Кон Игълдън
Боговете на войната (6)

Глава 4

Извънредните отваряха огромните крила на портата Квиринал — северната порта на града. Беше оставена незалостена, а наблюдателните постове по стените бяха пусти. Сега, след като моментът беше дошъл, новината се беше разпространила из града и улиците към портата бяха безлюдни. Все пак галските ездачи усещаха върху себе си стотици очи.

Тропотът на четирите легиона беше като приглушен тътен. Извънредните усещаха треперенето под краката си, прахта в пукнатините между камъните се вдигаше във въздуха. Петнайсет хиляди мъже вървяха към града, който ги беше обявил за предатели. Идваха в редици от по шестима и краят на колоната се простираше по-далече, отколкото можеше да стигне поглед.

Начело беше Юлий, яхнал наперен черен жребец от най-добрата испанска порода. Марк Антоний и Брут яздеха на крачка зад него, с готови щитове в ръка. Домиций, Кир и Октавиан дооформяха върха на стрелата. Всички усещаха напрежението на момента с някакво особено страхопочитание. Бяха мислили за града като за свой дом, като за далечна майка и като за мечта. Беше им странно да видят портите отворени, а стените неохранявани. Не можеха нито да говорят, нито да се шегуват, докато влизаха. Вървящите в строя мъже запазваха същото мълчание. Градът ги чакаше.

Юлий влезе под арката на портата и се усмихна, когато сянката премина през лицето му като тъмна диря. Беше виждал градовете в Гърция, Испания и Галия, но те можеха да бъдат само отражение на това място. Простият ред на къщите и чистата линия на паважа му говореха нещо и го караха да седи по-изправено на седлото. Подръпна юздите и зави надясно, където го очакваше форумът. Въпреки тържествения момент беше принуден да запази достойнството си. Искаше му се да се усмихне, да изкрещи приветствие на своя народ и дом, недостъпен за него от толкова години.

Улиците по-нататък вече не бяха пусти. Любопитството беше разтворило вратите на домовете и дюкяните, за да разкрие тъмната вътрешност. Хората на Рим надничаха навън към галските легиони, привлечени от блясъка на историите, които бяха чували. В Рим нямаше мъж или жена, които да не бяха слушали писмата от Галия. Изкушението да видят тези мъже в плът и кръв беше неустоимо.

— Хвърляй монетите, Кир. Накарайте ги да излязат — подвикна Юлий през рамо и се усмихна на напрежението на едрия мъж.

Също като Октавиан, който яздеше до него, Кир носеше дълбока торба, вързана на седлото, и сега бръкна в нея и загреба шепа сребърни монети, всяка с лика на мъжа, когото следваха. Монетите звъннаха по паважа и Юлий видя как децата изтичват от скривалищата си, за да ги съберат, как ги сграбчват още преди да са паднали. Спомни си как стоеше до Марий по време на триумфа преди толкова време, спомни си и тълпата, подредена в няколко редици, за да приеме даровете. Гражданите искаха нещо повече от сребро и само най-бедните щяха да изхарчат монетите. Много повече щяха да ги запазят за късмет или да ги използват като накити за съпруги или любими. Монетите носеха лика на мъжа, който се беше прославил с битките си в Галия, и само малцина не оценяваха това.

Невъздържаното въодушевление на децата привлече навън и родителите им. Още и още излизаха, за да събират монети, и се смееха от облекчение. Войниците не идваха в града, за да го разрушат или плячкосат, не и след такова начало.

Кир и Октавиан бързо изпразниха торбите и им подадоха други. Тълпата започна да се сгъстява, сякаш половината Рим беше чакал някакъв незабелязан сигнал. Не всички се усмихваха при вида на толкова много въоръжени мъже по улиците.

Много от лицата бяха гневни или навъсени, но с преминаването на строя през града ставаха все по-малко и се губеха сред останалите.

Юлий мина покрай някогашния дом на Марий и погледна през портите към двора, който бе видял за първи път като дете. Погледна назад към Брут, сигурен, че и той споделя същите спомени. Старата къща беше със спуснати кепенци и оголяла, но отново щеше да бъде отворена и да оживее. Юлий изпита удоволствие от метафората и се опита да си я представи по начин, подходящ за речта, която щеше да произнесе, избираше и отхвърляше думи, докато яздеше. Предпочиташе да го възприемат като спонтанен оратор, но всяка фраза беше предварително оформена заедно с Адан сред житните поля.

Беше странно да преминава отново по стъпките, които беше извървял някога с Първородните, преди те да бъдат разпръснати от враговете на семейството му. Вуйчо му беше преминал право напред по стълбите в сградата на сената и беше настоял за триумфа, който му се полага. Юлий тръсна глава, развеселен от спомена какъв твърдоглав мъж беше Марий. Законите не значеха нищо за него и градът благоговееше пред това пренебрежение — и го избираха за консул повече пъти от всеки друг мъж в историята. Но онова бяха други, по-луди дни и светът беше по-малък.

Едно дете изтича на улицата след търкулнала се монета и Юлий дръпна юздите, за да не го стъпче. Видя как момчето стиска съкровището си в момент на искрено щастие, преди майка му да го дръпне безопасно настрана, заби пети в хълбоците на коня, преди редиците зад него да се приближат прекалено, и се зачуди как ли ще разтълкуват това ясновидците. Сети се за Кабера и му се прииска старецът да беше доживял да се върне с тях. Беше го погребал в Галия — гробът му гледаше към морето.

Тълпата се разлюля и по някакъв начин онези, които прииждаха, добавиха настроение към празненството, сякаш мълвата вече беше преминала по улиците. Галските легиони не бяха заплаха. Те идваха с чест, с дарове от сребро и с прибрани оръжия. С увеличаването на хората шумът нарастваше. Юлий вече чуваше виковете на амбулантните търговци, които предлагаха стоката си. Чудеше се колко ли от монетите му ще бъдат разменени за разхладителни напитки под силното слънце или за парче пита с месо.

Погледна назад и със задоволство забеляза как хората му отговарят на подредените по улиците граждани. Онези, които имаха роднини, ги търсеха с очи и на лицата им бе изписано напрегнатото и заинтригувано изражение на хора, които след миг ще се усмихнат.

Пътят продължаваше към форума и Юлий видя светлината на откритото пространство много преди да влезе в него. Центърът на града носеше една представа, която беше запомнил най-ясно през годините си далече от дома. Беше му трудно да сдържа чувствата си. Пътят свършваше при богатите домове и храмовете, но той не ги виждаше — бе вперил поглед напред. Слънцето сякаш засили топлината си, докато той яздеше в сърцето на Рим. Почувства прилив на въодушевление, което едва можеше да осъзнае.

Там го чакаха хиляди хора. Някои от тях го приветстваха, но въпреки че настроението им беше жизнерадостно, Юлий знаеше, че те ще искат зрелище и ценни спомени, с които да впечатляват децата си.

Бяха му оставили свободна пътека към новата сграда на сената и Юлий погледна първо към старото място… преди да забрави напълно за него. Рим беше много повече от сгради, повече от своята история. Той ставаше нов с невинността на всяко ново поколение и това беше част от прераждането му.

Гледаше право напред и се усмихна, когато гражданите извисиха гласове. Знаеше, че легионите вървят зад гърба му, но в тези няколко мига все едно вървеше сам под ярката слънчева светлина.

Не можеше повече да устои на въодушевлението и заби пети в хълбоците на коня си — копитата му зачаткаха по паважа. Стъпалата пред сградата на сената се издигнаха пред него и той накара жребеца да ги вземе на три огромни скока, после се обърна да види морето от лица. Бяха минали повече от десет години. Беше познал страх, болка и загуба. Но Рим беше негов и той си беше у дома.

Легионите продължаваха да прииждат във форума, оформяха огромни блестящи карета — като острови в пъстрата тълпа. Робите и гражданите се смесиха и се приближиха към сградата на сената, нетърпеливи да чуят, да бъдат част от случващото се. Най-бедните римляни бяха тук, неспокойни, бутаха се и се блъскаха, за да стигнат до стъпалата. Юлий видя как строят най-после спира — военачалниците му се колебаеха дали да изкарат всички на площада. Това беше хаотично и опасно и Юлий се засмя от удоволствие.

— Прибрах се вкъщи! — извика той над главите на хората.

Те го приветстваха и Юлий се отпусна на седлото и вдигна ръце за тишина. Погледна надолу към Брут и Марк Антоний — те бяха спрели под стъпалата. И двамата се усмихваха. Брут се наведе, прошепна нещо на Марк Антоний и той се разсмя.

Постепенно шумната тълпа утихна и зачака.

— Народе мой, събран тук — каза Юлий, докато рееше поглед над тълпата. — Чаках десет години, преди да се изправя пред вас. — Гласът му отекна към храмовете. — Показах силата, която имаме, в Галия. Нали така? Победих владетели и донесох тяхното злато у дома, за да го харчим тук.

Хората изреваха от въодушевление. Той знаеше, че е преценил добре думите, с които да ги зарадва. По-сложните доводи щяха да дойдат по-късно, когато този ден приключеше.

— Построих пътища в новите земи и направих имения за нашите граждани. Ако сте мечтали да имате своя земя, тя чака вас и вашите деца. Прекосих моретата заради вас и начертах нови карти. — Замълча и изчака шума да утихне. — Носих Рим със себе си през годините и никога не забравих своя град.

Тълпата се разкрещя одобрително и той отново вдигна ръце.

— Но дори и този момент е нарушен. Докато стоя пред вас и дишам въздуха, който обичам, знам, че има хора, които говорят срещу мен. — Лицето му стана строго и се възцари тишина.

— Тук съм, за да отговоря на всички обвинения срещу мен. Но къде са онези, които обвиняват Цезар? Няма ли да излязат напред, когато ги призовавам? Нека дойдат! Нямам какво да крия.

Някой изкрещя отговор, който Юлий не чу, тъй като хората около говорещия се смееха и бърбореха.

— Истина ли е, че Помпей е напуснал моя град? Че сенатът, на който сте разчитали да ви защитава, е изоставил Рим? Ще ви кажа едно — преценявайте ги по делата им. Рим заслужава по-добри мъже от тях. Вие заслужавате по-добри мъже от онези, които се измъкват през нощта, когато оспорят лъжите им! Тук съм, за да се кандидатирам за консул, не да заплашвам и руша. Кой ми отрича това право? Кой от вас ще оспори този закон?

Обходи с поглед тълпата — тя се люлееше във форума като вода. Обичаше ги с цялата им простолюдна, корумпирана, яростна слава. Обичаше ги заради отказа им да сведат глави и да бъдат покорни. Обичаше и опиянението, което получаваше, когато овладяваше емоциите им. Това бе проваляло много мъже преди него, но нямаше друг риск, който толкова да си заслужава.

— За онези от вас, които се страхуват от бъдещето, ще кажа това. Наситих се на войни. Ще се опитам да постигна мир с Помпей и сената и ако откажат, ще опитам още по-усърдно. Няма да отнема римски живот, освен ако не ме принудят. Това е моят обет.

Някъде от задните редици проехтя писък и Юлий видя десетина от Десети заедно с Регул да тръгват натам, за да видят какво става. Форумът беше дотолкова изпълнен с народ, че всяко движение бе затруднено. Юлий се зачуди що ли за хора са тези, които биха използвали дори ден като днешния за грабеж или насилие. Надяваше се Регул да счупи главите на виновниците.

— Ако се наложи да прекратя диктатурата на Помпей на бойното поле, ще го направя далече оттук. Докато в мен има и искрица живот, ще пазя Рим. Това е моята клетва и се кълна пред всички богове тук, на това място. Ще се изправя пред законен избор и ако ме направите консул, ще последвам Помпей до края на света, за да го победя. Той няма да се върне, докато съм жив.

Юлий ловко прехвърли крак през седлото, пусна юздите и коленичи на белия мрамор. Тълпата се занадига на пръсти, за да го види как се навежда и целува камъка. Бронята му проблесна на слънцето, докато той се изправяше на крака.

— Аз съм ви верен. Моят живот ви принадлежи.

Вероятно легионите му бяха започнали да реват от възторг, но не можеше да е сигурен. От всички радости, които беше познал, нямаше нищо, което да се сравни с непозволеното удоволствие от това неговият народ да крещи името му.

Отново хвана юздите и внимателно успокои коня си.

— Дадох ви Галия. Там, където са именията за вас, земята е черна и богата. Нейното злато ще изгради нов Рим, по-велик от всичко, което сте виждали. Нов форум, съд, амфитеатри, хиподруми, театри и бани. Всичко това е моят дар към вас. За отплата искам да вдигнете глави и да знаете, че вървите по улиците на центъра на света. Всички пътища водят насам, към нас. Всички съдилища са получили властта си от нас. Претегляйте всяко действие с това наум и се уверете, че действате благородно, тъй като ние сме благородниците на всички градове. Ние държим факела за Гърция, Испания, Галия и Британия, които да ни следват. На най-последния и най-бедния от вас казвам да работи и ще има храна на масата му. Борете се за справедливост и ще има справедливост и за вас.

Видя, че хората под ръководството на Регул са заловили виновните за престъплението отпреди минути. Бяха трима — мъкнеха ги през навалицата — и Юлий мълчаливо се закле, че ще съжалят, че са прекъснали речта му. Погледна към тежките бронзови врати на сената, които висяха на пантите си. Неволно настроението му се вгорчи и той си пое дълбоко дъх, преди да заговори отново:

— Ще изберете нов сенат, сенат достатъчно смел да се изправи пред вас и да поеме отговорност за резултатите от своите действия. Онези, които избягаха, не заслужават уважение и ще им го покажем, когато ги заловим. — Кимна, над форума проехтяха смехове.

— Ако Помпей откаже мира, който му предлагам, няма да ви оставя без защита. Ще ви пазя с най-добрите си войници, така че след мен да има ред и законност. Моят град не заслужава да бъде изоставен. Сигурността ви няма да бъде изложена на риск.

Те попиваха думите му и Юлий усети как настроението му се подобрява.

— Но това е далече в бъдещето. Тази вечер, и утре, моите момчета ще имат нужда от добро вино и от компанията на хубави момичета. Ще купя всяка амфора в Рим и ще празнуваме. Галия е наша и аз се прибрах у дома.

Кир и Октавиан почнаха да хвърлят монети в тълпата, а Юлий се обърна и махна на военачалниците си да го последват в празната зала на сената.

При портите Брут се обърна, хвърли поглед назад към тълпата и попита:

— Ами ако Помпей беше останал?

Юлий сви рамене и усмивката му избледня.

— Щях да го убия. Рим е мой и винаги е бил мой. — После влезе в хладния сенат и остави Брут на стълбите.

 

 

Кънтящата зала на сената не беше много по-различна от онази, която Юлий помнеше. Облицовката от кремав мрамор по стените свидетелстваше за опит да се пресъздаде старата Курия. Но това не беше залата, в която беше виждал Марий и Сула да спорят или където беше чувал гласа на Катон да отеква над споровете. Въпреки че не бе смятал, че загубата ще го разчувства, някъде дълбоко в себе си усети тъпа болка. Всички основи на живота му бяха сринати и част от него винаги щеше да иска да си ги върне.

Докато мъжете сядаха на пейките, се опита да подреди мислите си. Марий би го укорил за подобна слабост. Миналото беше успокояващо, защото беше сигурно. Но също така беше и мъртво. Там нямаше загадки за разкриване. За да се изправиш в лице с бъдещето с цялата му несигурност, се изискваше смелост и сила. Вдиша дълбоко, усещаше аромата на намаслено дърво и чиста вар.

— Кир, доведи Адан. Ще имам нужда от запис на заповедите ми.

Кир бързо се изправи и изчезна навън. Юлий погледна останалите и се усмихна. Октавиан, Марк Антоний, Брут и Домиций. Мъже, на които можеше да вярва. Мъже, с които можеше да основе империя. Въпреки че бъдещето носеше своите страхове, там имаше място и за мечти. Едва се осмеляваше да мисли къде в крайна сметка би могъл да го отведе пътят му.

— Е, приятели, поне дотук си струваше да пресечем Рубикон. Тук е добро място за начало.

Адан дойде, седна и заподрежда нещата си за писане. Не можа да устои на изкушението да огледа залата. За него това място беше легендарно, а и не беше виждал нищо подобно. Очите му блестяха.

— Трябва да намерим подслон за мъжете ни до края на деня — продължи Юлий, след като Адан се настани. — Кир, това е твоята задача. Домиций, искам всяка капка вино, която градът може да предложи, да се лее свободно. Вземете най-добрата възможна цена, но искам до полунощ цял Рим да е вече пиян. Разпределете монетите ми по кесиите им и им кажете, че искам празненства на всяка улица и във всеки голям дом — да са отворени за всички. Факли по стените и кръстовищата. Ще осветим града от единия до другия край. Купете масло и нека Десети поддържа реда тази нощ, а Трети утре. Трябва да имаме и трезвени войници, за да охраняват спокойствието ни.

— Октавиане, ти ще пратиш една центурия извънредни до Остия, за да сме сигурни, че Помпей е тръгнал — продължи той. — Нямаме причина да се съмняваме в донесенията, но този хитрец е мамил и преди.

Спря, за да помисли, и Марк Антоний се изкашля и се обади:

— А какво ще правим със сенаторите, които не са заминали за Гърция?

Юлий кимна и каза:

— Трябва да ги коткаме. Те ще са сърцевината, която ще даде стабилност след изборите. Разпространете сред хората, че те са смели мъже, след като са се противопоставили на Помпей. Направете ги герои. Ще ги помолим за помощ при създаването на новата администрация. Предайте им моята дума, че ще бъдат защитени. Имаме нужда от тях.

— Ами изборите? — продължи Марк Антоний. — Трябва да ги проведем възможно най-скоро.

— Тогава ти се заеми с тази задача. Консули, магистрати, сенатори, квестори и претори за новите региони в Галия — трябват ни всякакви длъжности. Започни записванията вдругиден, когато махмурлукът започне да преминава. Оставям подробностите на теб, но искам постовете да се попълнят възможно най-бързо. Ще имаме двама консули, които ще оглавят сената, след като видя кои от благородниците са останали. Ако са мъжете, които предполагам, вероятно вече са обмислили ползите от оставането си.

За момент мрачна гримаса прекоси лицето му.

— Не и Бибул обаче. Не го искам, ако още е в града. Той не е годен за никаква власт.

Марк Антоний кимна. Юлий забеляза, че Адан записва в табличните, и заповяда:

— Изтрий това, Адан. Не искам да се записва. Достатъчно е, че го казах пред вас.

Изчака, докато младият испанец прокарваше усърдно палец по восъчната плочка, после каза доволно:

— Това е ново начало, приятели. Ще ни трябват месеци, докато построим флота. Възнамерявам да използвам това време, за да преразгледам из основи законите на Рим. Когато тръгнем, градът ще е спокоен и по-сигурен, отколкото го заварихме: И законите ще се прилагат спрямо всеки. Ще видят, че съм удържал на думата си. Ще започна с реформа в съда. Повече няма да има подкупи или услуги. Това е възможност да накараме града да заработи така, както е бил изначално замислен. И както е работил при бащите и дедите ни.

Спря и огледа отекващата зала, представи си я отново пълна със законотворци и управници на Рим.

— Имаме да управляваме и цяла Галия. Строежът на пътища и ограждането на стопанства трябва да продължат. Трябва да се събират данъци и такси за обществените сгради. Ще е тежка работа. Струва ми се, че легионите ни в Галия с удоволствие ще откликнат на призива да се приберат, когато сме готови. — Усмихна се, докато си представяше огромната работа, която трябваше да се свърши.

— Когато построя флотата, ще призова на юг всички легиони без един. Галия няма да се разбунтува отново. Не и това поколение, не и след нас.

— Ще имаме ли достатъчно хора, за да победим Помпей? — тихо попита Марк Антоний.

Юлий го погледна.

— Ако всички легиони в Гърция го последват, ще ни превъзхождат по брой. Но ние пожалихме мъжете от Корфиний, нали? Вестта за това ще стигне и до Гърция. Хората на Помпей ще отнесат тази история до тамошните легиони. И нашите мъже ще се зачудят дали стоят на правилната страна. Очаквам мнозина от тях да дойдат при мен преди края. — Замълча и огледа мъжете, които бяха стигнали с него чак дотук.

— Когато се срещнем на бойното поле, може да има само един изход. Помпей никога няма да бъде втори след мен. Ще дам ясно да се разбере, че всеки мъж, който се предаде на моите войници, ще бъде пожален и уважаван заради верността си. Аз ще съм символът на стария Рим срещу новия. Ще накарам да размножат и разпространят писма, в които моля Помпей да избере заточението пред смъртта на римски граждани. — Внезапно се усмихна. — Това ще го накара да побеснее.

— А кой ще управлява Рим, докато те няма? — попита Марк Антоний.

Брут го изгледа на кръв и стисна юмруци. Юлий изобщо не го погледна.

— Ти се доказа, Марк Антоний. Не мога да се сетя за по-добър управител на Италия, докато се бия в Гърция. Кандидатирай се за втори консул с мен. Знам, че ще ми останеш верен, докато се върна.

Марк Антоний се изправи и разтреперан прегърна военачалника си.

— Портите винаги ще са отворени за теб.

Брут също се изправи. Лицето му беше пребледняло. За момент изглеждаше, че ще заговори, и Юлий се обърна към него въпросително. Брут тръсна глава и стисна устни. После каза прегракнало:

— Трябва да проверя легионите. — И излезе.

Марк Антоний изглеждаше притеснен. Благоприличието го принуди да изрече мислите си на глас:

— Защо не Брут, господарю? Той го заслужава също толкова, ако не и повече.

Юлий се усмихна криво.

— Марк Антоний, ти ще опазиш реда в Рим. Ще уважаваш закона и ще изпитваш удовлетворение от стотиците проблеми, които ще ти носи всеки нов ден! Въпреки това не се обиждай, като казвам, че не си военачалникът, от когото имам нужда, за да победя Помпей на бойното поле. Твоята сила е на друго място, а аз имам нужда от Брут в предстоящите битки. Той има таланта да убива.

Марк Антоний се изчерви, несигурен дали е получил комплимент.

— Мисля, че трябва да му го кажеш, господарю.

— Разбира се, че ще му го кажа — отвърна Юлий. — Сега на работа, приятели. Искам тази нощ градът да пее. В името на всички богове — отново сме си у дома.

 

 

Светлината на деня сякаш разкъса Брут, когато излезе и спря на стълбите. Усети, че се задъхва, докато гледаше тълпата. И да го бяха видели, не го показваха с нищо. Стъписа го мисълта, че е невидим за тях, сякаш е дух. Дощя му се да изкрещи просто за да чуе собствения си глас и да развали магията. Стоеше под каменната арка, винаги засенчена от слънчевите лъчи, и почувства странен хлад.

— Заслужавам малко повече от това — каза съвсем тихо. Разтвори десния си юмрук и видя, че дланта му е на жълти петна от стискане. Не се беше усетил колко силно стиска ръце, докато Юлий даваше на Марк Антоний всичко, което имаше значение на този свят. Ако Брут беше подозирал, че този мъж ще му стане съперник, щеше да го отведе настрана в някоя тъмна галска нощ и да му пререже гърлото. Представата за това му достави удоволствие и изтласка напред справедливия гняв. На Рубикон бе повярвал, че е нужен, че военачалниците ще поемат риска заедно. Юлий беше говорил на тълпата така, сякаш бе тръгнал на юг сам.

Брут наблюдаваше народа на Рим — усети, че неговото пренебрежение към присъствието му е един вид свобода. Усети как нещата, които го обвързват, се разпадат, и почти залитна от облекчение и болка. Потърси с поглед момчето, което държеше коня му, и замаяно слезе по белите стъпала. Тълпата се изнизваше покрай него като дим и след миг той се изгуби сред нея.