Кон Игълдън
Боговете на войната (9)

Глава 7

Липса на обичайната суматоха от търговски и легионерски галери беше странна за такова ключово южно пристанище като Брундизий. Когато изкачи последния хълм с изтощените кохорти, Брут се разочарова, че не видя на кея нищо по-голямо от лодки за ловене на омари. Опита се да си спомни дали познава квестора на пристанището, после сви рамене. Който и малък контингент от римски войници да бе разположен тук, нямаше да може да им попречи. Освен самия Рим, нищо на юг не можеше да им създаде неприятности.

Кохортите го последваха надолу към пристанището, без да обръщат внимание на погледите и сочещите пръсти на местните жители. За повечето бойци това беше странно чувство, но Брут беше свикнал с враждебните територии и без да се замисля, се върна към навиците си от Галия. Доскоро гледката на войници би донесла мир и ред, но при надвисналата гражданска война всички естествено бяха изплашени. Не беше приятно да гледат лицата на хората, които отстъпваха при вида на двете кохорти. Въпреки опита си Брут не можеше да пренебрегне ясно доловимото неудобство и усети, че става все по-раздразнителен, докато водеше колоната към пристанището.

Писарят на квестора беше прав и спореше с двама широкоплещести мъже. Когато Брут застана на прага, тримата се обърнаха към него. Брут поздрави небрежно — знаеше, че са обсъждали пристигането му — и каза рязко:

— Трябва ми храна и вода за хората ми. Това първо. Успокойте се, няма да ви притесняваме дълго. Търся кораб за Гърция.

Видя как очите на чиновника за миг се насочиха към един пергамент на масата и после отново се вдигнаха виновно. Брут се усмихна и влезе. Докерите направиха крачка, за да го спрат, и той отпусна спокойно ръка върху меча си.

— Невъоръжени сте. Сигурни ли сте, че искате да ми попречите?

Единият нервно облиза долната си устна и понечи да каже нещо, но другият го потупа по ръката и двамата се отдръпнаха.

— Така е по-добре — отбеляза Брут и отпусна ръката си. — А сега — храна, вода и… кораб.

Посегна към масата, сграбчи кокалестата ръка на писаря и я отмести от документите. Взе ги и бързо ги прегледа — пускаше ги на пода. Някъде към средата на купчината видя документ за легионерска галера, която беше акостирала в пристанището предишния ден, за да напълни бъчвите си с прясна вода. Подробностите не бяха много. Според написаното капитанът беше пристигнал от север и беше отплавал само след няколко часа престой.

— Накъде се движи? — попита Брут.

Чиновникът отвори уста, после я затвори и поклати глава.

Брут въздъхна.

— Имам хиляда мъже, чакат на кея. Единственото, което искаме, е да заминем без проблеми, но днес не съм от търпеливите. Мога да заповядам да подпалят тази сграда и всичко друго ценно за теб. Или просто ще ми кажеш. Къде е галерата?

Писарят тръгна към задната стая и Брут чу тракането на сандалите му, докато тичаше по стълбите. Зачака в нервната тишина с двамата докери, без да им обръща внимание.

Един мъж в тога, която беше виждала и по-добри дни, слезе по стълбите заедно с писаря — беше квесторът.

— Провинциалисти — измърмори Брут през зъби, но така, че квесторът да го чуе.

Той зяпна и после попита:

— Къде са ти писмата?

Брут го огледа критично — изследва лекетата от храна по дрехата му, докато квесторът не се изчерви.

— Нямаш никакво право да ни заплашваш — избухна квесторът. — Ние сме верни.

— Сериозно? И на кого? — попита Брут. Мъжът се поколеба и Брут се наслади на неудобството му, преди да продължи: — Имам две кохорти, готови да се присъединят към Помпей и сената в Гърция. Това са ми препоръките. Твоят писар беше достатъчно мил да ми покаже документите, че една галера е минала вчера оттук. Кажи ми накъде се е насочила.

Квесторът хвърли смразяващ поглед към безпомощния си служител, преди да вземе решение.

— Говорих лично с капитана — каза с нежелание. — Патрулирал Ариминиум и получил писмо да дойде тук. Замина в Остия. — После се поколеба.

— Но ти си му казал, че Помпей вече е тръгнал — каза Брут. — Предполагам, че ще иска да се присъедини към флотата, като заобиколи южния бряг и ги пресрещне насред път. Това звучи ли ти познато?

Квесторът заговори по-твърдо:

— Нямах нови заповеди за него. Вярвам, че може да остане в морето, за да не могат с кораба му да се разпореждат… бунтовнически сили.

— Разумен мъж си ти — каза Брут. — Но ние сме верни на Помпей. Имаме нужда от тази галера. Очаквам такъв досетлив капитан да ти е казал следващото си пристанище, в случай че му пратят нов вестоносец. Някъде на юг, нали?

Докато говореше, наблюдаваше очите на писаря. Видя как виновно шават. Квесторът беше по-добър комарджия от служителя си, но и той забеляза погледа и челюстта му се стегна, докато обмисляше какво да прави.

— Откъде да знам, че не сте с Цезар? — попита той.

Въпросът имаше много по-силно въздействие, отколкото би могъл да очаква. Брут сякаш наедря, а пространството стана по-малко и потискащо горещо. Пръстите на дясната му ръка за момент забарабаниха по сребърната броня на гърдите му. Звукът беше стряскащо силен в настаналата тишина.

— Да не мислиш, че имам тайна парола, която да ти кажа? — сопна се той. — Специален знак, с който да ти докажа, че съм верен? Времената са трудни. Не мога да ти кажа нищо повече. Ако не ми кажеш, ще изпепеля това пристанище до основи и ти ще си вътре. Ще накарам мъжете ми да запречат вратите и ще те слушам как драскаш по тях. Това е единственото, което предлагам. — Изгледа квестора кръвнишки.

— Тарентум. Каза, че ще спре в Тарентум — обади се писарят.

Квесторът изглеждаше видимо облекчен, че някой друг е взел решението, но въпреки това се намръщи, което накара писаря да се свие. Брут погледна за някакъв знак за лъжа в очите му, но със задоволство не откри и пренебрегна и двамата, и започна бързо да пресмята. Тарентум беше пристанище, което би могъл да достигне само с няколко часа бърза езда през провлака, който галерата трябваше да заобиколи.

— Благодаря ви. Верността ви ще бъде възнаградена — каза той. Наблюдаваше страха и объркването им, докато предъвкваха думите му. Знаеше, че същото скоро ще започне да се случва по всички римски земи, защото въпросът за съюзничеството щеше да става още по-значим. Гражданската война пораждаше недоверие и то вече беше започнало да разяжда основите на техния свят.

Излезе. Кохортите пълнеха меховете си с вода от един извор в приемлив ред. За миг се изкуши да заповяда да подпалят пристанището, както беше заплашил. Все пак щеше да е едно от местата, които Юлий щеше да използва, за да изпрати флота към Гърция. Но реши да не го прави, за да не изпраща стълб дим като знак къде се намира. В решението му имаше и малко гордост — искаше Юлий да пресече морето възможно най-скоро. Трябваха му само няколко месеца, за да се утвърди сред силите на Помпей, и после Юлий можеше да дойде, а той щеше да го посрещне както заслужава.

— Сенека, една легионерска галера се е насочила към Тарентум. Аз ще препусна натам. Последвай ме, след като вземеш провизии.

Сенека погледна хората си и стисна устни.

— Нямам сребро да платя.

— Това е пристанище без кораби — изсумтя Брут. — Складовете са пълни с всичко, от което имаш нужда. Вземи каквото искаш и тръгни след мен възможно най-бързо. Разбрано?

— Да, но…

— Да, господарю — сопна се Брут. — И трябва да отдадеш чест, сякаш знаеш какво правиш, разбра ли?

— Да, господарю — отвърна младият мъж и стегнато отдаде чест.

Брут подкара жребеца си покрай извора. Сенека с раздразнение го наблюдаваше как се движи сред бойците с лекота, на която можеше само да завижда. Видя го как казва нещо и чу как мъжете се смеят. Военачалникът беше герой за тези хора, които не бяха правили нищо повече от това да пазят пътните крепости. Сенека също усети част от това възхищение и му се прииска да намери начин да започне отначало.

Докато наблюдаваше как жребецът на Брут се понася в тръс по южния път, усети, че мъжете отново го поглеждат за заповеди. Осъзна, че малко войници от поколението му са имали възможността да учат занаята от ветеран от Галия. Приближи се към групата край извора, както беше видял да прави Брут. Нямаше навика да се смесва с тях и мъжете се спогледаха, но после един от тях му подаде мях и Сенека пи.

— Мислиш ли, че ще ни намери галера, господарю? — попита някой.

Сенека избърса уста.

— Ако не успее, ще преплува и ще ни влачи след себе си — отвърна той и се усмихна, като ги видя, че се отпускат. Съвсем малко — но в този момент той изпита много по-голямо удовлетворение, отколкото при всичките си тактически учения.

 

 

Брут препускаше през избуялата трева на южните хълмове. Очите му бяха впити в хоризонта за първия знак за морето. Беше гладен, уморен и тялото под бронята го сърбеше, но ако галерата планираше само кратко спиране в Тарентум, трябваше да бърза. Не мислеше какво ще прави, ако капитанът е отплувал. Колкото повече се задържеше на брега, толкова повече се засилваше опасността, но засега нямаше защо да се притеснява. Годините в Галия го бяха научили на един трик, с който успяваше да забрави за нещата, които не зависят от него, и да прехвърли цялата си тежест върху лостовете, които може да задвижи. Така че освободи съзнанието си от проблема с кораба и се съсредоточи върху това да даде всичко от себе си в язденето.

Изненада се, че се чувства отговорен за двете кохорти. Знаеше по-добре от Сенека какво ще се случи, ако Юлий ги залови. Всички се бяха заклели да не се бият за Помпей и Юлий щеше да е принуден да ги накаже. Несъмнено щеше да поклати ужасено глава, преди да даде заповед, но Брут знаеше, че Юлий е преди всичко военачалник и чак после човек, и то съвсем рядко, когато това му беше от полза. Тези бойци бяха неопитни и като нищо можеха да бъдат погребани в кървавата пепел между двете страни, да станат жертви на гражданската война още преди тя да е започнала. Корабът трябваше да е там и да ги чака.

Докато яздеше, му беше лесно да мечтае за бъдещето и да поема по най-преките пътеки през скалистите поля и долини. Ако пристигнеше в лагера на Помпей с две кохорти, щеше да има влияние още от първия момент. Ако беше сам, щеше да разчита на прищявката на Помпей кога евентуално ще получи хора, които да командва. А тази мисъл не беше приятна. Отначало Помпей нямаше да се осмели да му се довери и имаше голяма вероятност да се окаже на първата линия сред пешаците. Сребърната му броня щеше да привлича Десети като нощни пеперуди и едва ли щеше да преживее първата битка. Вероятно се нуждаеше от хората на Сенека дори повече, отколкото те се нуждаеха от него.

Пейзажът на юг от Рим нямаше нищо общо с тучните равнини на севера. Малките стопанства оцеляваха с отглеждането на маслини и лимони с дебела кора върху усукани дървени решетки. Всичко беше спаружено от жегата. Мършави кучета джавкаха около коня в момента, в който забавеше ход, а прахта се набиваше в гърлото му. Тропотът на копитата изкарваше хората от къщите им. Наблюдаваха го с подозрение, докато не напуснеше земите им. Бяха тъмни и твърди като земята, която обработваха. По кръв бяха много повече гърци, отколкото римляни, останки от по-стара империя. Никой не извика след него, не му махна и той се зачуди дали изобщо се сещат за великия град на север. Някак си се съмняваше. За тях Рим беше друг свят.

Спря при един кладенец и завърза юздите за някакво закърняло дърво. Нямаше въже, но имаше кофа. Обърна се към малката къща от бял камък близо до кладенеца. Един мъж го наблюдаваше, настанен удобно на грубата пейка до вратата. Дребно куче лежеше изплезило език в краката му — беше му прекалено горещо, за да излае по непознатия.

Брут погледна нетърпеливо към слънцето, после извика:

— Вода? — И вдигна шепи, и се престори, че пие.

Мъжът го гледаше твърдо. Очите му изследваха всяка подробност от бронята и униформата.

— Можеш ли да платиш?

— Там, откъдето съм, не искаме пари за няколко глътки вода — сопна се Брут.

Мъжът сви рамене, стана и тръгна към вратата.

Брут се загледа в гърба му. После попита:

— Колко? — И посегна за кесията си.

Стопанинът изпука ставите на ръцете си и като че ли се замисли. Накрая каза:

— Един сестерций.

Това си беше живо обирджийство, но Брут кимна, извади една монета и му я подаде. Мъжът започна да я разглежда, сякаш разполагаше с цялото време на света. После влезе в къщата и изнесе шито кожено ведро и дълго въже.

Брут посегна да ги вземе, но домакинът се дръпна със завидна бързина.

— Остави на мен — каза и мина покрай Брут.

Кучето с усилие се изправи и тръгна след него, спираше само за да оголи жълтите си зъби към Брут. Той се зачуди дали гражданската война ще стигне до тези хора. Съмняваше се. Щяха да продължат да изчоплят живот от неплодородната земя и ако от време на време покрай тях преминеше по някой войник, това едва ли щеше да има значение.

Гледаше как стопанинът вади ведрото и го поднася на коня да пие — правеше всичко изнервящо бавно. Най-после ведрото стигна и до Брут и той пи жадно — студената вода течеше по гърдите му. Мъжът го гледаше без любопитство. Брут свали меха от седлото си и каза:

— Напълни го.

— Един сестерций — отвърна мъжът и протегна ръка.

Брут се разгневи. И това ми било честни и гостоприемни селяни.

— Напълни меха или ще ти хвърля кучето в кладенеца — каза и посочи празния мех.

Животното отвърна на гласа му с още един жалък опит да оголи жълтите си зъби. Брут се изкушаваше да извади меча, но разбираше колко смешно ще изглежда. У мъжа и кучето му не се забелязваше и следа от страх и Брут изпита неприятното подозрение, че селянинът ще се разсмее на заплахата му. Под натиска на протегнатата ръка изруга и извади още една монета. Мехът беше напълнен със същото спокойно безгрижие и Брут го върза на седлото, без да каже нищо.

Яхна коня и понечи да приключи срещата с някаква хаплива забележка. За негов яд, мъжът вече се отдалечаваше, като прилежно навиваше въжето около ръката си. Брут се замисли дали да не подвикне след него, но преди да реши какво да каже, селянинът изчезна в къщата и малкият двор стана така спокоен, както когато Брут бе пристигнал. Той пришпори коня и пое към Тарентум; водата бълбукаше в меха зад него.

Щом излезе от долината, усети първия полъх на солен ветрец — само полъх, който изчезна почти толкова бързо, колкото се появи. След час бързо препускане огромната синя шир блесна пред очите му. Както винаги, това подобри настроението му, въпреки че напразно търсеше следа, която би му подсказала за движение на галера. Сенека и хората му щяха да тръгнат след него и не искаше да излъже очакванията им, когато стигнеха до пристанището.

Преди брега теренът стана по-труден, със стръмнини, през които трябваше да води коня за юздите. Реши, че на това безлюдно място спокойно може да свали бронята си. Бризът приятно охлади потта му. Брут се изкатери задъхано по последния склон и погледна към градчето долу.

Галерата беше там, в края на малък кей, който изглеждаше така очукан, както и всичко останало. Той благодари на всички богове, за които можеше да се сети, и ентусиазирано потупа жребеца по шията, преди да отпие голяма глътка от меха. Земята сякаш изпиваше влагата от тялото му и слънцето беше жестоко, но не го беше грижа. С един скок яхна коня и пое надолу по хълма. „Помпей ще ме оцени“, помисли си. Щеше да разпрати писма до всички легиони за галския военачалник, който бе предпочел честта и сената пред Цезар. Те нямаше да знаят за миналото му нищо освен онова, което щеше да им разкаже. Щеше да внимава да не преувеличи или да не издаде някоя стара грешка. Това щеше да е ново начало, нов живот — и в крайна сметка щеше да тръгне на война срещу най-стария си приятел. Слънцето му се стори по-мрачно при тази мисъл, но той я прогони със свиване на рамене. Изборът беше направен.

 

 

Когато Сенека пристигна с двете кохорти, слънцето вече слизаше към залез. За Сенека беше облекчение да види Брут — говореше с някакъв човек на кея. Внезапно осъзна колко много зависи от този мъж.

Заповяда на кохортите да спрат. Болезнено осъзнаваше критичността на моряците, които навиваха въжетата и товареха последните бурета прясна вода по дъсченото мостче. Този път поздравът му беше най-добрият, който можеше да направи.

— На твоите заповеди, господарю — каза Сенека.

Брут кимна. Изглеждаше гневен и един поглед към капитана на галерата подсказа на Сенека, че е прекъснал спор.

— Капитан Гадитик, това е Ливиний Сенека, моят помощник — каза Брут.

Капитанът не си направи труда да погледне младия мъж и Сенека усети прилив на неприязън, заедно с удоволствието от новата длъжност.

— Тук няма противоречие, капитане — продължи Брут. — Ти си се насочил към Остия, за да вземеш мъже като тези. Какъв е проблемът да тръгнеш за Гърция оттук?

Капитанът почеса брадичката си. Беше небръснат и изглеждаше уморен.

— Не знаех, че Цезар се е върнал в Рим. Трябва да изчакам заповеди от града, преди да…

— Но Помпей и сенатът са ти дали заповед да се присъединиш към тях — прекъсна го Брут. — Няма нужда да ти казвам какъв е твоят дълг. Помпей е наредил на тези мъже да стигнат до Остия. Сега щяхме да сме с него, ако не бяхме принудени да пресечем страната. Помпей няма да се зарадва, ако забавиш пристигането ми.

Капитанът го погледна с неприязън.

— Не се перчи с връзките си, младежо. Аз служа на Рим от трийсет години и познавах Цезар, когато беше още млад офицер. Имам приятели с власт, на които мога да се обадя.

— Не си спомням да е говорил за теб, когато служих с него в Галия — сопна му се Брут.

Гадитик премигна. Беше загубил битката.

— Трябваше да се сетя от бронята — бавно каза той; виждаше Брут вече в друга светлина. — Но защо отиваш да се биеш за Помпей?

— Изпълнявам дълга си. Ти изпълни своя — отвърна Брут. Започваше да губи търпение. Беше му писнало от спорове, които сякаш изникваха на всяка крачка през този предълъг ден. Погледна галерата, която се полюляваше на вълните, и болезнено му се прииска земята вече да е зад гърба му.

Гадитик погледна колоната мъже, които чакаха да се качат на борда. През целия си живот беше изпълнявал заповеди и въпреки че това му се струваше неправилно, нямаше избор.

— С толкова много хора ще е трудно. Една буря и ще сме на дъното — каза той с последните останки от съпротивата си.

Брут се насили да се усмихне.

— Ще се оправим. — После се обърна към Сенека. — Качвай ги на борда.

Сенека отново отдаде чест и се върна при хората си. Кеят затрепери под краката им — колоната се приближи и първите редици започнаха да се качват по мостчето на широката палуба.

— И защо ще се биеш срещу Цезар? Не ми отговори — промърмори Гадитик.

Брут го погледна.

— Имаме някои разногласия — отвърна по-искрено, отколкото беше възнамерявал.

Гадитик кимна и каза замислено:

— Лично аз не бих искал да се изправя срещу него. Не мисля, че изобщо някога е губил битка.

Брут отговори ядосано, точно както се беше надявал Гадитик:

— Тези истории са пресилени.

— Заради теб се надявам да е така — каза капитанът.

Това беше малка отплата, задето го беше принудил да отстъпи, но изпита задоволство, когато Брут отклони поглед. Спомни си как в Гърция младият Цезар се справи с Митридат. Ако Брут беше видял това, вероятно би помислил повече, преди да избере за свой господар Помпей. Гадитик се надяваше, че арогантният военачалник в сребърна броня ще получи тежък урок, когато му дойде времето.

Когато и последните войници се качиха на борда, капитанът ги последва и Брут остана сам на кея. Слънцето се спускаше на запад към Рим. Той пое дълбоко дъх, събра сили и стъпи на палубата. Беше загърбил всичко и всички и за момент гърлото му се стегна от спомените, които нахлуха в съзнанието му.

Галерата се плъзна по водата. Припяването на робите на греблата под краката му звучеше приспивно.