Кон Игълдън
Боговете на войната (35)

Глава 33

Юлий седеше до фонтана в градината, която някога принадлежеше на Марий, и потъркваше с палец една златна монета. Брут глозгаше една пилешка кълка и се наслаждаваше на спокойствието.

В Рим беше настанала необяснима жега. Пролетта още не беше дошла и късите дни би трябвало да са влажни и студени, но вместо това Тибър беше пресъхнал и градът страдаше от жега и задух. Хладните вечери все пак донасяха приятна отпуснатост и в момента Юлий и Брут бяха доволни да се излежават на слънце, всеки потънал в собствените си мисли.

Брут взе монетата, вдигна я към слънцето и каза:

— Изглеждаш по-слаб. А и имаш повече коса.

Юлий опипа главата си. Брут му подхвърли монетата.

— Знаеш ли, това продължава да ме изумява — каза Юлий.

— Тази монета ще пропътува хиляди мили през ръцете на непознати. Вероятно дълго след мен някой ще подаде копие на лицето ми в замяна на седло или плуг.

Брут вдигна вежди.

— Лицето вероятно ще придаде стойност, не златото.

Юлий се усмихна.

— Добре, но е странно да си мисля, че хората, които никога няма да срещна — и които дори никога няма да видят Рим, — ще носят лицето ми в кесиите си. Надявам се да го погледнат, преди да дадат монетата.

— Очакваш прекалено много от хората. Винаги е било така — каза сериозно Брут. — Ще вземат монетите и земята, които им даваш, и на следващата година ще дойдат да искат още.

Юлий затвори уморено очи.

— Пак ли говориш за колониите? Чух тази реч от Светоний. Той го нарече корупция — да дадеш на бедните в Рим достойнство. Казваш ми колко вреди на човек да му дадеш малко земя и пари, за да засее първата реколта в земята, така ли? От собствените си пари давам на осемдесет хиляди нова възможност в живота и единственото възражение идва от разглезените мъже от сената — Той изсумтя от отвращение. — Мина година, Брут. Да си видял някой от тях да се връща? Някой от тях да се е присъединил към просяците във форума? Аз не съм. — Намръщи се и зачака Брут да оспори думите му.

Брут сви рамене и хвърли пилешката кост във фонтана.

— Лично аз никога не съм се притеснявал дали някой земеделец ще живее, или не. Някои ще гладуват или ще пропилеят на комар това, което си им дал. Други ще бъдат обрани. Вероятно хиляди ще преживеят поне първата година. В Рим обаче има по-малко просяци и това е добре. По този въпрос не мога да споря с теб.

— Светоний го описа като „смело и погрешно“, сякаш е някаква детинска идея.

— Но не се опитаха да те спрат — отбеляза Брут.

— Не биха се осмелили! — сопна се Юлий. — Мога да преброя полезните умове в сената на пръстите на едната си ръка. Останалите са перчещи се идиоти, които не могат да видят по-далече от суетата си.

Брут погледна рязко мъжа, когото познаваше от толкова години.

— А могат ли да са нещо друго? Те са сенатът, който искаше. Издигат ти статуи из целия Рим и измислят нови почести само за да им кимнеш одобрително. Да не би да очакваш разгорещени спорове, след като само с една дума можеш да накараш пазачите ти да ги отведат? Ти ги направи такива, каквито са, Юлий. — Той пак взе монетата и прочете надписа на нея. — Те те направиха пожизнен диктатор и сега се опитват да намерят по-хубави думи, за да разкрасят името ти. Не ти ли се гади от това?

— Спечелил съм си всичко, за което могат да се сетят — каза Юлий.

Отвори очи и Брут не можа да издържи студения му поглед.

— Е, не съм ли? — попита Юлий. — Кажи ми къде съм прекалил след завръщането си. Нима обещанията ми не донесоха добро? Попитай Десети или Четвърти, който командваше някога. Те не виждат вреда в идеите ми.

Брут усети гнева му и се помъчи да го успокои — и да успокои и самия себе си. Юлий му позволяваше по-голяма свобода, отколкото на всеки друг, дори повече, отколкото на Марк Антоний — но той не му беше равен.

— Да, ти направи това, което обеща — отвърна той сухо.

Юлий присви очи, сякаш търсеше в думите му някакво скрито значение, после лицето му се проясни и Брут облекчено си пое дъх.

— Беше добра година — каза Юлий и кимна. — Синът ми расте, а и мисля, че с времето хората ще приемат Клеопатра.

Брут мълчеше, знаеше, че темата е деликатна. Гражданите бяха приветствали новия храм на Венера. В деня на освещаването му бяха дошли на цели тълпи, за да принесат дарове. И бяха видели, че богинята е с лицето на египетската царица. За гняв на Юлий, някой беше осквернил статуята, като й беше нарисувал златни зърна на гърдите, и той постави постоянна охрана и обяви награда за имената на злосторниците. Въпреки това престъплението остана ненаказано.

Брут не поглеждаше Юлий, да не би мрачното му изражение да го накара да се разсмее. Това можеше да го накара да избухне, а Брут знаеше, че играта със суетата на Юлий е опасно удоволствие, и й се наслаждаваше само в моментите, когато повече не можеше да понася постоянния поток от празненства и триумфи.

Чудеше се дали гражданите вече не жадуват за скуката на обикновения живот. Градът вече нямаше рутина, след като диктаторът можеше да обяви поредната голяма игра или внезапно да реши, че поредният му триумф ще продължи още една седмица. Гражданите се веселяха, ядяха и пиеха, но Брут усещаше в гласовете им някаква острота, която подхождаше на собствената му неудовлетвореност.

Беше се наслаждавал на триумфалните сцени в Галия, с имитация на Верцингеторикс, влачен във вериги за публична екзекуция. Беше получил най-доброто място, за да присъства на смъртта на вълците и глигана. Дори Тибър беше преграден, за да се разиграе битката на корабите. Едно чудо следваше предишното и сенатът отговори с отчаян екстаз — нарече Юлий „император“ и „пожизнен диктатор“. Последната му статуя носеше простата табелка „Непобедимият бог“ и когато Брут я видя, се напи до безсъзнание и изчезна за цели два дни.

Имаше моменти, когато мислеше, че просто трябва да яхне коня си и да се махне от Рим. Юлий го беше обсипал с достатъчно богатство, за да си купи къща и да живее в охолство. Мечтаеше и да се качи на някой кораб, да замине далече от обсега на Юлий и да намери най-после спокойствие. Не знаеше обаче дали все още има такова място. Стоеше при Юлий и човъркаше душата си, както дете човърка рана, достигаше до нови и нови дълбини на болката с ужасяващо удоволствие.

— Ще отидеш ли в сената? — попита Брут просто за да наруши тишината.

Юлий изсумтя презрително.

— Да се върна в говорилнята, където мога да си купя хиляда думи за бронзова монета? Не. Имам да пиша писма на царя на Партия. Не съм забравил виновниците за смъртта на Крас и сина му. Това е стар дълг, но ще го потърся заради онези, които вече не могат да говорят.

— Мислех, че все още си пиян от удоволствията на Рим — каза тихо Брут. — Да не би отново да надушваш пролетния вятър?

Юлий се усмихна.

— Вероятно. Може да съм стар боен кон, приятелю, но империята не се изгражда от удобното място в сената. Трябва да ме виждат.

— Мъжете на Десети вече са стари — отвърна Брут. — Никога не бих го повярвал, но те заминаха за именията и къщите, които им даде, без да поглеждат назад.

— Има нови мъже, които да ги заместят — изсумтя Юлий. — Нови легиони, които никога не са чували бойните рогове и не са вървели до изнемога като нас. Какво ми предлагаш да правя, когато приключи последният ми триумф — да седя и да се усмихвам, докато синът ми порасне? Знаеш, че не обичам спокойствието. Никога не съм го обичал. — Усмихна се. — Но все още предстои египетският триумф. Само след няколко часа ще пристигнат писарите и архитектите, за да го планираме. Той ще е най-великият в историята на града, гарантирам ти го.

— Как би могъл да е по-велик от последния? Все още говорят за морската битка на Марсово поле — каза Брут, като едва прикри отвращението си.

Облицованият с камък басейн беше твърде плитък и на дъното му се виждаха мъртъвците — като тъмни корали. В галерите пленници се биеха срещу престъпници и мъже, осъдени на смърт. Прозрачната вода бе станала мътна, а след като я източиха в Тибър, самата река потече червена. Дни наред над Рим се носеше миризмата на разлагаща се плът.

Юлий го тупна по рамото, изправи се и се протегна.

— Наумил съм нещо ново за последния си триумф. — Понечи да разкрие плановете си, после се усмихна. — Ще ти осигуря място във форума за кулминацията. Доведи и младата си съпруга.

Брут кимна. Знаеше, че няма да го направи. Чудеше се дали майка му ще прояви интерес да види как Юлий за пореден път показва царицата си и надутото си его.

— Ще чакам с нетърпение — каза Брут.

 

 

Щом заседанието приключи, Марк Антоний тръгна към дома на Юлий. Вървеше с шестима въоръжени ликтори и тълпата се разделяше пред него.

В отсъствието на Юлий в сената се беше разгорял по-оживен дебат, отколкото ако беше там. Това би трябвало да се очаква: в празния стол имаше повече омраза, отколкото в присъствието на човека. Всички знаеха, че Юлий ще получи пълна информация за заседанието. Писарите му записваха и най-глупавите спорове и това изнервяше дори хора като Цицерон.

Имаше моменти, в които обсъжданите теми връщаха старата искреност и плам, които Марк Антоний си спомняше от едно време. Юлий беше отменил данъчната система в римските провинции — бе отнел правото да се събират пари от местните хора. Гърците бяха наясно, че не трябва да позволяват приходите да намалеят след последното пропаднало въстание, но преторът на Испания беше дошъл в Рим, за да се оплаче от растящата корупция. Това беше едно от нещата, които се дъвчеха в сената преди гражданската война.

Касий беше заявил, че проблемът е в самата система, и бе хвърлил поглед към писарите, които прилежно записваха думите му. Слабото му лице се зачерви и пръстите му запотропваха нервно по катедрата. След това дебатът се разми и преторът на Испания беше отпратен без решение на проблемите си.

Не така си беше представял Марк Антоний развитието на нещата, когато Юлий му бе поверил управлението на Италия. Докато гражданската война вървеше към своя край, Рим беше мирен. Вярно е, че той не беше направил сериозни промени, но градът беше стабилен и процъфтяваше. Мъжете, които кандидатстваха за право да търгуват, знаеха, че ще бъдат оценявани според заслугите си. Сенатът прехвърляше трудните проблеми в законите на съдилищата и приемаше взетите решения независимо дали ги одобряваше, или не. Марк Антоний беше работил по-усърдно, отколкото през всеки друг период от живота си, и получаваше лично удовлетворение от реда в града.

Със завръщането на Юлий това се промени. Съдилищата работеха, но никой не беше достатъчно глупав, че да повдигне обвинение срещу любимец на Цезар. Силата на закона беше загубила устоите си и Марк Антоний се отвращаваше от всеобщата предпазливост. Двамата с Цицерон бяха прекарали много вечери в спорове — след като отпращаха слугите и робите, разбира се. Юлий имаше шпиони в цял Рим и едва ли можеше да се намери човек, който да обича толкова малко живота си, че да се осмели да говори против диктатора дори и тайно.

Беше наистина дълга година, замисли се Марк Антоний, докато вървеше нагоре по склона. По-дълга от всяка в римската история. В града беше наложен нов календар, което предизвика поредица от недоразумения и хаос. Юлий беше обявил, че годината ще продължи четиристотин четиридесет и пет дни, преди да започнат новите му месеци. Капризното лято беше започнало толкова късно, че изглеждаше сякаш самите сезони са притеснени. Марк Антоний се усмихна, като си спомни оплакването на Цицерон, че дори планетите и звездите явно се движат по заповед на Цезар.

Навремето градът щеше да наеме астрономи от целия свят, за да проверят системата, която Юлий беше донесъл от Египет. Вместо това сенаторите се надпреварваха да я одобряват, та имената им да достигнат първи до Цезар.

Марк Антоний въздъхна. Военачалникът, когото познаваше от Галия, се беше променил: след завръщането си беше станал по-избухлив. Беше опиянен от успеха си в гражданската война и от сина си. Беше скочил от един живот на битки във великия град, който го приветстваше като бог. Това му беше завъртяло главата, но Марк Антоний си спомняше Юлий от времето, когато Галия беше бойно поле, и все още търсеше знак, че нещата ще се оправят.

Остави ликторите на улицата — не можеше да влезе с въоръжени мъже при диктатора на Рим.

Юлий го прегърна и поръча да донесат студени напитки и храна. Изглеждаше необичайно нервен — ръката му леко потрепери, докато подаваше на Марк Антоний чаша вино.

— Последният ми триумф е почти готов — каза Юлий, след като отпиха. — Искам да те помоля за една услуга.

 

 

Брут лежеше по корем и ръмжеше под натиска на силните пръсти, които размачкваха мускулите му. Вечерта беше хладна и тиха, а майка му все още наемаше най-добрите момичета. Беше му станало навик да идва и да си отива, когато му харесва, и настроенията му бяха добре известни на жените на Сервилия. Момичето, което го масажираше, не беше казало и дума, откакто той се бе съблякъл гол и се беше проснал по корем на дългата пейка, но Брут усещаше неизречената покана в намазаните й с масло ръце. Не откликна. Умът му беше прекалено изпълнен с отчаяние и гняв, за да търси облекчение в умели прегръдки.

Чу леки стъпки откъм вратата и отвори очи. Беше Сервилия. Подсмихна се сардонично, като го видя гол.

— Можеш да си вървиш, Талия — каза Сервилия.

Брут се намръщи. После без притеснение седна на пейката. Майка му не заговори, докато момичето не излезе. Тя също добре познаваше настроенията му и обикновено не се появяваше, когато той идваше в къщата. Това, че бе дошла, означаваше, че има нещо важно.

Косата й беше сива като облак, всъщност вече почти бяла, откакто бе спряла да я боядисва. Вече не я пускаше свободно, а я връзваше на тила си с яростна старателност. Все още имаше изправената стойка, която привличаше очите на мъжете в младостта й, но възрастта я беше съсухрила. Брут си помисли, че я обича тъкмо заради гордостта й и заради отказа й да бъде унищожена от живота в Рим.

Сервилия беше във форума, когато Юлий вдигна сина си, но когато Брут дойде тук вечерта, се държа със студена резервираност, която изискваше уважение. Той би й повярвал, ако нямаше моменти, в които при споменаването на името на Юлий в очите й проблясваше искра. Тогава тя вдигаше ръка, докосваше голямата перла, която висеше на врата й, и се заглеждаше в далечини, недостъпни за Брут.

— Облечи се, сине — каза Сервилия. — Чакат те.

— Кой ме чака? Никой не знае, че съм тук.

— Без имена, Брут. Поне засега — каза тя и му подаде тогата му. — Аз ги поканих.

Брут я изгледа ядосано. После погледът му прескочи към камата, която бе оставил на близката пейка.

— Въоръжени ли са?

— Те не са заплаха за теб. Казах им, че ще изслушаш това, което имат да ти кажат. После ще си тръгнат и Талия може да довърши работата си — или можеш да вечеряш с мен.

— Какво си намислила, майко? — попита Брут твърдо. — Не обичам тайните игрички.

— Виж се с тези хора. Изслушай ги — каза тя, сякаш изобщо не го беше чула. — Това е всичко. — Наблюдаваше го мълчаливо как препасва камата си. — Стана силен мъж, сине. Годините ти донесоха не само белези.

Излезе и след миг вратата се отвори и влязоха двама сенатори. Брут присви подозрително очи — бяха Светоний и Касий, сковани от напрежение.

— Какво е толкова важно, че сте дошли в дома на майка ми? — попита Брут и сложи ръце на колана си — дясната близо до дръжката на камата му под дрехата.

— Къде другаде е достатъчно усамотено в Рим? — наглед небрежно каза Касий.

Брут гледаше изпънатите жили на врата му и се зачуди дали майка му е толкова глупава, че да пусне в дома си убийци. Сенаторът явно беше страшно напрегнат и на Брут не му харесваше, че е толкова близо до него.

— Казвайте каквото ще казвате.

Махна им към пейката и внимателно ги загледа как сядат. Не седна до тях: искаше да има възможност за бързо движение, ако се наложи. Инстинктът му го предупреждаваше да е нащрек, но нервността му не пролича в нищо. Дръжката на камата лежеше успокоително под ръката му.

— Няма да използваме имена — каза Касий. — Никакви. Навън е тъмно и не ни видяха. Всъщност никога не сме се срещали, нали така. — Устните му се разтеглиха в неприятна усмивка.

— Продължавай — каза рязко Брут. — Майка ми ме склони да ви отделя малко време. Ако не можете да ми кажете нищо полезно — вървете си.

Двамата мъже се спогледаха и Касий нервно преглътна.

Светоний се изкашля и каза:

— В града има хора, които не са забравили републиката. Хора, които не харесват, че към сената се отнасят като към слуга.

Брут рязко си пое дъх. Започваше да разбира.

— И?

— Тези, които обичат републиката, не може да са доволни, че толкова много власт е съсредоточена в ръцете на един човек — продължи Светоний. Огромна капка пот си проправяше път от косата по бузата му. — Не искат царски род, покварен от чуждестранна кръв.

Думите сякаш увиснаха във въздуха. Брут мълчеше. Мислите му бушуваха. Доколко майка му бе предусетила намеренията им? Животът и на четиримата беше застрашен, ако дори някое от момичетата ги подслушваше.

— Изчакайте — каза той и тръгна към вратата.

Светоний и Касий се вцепениха. Брут рязко отвори вратата и видя, че майка му седи в дъното на коридора. Тя се изправи и дойде при него.

— Ти участваш ли в това? — попита той тихо.

Очите й проблеснаха.

— Събрах ви. Останалото зависи от теб.

Брут я погледна и видя, че студенината й е само маска.

— Изслушай ги — каза тя.

— Сами ли сме? — попита той.

Тя кимна.

— Никой не знае, че са тук и че се срещат с теб.

Брут се намръщи.

— Може да ни убият.

Тя му се усмихна подигравателно.

— Просто ги изслушай и побързай.

Той влезе при сенаторите. Знаеше какво искат — но беше прекалено много, за да го възприеме така отведнъж.

— Продължавай — обърна се към Светоний.

— Говоря за доброто на Рим — каза наперено Светоний. — Искаме да се присъединиш към нас.

— За какво? — настоя Брут. — Кажи… или се махай.

Светоний бавно си пое дъх.

— Трябваш ни за… убийството. Трябваш ни, за да ни помогнеш да върнем силата на сената. Има слаби мъже, които ще гласуват за цар, ако не ги спрем.

Брут изтръпна от неестествен страх. Не можеше да поиска от тях да произнесат името. Не знаеше дали ще понесе да го чуе. Така че попита:

— Колко са с вас?

Светоний и Касий отново си размениха предупредителни погледи.

— По-добре е засега да не знаеш — каза Касий. — Все още не сме чули отговора ти.

Брут мълчеше и лицето на Касий се скова.

— Трябва да отговориш. Стигнахме прекалено далече, за да спрем.

Брут ги гледаше. Знаеше, че няма да го оставят жив, ако откаже. Сигурно имаше стрелци навън, да го пронижат, когато си тръгне. Той също би поставил засада.

Нямаше значение. Още от самото начало знаеше какво ще каже.

— Да — прошепна той и двамата сенатори се отпуснаха. — Трябва да си имаме поне малко доверие… но не искам да въвличате майка ми — продължи Брут. — Ще наема друга къща, в която да се срещаме.

— Мислех, че… — започна Светоний.

Брут вдигна ръка и го прекъсна.

— Не. Аз съм човекът, който може да ви поведе. Няма да рискувам живота си с глупаци и тайни. Щом трябва да се направи, трябва да се направи добре. — Спря и си пое дълбоко дъх. — Ако ще рискуваме живота си за доброто на Рим, трябва да е преди пролетта. Той планира поход в Партия и това ще го отведе далече, може би за години.

Касий се усмихна триумфално. Изправи се, протегна му ръка и каза:

— Републиката си струва риска.

Брут стисна тънките му пръсти.