Кон Игълдън
Боговете на войната (34)

Глава 32

Рим беше буден. Галопиращите пратеници бяха донесли новината, че Цезар е слязъл на брега и се прибира вкъщи. Марк Антоний не беше бездействал и всички подготовки бяха направени. Почти милион граждани бяха запалили факли и лампи на градската стена, подготвяха се за празненствата, чистеха и търкаха улиците. Рим приличаше почти на нов. На всички граждани бяха раздадени зърно, хляб и месо и денят беше обявен за общ празник. Градът блестеше, сандъците в храмовете бяха пълни с монети — приношения на боговете от благодарност, че Цезар е невредим. Сега, макар и изморени, римляните седяха с децата си и чакаха роговете да оповестят пристигането му.

Брут яздеше бавно до Юлий — вече наближаваха Рим. Самите му размери правеха Александрия да изглежда провинциално градче. Гражданите го бяха излъскали заради Цезар.

Можеха ли да направят повече, за да приветстват цар? Брут трудно понасяше възхищението на Октавиан при вида на прекрасния Рим на хоризонта. Но това беше изражение, което сякаш споделяха всички в колоната, от войниците от Десети до самия Юлий. Пристигаха като победители и вървяха с гордост, която си бяха извоювали. Брут не можеше да изпита дори частица от тяхната надежда и слава.

Каква слава можеше да намери той между тези стени? Той щеше да е човекът, на когото Юлий е простил предателството, одумван и сочен, докато минава през града. Щеше отново да види майка си. Вероятно като видеше Клеопатра, тя щеше да разбере какво го е отдалечило от Юлий. Очите му лютяха и той пое дълбоко дъх, засрамен от себе си. Беше влизал в много градове. Какво беше за него Рим освен един от многото? Щеше да го преживее. Щеше да го понесе.

Усещаше се така, сякаш от години язди в тази процесия на легионите. Юлий беше приветстван като цар в Сирия, дадоха му роби и дарове — скъпоценни камъни и оръжия. Клеопатра беше доволна да е в сянката му: вероятно най-после разбираше как възприемат царете Юлий. Не можеше да прикрие удоволствието, с което показваше мъничкия Птолемей Цезарион. Владетелят на Сирия имаше много деца, но почете двойката, като доведе първородния, Ирод, и го накара да се поклони пред водача на Рим. Детето бе толкова изнервено, че чак трепереше.

Брут погледна назад към каруцата на царицата — всъщност си беше удобна стая, теглена от волове. Дразнещият плач на детето раздираше въздуха.

По свой начин завръщането им в Рим си беше триумф. Преторът на Крит целуна ръка на Юлий и му отстъпи собствения си дом за престоя му. Войниците ядоха и пиха от личните запаси на претора, но нямаше сбивания и скандали: дисциплината беше желязна. Явно легионерите разбираха високата си отговорност като ескорт на Цезар и неговия син. Почитанието им озлобяваше Брут.

Отначало бе смаян да види как властни мъже коленичат пред Юлий. Беше виждал стария си приятел да кълне, да се кара с Кабера или Рений като ядосана бабичка. Познаваше го от дете и сегашното раболепие на управниците му се струваше светотатство. Те не познаваха Цезар. Те виждаха само плаща и войниците му. Бяха чели докладите и бяха слушали за победите му, бяха му сложили маска, която скриваше един наистина доста по-незначителен мъж. Брут беше видял удоволствието на Юлий от отношението им към него и това го разяждаше като червей.

По-лошо беше в Гърция, където го познаваха. Вероятно му прощаваха заради годината добро управление в Александрия. Беше забравил колко болезнено е да гледа как старите му приятели му обръщат гръб и как се хилят, като го видят до Юлий. Лабиен също — тъмните му очи показваха колко се забавлява да види Брут отново по петите на военачалника.

Ако Помпей беше спечелил, Брут щеше да бъде възнаграден. Вероятно можеше да се кандидатира за консул и гражданите щяха да гласуват за човека, поставил Рим над приятелството, за човека, който ги е спасил от тирана. Само с една битка, на Фарсал, можеше да промени пътя на живота си. Всъщност тъкмо от това го болеше най-силно. Не заради помилването, а заради това, че бе стигнал толкова близо до получаването на всичко. Имаше моменти, когато почти беше убеден в това.

Марк Антоний беше изпратил градския легион под командването на Ахенобарб да се подреди покрай пътя и всички легионери отдаваха чест на Цезар. Когато Юлий стигаше до всяка двойка войници, те заставаха в стегнат поздрав. Те също си бяха свършили работата, гневно призна Брут. Рим беше в безопасност, докато Юлий беше далече. Щеше да е някакъв вид справедливост, ако градът беше нападнат, докато Юлий пренебрегваше задълженията си по Нил, но не, боговете бяха осигурили мир на Рим, сякаш те също искаха да си починат, докато Цезар отново поеме юздите.

Гърците бяха опитали да вдигнат още едно въстание — бяха избрали най-лошия момент, така че битката да започне с пристигането на Юлий. Брут почти съжали мъжете, които бяха въстанали срещу римските си господари. Лабиен би могъл да потуши въстанието и сам, но Юлий се бе намесил. Говореше се, че това показвало, че разбира отговорностите си като първи в Рим и че всички земи били негови, така че можел да контролира всичко. Брут почти подозираше, че го прави, за да покаже на Клеопатра на какво са способни легионите му.

Битката беше незначителна в сравнение с много други, които беше виждал. Юлий отиде с военачалниците си и дори с царицата до мястото, където се беше разбунтувала гръцката армия. Брут все още потреперваше, като си спомнеше крещящите войници, които се втурнаха нагоре по склона към римските позиции. И естествено бяха капнали, когато стигнаха до тях. Въстанието беше потушено само за четири часа, а римляните покриха хълма с трупове.

Флотата спря в Остия, западно от града. Юлий коленичи и целуна земята. Легионите го приветстваха. Въодушевление бе обхванало и Рим, и селцата и градчетата на запад. Хората се бутаха и блъскаха, за да го зърнат. Носеха най-хубавите си дрехи, а жените бяха сплели косите си с такова усърдие, сякаш са празненствата за Бона Деа. Вдигаха децата над главите си, както той щеше да вдигне сина си във форума.

Конете усещаха въодушевлението и вдигаха глави и пръхтяха. Приветствията станаха по-шумни, когато легионите се приближиха към Рим — тежките му порти бяха отворени. Стените бяха отрупани с ръкомахащи граждани, но легионите не нарушиха дисциплината, за да им отвърнат. Войниците се усмихваха, забравили за умората. Гледаха факлите и стените, сякаш никога преди не бяха виждали града.

Брут видя белите тоги на сенаторите зад портите. Как ли щяха да се почувстват, когато научеха за плановете на Юлий за бъдещето? Имаха ли представа за силата, която приветстваха толкова доверчиво? Ако очакваха възрастта да е потушила огъня у Юлий, щяха да се разочароват. Той беше подмладен, сякаш Клеопатра и синът му бяха новата магия на живота му. Рим щеше да се разтресе, помисли си Брут, но пък Цицерон не беше глупак. Без значение какви бяха страховете на сенатора, нямаше човек на света, който в този момент да издигне предупредителен глас. Понякога е по-добре просто да оставиш вълната да се разбие над теб и да събереш парчетата, след като отмине.

Зазвучаха рогове — първо при портите, а после се разпространиха из целия град. Юлий пришпори коня си и излезе пред първите редици на Десети. Не наведе глава, докато минаваше под арката. Вдигна ръка, за да поздрави хората, които се тълпяха от всички страни. Беше си дошъл у дома.

 

 

Юлий стоеше на стъпалата на сената пред препълнения форум. Вдигна ръка за тишина, но хората не млъкваха. Направи знак на двама от хората си да свирят с роговете и едва тогава врявата бавно утихна. Той погледна Марк Антоний и му намигна.

Гражданите най-после утихнаха. Юлий беше доволен просто да стои и да се наслаждава на гледката на Рим. Стъпалата бяха изпълнени с мъже, които познаваше от години. Храмовете и сградите около форума блестяха на светлината на късното лято.

— Никъде другаде на света не се чувствам у дома, както в този град — най-после каза той. Гласът му отекна над тълпата, над вдигнатите към него лица. — Видях Галия. Видях Мала Азия. Видях Гърция, Испания и Британия. Минах през градовете на Александър и видях богатства и странни богове. Открих римляни във всички тези земи — оряха и сееха, търгуваха, живееха. Видях нашите закони и нашата слава в толкова далечни страни, че ми се струват като сън. Този град храни света.

Наведе глава, докато гражданите надаваха радостни възгласи, а после, понеже те сякаш никога нямаше да спрат, махна на войниците да ударят с копията си камъните на форума за тишина.

— Изпитвам тъга, че трябваше да донеса останките на Помпей у дома. Той не умря от моята ръка и неговата смърт е черен ден за Рим. Тези, които го убиха, бяха наказани и боговете няма да ги оставят да забравят цената на един консул. Ще ги накарат да плачат завинаги, че са вдигнали ръка срещу един от мъжете на Рим. През следващите години ще си спомнят отговора, който им дадох! Онези от вас, които пътуват и търгуват, ще носят защитата на този град със себе си. Ако сте заловени от врагове, кажете им, че сте римски граждани, и нека знаят, че отговорът дори на една капка ваша кръв ще е буреносен. Бурята ще дойде във ваша защита. Това е моят дар за всички вас.

Вдигна ръка, за да спре радостните възгласи, искаше да продължи да говори. В съзнанието си виждаше това, което можеше да направи с Клеопатра, толкова ярко, че думите просто не можеха да го изразят.

— Прощавам на всички, които вдигнаха ръка срещу мен по време на гражданската война. Както простих на мъжете в Корфиний и в Гърция, прощавам и на всички други, които последваха дълга си и честта си така, както я разбират. Ние сме братя и сестри от една и съща кръв. От днес ще започнем на чисто и нека оставим миналото зад себе си. Аз не съм нов Сула, за да търся врагове зад всяка врата. Имам други мечти за Рим.

Спря. Беше наясно, че сенаторите попиват всяка негова дума.

— Боговете благословиха рода ми със син, от царска египетска кръв. Доведох го вкъщи, за да го приветствате, както приветствахте мен.

Една от акушерките на Клеопатра пристъпи напред с детето и Юлий го взе в ръце. Момчето запищя с изненадваща ярост и писъкът отекна в целия форум. И разби сърцето на Калпурния, която гледаше мъжа, когото обожаваше. Беше го загубила. Обърна се настрана.

Гражданите на Рим изреваха одобрително, когато Юлий се завъртя, за да покаже детето на всички. Той винаги беше имал способността да управлява емоциите им и знаеше, че те най-много обичат зрелищата. Юлий се разсмя гръмко от удоволствие, после върна сина си на намръщената прислужница. Реакцията на тълпата бе изплашила детето и тя трябваше да го успокои.

— Мечтая за свят, в който римските съдилища ще раздават справедливост от Африка до замръзналите земи на север. Ще разказвате на децата си, че сте били тук при завръщането на Цезар. Ще им разказвате за новия свят, който започва от този ден. Ние ще направим този свят наистина велик.

Вдигна ръце, за да укроти възгласите на тълпата.

— Тези неща също си имат цена и няма да станат без усилия. Много римска пот и дори кръв ще бъдат пролети, преди да можем да създадем златен век за децата си и за техните деца. Но аз не се страхувам от цената. Не се страхувам от работата. Не се страхувам, защото съм римски гражданин, гражданин на най-великия град на света.

И пак вдигна ръце, наслаждаваше се на приветствията, сияещ от удоволствие. Сенаторите зад него вече не се усмихваха. Очите им бяха станали твърди и студени, докато думите на Цезар се лееха над форума и разпалваха пламъци в сърцата на тълпата. Всъщност сенаторите се чудеха дали Юлий изобщо може да бъде контролиран.

 

 

Аплодисментите и високопарните речи бяха свършили и с падането на нощта сградата на сената бе изпълнена само с отекващите им призраци. Цицерон стоеше сам в сенките. През следващите дни нямаше да има много време за спокойствие и размисли, поне докато не се изпиеше всичкото вино. Чудеше се колко ли деца ще бъдат заченати в града и колко ли от тях ще бъдат наречени на човека, когото Рим възславяше в момента.

Въздъхна. Една амфора хубаво червено вино лежеше неотворена в краката му. Имаше намерение да е сред първите, които да вдигнат тост за Цезар, но някак си беше забравил за това, докато наблюдаваше новите повеи в града. Републиката най-накрая беше умряла и трагедията беше в това, че сякаш никой не го забелязваше. Това, което хора като Помпей и Сула не бяха могли да постигнат със страх или със силата на оръжието, Цезар получаваше с безразличие — и разбиваше вековните традиции.

Отначало, докато Юлий се обръщаше към членовете на благородните фамилии, го бе изпълнила надежда. Смъртта на Помпей не го беше разчувствала и Цицерон си мислеше за старото споразумение с гражданите и как може да бъде възобновено.

Тази крехка надежда обаче продължи само миг. Законите на Рим съществуваха, за да се ограничи властта и престижът, така че никой да не може да се издигне прекалено много над събратята си. Дори в отмиращите вече дни бе имало достатъчно сила, за да се обуздаят Марий и Сула. По някакъв начин Цезар се беше откъснал от останалите, далече от Рим. И се беше обърнал към сенаторите, сякаш бяха молители, докато навън тълпата крещеше името му.

Цицерон не можеше да открие в себе си любов към народа на своя град. Абстрактно погледнато, той се гордееше с честното гласуване, което беше основата на републиката. Властта на сената винаги беше дадена, а не взета. И все пак в крайна сметка същите тези граждани си бяха намерили любимец. Сега Цезар нямаше възпиране, ако изобщо някога бе имало начин да го спрат.

Цицерон поклати глава: спомни си как Юлий беше приел баналните речи на сенаторите. Беше ги оставил да говорят, но когато се изправи, републиката се свлече от него като стара кожа и сенаторите можеха само да седят сковано и да го слушат.

Цицерон бавно се изправи и се намръщи, когато коленете му изпукаха. Шумът на тълпата ехтеше около сената и той потрепери при мисълта да премине през пияната навалица. Щеше ли да е по-различно, ако бяха чули Цезар? Той беше обещал да преобрази Рим — нов форум, величествени храмове и пътища, нови монети от златото на Галия. Всички негови поддръжници щяха да имат място в сената, на легионерите му щяха да бъдат дадени най-добрите земи и те щяха да забогатеят. Планираше четири триумфа през следващите месеци, повече, отколкото бе имал който и да било римски военачалник. Богове, това нямаше край! Сред всичките обещания Цицерон отчаяно очакваше да чуе някакъв знак, че Цезар има нужда от сената. Само дума, с която да спаси достойнството им, щеше да е достатъчна, но такава дума не се чу. Цезар им разказа бъдещето и изобщо не му хрумна, че с всяка произнесена дума се освобождава от тях.

Не го бяха планирали по този начин. Когато Марк Антоний им прочете писмата на Юлий от Египет, обсъдиха как да почетат най-великия военачалник на Рим. И се бяха чудили дали той изобщо ще се съобразява със сената. Цицерон беше гласувал заедно с другите да провъзгласят десетгодишна диктатура — нещо нечувано в историята. Републиката си отиваше — но това беше единственото, което можеха да направят.

Юлий само беше кимнал при новината, сякаш беше очаквал точно това, и Цицерон се отчая. Не пропусна и значението на жеста на Юлий, когато вдигна сина си пред приветстващата тълпа. Цезар нямаше истински равни, които да поставят ръка на рамото му и да го накарат да е предпазлив. Цицерон се зачуди дали триумфът на Цезар ще включва и момчето, което да стои до него и да му шепне: „Помни, че си смъртен!“

Бронзовите врати изскърцаха и Цицерон се обърна, за да види кой се осмелява да наруши уединението на сената. Нали отвън имаше пазачи. Нямаше обаче да се изненада, ако разбереше, че са се отдали на пиене и възбудената тълпа влиза, за да повръща по пейките и стените.

— Кой е? — извика, засрамен от страха, който се усещаше в гласа му. Беше нервният тон на остарял мъж, помисли си с горчивина.

— Светоний — дойде отговорът. — Потърсих те у вас, но Теренция каза, че не си се прибрал. Притеснява се за теб.

Цицерон въздъхна със смесица от облекчение и раздразнение.

— Не може ли човек да намери малко спокойствие в този град?

— Не бива да стоиш тук на тъмно — отвърна Светоний и тръгна в полумрака към него. Цицерон не можеше да види очите му, но усещаше тежкото настроение на провал около него. Светоний също беше изслушал речта на Цезар до последната дума.

Навън някой поде старинна песен за загубената любов, присъединиха се още гласове. Песента беше проста, но въпреки това красива. На Цицерон му се дощя да излезе и да присъедини изморения си глас към техните само за да е част от всичко, преди денят отново да донесе тежката реалност.

Светоний наклони глава и се заслуша. После прошепна:

— Те не го познават.

Цицерон го погледна, откъснат от мислите си. В полумрака очите на Светоний бяха като тъмни сенки.

— Е, ще бъдем ли негови слуги? — попита Светоний. — Това ли е всичко, което постигнахме?

Цицерон поклати глава, повече на себе си, отколкото на събеседника си.

— Трябва да се научиш на търпение, сенаторе. Градът ще остане дълго след като всички ние сме мъртви.

Светоний изсумтя отвратено.

— Какво ме интересува това? Чу плановете му. Наведе главата си с всички останали, които не се осмеляваха да заговорят.

— Ти също не проговори — припомни му Цицерон.

— Как да говоря сам? — сопна се Светоний.

— Ами помисли: сигурно всички сме се чувствали сами като теб.

— Той има нужда от нас, за да управлява — каза Светоний. — Да не би си да мисли, че управлението е лесна работа? Чу ли и една дума за благодарност за работата, която свършихме, докато него го нямаше? Аз не.

Цицерон се ядоса от хленчещия му тон — напомняше му за собствените му деца.

— Той няма нужда от нас — сопна се на Светоний. — Не можеш ли да го разбереш? Неговите легиони са верни само на него и той вече е облякъл мантията на властта. Ние сме последните останки от стария Рим, просто оцелели останки. Всички велики мъже са мъртви.

— И какво ще правим? — попита Светоний.

Гласът му беше плачлив и Цицерон се намръщи. Доста време мина, преди да отговори.

— Ще намерим начин да го привържем към нас — каза най-после. — Хората го обичат днес и утре… но след това? Ще изхарчат парите, които им е дал, и ще имат нужда от нещо повече от мечти, за да си напълнят коремите, от нещо повече от обещания. Вероятно дори отново ще имат нужда от нас.

Потърка излъскания под със сандала си. Слабостта на по-младия мъж го беше ядосала до гняв и мислите му идваха по-бързо.

— Помисли: кой ще приема законите, които иска, и ще му гарантира почести? Почестите не идват само от това, че крещи във форума. Той се опитва да отблъсне тежестта на вековете. А тя може да се върне с още по-голяма сила.

— Значи така ще отговориш? — попита Светоний. Цицерон усети подигравката в тона му и се ядоса още повече. — Ще му се противопоставяме, като приемаме всеки негов закон? Като го почитаме още повече?

Цицерон с мъка овладя гнева си. Наистина имаше много малко съюзници. Не можеше да си позволи да се скара дори с човек като Светоний.

— Ако се възпротивим на волята му, ще бъдем пометени. И тази сграда за часове ще се напълни с мъже, които ще са по-склонни да свеждат глави. Какво печелим от такъв подход? — Спря и избърса потта от лицето си. — Не бива да му позволяваме да разбере, че може да действа сам. Той го подозира, но не го знае със сигурност, разбираш ли. Дори мисълта, че може да се освободи от сената, ще го ядоса. Това е опасен подход, но докато действаме заедно, има надежда. Ако го изпуснем, няма да има.

— Страх те е от него — отбеляза Светоний.

— И тебе би трябвало да те е страх — отвърна Цицерон.