Ан Райсър
Не можеш да избягаш (2)

Втора глава

Майка й беше както обикновено, кротките й кафяви очи бяха помътнели и хлътнали, сякаш избелели от неспирната болка. Косата й, която преди беше гъста и с наситен кестеняв цвят, сега бе рядка и посивяла. Андреа бе уредила една фризьорка да идва два пъти седмично, за да я поддържа и да й оформя прическата, но когато жизнеността на тялото си отива, умението не може да попречи на косата да разкрие истината. Кожата й бе сбръчкана, не с меките линии на достойната възраст, а като издълбана и на белези, сякаш твърд лист хартия е бил смачкан в ръце и след това поизгладен, оставяйки ъгловати и дълбоки гънки по някога гладката повърхност.

Изпосталялото сгърчено тяло бе скрито от погледа под меката набрана нощница и елек в подходящ цвят, но тънките като вейки ръце, покрити с изпъкнали вени, и безплътните пръсти разкриваха истинското й състояние. Майка й беше на четиридесет и седем. Ръцете й сякаш принадлежаха на някоя старица на двойно повече години.

Сърцето на Андреа плачеше, но тя се усмихна, навеждайки се да целуне повехналата буза на майка си. Порови в чантата си и измъкна някакъв пакет, завит в ярка хартия, вързан с широка кадифена панделка, която имаше нужда от едно дръпване, за да се развърже. Майка й обожаваше докосването на мъхести меки платове и бе в състояние да гали богатата синя панделка, сякаш бе сиамска котка.

Когато отмахна хартията се появи малка муселинена торбичка, ароматизирана с уханието на пролетни цветя, и познатият мирис на лавандула докосна ноздрите й. Джийн Томас вдигна торбичката с треперещи ръце, за да го почувства по-добре и вдъхна напоения със спомени аромат. Останали й бяха малко удоволствия и насладата от приятни ухания бе едно от тях. Старите парфюми, с които беше свикнала, придобиваха възкисел, остър мирис, веднъж попаднали на кожата й, но Андреа се грижеше за това сапуните и лосионите й да ухаят приятно, а нощниците й стояха в близост с топчици от ароматни вещества, докато обгърнеха повехналата й кожа с нежност и вълшебно ухание.

— Ще закарфичим торбичката до възглавницата ти, така че трябва само да си обърнеш главата, за да я помиришеш — увери я Андреа и се зае да изпълни казаното.

Иглата, която използва, за да прикрепи торбичката, представляваше лакирана теменужка в лилаво и златисто, една очарователна малка дрънкулка, която свърши същата работа като обикновената безопасна игла, която някой друг на нейно място вероятно би използвал. Един малък жест, но малките жестове повдигат духа, а когато цялото съществуване на човек е заключено между четири стерилни стени, малките жестове и малките неудобства придобиват колосално значение.

— Благодаря ти, миличка. — Благодарна бе на дъщеря си не само за торбичката. — Ще ми бъде много приятно да си я мириша през нощта.

Сърцето на Андреа се сви. Безсънните черни нощи, през които майка й се мяташе от болка в безмълвна, обречена битка с болестта. Дори все по-силните дози успокоително не бяха в състояние да затворят в клетка ноктестия звяр, вкопчил се в гръбнака й.

— Как върви картината, върху която работиш сега? — попита Джийн.

Когато завършеше картина, Андреа винаги я донасяше да я покаже на майка си и ако тя проявеше желание, уговаряше да й я закачат на стената за няколко дни, така че да може да й се порадва, преди тя да отиде у този, който я бе поръчал или купил. Картините й с маслени бои винаги се продаваха добре, но комерсиалните проекти й отнемаха по-малко време и бяха по-добре платени.

Времето бе субективно понятие, но не и разтегливо и понеже никога не го пестеше от посещенията при майка си, трябваше да краде от часовете, посветени на сериозното изкуство. Вследствие на това се натрупваха поръчки, върху които работеше когато можеше, или когато нетърпеливите й клиенти бяха още по-настоятелни от обикновено.

— Почти е завършена. Сигурно ще съм готова по някое време другата седмица и ще ти я донеса да я видиш. Много съм доволна. Силвия Карингтън я видя в самото начало и веднага плати депозит. Досега бе необичайно търпелива, особено като се има предвид, че смята да я изложи в дневната, и задържа работата на декоратора, докато не я завърша. Обажда ми се само веднъж седмично. Когато работех по онази, която виси в гостната й, ми звънеше по два пъти и седмицата, докато не я заплаших, че ще я изтрия цялата с терпентин. — Андреа се засмя. — Това така я изплаши, че никаква не я чух, преди да й се обадя да дойде да си я прибере. Спомняш си онази картина, нали? Полето от диви цветя с едно-единствено изсъхнало дърво на преден план отляво? Хареса я толкова много, че я оставихме на стената за седмица и половина.

— О, да. Беше една от любимите ми. Почти можеше да се види как цветята се люлеят на вятъра. Ти ми донесе един букет от същите цветя през онази седмица. Помня добре. Държах ги в ръце и си представях, че току-що съм ги набрала от полето. Дори попипах повърхността на това сухо, мъртво дърво… Гладките олющени места и парчетата груба кора. Беше много добра картина, Андреа.

Андреа извърна глава наполовина, гледайки през прозореца. Гласът й остана спокоен, но очите й се навлажниха.

— Радвам се, че ти е доставила удоволствие, мамо. Би ли искала да я видиш отново? Мога да я взема назаем от Силвия за колкото време искаш.

— Да, мисля, че бих искала. — Гласът на Джийн все още бе изпълнен със спомени.

— Ще я донеса утре, мамо — обеща Андреа.

Поговориха за други неща. Андреа прочете на майка си вестника, а след това няколко глави от един нов бестселър. Имаше поставка, на която книгата се слагаше под нужния ъгъл, тъй че Джийн само да отгръща страниците, но тя обожаваше гласа на дъщеря си, дрезгав и напевен, така че Андреа й четеше на глас винаги когато имаше възможност и от която книга Джийн помолеше.

Стъпвайки на пръсти, влезе някаква усмихната сестра, за да й постави вечерната инжекция и да й даде хапчетата. Това беше сигналът за Андреа да си тръгва. Докато лекарствата действаха най-силно, майка й можеше да поспи, възстановявайки донякъде силите си, които болката изцеждаше, но балансът никога не беше в нейна полза. Все същото бавно, неотклонно изтичане. Чашата никога не се пълнеше до същото ниво, а все по-малко. Един ден нямаше да има покачване.

Андреа се наведе да целуне майка си за довиждане, както я бе целунала за поздрав при идването си, но вниманието на майката бе приковано към малката доза забрава, която сестрата държеше в сръчните си ръце. Думите за сбогуване на майка й бяха притеснени, почти резки и Андреа се усмихна тъжно на сестрата, която чакаше, получавайки в отговор съчувствено кимване. Идваха, отиваха си, но болката оставаше. Да бъде отблъсната за малко бе едно благодеяние, което тя не искаше да отлага за майка си или да я лишава от него дори и за секунда.

 

 

Дните преди петък бяха напрегнати. Получи няколко нови поръчки, цветята на масата разцъфнаха в пълното си великолепие, а когато взеха да процъфтяват, листенцата им закапаха. Андреа получи назаем картината, която бе обещала на майка си, в замяна на съгласието си да побърза със завършването на новата картина на Силвия. Пазаруваше, посещаваше майка си и понякога, в самотата на дома си, се питаше докога ще издържи на този ритъм.

В четвъртък реши да си направи подарък с някаква рокля, достойна за премиера на Девън Хармън. Чека за възложената работа, която бе изпратила по пощата в деня на запознанството си с Брек, получи сутринта и с неприсъща за нея екстравагантност реши, че ще бъде някак символично да използва по-голямата част от сумата, за да се облече подобаващо. Избраната от нея рокля наистина погълна солиден дял от парите, но си струваше до последния изцапан с боя грош.

Роклята беше черна, но в никакъв случай тривиална. Взе я със себе си, когато отиде да види майка си, и дори я нахлузи, за да й я демонстрира. Няколко от сестрите влязоха и ахнаха, като не пропуснаха да изкоментират със завист невероятния й късмет да успее да види Девън Хармън. Когато майката гордо обяви, че Андреа ще ходи и на партито на актьорския състав по случай премиерата, възгласите се удвоиха. Умоляваха Андреа да запомни всяка дума и израз на лицето на Девън Хармън, за да може на следващия ден да им разкаже всичко както трябва.

Дойде петък и макар да нямаше основание да каже, че седмицата бе изтекла твърде бавно, посрещна сутринта една ли не с въздишка на облекчение. Честно призна пред себе си, че очаква с нетърпение вечерта. Макар да не бе особено подвластна на мистичното очарование на Девън Хармън, смяташе го за много добър актьор. Сюжетът на пиесата бе интригуващ и в края на краищата премиерата си е премиера!

Прекара една кратка сутрин в работа, довършвайки картината на Силвия. Ако вземеше подходящи предпазни мерки, щеше да може да я занесе на майка си да я види и да й се порадва през почивните дни, преди да я предаде на Силвия в началото на следващата седмица. Един ден, за да изсъхне, и щеше да я закачи без рамка при майка си.

Точно в седем вечерта на вратата отекнаха две резки почуквания. Андреа отвори и отстъпи назад, като му махна с лявата ръка да влезе.

Наистина бе образец на мъжественост! Ръката й на художник не я беше подвела. Строго елегантният вечерен костюм обгръщаше широките му рамене и слабия кръст без нито една гънка. На него не би му отивал смокинг под наем, а и носеше официалните си дрехи с непринуденост, която говореше за дългогодишна привичка.

Влезе в апартамента и тя затвори вратата след него. Обърна се да го погледне и установи, че не е свалил очи от нея. Лицето му бе непроницаемо, втренченият поглед на яркосините му очи я караше да се чувства нервна.

— Д-добър вечер, Брек. — Като не знаеше какво да прави, му подаде срамежливо ръка.

С напълно неочаквано движение той се възползва от протегнатата й ръка, за да я придърпа нежно към себе си и покри изненаданите й устни с нежна като листенцата на цвете целувка, сякаш бяха стари приятели, които не са се виждали от месеци.

Докато тя го гледаше стреснато и мълчеше, той каза със задоволство:

— Знаех си, че съм запомнил правилно…

— Запомнил? Запомнил какво? — попита тихо тя.

— Колко си красива и колко нетърпеливо очаквах да те целуна. Макар че — заключи разсъдливо — това всъщност не беше кой знае каква целувка. Искаш ли да опитаме пак?

Тя бързо се дръпна назад. Брек изведнъж се усмихна и отбеляза:

— Жалко. Заради теб ми беше много трудно да се концентрирам върху нещо друго през последната седмица.

Преди да може да му отговори, той се обърна и заразглежда стаята и тя бе сигурна, че нищо не убягва от орловия му поглед.

— Много е добра. Твоя ли е? — Бе застанал пред една картина, която веднага привличаше погледа на този, който влезе във всекидневната. Фантастичен подводен пейзаж от преливащо се синьо и зелено, примесено с ивици жълто, червено и оранжево, които, докато човек ги гледаше, се сливаха и образуваха приказни коралови форми. Той втренчи внимателно поглед в горния десен ъгъл на картината и тя смълчана се усмихна. Бе видял лицето на морската сирена, нейното собствено, което имаше обезпокоителния навик да се появява само за да изчезне в една умно измислена оптическа илюзия. Лицето продължаваше в собственото й добре оформено тяло, което, на свой ред, преминаваше в изкусителна рибя опашка.

Всъщност това бе една съвсем скромна творба, защото беше невъзможно да задържиш очите си на фокус достатъчно дълго, за да различиш специфичните детайли. Едно мигане и сирената свенливо се разтваряше отново в синьо-зелената безформена мъгла.

Той се разсмя.

— Голяма майтапчийка си! — Изгледа Андреа от горе до долу, като че преценяваше доколко достоверно е било появяването на морската сирена. — Била си твърде скромна.

Андреа се вцепени и очите й заискриха от надигащия се гняв.

— Каза ми, че картините ти е маслени бои са просто добри — продължи той с равен глас, като я остави да се чуди дали нарочно е вложил двояк смисъл в думите си. — Ти си изключително талантлива. Имаш ли достатъчно завършени творби за една малка изложба?

— Опасявам се, че не — каза хладно тя, повече от подозрителна към милата му наивност. — Почти всичките ми платна са по поръчка, а тези, които не са, се продават твърде бързо, за да събера достатъчно материал за цяла изложба. Единствените, които имам под ръка, са няколко лично мои, които са за собствено удоволствие и не се продават. Наистина имам една току-що завършена, но тя също е продадена. Трябва да я предам другата седмица, но сега можеш да я видиш, ако желаеш.

Заведе го в ателието и включи осветлението. Беше използвала специална техника, с която бе постигнато неуловимото присъствие на сирената. Над горската поляна сякаш подухваше лек ветрец. Не се виждаше жива душа, но човек усещаше, че само преди секунди откритото пространство е кипяло от движение. Наблюдателят като натрапник бе обърнал в бягство обитателите на поляната, но дори в този момент скрити очи гледаха из подвижните сенки, очаквайки чуждото присъствие да изчезне, за да може животът да потече постарому. Ухото се напрягаше да чуе шумоленето на листата, които очите възприемаха като току-що потрепнали.

Той се премести да погледне картината под няколко различни ъгъла, поклати глава и отново пристъпи към нея.

— Удивително! Повърхността на кората и листата на дърветата, променящите се светлини и сенки… придават усещането за мирис и звук и просто се пренасяме там. — Погледна я сериозно. — И ти си губиш времето с комерсиално изкуство, когато си способна на това? — Махна красноречиво с ръка към картината.

— Това — на свой ред посочи тя — не е направено за един ден, нито дори за седмица. Може би някой ден… Но засега трябва да мисля за прехраната си, а имам и други задължения. — Нито едно от които не те засяга, намекваше тонът й.

— Май е по-добре да те нахраня — усмихна й се, — очевидно си гладна.

„А ти очевидно си цар на намеците, помисли си доста кисело тя, намекваш, че настроението ми и може би маниерите ми страдат, когато съм гладна. Е, добре, господин Карсън, аз съм нелюбезна, а ти си вреш носа, където не ти е работата“. При тази мисъл уверено изгаси осветлението в ателието, като излязоха от стаята.

Взе наметката и чантичката си и изгаси всички лампи освен малката до кушетката. Слабата светлина превръщаше морската сцена в тъмна мистерия, засилвайки илюзията за неспокойни вълни, и Брек поклати глава с възхитено удивление.

— Проклет да съм, ако разбирам как си постигнала този ефект. Ако докосна картината, очаквам да намокря пръстите си.

Тя застана до вратата с ключа за резето в ръце.

— В спалнята ми има една малка картина, на която ято риби се появяват и после изчезват. Онази ми отне всичко на всичко два месеца. Беше първата, с която постигнах ефекта, към който се стремях. — Лицето й се помрачи. — Бях на седемнадесет, когато я завърших.

Заключи вратата зад тях и пусна ключа в чантата си. Несъзнателно се насочи към стълбището, но се спря.

— Извинявай. Обикновено се качвам и слизам пеша по стълбите. Това е едничкото ми редовно упражнение, но не и когато — засмя се — съм така издокарана.

Докато пътуваха в колата на път за заведението, където бе решил да я води на вечеря — не й беше казал кое е, а и тя не го беше попитала — той отново поде темата за новозавършената й картина. Искаше да знае кому я бе продала и тя му каза, като обясни, че Силвия притежава и друга от нейните картини. Чудеше се защо ли се интересува и го попита.

— Защото искам да я купя от нея — призна директно.

— О! — реагира тя някак безизразно.

Предполагаше, че трябва да се чувства поласкана, задето той харесва творбите й толкова много, но това й напомни за безмилостната решителност, която тъй ясно си бе проличала на скицирания му портрет. Стана й неловко. Творбите й бяха част от нея, продукт на мислите и уменията й, а не беше сигурна, че желае той да притежава някаква част от нея, дори и картина.

— Не мисля, че ще бъдеш в състояние да убедиш Силвия да я продаде — отбеляза тя. — Чакала е няколко месеца тъкмо тази картина и възнамерява да преобзаведе дневната си специално за нея.

Той просто се поусмихна и заговори за други неща. Тя покорно последва примера му и двамата си говориха приятелски и словоохотливо по време на отличната вечеря чак до вдигането на завесата за първо действие.

Андреа откри, че Брек притежава сух, остър като бръснач хумор, когато си даваше труда да го прояви, и ентусиазиран, вълнуващ ум. Те спореха, съгласяваха се и отново спореха по широк кръг от теми и макар да не можеше да се мери с него по дълбочина на познания във всички области, тя се прояви добре.

Не го отегчаваше и неведнъж дълбокият му звучен смях отекваше, когато тя проявеше остроумие. По средата на вечерята осъзна, че той ловко бе успял да я предразположи. Неговият чар бе разсеял първоначалната й предпазливост. Тя истински се забавляваше, повече от всякога, а причината не беше само превъзходната вечеря и очакването на първокласната пиеса. Беше в самия мъж.

Като си тръгнаха от ресторанта, тя не се възпротиви, когато той мушна ръката й в своята и я покри покровителствено с голямата си длан. Тръгнаха към театъра, който беше само на една пресечка разстояние.

Времето бе разчетено прекрасно. Билетите ги чакаха, настаниха ги на чудесни места без суетене. Имаше време да се настанят удобно, да прочетат бегло програмата, а после, сякаш по тяхна команда, светлините бавно угаснаха, завесата се вдигна и пиесата започна.

Андреа се усмихваше. Смееше се и след това плачеше. С усилие се откъсна от света на актьорите, когато дойде време за почивката. Като че Брек разбра и давайки й време да се върне към реалността, безмълвно я заведе във фоайето, скри я от погледите зад някакво раздърпано, безименно растение в саксия и я остави. Едва ли бе изчезнал и за минута, преди да се появи отново, хванал стабилно в ръце две преливащи чаши с шампанско. Тя прие с готовност едната и отпи, като повдигна закачливо вежди, учудена от истински добрия вкус на шампанското.

Той се усмихна досущ като момче.

— Лични запаси — каза със смях. — Девън уреди да оставят бутилка за мен в офиса на театралния директор.

— Много по-добре, отколкото да се редиш на опашка — промърмори тя. — Ти да не си, как се казва — ангел?

— Не и за тази пиеса — отрече той, — но съм подкрепял някои от пиесите му преди време. Надява се за в бъдеще отново да го правя. — Лек цинизъм се прокрадна в гласа му и той отпи от шампанското, сякаш внезапно му се стори възкисело.

— Може би си пропуснал една добра инвестиция — каза небрежно и насочи разговора към пиесата. Нейната тактика на развличане се оказа успешна и пресушиха по още една чаша шампанско. Върнаха се на местата си, където той хвана ръката й и отказа да я пусне до края на представлението.

След като свършиха поклоните на актьорите, изчакаха спокойно на местата си да оредее тълпата по редовете. Тя се обърна към него с усмивка:

— Брек, наистина съм като изцедена! Истински катарзис, насладих се на всеки миг. Благодаря ти, че ми услужи с носната си кърпа. Една салфетка за еднократна употреба може да е практична и хигиенична, но в носна кърпа се плаче много по-добре. Знаеш ли — добави замислено, — един добър плач под артистична стимулация наистина действа забележително ободряващо.

— Много добре — отговори той. — Тогава не следва да те предупреждавам да се стегнеш. Тържествата по случай премиери са неизменно шумни и изтощителни. Напрежението го няма и всеки гледа добре да се позабавлява, преди да се впусне в еднообразието на ежедневието. Тържествата на Девън — заключи сухо — имат тенденцията да бъдат дори по-необуздани от повечето други.

— Не звучиш така, сякаш си влюбен в актьорските партита.

— Като цяло не си падам социално животно — обясни й внимателно. — Големите групи от пияници ме дразнят и предпочитам да се забавлявам по-интимно. — Дари я с една хитра усмивка и се изсмя на неволно шокираното й изражение.

Тя възвърна спокойствието си и каза, като се постара да прозвучи силна:

— Тогава защо ще ходим на това парти?

— Защото мислех, че на теб може да ти е приятно — отвърна простичко той. Тя веднага се почувства разоръжена, цялата й надигаща се предпазливост бе пометена от искреността на думите му. — Мислех, че би желала да се запознаеш с Девън и с някои от другите актьори, а вярвам, че и сценографът също ще присъства. Появява се за премиерите, но отказва да се покланя публично. Но както решиш. Ако предпочиташ, можем да отидем да потанцуваме…

— О, не! — прекъсна го бързо Андреа. — Наистина бих искала да отида на тържеството. От доста време се възхищавам на Девън Хармън като актьор.

Той беше много проницателен.

— Но не и като мъж? — попита я замислено.

— Е… — Тя се поколеба, но независимо дали Девън му беше приятел или не, можеше да отговори само искрено: — Не, не му се възхищавам като мъж. Нямам особено високо мнение за мъже, които доказват своята сила и мъжественост с броя на жените, които отвеждат в леглото си. Това би трябвало да бъде особено взаимоотношение между мъжа и жената, не състезание за по-голямо число. Освен ако репутацията му не е пълна измислица, той има повече резки на стълба до леглото си, отколкото барон фон Рихтхофен — свалени самолети.

Брек я изненада.

— Добре! — каза с очевидно задоволство. — Ако не го харесваш като мъж, няма да стане нужда да го предупреждавам да стои надалече от теб. Девън наистина има трайна слабост към красиви жени, а не искам да създавам работа на гримьора му, който ще трябва да прикрива насинените му очи за сцената.

Тя помисли, че сигурно се шегува. А той не се шегуваше. Трябваше й само един поглед към твърдата издадена брадичка, за да разбере, че бе напълно сериозен. Което си беше негово, си беше негово и не го делеше с никого.

Тълпата оредя и той я поведе зад кулисите. Доста хора поздравиха Брек сърдечно и той им отвърна свойски, поздравявайки ги за нивото на пиесата. На Андреа всичко това се струваше очарователно и докато си бъбреха с изпълнителя на втората главна мъжка роля и чакаха Девън да се преоблече, тя разсъждаваше върху интересния процес на превъплъщение, който всички актьори изживяваха — от възвишените сценични образи до нормалните човешки същества, каквито бяха.

Брек я запозна с Девън, както си му бе редът, преди всички да отидат в хотела, където щеше да се проведе тържеството. Той й се стори доста красив, направо магнетичен физически, но не се нуждаеше от ръката си на художник, за да разголи характера му. Очите му бяха тъмни и страстни, но около устата се четеше някаква слабост. Чарът му бе твърде добре отработен и като мъж я остави равнодушна.

Брек сигурно бе успял да долови нейната мислена оценка за Девън, понеже след като бе очаквал запознанството им с присвити очи, внезапно се бе отпуснал и приятелски гледаше нехайно бъбрещата двойка. Андреа беше повече от способна да държи Девън на мястото му, както Брек го разбираше, и той бе доволен да я остави да се справя с това. Обаче, когато всички взеха да се разпръсват, преди да се срещнат отново на самото парти, той пак взе ръката й в своята с небрежен жест на собственик.

Девън наблюдаваше тази малка интерлюдия, от която му стана забавно, но очите му бяха малко тъжни. Брек си бе намерил истинска красавица и щеше да бъде интересно, ако се бе опитал да проникне под тази интригуваща резервираност, която тя носеше като пелерина. Апетитно мезе; завиждаше на Брек за първата хапка. Сви рамене. Сегашната му дама не бе нищо специално, най-обикновена лъжица за всяка уста.

Брек беше прав, макар че се бе изразил твърде меко, призна Андреа на себе си. Партитата на Девън, ако това можеше да бъде показателно за останалите, бяха много по-така от другите. Компанията се състоеше от множество необуздано жестикулиращи, говорещи високо хора, решени да изконсумират огромно количество алкохол и почти нищо друго. Шумът бе направо оглушителен, завесата от цигарен дим ставаше все по-плътна, а топлината от човешките тела едва не я задушаваше. Стори й се достатъчно.

Брек я бе наблюдавал неотлъчно и веднага щом стигна до това заключение, се наведе над нея и каза тихо:

— Насити ли се?

Тя го дари с благодарна усмивка.

— Да — отговори учтиво като добре възпитано дете. — Стана доста горещо и шумно, пали?

— Да — съгласи се просто той. — Ще отидем на някое по-тихо място.

Не беше от това, което каза, или пък от начина, по който го каза, но внезапно Андреа го видя отново като викинг, готов да метне на рамо трофея си. Може би се дължеше на начина, по който бе отблъснал мъжете, които се бяха опитали да флиртуват с нея, а те не бяха малко.

Тя беше като рядка птица сред тази преситена, уморена от света група и привличаше мъжките погледи като магнит. Спокойната й сдържаност, примесена с тъй явно детинско наслаждение, бе неустоима и немалко самозвани кавалери бяха опитали късмета си. В началото Брек весело оставяше Андреа да ги обезкуражава внимателно, без обиди, но когато празненството стана по-шумно, а домогванията — по-настоятелни, той се намеси отново, обвивайки кръста й с ръка.

„Никой мъж, който има и зрънце чувство за самосъхранение, не се опитва да отнеме сочен кокал от Цербер“, помисли си развеселено Андреа, когато опитите за сближаване внезапно спряха.

Имаше няколко случая на проявен интерес и към Брек от страна на женската част от присъстващите, но той бързо и на моменти доста грубо даваше да се разбере, че интересът му е насочен само към жената до него. Дори изпълнителката на главната роля, която доста явно желаеше да се хареса на всички, бе отрязана. Опита се да се хвърли на врата му, когато пристигна на партито с Девън, но Брек я спря решително, като я хвана за горната част на ръцете, задържайки я неподвижна на метър от себе си.

От отровния поглед, с който стрелна Андреа, стана ясно, че няма скоро да забрави унижението, на което Андреа бе станала свидетелка, и на няколко пъти по време на вечерта младата жена улавяше изпълнените й със злоба погледи. Брек засече един от тях и лицето му се превърна в непроницаема маска.

Този инцидент въобще не разтревожи Андреа. Навярно никога нямаше да я срещне отново на някое светско парти, а грубоватите й аванси към Брек не бяха я засегнали ни най-малко. Тя се радваше на компанията му; никога не е приятно, когато кавалерът ти отделя специално внимание към друга жена, но към него тя не изпитваше собственическо чувство.

Андреа беше доста подозрителна към създаването на близки контакти с мъже. Наследството от недоверие, оставено от поведението на баща й, я караше да бъде предпазлива, а за нея там, където нямаше доверие, не би могло да съществува взаимоотношение, по-дълбоко от обикновеното приятелство, или поне така си казваше. Истината всъщност бе, че никой мъж досега не бе успял да покори чувствата й. По времето, когато другите момичета изпитваха назряващите си способности да очароват, тя си вадеше хляба и седеше до агонизиращата си майка.

През първите две години след случилото се с майка й не беше излизала с никого. Твърде наранена от болката и вината, твърде уморена от трескавата си работна програма, пестеше малкото си свободното време като скъперник, използвайки го, за да възстанови емоционалното си равновесие. В продължение на много време избягваше мъжете, като ги очерняше със спомена за случилото се с баща й, докато най-накрая здравият разум и уравновесеността на чувствата й взеха връх и тя отново започна да се среща с мъже. С крива, умозрителна усмивка си каза, че те също са хора, някои от тях добри, други лоши, и трябва да бъдат преценявани индивидуално, според собствените им заслуги, не през призмата на омразата към баща й. Емоционалната й зрелост скоро щеше да достигне физическата. Тя бе узряла… И много уязвима.

Девън запротестира, когато ги видя да си тръгват от тържеството по-рано, но един спокоен поглед от сините очи на Брек спря думите в гърлото му. Не успя да избълва дори някой тънък подигравателен намек. Брек бе способен да натиква неразумните слова обратно в гърлата на нещастниците, които ги произнасяха, а подчертано собственическият му вид бе достатъчно предупреждение, че дамата е негова.

От тези игрички напълно й се завъртя главата. Цигареният дим и шумът й причиняваха главоболие, което свежият въздух щеше да излекува, но докато то продължаваше, улавянето на подобни нюанси бе извън възможностите й. Оцени навременната реакция на Брек към неизказаното й желание да си тръгнат, но не предвиди усложненията. След като той бе изяснил, че тържеството е за нейно удоволствие беше логично да си тръгнат веднага щом престане да й е забавно. Една по-опитна жена би забелязала това, на което Андреа не обърна внимание — проницателността, с която той отгатна мига, в който тя престана да се забавлява.

Разходката до колата проясни главата й. Поемаше дълбоко свежия въздух и изведнъж я обхвана чувство на радост от живота, което надви сдържаността й. Подскочи импулсивно като агънце, което припка по пролетна морава.

Докато Брек я гледаше с почти бащинска благосклонност, тя свойски пъхна ръка в неговата и каза по детски, с безобидна искреност:

— Толкова много ти благодаря, Брек! Вечерята беше много вкусна, пиесата — отлична, партито — истинско преживяване. Забавлявах се чудесно. — Усмихна му се кокетно и продължи с престорено натъжен глас: — И като си помисля, че малко оставаше да не дойда…

— И защо за малко да не дойдеш? — попита я ласкаво, наслаждавайки се на играта на уличните светлини по съвършената й фигура.

— Защото обичам да ме канят, не да ми заповядват, дори и с такива прекрасни посланици — отговори тя, за момент сериозна.

— Да, но аз каня само когато съм сигурен, че ще получа отговора, който искам да чуя. Когато не съм сигурен в благоприятния отговор, казвам, а не моля. Спестява време.

— И когато казваш, хората го правят? — Гласът й все още бе шеговит, в очакване да се засмее над абсурда един човек винаги да се налага.

— Да, правят го, малка моя.

Тя сбърчи носле, като отказваше да го приеме сериозно.

— Да залижа ли перчема си, милорд, и смирено да направя реверанс?

При тези думи той се разсмя.

— Ти правиш реверанс, мъжете зализват перчем. А аз те отнасям на бойния си кон, за да изпълня господарското си право. Това е съдбата на всички красиви девици, които привличат погледа на господаря на имението.

— Ти не си господар на никакво имение! Ти си викинг — избъбра тя.

— Това няма да те спаси. Същата съдба, различни обстоятелства. Нали не страдаш от морска болест?

— Ужасно!

— Невъзможно. Нито една русалка не е боледувала някога от морска болест. Не можеш да избегнеш участта си, моя малка морска сирена.

Андреа са зарадва, че стигнаха до колата. Брек й помогна да се качи и я изчака да закопчее колана си. После затвори и заключи вратата й и заобиколи от другата страна. Тя се протегна и отключи вратата му, преди той да пъхне ключа. Като се намести на седалката до нея, тя почувства как гърлото й внезапно се сви. Той бе толкова голям, тъй мъжествен. За първи път през живота си така рязко осъзнаваше мъжа, съпоставен със самата нея, жената.

Може би беше заради разговора, тъй лек и сърдечен. Макар че го бе оприличила на викинг, изведнъж нямаше проблем да си го представи като рус потомък на саксонците и нормандците, който изживява удоволствието си с някоя млада крепостна селянка, привлякла погледа му, докато е обикалял на кон из владенията си. Властен нормандски нос и гладка брадичка, синеок и русокос, с цвета на саксонците и цялата жизненост на един хибрид.

Почувства се необяснимо поруменяла и разгорещена; по вените й се разля топлина. Може би беше от виното, което изпи на вечеря и на тържеството. С вечерята бе изпила само две чаши, а на партито — още една, като държеше питието само за вид, но отпиваше от него от време на време, без да съзнава.

— Към къщи ли? — Въпросът му разби мислите й на милиони трески.

Отвори уста, но шеговитото: „Към къщи, Джеймс“ остана неизречено. Изведнъж между тях се създаде високоволтово напрежение. Към къщи и… после какво? Целомъдрена целувка за лека нощ на вратата? Веднага се почувства тъй нелепо нервна, като ученичка на първата си среща. Ще го направи ли или не? А ако го направи, какво ще правя?

Той вероятно възприе мълчанието й като знак на съгласие или в мрачината на колата му се стори, че тя кимна в знак на съгласие. Запали колата и скоро се приближиха до познати улици.

Паркира колата и без да бърза, заобиколи и застана от нейната страна, като изчака тя да отключи вратата. Тя го стори и той й помогна да стане от ниската седалка, а топлината на ръката му, която я хвана под лакътя, остави парещ отпечатък върху кожата й през ръкава на дрехата.

Той плъзна ръка и я хвана през талията. Качиха се заедно в асансьора. Докато стигнат до шестия стаж, гърлото на Андреа пресъхна и тя нервно облиза устните си — веднъж, после втори път.

Какво, за бога, й ставаше? Какво толкова, ако Брек я целунеше за лека нощ? Миналата седмица Джони я бе целунал за довиждане и щеше пак да го направи, когато излезеше с него. „Но Джони е момче, прошепна съзнанието й. Брек е мъж и…“. Стигнаха до входната врата.

— Искаш ли… искаш ли малко кафе? — заекна тя. „Глупачка!“ — изкрещя в себе си.

Брек погледна надолу към лицето й. Очите й бяха огромни и несигурни, а долната й устна леко трепереше.

— Не мисля, че е уместно — отвърна сухо.

Очите й се разшириха още повече, ако това бе възможно. В меките тъмносиви очи се преплитаха разочарование и облекчение.

— Аз… аз… — започна тя.

— Малкото ми глупаче — каза той с нежен укор. — Ако дойда с теб, няма да си тръгна тази вечер, а ти не си готова за това… все още.

Андреа се задъха, сякаш някой току-що й бе изкарал въздуха с удар в слънчевия сплит. Шок, необяснимо вълнение, облекчение, съжаление… В душата й беше водовъртеж от противоположни чувства и желания и когато Брек я дръпна в обятията си, сякаш не можеше да устои на изкушението, тя отпусна тяло към неговото, доверявайки се на силните му ръце, защото краката и внезапно омекнаха.

Никога не бе влизала в допир с тялото на мъж по този начин. Беше като да се облегнеш на скала — твърда, неподдаваща, но горяща с топлина, която загатваше за нажежената й до червено същност. Меката й топла плът го обви като елемент от картинна мозайка, който прилепва към друг.

Нямаше нужда да повдига лицето й. То се вдигна към неговото, както слънчогледът изправя главичка, за да проследи всекидневното препускане на бога Аполон в небето. Устните й бяха притворени, но се разделиха от неговото докосване, откривайки вратата към наслади и тръпнещо проучване.

Ръцете й се плъзнаха по неговите рамене и обвиха врата му. Дланите му я притиснаха възбудено. Едва осъзна интимността на контакта, защото вниманието й бе насочено към атаката на устните му. Тя знаеше, че е неопитна, но той й показа дълбочината на пропуските й.

Не можа да се въздържи. Отвърна му с първична страст, която щеше да й коства съня през тази нощ. Ако той я бе пожелал, тя щеше да се подчини. Дори по-късно, когато се самобичуваше и се наричаше идиотка, не можеше да го обвини, че се е възползвал от това, което бе готова да му даде. Самозаблудата не беше сред нейните слабости и не можеше да търси оправдание по този начин. Беше съвсем съзнателен участник, действащ по своя воля, и ако той не бе й дал време, така че да я обхване паника, тя щеше да се съгласи… Не, да настоява… за финалния, пълен погром над сетивата й.

Докато лежеше в леглото си по-късно вечерта, се смрази и разтрепери при тази мисъл. Преди беше самодоволна от яката броня на бащиния си пример, която я правеше неуязвима към всепоглъщащи страсти. Никой мъж нямаше да я направи своя робиня, така както майка й бе поробена, пленница на своето желание. Страстите на Андреа щяха да бъдат обуздани навреме в руслото на женитбата за някого, на когото можеше да има доверие. Колко горчиво бе прозрението, че и тя е човек в крайна сметка!

Брек освободи устата й, но по гърба й полазиха тръпки. В нейното замаяно положение й бе необходимо време, за да може думите, произнесени, когато устните му докоснаха ухото й, да достигнат до съзнанието й.

— Може би греша — промърмори. — Наистина ли да вляза с теб?

Страстта й угасна като електрическа крушка. Ако не беше проговорил, ако просто я бе взел на ръце и отнесъл в полуосветения апартамент, ако бе продължил да я гали с разтърсваща, блокираща ума й вещина, може би нямаше да лежи в това легло, трепереща и, слава богу, сама.

При нейното задъхано „не!“ бе спрял, вдигнал устни от шията й за момент, и после бе продължил да я целува обратно по същата пътечка, която бяха оставили милувките му преди малко. Опита се отново да улови устните й и да поправи това, което прошепнатите думи бяха развалили, скъсвайки нишката на чувственото очарование, в което я оплиташе.

За да попречи на очевидния му опит да я целуне пак, тя зарови лице в рамото му и отърка о него челото си в знак на несъгласие. Той бе твърде разумен да повдигне насила главата й. Нишките на магията са толкова нежни, че и най-малкото недоразумение може да ги скъса безвъзвратно, ако се опиташ да оправиш стореното с твърде тежка ръка.

Ръцете му се спуснаха по гърба й, нежни и успокояващи, подканящи, но не изискващи. Когато се поотпусна, той лекичко я отстрани от себе си и повдигна брадичката й, за да се срещнат очите им. Не успя да избегне леката тъга, която пролича в извивката на неговата усмивка, но опитът беше похвален при все това.

— Кафето ще ме държи буден цяла нощ, а рано сутринта имам важна среща. Ще вечеряш ли с мен утре вечер?

Инстинктът й подсказваше да отговори бързо и категорично с „Не!“, но вместо това прозвуча едно дрезгаво „Да“. Той беше попитал, а не заповядал, но резултатът беше същият. Не й бе дал шанс да се измъкне.

С жест бе поискал ключа и бе отключил вратата. Върна й го и като я хвана нежно за раменете, целуна челото й, завъртя я и я поведе към дневната. Гласът му прозвуча тихо над рамото й, но тя разбра, че не бе влязъл след нея.

— Ще те взема утре вечер в седем. Сега заключи вратата след мен. — Вратата тракна и се затвори след него, но той не се отдръпна веднага. Като чу, че тя не възнамерява да му се подчини, почука леко по вратата и повтори: — Заключи я, Андреа.

Тя бързо последва думите му и той се отдалечи: стъпките му отекнаха в коридора. Андреа избяга в спалнята си, преди асансьорът да започне да се спуска.

Сега лежеше в леглото, с очи, приковани в скицата, опитвайки се да изтръгне отговорите на въпросите, които трябваше да зададе на живия първообраз. Остави я, взе скицника си и нарисува още една. Може би сега щеше да проникне по-дълбоко в тайните на сложната му същност.

Завърши втората рисунка. Вдигна двете за сравнение. Със сигурност имаше различия. На втората скица в очите му проблясваше повече хумор, но за нейно учудване в линиите на лицето му се четеше още по-безмилостна решимост. Този мъж гледаше открито това, което желаеше, и бе готов да си го получи. У него се четеше търпение — качество, което бе пропуснала да забележи досега, но когато то се изчерпеше, а желанието все още не бе осъществено, той щеше да си вземе своето. В сравнение с предишната рисунка се виждаше по-голяма доза примитивна чувственост, но вероятно бе така, понеже тя току-що я бе изпитала. Винаги присъстваше, макар и непроявена.

Това пак бе портретът на викинг, който не признаваше обвързаността — освен плътската, готов да тръгне да се скита, след като утоли страстта си. Казано на съвременен език — мъж за любовни афери, не за стабилна връзка.

Каква ирония! Какво тъжно съвпадение… тя и майка й. Нищо ли не бе научила от този урок, та да падне тъй лесно в ръцете на човек, който ще взима и ще взима, без да й даде нищо друго освен страст?

Когато тялото копнее, а съзнанието му отказва, получилият се конфликт може да бъде жесток и продължителен. Тялото на Андреа, отскоро събудено за страстта, не беше склонно да се върне току-така към невинността. Невъзможно бе да се изплюе хапката от плода на Дървото на познанието… Вкусът примамливо остава на езика. Но най-накрая опитът — този на майка й — наклони везните. Умът й овладя разбунтувалото се тяло. Щеше да излезе на вечеря с Брек утре вечер, но за последно. С болка съзнаваше уязвимостта си що се отнася до него, а и не беше твърде горда, за да потърси спасение в бягството. Нито обвинението в липса на смелост, нито сладките увещания можеха да я трогнат. Трите години на самодисциплина, прекарани в наблюдение на това каква болка може да причини неверният съпруг, си бяха свършили работата. По този въпрос тялото й щеше да се подчини на разума!

На следващата сутрин животът й тръгна постарому. Ако лицето й бе леко отнесено, а в очите й се четеше повече хладна вялост, това можеше да бъде отдадено на празнуването до късно през нощта. Разумът й бе спечелил, но тялото нямаше намерение да се предаде в безкръвна битка. Бе спала лошо и се бе събуждала на няколко пъти, омотана в чаршафите, стиснала възглавница в смъртоносна прегръдка.

Провери картината и установи, че е достатъчно изсъхнала, за да я пренесе, ако внимава. Огледа я критично и дори собственото й взискателно око не откри някакво несъвършенство. Андреа бе постигнала точния ефект, към който се бе стремила, а тъкмо сега това постижение й се струваше безсмислено — заради силния копнеж по устните на един мъж и по силните му ръце. Мъж, който не биваше, нямаше да притежава.

Този следобед взе картината със себе си и щастието в очите на майка й бе достатъчна награда.

— Тази е най-добрата, която някога си правила, Андреа, скъпа — каза тихо гласът на Джийн. — Мога да почувствам мириса на пръстта и да чуя как листата шумолят от вятъра. Когато я гледам, за малко съм свободна от затвора на стаята и на това тяло. Спомняш ли си дългите разходки, които си правехме, когато беше малка, и затревеното хълмче, на което винаги спирахме да изядем обяда си? Когато свършехме, ти се търкаляше по тревата, отново и отново.

Андреа се засмя леко, нарочно изпадайки в настроението на унесена сантименталност. Майка й сякаш все повече потъваше в този по-щастлив, свободен от болка свят, спасявайки се от настоящото си монотонно съществуване.

— Спомням си — добави тиха — А ти спомняш ли си онзи път, когато реши да се търкулнеш и ти по хълма? Онези две начални учителки, които провеждаха на открито час по биология и те хванаха с такова неодобрително и кисело изражение… Обзалагам се, че просто са ти завиждали, защото бяха пълни с твърде много задръжки, за да опитат, на свой ред.

Лицето на Джийн изведнъж стана сериозно. Погледна дъщеря си, която седеше до високото болнично легло. Протегна безплътната си ръка и Андреа я пое топло с дългите си и одухотворени пръсти. Ръката на Джийн бе съсухрена и стара, не можеше да хване здраво нищо повече, дори и собствения си живот, който безмилостно се изплъзваше през омаломощените й пръсти.

— Андреа, скъпа дъще… Най-доброто нещо, което дойде в живота ми, се случи, когато пренебрегнах една условност, на която светът държи. Никога не съм съжалявала за това, което направих. Искам да го знаеш. — Спря, сякаш да събере думи и сили. — Знам, че ти беше много тежко, съкровището ми. Баща ти… — Лицето на Андреа замръзна като маска, но майка й продължи, доста отчаяно: — Баща ти не е човек, когото можеш лесно да обичаш. Знам слабостите му… но навикът на любовта е силен, а аз съм го обичала от времето, когато беше само съседското момче. Може би ако бях постъпила по-различно в началото, животът на всички ни щеше да протече в по-добра насока, но докато ти се появиш на бял свят, ние бяхме впримчени в отредените си роли. Знаеш ли, ти беше моето малко чудо. Обичах те още от мига, в който притиснах мъничкото ти топло телце до сърцето си и ти отми от душата ми цялата горчилка, която се събираше и ме разяждаше. Простих му за много неща, когато ми даде теб.

— О, майко, моля те, недей! — задавено каза Андреа, заровила лице на леглото й. — Не мога да понеса това, което ти е сторил. Не мога да го обичам даже и заради теб.

Джийн погали дъщеря си по наведената глава.

— Знам, мила. — Гласът й прозвуча тъжно. — Със собствените си самонадеяни действия той пропиля най-ценния дар, който ни предлага животът — безграничната обич на едно дете. Ако можеше да го познаваш, когато беше дете… Ти много приличаше на него — умна, жадна за живот… Той не се е задоволявал винаги с посредственото. — Отдъхна си за момент и продължи: — Обичала съм го толкова дълго… Чуй ме, Андреа. Той не ме наранява вече. Аз… аз сега го съжалявам. Платих за грешките си и се поучих от тях, но той все още е ненаситното хлапе, което гони удоволствието и го гледа как се стопява, нищожно и неудовлетворяващо, и изтича през пръстите му. Ако си неспособна да го обичаш, поне не го мрази повече, за твое добро е. Вместо това изпитвай към него съжаление. Да го мразиш само ще те нарани. Ще изкриви душевността ти. Омразата разяжда като рака и изкривява този, който я таи в сърцето си. Не можеш да изпиташ щастие, ако си изпълнена с омраза. Учи се от грешките на нас двамата с баща ти, мила. Не позволявай нашият лош пример да те направи неспособна да обичаш, да вярваш някому. Може да останеш наранена… Животът е болезнен… Но също така ще откриеш и щастие. Искам това за теб, Андреа. Искам го много силно.

Андреа тихо хлипаше. Вече не беше малкото дете, което да поднесе проблемите си на майка си и тя да оправи всичко. Сега проблемите й бяха големи и нямаше никой, на когото да ги остави. Някъде някак си трябваше да намери вътрешна сила да ги понесе сама и да оправдае вярата на тази жена в нея. Дълго мълчаха: жената, която се приближаваше към заника на живота си, и младото момиче, което тепърва започваше своя.

Най-накрая Андреа успя да вдигне глава. Джийн се бе загледала спокойно към картината, която Андреа бе донесла и бе окачила, за момент освободена от напрежението и болката. Тя извърна глава и се усмихна мило, при което се съживи частица от някогашната й хубост.

— А сега, миличка, разкажи ми за вчерашната си вечер. Как беше пиесата? А Девън Хармън наистина ли е толкова красив, колкото изглежда във филмите си? Харесваш ли тоя Брек Карсън и…

— Стой! Спри! Почакай и задръж! — Андреа избухна в смях при внезапния порой от въпроси. — Вече забравих кой беше първият въпрос. Един по един, моля, ако наистина искаш да ти отговоря.

При тези думи Андреа се опита да опише пиесата и тържеството с подробности; това, което различните хора, с които се бе запознала, бяха казали или направили (не всичко, разбира се) и някои от впечатленията си за известните и по-малко известните личности от срещата си на живо с тях. Разказваше убедено за всекиго и за всичко друго, но не и за Брек.

Би трябвало да се досети, че на прозорливата майка не й минават такива явни опити за измъкване. Тихият въпрос: „Ами Брек Карсън, скъпа? Харесваш ли го?“ — пресече красноречието й на две посред изблика му.

На Андреа й се наложи да мисли по-бързо, отколкото когато й да било досега. Това трябваше да се изпипа. Тя позволи на една усмивчица да сбърчи ъгълчетата на очите й.

— Ами малко е трудно да се каже. Брек е твърде динамичен човек, за да кажеш, че просто го харесваш. Насладих се на вечерта и той бе много внимателен кавалер, но мисля, че ако прекалявам с него, ще ми дойде… ъ-ъ-ъ… твърде много. Доста е изтощителен — продължи внимателно тя. — Наистина ще вечерям с него довечера, но после той отлита за някаква важна среща и предполагам, че няма да го виждам особено много след това.

„Точно така — нито една лъжа в цялата история. Майка й усещаше лъжите като с радар. Обяснимо, като се имаше предвид колко много лъжи бе слушала от съпруга си“, помисли си цинично Андреа.

Останалата част от посещението премина гладко. Андреа си тръгна малко по-рано от обикновено, защото майка й беше много изморена, а и тя знаеше, че добре може да оползотвори времето си, приготвяйки се за вечерта. Не бе изпълнена с очакване, само със страх. Ако можеше, би предпочела да проспи всичко и да се събуди на сутринта, когато щеше да е останало зад гърба й като кошмар, който постепенно избледнява с идването на зората и пълното събуждане. Брек нямаше да бъде лесен за забравяне, но колкото по-скоро, се заемеше с това, толкова по-добре за нея.