на кръста. Вдигна ризата си от пода и мушна ръце в ръкавите, но не я закопча. Краката му, както и нейните, бяха още боси, ала тя не го изчака да сложи обувките си. Напусна стаята, вървейки безшумно към кухнята, където си наля една водна чаша с бяло вино.

Тъкмо поднасяше чашата към устните си, когато влезе Брек, обут в чорапи, но все още без обувки на краката. Гледаше я, докато тя отпи няколко големи глътки, и също си взе една чаша от бюфета. Наля два пръста чисто шотландско уиски, обърна чашата и после си наля още два, като размисли и прибави лед.

Все още без да разменят нито дума, той я последва във всекидневната и тя запали няколко от лампите. Покани го с жест да седне на кушетката под картината с русалката, а тя прекоси стаята да се подпре на новопоставеното бюро, където лицето и тялото й се скриха в сянка. Отпи още няколко глътки вино и заговори:

— Джийн е съпруга на баща ми, но не ми е майка — постанови без заобикалки тя. — Аз съм детето на една от многото любовници на баща ми. Една грешка, нещастният резултат от твърде много страстни нощи. Опитал се да я накара да абортира, но тя не го направила и умряла при раждането ми. Мисля, че е била най-много на двадесет, когато е умряла. Твърде млада, за да плати такава висока цена за безразборните си връзки, но пък, изглежда, повечето жени, които си имат работа с баща ми, накрая заплащат доста висока цена. — Лицето на Брек се напрегна от тихата свирепост в ниския й глас. — Той ме занесъл при Джийн и тя станала моя майка във всяко едно отношение, като изключим кръвта. — Андреа се задави, а когато възвърна гласа си, продължи: — Можеш ли да си представиш какво й е струвало да ме приеме в дома си? Мен, видимото доказателство, че съпругът й, мъжът, когото обичала, е дал на друга жена детето си? Когато — след повече от пет години брак — той не й бил дал дете, което да изпълни живота й, което да люлее в ръцете си? Нарочно й отказал да имат деца, а после й довел копелето си.

Брек гледаше как Андреа кърши ръце несъзнателно, в очевидно несъответствие със спокойната монотонност на гласа й.

— Джийн ме взела в дома си — продължи тя. — Приела ме и ме обичала. Аз съм й дъщеря — по неин избор, а и по мой. Баща ми е посадил живота ми в нечие тяло, но моята майка Джийн ми даде живот. Направила своя избор малко след раждането ми, когато баща ми ме положил в ръцете й. Аз направих избора си в нощта, когато напуснах завинаги дома на баща си. Беше нощта след катастрофата, когато разбрахме, че ще оживее… и какъв живот ще води отсега нататък.

Тя пристъпи в светлия кръг от лампата и той видя, че лицето й беше също като гласа, без следа от емоция, която да раздвижи маската на спокойствието. Само ръцете я издаваха. Те се превиваха и кършеха, сякаш имаха свой живот.

— Онази вечер той ми каза истината за моето раждане. Обвиних го, че беше станал причина за катастрофата с Джийн, а той ми го върна, като каза, че това не е моя работа, защото тя не била истинската ми майка. — Брек издаде някакъв животински звук, но Андреа неумолимо продължи: — Те се караха заради безочието на неговата връзка с поредната му секретарка — не, не тази сегашната, мисля, че тя се възцари на престола само преди три месеца. Джийн беше разстроена и излезе да се поразходи с колата, за да се успокои. Катастрофата беше непредвидена случайност. Полицията беше категорична, но тя никога нямаше да излезе на тази автострада, ако не беше скарването им. Баща ми носи моралната, ако не физическата отговорност. — Пое си треперливо дъх и заключи: — Затова ненавиждам баща си и обичам майка си Джийн. И понеже тя все още го обича, бог знае защо, аз няма да позволя той да попадне в затвора, докато тя е жива и може да научи. Ако не беше тя, бих искала да го видя как изгнива в най-мрачния затвор, който някога с бил построен.

Андреа изпи остатъка от виното в чашата си и се върна в кухнята. Брек чу звъна на стъкло върху стъкло и разбра, че си налива още една чаша.

Последва дълга тишина и Брек чу да се отваря чекмедже и да потракват прибори. Скочи рязко от кушетката и се добра до кухнята с пет гигантски крачки. Андреа посрещна слисано стремглавото влизане. Брек видя острия нож, който стърчеше в ръката й, и се вкамени. Внимателно и предпазливо тръгна към нея.

— Дай ми ножа, Андреа. Това не е разрешение на проблема. — Навел се напред на пръсти, прецени какъв е шансът да стигне до нея достатъчно бързо.

Тя го изгледа в недоумение.

— Какво?

После сякаш разбра към какво беше приковал погледа си и погледна към ръката си. В изненадата си проумя какво става. Замахна на шега с ножа и се разсмя. Той не се отпусна изобщо.

Тя хвърли ножа на кухненския плот и отиде до хладилника, отвори го и извади двете пържоли, които той беше сложил вътре следобед.

— Предполагам, че са предназначени за вечеря? — подхвърли през рамо. — Е, ако се приготвят на скара с тази тлъстина по края, мазнината ще почне да пръска и ще изцапа всичко. Смятах да изрежа тлъстината и да се заема с приготвянето им, освен ако почистването на фурни не ти е хоби…

Сръчно взе да орязва пържолите, като боравеше с острия нож със завидна лекота.

— Преживях целия ден само с кафета и един отвратителен хамбургер и сега съм гладна. Ако ти се чака, можеш да си изпечеш картофи. Аз ще си приготвя една пържола, ще си хапна малко зелена салата и малко от чесновия хляб, който е във фризера.

Пристъпвайки към дела, тя извади скарата от шкафа и плесна първата пържола върху нея. Обърна се и го погледна, като посочи другата пържола, чиято сланина също беше отрязана.

— Искаш ли да приготвя и твоята сега или ще чакаш? На печените картофи им трябва малко повече от час, а и трябва да почакаш, преди да ги ядеш.

— Искам си пържолата сега — отвърна автоматично той. Тя плесна и другата пържола до първата.

— В хладилника има огретен с карфиол. — Изгледа го от горе до долу, като явно реши, че се нуждае от гарнитура към така описаното меню. — Искаш ли го? — Той се съгласи с готовност и тя сръчно започна да подрежда масата.

Без никой да му казва, Брек намери чинии и сребърни прибори и следвайки показалеца й, издърпа едно чекмедже с подредени в него покривки за маса и салфетки. В рамките на няколко минути седнаха на масата. Брек отвори бутилката първокласно вино „Каберне Совиньон“, което беше донесъл в допълнение към пържолите, но трябваше да си го пие сам. Андреа продължи с бялото си вино.

— Малко съм невежа и по отношение на виното — изкоментира тя, когато му отказа. — Не си падам особено по червените вина. Всъщност поначало пия рядко и когато го правя, се придържам към „Лийбфраумилх“. Това беше първото вино, което опитах. Вкусвала съм и други, но все още го предпочитам. Ако не мога да намеря от него, случвало се е да пия и „Грийн Хънгериън“ или „Шенен Блан“, но обикновено просто пропускам виното. Алкохолът е капан за глупци.

Известно време Андреа се хранеше мълчаливо, а после продължи:

— А сега по въпроса за самоубийството, Брек. Доколкото виждам, ти мислеше, че се каня драматично и мърляво да изпоцапам кухнята преди малко, като си прережа вените. Според теб имах ли основание? — неочаквано рече тя.

Видя как под бронзовата му кожа изби гъста червенина. Нападката й го беше сварила неподготвен. Вниманието му бе приспано от рутинното приготовление на вечерята и спокойния разговор за вината. Изгледа я внимателно и отново забеляза непроницаемия блясък в очите й, които бяха заприличали на две сребърни огледала и не го допускаха до мислите й. Нямаше го ясния, искрен поглед. Можеше да прочете в очите й само това, което тя решеше да му открие.

Андреа го гледаше изпод клепачите си. За първи път лицето му беше като отворена книга, както нейното преди това бе за него. Ако невинността й бе това, което желаеше у нея, тогава не би трябвало да я желае повече, понеже тя бе мъртва. Изминалите няколко часа я бяха умъртвили тъй безвъзвратно, както щеше да замлъкне завинаги сърцето й, ако беше пожелала. Тя вече беше жена, създадена такава от него, а девическата й младост бе умряла в ръцете му.

Той стоеше нащрек, обезпокоен, в очакване на нов истеричен пристъп. Нейните признания го бяха разтърсили. Никой мъж не можеше да остане безучастен, когато чуеше разкритото от нея; най-малкото би му станало неудобно, а ако обичаше тази жена, сърцето му щеше да се къса. Андреа не се заблуждаваше. Брек не я обичаше, но я желаеше. В такъв случай той бе донякъде уязвим, донякъде зависим от нея заради споделеното от двамата удоволствие. Ако решеше, можеше да му причини болка.

— Не бих се самоубила заради теб, Брек. Както е казала лейди Макбет: „Стореното не може да бъде поправено.“ Извървях пътя си дотук в името на Джийн, ще стигна и до горчивия край. Ще изпълня своята част от сделката. Ти се погрижи да изпълниш твоята.

Тя приключи с храненето, занесе чиниите си в кухнята и ги остави в миялната машина. Мина покрай масата, където Брек още седеше и си играеше с остатъка от виното в чашата си, без да го удостои с поглед. Не след дълго той чу звука от пуснатия душ.

Когато доста по-късно си легна, тя спеше дълбоко. Не се беше потрудила да си сложи пижама или нощница. Може би по принцип не носеше. Не знаеше това, но някак си неприкритата й голота бе сама по себе си обидна. Дръпна чаршафа от тялото й с намерение да я събуди, но невинно протегнатата й ръка, която беше положена до главата й, привлече вниманието му. Изглеждаше тъй беззащитна, дългите й фини пръсти отпуснати и леко свити — като ръката на заспало дете.

Когато се събуди на следващата сутрин, леглото до него беше празно и студено. Тя си бе отишла. Отметна завивките и едва спирайки се да нахлузи дънките си, влезе във всекидневната. Беше почти осем часът и в кухнята нямаше и следа от нея, ако не се броеше още топлият чайник с вода, поставен на задния котлон. Отправи се към ателието и отвори рязко вратата.

Тя не погледна към него, застанал в рамката на вратата. Можа да прецени, че влизането му й бе оказало някакво въздействие — не пропусна да забележи почти недоловимото сковаване на раменете й — но ръката й не трепна и тя продължи работата си. Изглеждаше като илюстрация за заглавна страница на книга. Занимава се с рисунката още няколко минути, докато не довърши причудливите люспи по тялото на средновековното чудовище, които изрисува в зелено и златисто.

Той се приближи и погледна към почти завършения звяр. Беше някакъв дяволит дракон, който гледаше шеговито и умно. Почти беше готов да се закълне, че се готви да намигне на страхливичкия рицар, изправил се срещу него.

— Това е за корицата на една детска книжка — каза непринудено тя, сякаш бе задал на глас въпроса си. — „Питър и Пърсивал“. Пърсивал е драконът, нещо като бика Фердинанд. Питър е сър Питър, един рицар, който някак си не може да се справи с полагаемите се рицарски подвизи, както си му е редът. Когато тръгва да търси Светия Граал, се връща с тенекиения съд на някакъв просяк, а спасената от него девица се оказва дъщерята на хлебаря, която имала злочеста слабост към изделията на баща си, в ущърб на линията и тена на лицето си. Не се представя кой знае колко по-добре пред Пърсивал, който е едно лениво и мързеливо животно в най-добрия случай, но не е склонен да бъде пронизан от пиката за рицарски турнири на Питър. Много неразбран дракон наистина. — Подаде му купчина графични рисунки и додаде: — Това са илюстрациите за самата книга. Дори конят на Питър, Парсли, няма много време за него, а тежестта на бронята на Питър само влошава ишиаса му. — Тя отново се захвана за работа.

Брек прелисти рисунките и се разсмя при вида на измъчения, доста пълничък боен кон, който определено нямаше войнствен блясък в очите, особено когато беше протегнал шия към една съблазнителна ябълка от близкото дърво, съвсем нехаен към желанията на ездача си да препуснат в търсене на приключения. Той за сетен път се възхити от изчистения рисунък и прецизността на изпълнението. Всяка скица беше едно малко произведение на изкуството.

— Надявам се издателството, което е поръчало тези илюстрации, да прояви далновидност и да запази оригиналите, след като издаде книгата. Някой ден ще струват много пари — каза сухо той.

Андреа сви рамене.

— Не им отделям много време. Направих тези сутринта. А тази — посочи илюстрацията за корицата — ще завърша до обед и ще я изпратя следобед по пощата.

Забеляза оставената на пода до нея празна чаша от кафе, но нито тук, нито в кухнята имаше следи от закуска. Сякаш прочела мислите му, каза:

— Мисля, че има останали някакви яйца, а в камерата има и пакет наденички. Нямам тостер, но можеш да използваш скарата. — Продължи усърдно да работи.

— От колко часа работиш тази сутрин? — попита я Брек.

— От шест. Винаги правя така, когато работя. Обикновено вечер съм твърде изморена, за да изпълнявам поръчките си качествено, така че работя сутрин, докато съм свежа. — Прибави малко червено към дясното око на дракона. Той определено се готвеше да намигне на Питър всеки момент.

— Как обичаш яйцата?

— Не ги обичам. Когато се налага, ги ям бъркани, но когато работя, никога не закусвам. Пърженото яйце е нещо ужасно с това отвратително жълто око, което те гледа злобно. Още по-гадно е, когато прободеш жълтъка и той се разтече върху белтъка. Уф!

Добре направи, че излезе, преди тя да го отврати напълно от закуската му. Андреа се появи малко преди десет и половина, и то само за да си направи още една чашка нескафе. Той работеше на бюрото, провеждаше телефонни разговори и отривисто диктуваше на секретарката си писма, които тя щеше да разгадава по-късно. Ако от време на време не чуваше собствения си глас, апартаментът щеше да му изглежда пуст. От ателието не се чуваше и звук, та именно лекото раздвижване попадна в периферното му зрение, когато тя отиваше към кухнята, и това привлече вниманието му, а не нечутият звук на босите й крака.

Преди да си влезе отново в ателието, я запита:

— Някакъв срок ли гониш?

Всичко, което му отвърна, беше:

— Нещо такова. — След което се върна към работата си.

Андреа се бе изразила съвсем точно. За този конкретен проект нямаше ясно определен срок. До издаването на книгата оставаха месеци и всичко, което се изискваше от нея, беше една разумна скорост на работа, но тя сама си бе определила крайния срок за предаването. Все още възнамеряваше да свърши колкото се може повече, а сега това беше подчинено на една двояка цел.

Повече от всякога бе решена да се махне оттук след смъртта на Джийн и щеше да има нужда от пари. Щеше да й бъде много по-трудно да избегне бдителността на Брек, при положение че той беше тук, в апартамента й. Изобщо не го беше предвидила! Той се бе оказал прав, а тя — несъмнено наивна да сметне, че той ще се задоволи с това да я посещава веднъж или два пъти в седмицата и да си отива, но никога не й беше минало през ума, че ще се нанесе при нея! Ако й беше хрумнало, може би щеше да се съгласи да се пренесе да живее в неговото жилище, за да запази неприкосновеността на собственото си, едно убежище от него самия.

Сега или щеше да се наложи да се примири с факта, че ще вземе само дрехите на гърба си, или да измисли някакъв план как да се изплъзне от опеката му. Съвсем не й мина през ума, че той ще се изнесе след смъртта на Джийн. Самите му постъпки опровергаваха тази надежда. Щеше да я напусне, когато сам решеше, не с изтичането на техния договор за пълно подчинение.

Ателието беше единственото й тихо пристанище. Брек бе сложил ръка на другата част от битието й, на нейното жизнено пространство. Само зад вратата на ателието беше отчасти свободна от всепроникващото му влияние.

Доколкото можеше, щеше да се преструва, че не забелязва присъствието му в апартамента. Щеше да се придържа към обичайната си програма за деня, като решително нямаше да му позволи да разстрои реда и навиците, които си беше изградила през последните няколко години. Що се отнася до нощите, щеше да се оправя с това, когато му дойдеше времето.

С последни движения на четката довърши илюстрацията на корицата и я остави да изсъхне. Постави чисти листи между рисунките и ги запечата в картонен плик. Щеше да опакова заглавната илюстрация по същия начин и после щеше да сложи всичко в един по-голям, подплатен отвътре пакет за безопасно транспортиране.

След като възстанови реда в ателието, влезе в спалнята да си вземе чисти дрехи с намерението да се изкъпе преди тръгването си към клиниката. Брек изглеждаше погълнат в разговор по телефона, така че се вмъкна невидяна под душа. Преди да излезе, взе предпазната мярка да се облече напълно, решена да не му даде възможност да осъществи на дело несъмнения блясък на желанието, което се появяваше в очите му всеки път, щом я погледнеше. Сякаш някаква ръка я погали по гръбнака, когато тази сутрин я измери с поглед от прага на ателието, докато тя работеше. Нужно беше цялото й самообладание, за да продължи спокойно да попълва онези люспи, без ръката й да трепне.

Когато излезе от банята, Брек я чакаше. По някое време сутринта се бе избръснал и взел душ и сега носеше всекидневен панталон и плетен пуловер без яка, който подчертаваше мъжествените линии на тялото му. Какъв съвършен модел на някой скулптор би излязъл от него, помисли си в опит да бъде безпристрастна.

— Свърши ли за днес? — попита я нехайно.

— С работата, да — съгласи се предпазливо тя. — Ще хапна набързо и ще отида да видя майка си. — Понечи да тръгне към кухнята, но той я възпря с ръка върху нейната. Тя замръзна, без да каже нищо.

Той се намръщи леко, но гласът му беше безизразен:

— Ще те заведа на обяд. Искам да се запозная с Джийн, тъй че ще дойда с теб в клиниката.

— Не можеш да направиш това! — задъхано изрече тя, шокирана. — Тя не се чувства достатъчно добре, за да приема посетители. Няма да ти позволя да я разстройваш.

— Няма да я разстройвам, Андреа. Или предпочиташ да се видя с нея насаме? Мога да отиде сутринта, ако искаш. — Гласът му беше ужасно безстрастен.

— Знаеш, че не искам — сопна се тя. Безполезно бе да се препира с него. Извисяваше се над нея като канара! — Добре де, можеш да дойдеш — съгласи се неохотно, — но ако днес е един от лошите й дни, няма да е в състояние да я видиш. Сериозно говоря, Брек. — Погледна го, развълнувана, право в очите.

— Естествено. Не съм някакво неразбрано чудовище, Андреа — каза с нежен укор Брек.

Погледът, който му хвърли през рамо, като мина покрай него, не оставяше никакво съмнение, че с желание би спорила относно това твърдение по всяко време. Не видя киселата усмивка, която изви ъгълчетата на устата му.

Обядваха в някакъв ресторант за морски деликатеси, където скаридите бяха едри и сочни, а сосът — достатъчно лютив, за да смъкне кожата от небцето ти, или поне така твърдеше предупреждението върху листа с менюто. Докато се хранеха, Андреа разказа за обичайната си практика да носи всеки ден подарък за майка си. Сподели, че с всеки изминат ден става все по-трудно да се намери нещо, което да отвлече Джийн от влошаващото й се състояние.

Брек се замисли за момент и каза:

— Имам идея. Ще видим какво мислиш за нея, като се наобядваме. — Не пожела да каже нищо повече и те довършиха обяда си в разговор за други неща.

Заведе я в някакъв магазин, където се продаваха малки, задвижвани от моторче кинетични скулптури. Тя избра една, която съчетаваше успокояващото, вечно повтарящо се движение на вълните, които се разбиват в брега с приглушените, променящи се цветове на дъгата. Той не щеше и да чуе Андреа да плати, каза само:

— Моя е идеята, аз черпя. — И тя остави нещата дотук.

В клиниката се оказа, че денят е „добър“ за Джийн и тя влезе при нея да я подготви за неочаквания посетител. За безкрайна изненада на Андреа, Джийн изобщо не изглеждаше обезпокоена или недоумяваща от факта, че Брек Карсън бе решил да я посети. Андреа се почувства неудобно при мисълта, че майка й щеше проницателно да си вади собствени заключения. Можеше единствено да се надява, че нямаше непременно да бъдат правилни.

Когато влезе в стаята, Брек не показа дори с потрепване на мускулче по лицето шока си от вида на Джийн. Почтително и нежно пое слабата й ръка в своята голяма топла длан и чаровно й се усмихна. Поведението му представляваше идеалното съчетание между интерес и загриженост и Джийн просто разцъфна под вниманието, което й оказваше. Визитата му продължи тъкмо колкото трябваше и той си тръгна, преди нищожният запас от сили на Джийн да се изчерпа напълно.

Каза на Андреа, че ще се видят по-късно, като остави впечатлението, че са дошли поотделно, но ще се срещнат отново вечерта. Андреа не можа да не се възхити от финеса, с който вложи толкова многопластово значение в няколко кратки изречения. Тя знаеше, че ще я чака, когато напусне стаята на Джийн, и потръпна при мисълта за впечатлението, което щеше да произведе пред сестрите. Въздъхна. Парният валяк изглеждаше лек като перце пред Брек, когато си поставеше за цел да постигне нещо.

Прекара остатъка от времето си с Джийн в париране на прозорливи въпроси, касаещи чувствата й към него и състоянието на тяхната връзка. За да я отклони от истината, Андреа се принуди да намекне, че може сериозно да обмисли въпроса за женитба с Брек, но всъщност бе твърде рано и за двама им да взема подобно решение. Джийн не бе пропуснала да забележи собственическата нагласа на Брек към Андреа — което за него беше естествено като дишането — и Андреа не се съмняваше, че той преднамерено, по известни само нему причини, подклаждаше увереността на Джийн в романтичната страна на връзката им.

Нямаше смисъл да се опитва да разбере защо. Стореното беше сторено и откакто се запозна с Джийн, тя щеше най-малкото да отсява слуховете, които биха достигнали до ушите й, от гледна точка на възможната им женитба, а не на съществуваща тайна връзка. Андреа предположи, че трябва да е благодарна за подобни малки прояви на снизхождение, след като големите не й бяха отредени.

Както беше предвидила, около Брек се бе събрала групичка от почитателки, когато тя най-накрая излезе от стаята на Джийн. За момент остана незабелязана, наблюдавайки го, и беше учудена от нещо в маниера му. Беше любезен, да, но нищо повече от това, към няколкото жени, които явно се опитваха да привлекат вниманието му в по-голяма степен, отколкото бе склонен. Две от сестрите бяха това, което разговорно се нарича „готини гаджета“, и Андреа най-малкото очакваше той да ги оцени като мъж. С начина, по който Брек реагираше на тях, спокойно биха могли да бъдат шейсетгодишни бабички.

Макар че никой от групата не я забелязваше, а и тя не издаде нито звук, Брек внезапно вдигна поглед точно към нея и изражението му чувствително се промени. Сега вече имаше чувство, и то в изобилие. Тя усети как се изчервява силно от бузите към гърлото. Той се извини учтиво, но кратко и се приближи до нея, като я придърпа до себе си с плавно движение. Жените, които беше оставил така прибързано, си размениха съзаклятнически погледи и побутвания. Те очевидно сметнаха, че и Андреа заслужава малко късмет в живота си.

— Готова ли си да тръгваме, мила?

Хвърли му унищожителен поглед, но той отскочи от невъзмутимата му усмивка. В очите му светна някакъв подозрителен блясък, който я предупреждаваше, че ако го предизвика, може да направи нещо наистина скандално.

— Да, Брек, готова съм — отвърна хладно. Каза довиждане на многото сестри, които още се мотаеха наоколо, и позволи на Брек да я заведе покровителствено до колата си.

— Трябва ли да го правиш толкова очевидно? — просъска тя.

— Да — каза просто той. Това не й позволи да добави нищо.

* * *

Никой от двамата не говори много по време на вечерята. Андреа още беше ядосана, а Брек изглеждаше дълбоко погълнат от някакви неособено радостни мисли. Андреа не се опита да разбере какво го тревожи — обикновено тя завършваше всеки кратък диалог, който завързваха — а и що се отнасяше до нея, нека се пържи в собствената си мазнина, колкото по се сгорещи, толкова по-добре.

Когато се прибраха в апартамента, Брек се обърна към нея и каза:

— Върви се преоблечи в нещо по-удобно; онова сребристосиво нещо става. Ще ти налея чаша вино. Нищо чудно, че изглеждаш толкова уморена. Програма като твоята би погребала и слон. — Леко я побутна към спалнята.

Андреа влезе в стаята. Докато той беше в кухнята и наливаше питиетата, нямаше да дойде в спалнята и да я свари как се съблича, а тя наистина копнееше да „облече нещо по-удобно“, както се изрази той. Искаше й се само да се свие на кушетката и да слуша музика, да избяга от усложненията в живота си макар и за минутка. Нямаше чувството, че Брек й готви някаква велика сцена на прелъстяване върху кушетката. Гласът му беше прозвучал просто мило, сякаш подозираше, че при повече натиск от негова страна тя щеше да се пръсне на хиляди остри парченца, които нямаше да могат да бъдат сглобени отново.

Въпреки това не рискува. Набързо се облече с дългата туника. Тя беше любимото й домашно облекло и освен това не беше особено изкусително. Не съзнаваше, че цветът й подчертаваше сивото на очите й и придаваше някакво сияние на кожата й, а пък и Брек би я сметнал за изкусителна и облечена в чувал.

Когато се върна във всекидневната, Брек си почиваше на кушетката с чаша уиски, закрепена на корема му, и гледаше в тавана. Беше пуснал Третата симфония от Сен-Санс и отмерваше такта с показалеца си. Както и предишния път, той сякаш усети присъствието й, понеже погледна към нея, макар всеки шум при влизането й да бе погълнат от звуците на музиката.

Стана, взе нейната чаша с вино и отиде при нея да й я даде. Тя я пое, внимателно избягвайки да докосне пръстите му. Той не каза нищо, просто хвана за китката свободната й ръка и я поведе към кушетката, като остана прав, докато тя не седна. Андреа се настани и заби поглед във виното си.

Брек седна до нея, излегна се плътно до стената и протегна едната си ръка, после внимателно я придърпа и я настани до себе си, като облегна главата й върху протегнатата си ръка. Отначало тя лежеше сковано, но гърбът й започна да протестира от неестественото напрежение, тъй че се отпусна, като се повъртя насам-натам, за да се настани удобно.

— Сега си пий виното и слушай музиката — каза провлечено той, прилепяйки буза към слепоочието й.

В действителност й беше приятно. Не предяви никакви изисквания към нея, само я бе прегърнал нежно, сякаш се наслаждаваше да бъдат един до друг, и тя почувства как напрежението и безпокойството й се изпаряват. Когато той стана, за да смени музиката и да напълни чашата й, тя търпеливо го изчака да се върне и отново се отпусна в ръцете му, без да протестира.

Идилията продължи няколко часа, докато накрая клепачите й натежаха като олово и тя започна да се прозява полусподавено като коте. Брек се засмя и я изправи на крака. Насочи я към банята и каза тихичко:

— Иди да се приготвяш за сън, Андреа. Аз ще затворя заведението и ще спра музиката. Хайде, тичай.

Дали от тактичност или не, той не се появи в спалнята, докато не мина достатъчно време, за да може тя да се съблече и да нахлузи една стара нощница като за баба й, с висока яка и много широка, която носеше само посред зима. Както беше предположил, обикновено спеше гола, но тя откри за себе си, че беше едно да се появи гола пред него в яда си и съвсем друго да стори това тази вечер.

Когато влезе в стаята, я завари как тъкмо се пъха в леглото. При вида на опакованото й тяло от устата му се откъсна ругатня на учудване и той се разсмя.

— С какво, по дяволите, си облечена?

— Това е нощницата ми — увери го, едва запазвайки достойното си държане, а в очите й се появиха весели искри.

— Помислих, че е палатка. Свали я!

— Няма!

— Е, добре — каза меко той. Тя го изгледа с отворена уста и той взе да се съблича. Отне му няколко секунди и тя все още гледаше шокирано, когато той свърши и се приближи до нея.

Тя автоматично се отдръпна и се удари в ръба на леглото, което беше забравила, че се намира точно зад нея. Щеше да падне назад, изгубила равновесие, ако той не я бе прихванал нежно и изправил на крака. Когато застана стабилно права, Брек сграбчи деколтето на нощницата с двете си ръце и спокойно я разкъса от горе до долу с едно-едничко движение. Нощницата се свлече от тялото й и остана да лежи на пода.

Останалата част от вечерта премина като повторение на предишната, с тази разлика, че сега преди върховния момент нямаше болка. Тя се съпротивлява пасивно, докато вече не можеше да му устои. Той беше търпелив и откликваше на всяка реакция на тялото й. Последното нещо, което Андреа ясно си спомняше, беше как Брек придърпа завивките върху прегърнатите им тела и старателно зави и двамата.

 

 

Дните от следващите няколко седмици преминаха по установения от тях ред, с тази разлика, че никоя друга нощница не понесе съдбата на първата. Всяка сутрин тя тихо се измъкваше от леглото, като го мислеше за заспал, понеже ръцете му винаги се отпускаха и я освобождаваха от прегръдката му. Не знаеше, че винаги я наблюдава през полуспуснатите си клепачи как излиза от стаята на сутринта, наслаждавайки се на чувствената гледка. Тя отиваше към банята да вземе душ и да започне работата си в ателието. Той ставаше час по-късно да се изкъпе, обръсне и да хапне самотната си закуска.

Останалото време от сутринта протичаше, както през първия ден, тя — в тихото кътче на ателието си, той — на бюрото. Постепенно успя да удължи времето, което тя си позволяваше за почивка по средата на предобеда, но го направи тактично, тайничко прибавяйки по някоя минутка в повече.

Андреа съзнаваше, че Брек явно бе поел живота й в свои ръце, но беше безсилна да го спре. Не можеше да му попречи да посещава Джийн и той често отиваше заедно с нея. Дори в следобедите, когато ходеше в офиса си вместо на посещение при Джийн, избираха заедно подаръка за деня. Оставяше я с колата пред клиниката и я взимаше обратно и никакви възражения не можеха да го разубедят. Обядваха и вечеряха заедно — понякога навън, друг път в апартамента. Обичаше да се навърта в кухнята и винаги й беше подръка, и то без да го съзнава.

Отидоха заедно в магазина за рамки, за да изберат подходяща за картината на Брек, и Андреа забеляза как Кевин повдигна вежди, когато влезе редом с Брек. Тя посрещна въпросителните му погледи с каменно изражение на лицето и той постъпи умно, като не направи някоя неуместна забележка. Брек не пропусна малката сцена и явно му стана безкрайно забавно. През останалата част от следобеда Андреа бе леденоучтива. За щастие този ден Брек реши да отиде в офиса, така че не й се наложи да развали играта за пред Джийн.

Тази вечер Брек я заведе на друга пиеса, отново премиера, но когато я попита дали й се ходи на партито на актьорите, тя му отказа. Той се засмя и вместо това отидоха да потанцуват. На следващата сутрин се успа, а Брек се погрижи да затвърди погрешното й впечатление, че е спял предишните дни, когато тя се „измъкваше“ към ателието, като продължително прави любов с нея. Този път тя активно му се противеше, но в края на краищата резултатът беше същият.

Дните отминаваха. Безмълвната борба продължаваше; тя се опитваше да устои, а той безмилостно я покоряваше. Сама по себе си продължителната й съпротива беше нещо като победа, но Андреа знаеше само, че, изглежда, беше склонна да губи във всяка среща с Брек. Той блокираше всеки неин порив към независимост и проникваше в териториите, които се опитваше да запази недокоснати от него. Започна да влиза в ателието по всяко време, като стоеше тихо до нея и я гледаше как работи. Беше изнервящо, но когато я запита дали я изнервя с присъствието си, гордостта й я принуди да отрече. Той започна да идва по-често.

Двойствеността на чувствата й я разкъсваше. Разумът й отново бе в конфликт с тялото й, а борбата сякаш щеше да я унищожи, фактът, че бе любовница на Брек, беше като жива рана в собственото й самоуважение, но неговите докосвания и ласки с всеки ден съкращаваха времето на пасивната й съпротива. Ако скоро не се махнеше оттук, някой ден щеше да дойде нетърпеливо в ръцете му и нещо завинаги щеше да умре в душата й. Тази мисъл я ужасяваше.

Това временно положение приближаваше към своя край. Брек трябваше все по-често да прекарва следобедите си в офиса, а последните дни на Джийн изтичаха неумолимо бързо. Брек не беше в състояние да я придружава през последните четири дни и разговорът на четири очи с лекаря потвърди скритите опасения на Андреа, че краят е съвсем близък.

Получи обещание от лекаря, че на всички запитвания за състоянието на Джийн ще се отговаря със стандартната фраза „толкова добре, колкото може да се очаква“ и пое ангажимента лично да информира баща си за постоянно влошаващото се положение на майка й. Решението за бъдещите й действия бе взето. Оставаше само да се надява да го осъществи на дело.

Когато този следобед Брек я взе от клиниката, предчувстваше, че нещо ще се случи. Той беше в лошо настроение и у нея се породи надежда. Може би, независимо от причината за това, щеше да съумее да се възползва. Ако беше затрупан от проблеми в работата, нямаше ли бдителността му да намалее тъкмо толкова, колкото бе необходимо?

Надеждата я правеше още по-предпазлива и когато Брек я попита за майка й по време на вечерята, тя внимателно му отговори:

— Чувства се, както обикновено. Разбира се, все повече отпада и е все по-готова да си отиде… Доктор Скофийлд отново увеличи дозата на лекарството и е в състояние да си поспива по малко. Вече не разговаряме много. През повечето време просто седя и държа ръката й.

— Разбирам — каза замислено. — Той може ли да предположи като лекар колко още ще продължи?

Тя веднага застана нащрек, но се постара да не го покаже.

— Мисля, че седмица-две, най-много месец — отговори неопределено. — Той смята, че увеличените дози успокоително ще забавят донякъде края, защото сега си почива повече, по-често изпада в забвение от постоянната болка, но, както ти казах и по-рано, това отслабва сърцето й. Когато стигне до критичното положение, всичко ще свърши много бързо. — Сега вече съзнателно излъга. — Най-смелите му очаквания са още две седмици, но… — Сви рамене и разпери безпомощно ръце.

— Разбирам — отново каза той и разтревожено прокара пръсти през косата си. Протегна ръка и хвана нейната, за да привлече вниманието й. — Андреа, налага ми се да летя за Ню Йорк. Ще отсъствам три дни. Отлагах пътуването, доколкото беше възможно, но работата не може да чака повече. Запазил съм си билет за утре сутринта.

— О! — бе всичко, което можа да каже, но дълбоко в душата й се зароди някаква увереност. Това щеше да бъде нейният шанс. Наречи го съдба, наречи го закъсняло удовлетворение, но тя дълбоко чувстваше с някакъв непогрешим инстинкт, че по време на този тридневен период щеше да настъпи часът на Джийн и нейният. Погледна надолу към хванатите им ръце, за да прикрие изражението си и не вдигна поглед, докато не се увери, че контролира очите си.

— Андреа, ако мислех, че краят й наближава, щях да остана, независимо от всичко. Знам, че се смяташ подготвена за това и знам, че за Джийн ще бъде само едно облекчение, но не искам да го преживееш сама.

Очите й се вдигнаха, за да срещнат неговите, и в синия пламък на погледа му не се четеше нищо освен искрена загриженост. Изведнъж й се прииска да се хвърли на гърдите му и да го помоли да остане, да й бъде закрила и утеха през мрачните дни, които предстояха.

— Искаш ли да остана, Андреа? Съгласна ли си с преценката на лекаря?

Гласът му бе толкова нежен, тъй мило загрижен, че тя почти отстъпи. На нежността бе къде по-трудно да се устои, отколкото на страстта. После погледна лявата си ръка, на която нямаше пръстен, и решителността й се възвърна. Той беше неин любовник, но не съпруг. Тя беше негова държанка, но не и жена.

Вдигна очи, пълни със сълзи, и каза с дрезгав глас:

— Съгласна съм с мнението на лекаря, Брек. Заминавай за Ню Йорк. Джийн и аз ще бъдем добре, докато те няма.

После се разплака. Той я вдигна на ръце и я отнесе до кушетката, където седя дълго, прегърнал я до себе си, и я остави да изплаче насъбралото се напрежение и разочарование.

Макар че той не знаеше това, тя плачеше също и за времето, когато нямаше да има възможност да плаче в ръцете му, и когато Джийн нямаше да я има. Накрая, изтощена и хълцаща като дете, успя да спре.

Той я отнесе в спалнята и я съблече, като нежно я сложи в леглото. Донесе влажна кърпа, с която изми лицето й, и я остави за малко в мъждивата светлина на стаята, за да заключи за през нощта и да се погрижи за мръсните чинии. Когато дойде при нея тази нощ, тя за първи път го посрещна с неприкрита страст, която отговори на неговата.

Това беше нейното сбогом, негласният израз на чувства, които не можеше да назове, не се осмеляваше да изрази с думи, за да запази разума си. Той прошепна, че я желае, наричаше я скъпа и миличка в тъмнината, но нито веднъж любима. В сърцето си тя го назоваваше „любов моя“, но думите не стигнаха до устните й.

Отново се любиха на следващата сутрин с дива страст, каквато Андреа не мислеше, че е способна да изпита. Миналата нощ бе за сбогом. Този път — за да го запомнят.