Кон Игълдън
Боговете на войната (7)

Глава 5

Щом видя Брут, Регул се намръщи. Мъжът със сребърна броня стоеше като статуя до бялата колона и Регул потрепери, изненадан от себе си. Имаше нещо свръхестествено в неподвижността на военачалника, който гледаше движещата се тълпа. Дори от това разстояние личеше, че Брут е пребледнял, и Регул забърза към него, убеден, че нещо не е наред. Не обръщаше внимание на виковете на онези, които изблъскваше, беше вперил поглед в Брут. Видя го как хваща юздите на коня си и се мята на седлото, без да погледне никого, без да каже нищо. И се уплаши. Извика, когато Брут смуши жребеца и повали на земята момчето, което беше застанало прекалено близо до копитата на животното.

Брут не спря при вика му, дори не се обърна. Яздеше стиснал устни, а лицето му беше безкръвно и мрачно. Мина на педя покрай Регул, но не усети ръката му, която безуспешно се протегна към юздите, нито чу името си.

Регул прокле през зъби, погледна към сградата на сената и се поколеба дали да заповяда на хората си да спрат Брут, или първо да разбере какво се е случило. Нямаше никакво доказателство, с което да подкрепи предчувствието за беда, помрачило спокойното му настроение. Моментът на нерешителност премина мъчително бавно и Регул откри, че се качва по стълбите на сената.

Чу спокойните гласове още преди да види военачалниците. Тръсна объркано глава. Съзнанието му беше изпълнено с картини на насилие… а пред него стоеше Адан с табличните си и Кир, който бавно се изправяше и го гледаше въпросително.

— Какво има? — попита Юлий.

Регул се поколеба, не искаше да изрече на глас онова, което му се струваше детински страхове. От къде на къде ще му се привиждат такива неща?

— Ами… видях Брут да си тръгва, господарю. Помислих, че може да имаш още заповеди.

Едва доловимото напрежение изчезна от лицата на мъжете. Патрицианските черти на Марк Антоний също се отпуснаха.

— Остани с нас, Регул — каза Юлий. — Нека някой от твоите хора поддържа реда във форума. Познаваш Помпей така добре, както и ние, и искам да участваш в планирането.

Регул усети как някаква тежест пада от него. Беше сбъркал и предпочете да не споменава за момента на свръхестествен страх. Въпреки това, докато сядаше, си спомни лудостта в очите на Брут и реши да го потърси, преди да се мръкне. Не обичаше загадките и не беше от доверчивите. След като взе това решение, вече можеше да се посвети на срещата и случката се изплъзна от съзнанието му.

 

 

Домът на Сервилия почти не се беше променил през времето, в което Брут беше отсъствал. Триетажната сграда беше чиста и добре поддържана. Само една факла гореше над портата — както винаги денонощно.

Брут влезе, свали шлема си и прекара ръка през слепнатата си от пот коса. Застана гордо, докато обявяваше името си, без да обръща внимание на празните лица около себе си. Чувстваше се като зрител в театъра, докато слушаше собственото си дишане — то бе по-силно от думите на слугите.

Щом чу името му, тя излезе тичешком и той я прегърна смело и я усети как се сковава в момента, в който се докоснаха. Усмивката й изчезна.

— Какво е станало? Битка ли?

Той тръсна глава и неочаквано от очите му бликнаха унизителни сълзи.

— Не. Градът го приветства във форума. Юлий е в сградата на сената.

— Тогава какво има? Толкова си бледен! Брут, влез и ми кажи.

Последва я под погледите на клиентите в уединените й покои, седна и се загледа в нищото. Сервилия седна до него и хвана ръката му. Видя как се е изрисувала и приготвила и увереността, че е заради Юлий, беше почти достатъчна, за да си тръгне — стига краката му да можеха да го носят.

— Кажи ми — тихо каза тя.

Беше изненадан да види сълзи по клепачите й. Посегна да ги избърше, но ръката му се отпусна сама, когато тя се извъртя, за да предпази резултата на усилията си от разваляне.

— Махам се, Сервилия — каза той. — Освобождавам се от него.

Сервилия поклати объркано глава и стисна ръката му.

— Какво говориш?

Той се намръщи.

— Точно това, което чу, майко. Приключих с Юлий. Той е минало за мен.

— Какво е станало?

— Той направи Марк Антоний първия човек в Рим и всичко ми стана болезнено ясно. Юлий никога не е бил този, за когото го мислех. Никога. Играеше си с моята вярност толкова хитро, колкото и всичките мръсници в сената, докато ние работим за тях и си жертваме живота заради обещания и престиж.

— Какво значение има, че е възнаградил Марк Антоний? Той е просто добре образован. Има десетки като него, които работят за Рим. Юлий има нужда от теб. Чувала съм да го казва.

Брут тръсна глава с отвращение.

— Той няма нужда от никого. Само от последователи. Омръзна ми. Бях вярното му куче цял живот. Това също може да свърши, както и всичко останало. — За миг затвори очи, обладан от спомени и болка.

Тя докосна бузата му с ръка, но той се дръпна и това я нарани.

— А помисли ли изобщо какво ще правиш? — попита тя с по-твърд глас. — Мислил ли си как ще живееш? Или дали трябва синът ми да се задоволи с наемническа работа и дребни кражби? Как ще се изхранваш?

— Малко съм стар, за да си търся друг живот, майко, не мислиш ли? Аз съм римски военачалник и знам как да обучавам войници. Винаги ще има място за мъже като мен. Ще отида достатъчно далече и ще остана там. Ще обучавам армия за някой друг и няма повече да видя Рим, докато Юлий е тук. Може би ти предпочиташ да остана и да му целувам краката до края на живота си, но няма да го бъде.

— Но ти трябва да говориш с Юлий — каза тя. Очите й молеха. — Или не. Нека аз говоря с него. Остани тук за час, а аз ще отида да го видя. Той те обича, Брут. Също толкова, колкото и аз.

Той се изправи и тя стана заедно с него. Не искаше да го пусне да си тръгне.

— Накрая ще нарани и теб — тихо каза Брут. — И дори няма да го разбере.

Наклони глава настрана и се загледа как сълзите се стичат по страните й и развалят грима й. Понечи да си тръгне, но тя го улови и с изненадваща сила го привлече в прегръдката си. Дълго го държа мълчаливо. Сълзите й се стичаха по врата му.

— Ти си единственият ми син — най-после каза тя. — Казвала ли съм ти колко горда се чувствах, когато стоеше на арената и тълпата се изправи, за да те приветства? Казах ли ти?

— Да, каза ми. Но аз така или иначе го знаех — промърмори той в косата й. — Ти цялата искреше от гордост — пред всички.

— Нищо ли не искаш да ти кажа? Няма ли да ми дадеш поне час? Не е толкова много.

— Стига, майко — каза той и лицето му се втвърди. — Пусни ме да си тръгна.

— Не, никога — отвърна тя. — Прекалено си ми скъп.

— Какви глупаци сме двамата с теб — каза той. Вдигна ръка и този път тя не се отдръпна, докато синът й попиваше сълзите от очите й. — Написах ли ти, че по време на една от битките носех неговия шлем и плащ?

Тя поклати глава и той сви рамене, загледан в миналото.

— Мислеха, че следват него. Легионите бяха уморени и гладни, имаше много ранени, но всички го следваха, защото си мислеха, че ги призовава за едно последно сражение. Той беше безпомощен, имаше пристъп и не можеше да го направи. Аз ги поведох, защото го обичам повече от всеки друг, когото познавам. Той е бил с мен през целия ми живот и заедно сме видели невероятни места. Заедно покорихме нови страни и, в името на всички богове, трябваше да видиш армиите, които разбихме. Биха могли два пъти да изпълнят нашия малък Рим… а ние ги прегазихме.

— Тогава защо?

— Защото не мога да отдам целия си живот на човек, който изобщо няма представа какво получава. Показа колко ме цени с това, което даде на Марк Антоний.

Сви юмруци.

— Не разбираш ли? Заслужавам повече! Ако беше умрял в Галия, щях да го оплаквам, но щях да заема мястото му и да проправя с меча си свой собствен път. Можех да го направя! В жилите и на двама ни тече нещо, което не притежава никой друг в този град, вече не. Всеки от нас може да се изправи срещу тях и няма да приеме никого като равен — нито като господар. И въпреки това с него съм само слуга. Изпраща ме някъде и аз отивам. Казва ми да остана — и оставам. Можеш ли да си представиш как се чувствам?

Докато говореше, я погали нежно по косата, но очите му бяха далечни и студени.

— Аз съм най-добрият в своето поколение, майко. Можех да управлявам. Но имах лошия късмет да се родя по едно и също време с Юлий. Години наред страдах от това. Посветих живота си на него, а той дори не го забелязва.

Тя най-сетне се отдръпна от него и поклати глава.

— Ти си прекалено горд. Дори и за мой син си прекалено горд. А и си още млад. Можеш да си велик и пак да си му верен.

Гневът изби по страните му.

— Създаден съм за много повече от това! Нима не разбираш?! Във всеки друг град бих могъл да съм владетел! Трагедията е в това, че съм роден в неговото поколение. — Въздъхна нещастно. — Няма как да знаеш. Печелил съм битки, когато Юлий вече се беше отказал. Повеждах легионите, когато вече бяха готови да побегнат. Обучавах военачалници за него. В Галия има места, където сребърната ми броня вече е легенда. Не ми казвай, че съм прекалено горд, защото ти не беше там.

Очите му пламтяха неукротимо.

— Защо трябва да хвърля живота си на вятъра заради него, както направиха много други? Рений умря, за да го спаси. Кабера даде здравето си, защото Юлий го поиска. Тубрук умря, за да спаси жена му. Те бяха добри мъже, но не бих минал през реката с тях, не и заради него. Спечелих Галия за Юлий. Днес е краят. Той получи достатъчно от мен. — Разсмя се с горчивина, която смрази майка му. — Може да премина към Помпей и да му предложа помощта си. Не вярвам да отхвърли това, което мога да му предложа.

— Ти няма да предадеш Юлий — каза Сервилия. Очите й бяха потъмнели от ужас. — Дори твоето безочие не се простира дотам. — За момент си помисли, че може да я удари.

— Моето безочие ли? Така ли го наричаш? И защо не, майко? Като стана дума за очи — къде другаде по света плачат за добри римски военачалници? Може би когато Юлий дойде да ме търси, ще му кажеш, че може да ме намери в Гърция, на противниковата страна. Може би тогава ще разбере какво е загубил.

Освободи се от разтрепераните й ръце и се подсмихна на дирите, които сълзите бяха оставили по грима й. Възрастта й вече не беше скрита и той се зачуди дали ще я види отново.

— Аз съм твой син, Сервилия. И имам достатъчно гордост, за да не го следвам повече.

Тя го погледна в очите и видя в тях яростна решителност.

— Той ще те убие, Брут.

— Както винаги ме подценяваш, Сервилия. А може би аз ще го убия. — Той кимна в знак, че са приключили разговора, и й целуна ръка, преди да си тръгне.

Останала сама, Сервилия бавно седна. Ръцете й трепереха и тя ги стисна за малко, преди да посегне към сребърното звънче. Една робиня дотича и се стресна от онова, което бе останало от сутрешните им усилия.

— Донеси боите и маслата си, Талия. Трябва да поправим щетите, преди той да дойде.

 

 

Брут яздеше по улици далече на изток от форума. Нямаше желание да среща никого от хората, които напускаше. Самата мисъл, че може да се наложи да говори с тях, го караше да бърза, за да преодолее сковаващото нещастие.

Яздеше, без да го е грижа за гражданите и робите, които отскачаха от пътя му. Искаше да остави всичко зад себе си и да стигне до брега: там щеше да се качи на първия кораб. Познатият град обаче сякаш объркваше решението му — всеки завой му носеше нови спомени. Беше си мислил, че почти нищо не го свързва с народа му, но вместо познати лица откри, че болезнено познава виковете на уличните търговци, цветовете и дори миризмата и на най-тесните улички.

Въпреки че беше на кон, щъкащите граждани успяваха да се движат наравно с него, докато яздеше сред тях — подтичваха неспирно от едно място до друго и някак си го повличаха в общия си поток. Усещаше алчните погледи на собствениците на конюшни, докато яздеше в тръс по търговските улици. Всичко му беше все по-познато… но се изненада, когато осъзна, че язди към дюкяна на Александрия.

Там го очакваха грозни спомени. Мислеше за безредиците, при които беше ранен. Въпреки това изпита гордост, че е спасил онези, които не можеха да се защитават сами, и се поизправи на седлото.

Видя я на ъгъла, тъкмо докато хващаше юздите, за да слезе от коня. Беше с гръб към него, но той би я познал навсякъде. Ръцете му замръзнаха, защото един мъж до нея я прегърна през кръста с нехайна небрежност. Брут замислено присви устни и кимна. Беше вцепенен от по-голяма загуба. Писмата на Александрия бяха спрели преди много време, но по някакъв начин той беше смятал, че тя го чака, че животът й може да тече само докато той е до нея. Тръсна глава, после видя едно мърляво хлапе до го гледа от пресечката между дюкяните.

— Я ела насам, момче — подвикна му и му протегна сребърна монета.

Хлапето приближи и Брут се намръщи, като видя колко е кльощаво.

— Познаваш ли жената, която работи в този дюкян? — попита Брут.

Момчето хвърли поглед към двойката на ъгъла, което само по себе си беше отговор на въпроса. Брут не проследи погледа, само му протегна монетата и попита:

— Тя добре ли е?

Момчето го изгледа цинично, после погледна монетата и очевидно се почувства раздвоено между страха и нуждата.

— Всички я познават. Обаче не ме пуска в дюкяна.

— Сигурно си откраднал някоя брошка — каза Брут и му намигна.

Момчето само сви рамене и попита:

— Какво искаш?

— Искам да знам дали носи пръстен — отвърна Брут.

Хлапето помисли за момент, после си избърса носа.

— Пръстен на робиня ли?

Брут се засмя.

— Не, момче. Златен брачен пръстен на четвъртия пръст.

Момчето все още изглеждаше подозрително, но очите му не се откъсваха от обещаната награда. Най-после взе решение и подложи шепа за монетата.

— Носи. Имала и бебе. Но дюкянът е на Табик. Той веднъж ме удари.

Брут се усмихна и пусна монетата в шепата му. После, във внезапен пристъп на щедрост, бръкна в кесията си и извади една жълтица. Изражението на момчето се промени в мига, в който я видя, и премина от доверие в изплашен гняв.

— Искаш ли я? — попита Брут.

Хлапето изчезна с невероятна бързина. Несъмнено никога не беше виждало злато и явно смяташе, че притежанието на подобна вещ ще му донесе смърт. Брут въздъхна. Ако местните разбойници разберяха, че притежава подобно съкровище, вероятно щеше да се случи точно това. Поклати глава и прибра монетата в кесията.

— Знаех си, че си ти — чу се глас.

Брут се обърна и видя Табик. Златарят пресече улицата и потупа коня му по шията. Плешивата му глава блестеше, останалите му бели коси се спускаха по гърба, но все още беше як.

— Че кой друг? — отвърна Брут и се насили да се усмихне.

Табик закуцука напред, потупа коня по муцуната и видя очите на Брут — все още зачервени от сълзи и гняв.

— Ще влезеш ли да пийнем? — попита златарят. — Ще намеря кой да се погрижи за прекрасния ти жребец. — И като видя, че Брут се колебае, добави: — Имам вино с подправки. Цяло котле ми е прекалено много.

Каза го небрежно, за да улесни Брут, ако реши да му откаже. Вероятно точно затова Брут кимна и слезе от коня.

— Е, може за по едно. С много подправки. Тази нощ ме чака дълъг път.

 

 

Дюкянът почти не се беше променил. Огромните маси бяха все така стабилни, жаравата блестеше в червено под решетките. Пейките и инструментите изглеждаха като нови, но миризмата на масла и метал беше като връщане в старите спомени. Брут вдиша, усмихна се и се поотпусна.

Табик забеляза промяната в настроението му, вдигна котлето от края на огнището и каза.

— Мислиш за бунтовете, нали? Да, тежки дни бяха. Имахме късмет, че оцеляхме. Май така и не ти благодарих, че ни помогна.

— Благодари ми — отвърна Брут.

— Сядай, момче, и опитай това тука. Някога беше зимната ми напитка, но добре затопля и през летните вечери. — Табик наля вино в една метална чаша и я уви в кърпа, преди да му я подаде.

Брут внимателно я взе и вдъхна аромата.

— Какво слагаш?

Табик сви рамене.

— Разни билки от пазара. За да съм честен, зависи какво мога да намеря. Суша ги. Александрия казва, че всяка година имало различен вкус.

Брут кимна — разбираше накъде клони възрастният мъж — и каза:

— Видях я.

— И аз така си помислих. Съпругът й дойде да я прибере точно преди да те видя — отвърна Табик. — Добър мъж.

Брут почти се усмихна на видимото притеснение на бижутера.

— Не съм се върнал, за да отварям стари рани. Единственото, което искам, е да стигна възможно най-далече оттук. Няма да я притеснявам.

Табик — макар да не беше изглеждал напрегнат — явно се отпусна. Седяха в спокойно мълчание. Брут отпи глътка и се намръщи.

— Горчи. И киселее.

Табик сви рамене.

— Че кой хаби добро вино, като го грее? Обаче е силно, ще видиш.

И наистина — горчивата топлина малко отпусна напрежението в гърдите му. За момент Брут се поколеба. Не искаше да освободи дори частица от насъбралия се в него гняв. Яростта беше нещо, на чийто прилив винаги се наслаждаваше. Тя му носеше някакво освобождаване от отговорност и да я усеща как го напуска беше като да се изправи лице в лице със самосъжалението. Въздъхна и подаде чашата на Табик да я напълни отново.

— Не ми приличаш на човек, който току-що се е прибрал у дома — отбеляза старият мъж.

Брут го погледна и се напрегна.

— И какво от това?

Табик изсърба чашата си, после се оригна в шепа; обмисляше как да продължи.

— Последния път ми хрумна, че не приличаш на човек, който се оплита в проблеми. Какво се е променило?

— А хрумвало ли ти е, че може да не искам да говоря за това? — изръмжа Брут.

Табик отново сви рамене.

— Ако искаш, можеш да си допиеш питието и да си тръгнеш. Това няма да промени нищо. Винаги ще си добре дошъл тук.

Обърна гръб на Брут, свали котлето и пак напълни чашите.

— Според мен си е добро — отбеляза Табик. — И е силничко.

— Съжаляваш ли за нещо, старче? — попита Брут.

— Знаех си, че нещо те тревожи — изсумтя Табик. — Ако можех да върна времето, сигурно щях да променя някои неща. Може би щях да съм по-добър съпруг. Откакто се откъснеш от гръдта на майка си, винаги има неща, които ти се иска да не си правил, но пък открих, че това не е чак толкова зле. Малко вина е накарала доста хора да живеят по-добре, отколкото биха живели иначе — опитват се да изравнят блюдата на везните, преди да пресекат реката.

Брут погледна настрани. Табик седна — мръщеше се от болките в ставите.

— Винаги съм искал нещо повече от това — най-сетне каза Брут.

Табик отпи; парата се издигаше към ноздрите му. След малко се засмя:

— Знаеш ли, винаги съм смятал, че точно в това е тайната на щастието. Има хора, които знаят стойността на милата съпруга и децата, които не ги посрамват. Вероятно те са онези, които са преживели най-много трудности на младини, не знам. Виждал съм мъже, които всеки ден се чудят дали да ядат, или да нахранят децата си, но дори и тогава се чувстват доволни.

Вдигна очи към Брут. Мъжът в сребърната броня усети погледа му и се намръщи.

— Но има и други, които сякаш са родени с празнина в себе си — продължи тихо Табик. — Те искат и искат, докато не се разкъсат на парчета. Не знам с какво започва нуждата в човека, нито как спира — освен със смъртта.

Брут го погледна въпросително.

— Да не се опитваш да ми кажеш, че след всичко това трябва да си намеря добра жена?

Табик поклати глава.

— Нямаше да дойдеш да ме питаш дали съжалявам за нещо, ако няма неща, за които ти да съжаляваш. Каквото и да си направил, надявам се да можеш да го поправиш. Ако не можеш, то ще остане с теб доста време.

— Налей ми още — каза Брут и му подаде чашата си. Знаеше, че виното го замайва, но се радваше на това. — Проблемът при твоята селска философия е… — започна Брут, като отпиваше от напълнената чаша. — Проблемът е, че сред нас трябва да има и някой, който да иска повече и повече, иначе докъде ще стигнем? — Намръщи се, докато обмисляше собствените си думи. — Ще си останем на едно място.

— Щяхме да сме по-щастливи — отвърна Табик. — Да създадеш семейство и да се грижиш за него не е лека работа. Може и да не изглежда кой знае какво за облечените в броня римски военачалници, но е спечелило поне моето уважение. За нас няма триумфи.

Подправеното вино, особено на празен стомах, беше по-силно, отколкото Брут беше очаквал. Знаеше, че философията на Табик има недостатъци, но не можеше да намери точните думи, за да му ги покаже.

— И двете са нужни — най-после каза той. — Трябва да имаш мечти, иначе какъв е смисълът? Дори кравите отглеждат семейства, Табик. Дори кравите.

Табик го погледна обидено.

— Никога не съм виждал по-лошо пиянство, кълна се. Сега пък крави!

— Човек получава една възможност — продължи Брут, като вдигна пръст. — Една възможност, от раждането до смъртта. Да направи каквото може. Да бъде запомнен. Една-единствена възможност. — Загледа се в червения блясък на пещта в сгъстяващия се мрак.

Изпразниха котлето, чак до горчивата утайка на дъното. Брут отдавна бе спрял да говори и дори да кима, когато Табик най-после го отведе, все още в доспехи, до един нар в задната стаичка. На вратата се поколеба, загледан в проснатия Брут, който вече хъркаше.

— Дъщерите ми ме помнят всеки ден — тихо каза Табик. — Надявам се да вземеш правилното решение, момче. Наистина се надявам.

 

 

Юлий махна парче наденица с копър от зъбите си и се усмихна: гледаше как пияните гости стават все по-разюздани, докато луната се снишаваше към хоризонта. Музиката бе станала по-забързана — виното се изливаше и в гърлата на музикантите. Тъпаните и свирките излизаха от ритъм, охлузените пръсти на свирачите на цитра отскачаха от струните. Откакто беше дошъл, не беше чул от тях нито една траурна песен или балада. Изпълненията им чудесно пасваха на настроението му. Храната също беше прекрасна след толкова време на войнишки дажби.

Поканата беше една от десетината, получени до залез-слънце. Домакинът, Касий, беше един от останалите в града сенатори и Юлий искаше да го привлече. Само първият час премина в разговор и запознанства — все пак из целия град се лееше безплатно вино и всички, изглежда, бяха решени да се подчинят на заповедта му да празнуват… и ставаха все по-разюздани.

Юлий почти не слушаше някакъв пиян търговец, който явно напълно се беше възстановил от първоначалното си почтително вцепенение. Мъжът прескачаше от тема на тема. Трябваше му само кимване от време на време, за да продължи. Докато той говореше със сияещо лице, Юлий оглеждаше дошлите на тържеството млади жени. Беше напълно наясно с факта, че повечето от тях са дошли заради него. Някои проявяваха доста безсрамие в битката за погледа му и той вече беше преценил не една като вероятна компания в леглото му за тази нощ. Лицата им бяха поруменели от възбуда — червеното вино повдигаше духа им и гледката бе наистина хипнотизираща. Юлий беше прекарал доста време по бойните полета, а там имаше малко възможности да се наслади на женска компания. Брут наричаше това „да си начешеш крастата“, но за Юлий жените означаваха много повече.

В сравнение с лагерните проститутки красавиците на Рим бяха като ято накипрени птици, нагиздени за негово удоволствие. Усещаше как парфюмите им се смесват във въздуха, дори и през миризмата на копъра.

Осъзна, че събеседникът му най-после е млъкнал, и го погледна, зачуден дали не е задал въпрос. Самият той също беше подпийнал, въпреки че виното му беше разредено с вода. Откакто мина през портата Квиринал, чувстваше опиянението на предизвикателството и истинската наслада да бъде отново сред своя народ. Виното имаше съвсем малка заслуга за доброто му настроение.

— Всички ще са доволни да видят стабилно управление на Рим след Помпей — продължи търговецът.

Юлий го слушаше с половин ухо и оглеждаше присъстващите. Беше възбуден от мисълта, че една от римските жени ще сподели леглото му, но се чудеше дали не трябва да потърси някоя за повече от една нощ. Преди се смееше на мисълта, че ще поиска наследници, но тогава беше по-млад и много от хората, които наричаше приятели, бяха още живи. Тази мисъл подсили възхищението му към младите жени в тълпата. Започна да търси повече от извивка на крак, ханш или налети гърди. Ако можеше да избира, би предпочел красавица, но вероятно беше време да се замисли за връзки и съюзници. Бракът беше един от най-важните залози в римската политика и правилният избор можеше да го облагодетелства толкова, колкото можеше да го провали лошият.

Махна с ръка да повика Домиций, но той не го видя. Сенатор Касий обаче дотича веднага, убеден, че и най-малката прищявка на Цезар трябва да бъде задоволена. Беше поласкан от присъствието на военачалника и Юлий откри, че постоянното му внимание го ласкае, точно както бе планирано. Сенаторът беше строен като момче и се държеше изключително любезно. Юлий го похвали за гостоприемството му и си помисли, че Касий ще е сред онези, които ще влязат в новото правителство. Ако и другите, които бяха останали в града, бяха толкова податливи, не се съмняваше, че изборите ще минат гладко. Сградата на сената щеше да се напълни с негови поддръжници.

Възнамеряваше да обсъди жените с Домиций, но след като Касий вече беше тук, се обърна към него, като внимателно подбираше думите си.

— Бях далече твърде дълго и не знам кои от гостенките ти не са обвързани, Касий. — Скри усмивката си, като отпи от виното си, когато откри, че интересът на сенатора се усилва.

— Да не би да обмисляш съюз? — попита Касий. Наблюдаваше го внимателно.

Юлий се поколеба само за миг. Вероятно причината беше във въодушевлението от завръщането или пък се дължеше на сексуалния му интерес, но внезапно почувства увереност.

— Един мъж не може да живее сам. Компанията на войниците не задоволява всички нужди — каза той с усмивка.

Касий също се усмихна.

— За мен ще е удоволствие да ти помогна в това. Тук има съвсем малък избор, а и някои не са подходящи.

— Държа на доброто семейство и естествено на плодовитостта — каза Юлий.

При тази директност Касий примигна, после закима ентусиазирано. Буквално се тресеше от желание да разпространи тази информация и Юлий забеляза, че търси начин да се отдалечи, без това да изглежда грубо.

Намери изход в един роб-вестоносец, който влезе в залата и се насочи през празнуващите към Юлий. Беше просто облечен и носеше метален пръстен, който показваше статута му, но на Юлий му се стори повече като охранител, отколкото като обикновен вестоносец. Достатъчно дълго бе прекарал в компанията на войници, за да разпознава това поведение, и забеляза, че Домиций се напряга при приближаването му, винаги нащрек, точно както беше обучен.

Щом усети напрежението, предизвикано от пристигането му, робът вдигна ръце, за да покаже, че не носи оръжие.

— Господарю, идвам от името на моята господарка. Тя ви чака навън.

— Коя е господарката ти? — попита Юлий.

Това беше достатъчно интересно, за да спре дори Касий, който се канеше да се върне при останалите гости. Робът като че ли се притесни.

— Тя каза, че ще си спомните перлата дори и ако сте забравили самата нея. Съжалявам, господарю. Това са думите, които ми каза да ви предам, в случай че попитате.

Юлий кимна, доволен, че е раздразнил любопитството на Касий. Почувства прилив на вина, че не беше отделил време да види Сервилия, преди слънцето да отбележи края на първия ден от завръщането му в Рим.

— Няма да имам нужда от теб, Домиций — каза той. После се обърна към роба. — Води ме.

Навън чакаше покрита колесница.

— Не дойде при мен — студено каза Сервилия, когато Юлий се качи.

Винаги бе изглеждала красива на лунна светлина и за момент Юлий изпита удоволствие дори само да я изпива с поглед.

— Омръзна ми, Юлий — сопна се тя. — Трябваше да дойдеш, както обеща. Имаме да обсъждаме важни неща.

Кочияшът плесна коня с камшика и колелата затрополиха по каменните улици.