Кон Игълдън
Боговете на войната (30)

Глава 28

Войниците на Александрия не носеха брони и шлемове — силното египетско слънце направо нажежаваше метала.

Юлий беше доволен, че е най-хладният момент от деня — слънцето тъкмо беше проблеснало на хоризонта и римските легиони можеха да се възползват от предимството си. Вратите на двореца се отвориха и Десети и Четвърти изхвръкнаха навън с вдигнати щитове, мечове и копия.

Втурнаха се през градините. Извънредните изреваха от гняв, като видяха труповете на конете си: вече бяха почернели от мухи.

Центурионите едва успяваха да удържат хората си. Римляните хвърлиха копията, а после редицата щитове достигна врага и започна ужасна сеч.

Римската броня беше жизненоважна. Където и да удареше армията на Птолемей, срещаше звъна на метал. Легионерите използваха шлемовете си, за да чупят с тях глави, наколенниците, за да трошат пищяли, и мечовете си, за да секат крайниците на врага. Докато бяха стояли в двореца, бе трябвало да понасят подигравките на хората на Птолемей. Сега беше дошло време да си върнат за обидите.

— Регул! Разшири фронта! — извика Юлий.

Четвърти легион забави главоломния си напредък сред египтяните и атаката разшири фронта си, все повече и повече мечове излизаха на предна линия. Юлий погледна назад към двореца и видя, че оттам продължават да излизат войници. Тръгна напред и когато силите на Птолемей се опитаха да контраатакуват, вдигна щита си срещу стрелите, твърдо решен да върви с легиона си.

До Регул един легионер падна със стрела в бедрото, но веднага се изправи и се опита да продължи. Раната му обаче бе тежка и опцият му го изпрати назад.

Слънцето се вдигаше и сякаш прицелваше лъчите си право в броните на римляните. Те започнаха да се задъхват. Линията им беше ограничена от тесните улици, но въпреки това те продължаваха да посичат и убиват, и да вървят през трупове.

За учудване на Юлий, гражданите също бяха наизлезли по улиците. Хиляди египтяни крещяха и виеха, много от тях размахваха оръжия и Юлий започна да обмисля дали да не отстъпи към двореца. Вярно, Десети и Четвърти размазваха войниците на Птолемей, но противникът все още ги превъзхождаше по брой.

Чу отдясно, откъм пристанището, предупредителния сигнал на роговете. Един вестоносец дотича толкова опръскан с кръв, че очите и зъбите му изглеждаха неестествено бели.

— Кохортата от пристанището се върна, господарю.

Юлий избърса смъдящата пот от очите си.

— А египтяните, които отидоха да ги спрат?

— Нито следа от тях, господарю.

За момент Юлий се замисли какво ли е станало с бойците, които Птолемей беше изпратил след римската кохорта на пристанището. Ако царят беше разбрал кой ги предвожда, вероятно щеше да изпрати много повече хора.

— Кажи на Брут да удари във фланг — заповяда Юлий. — Ако видят Птолемей, да го убият.

Съгледвачът отдаде чест и хукна.

Юлий се задъхваше. Колко време беше минало, откакто бяха започнали атаката? Не можеше да каже със сигурност. Стъпка по стъпка легионите му се придвижваха напред и сред бронзовите трупове на египтяните той виждаше мъже, които познаваше и с които се беше бил рамо до рамо от години. Скръцна със зъби и продължи напред.

 

 

Докато почернялата му от дим кохорта тичаше по улицата, Брут прокле слабата си дясна ръка. Чуваше шума на битката и за първи път през живота си не го приветства, нито изпита въодушевлението, което обикновено го обземаше. Клопката, която бяха направили на египтяните на пристанището, му беше показала слабостта му. Въпреки това римските ветерани бяха разбили врага, сякаш се упражняваха. Бяха връхлетели върху египтяните като вълци върху агнета и ги бяха изклали до крак.

Държеше меча непохватно — тежестта дърпаше все още слабото му рамо. Домиций го погледна, видя яда на лицето му и разбра причината.

— Дръж — извика и му хвърли кама.

Брут я улови с лявата си ръка. Би предпочел щит или сребърната си броня, но така поне щеше да може да напада. Първият му удар в битката на пристанището беше завършил с провал: можа само да одраска противника си и той щеше да го убие, ако Кир не му бе отсякъл китката.

Подредиха се в колона по шест, Кир беше в средата на първата редица.

Удариха египетските войници във фланг. Огромният Кир проби пролука в редицата, размахваше гладия си като перце, а с другата си ръка поваляше противниците с юмрук. Независимо дали удряше с острието, или с тъпото на меча, египтяните падаха като покосени, защото силата му беше огромна. Брут го следваше — удряше с камата и използваше гладия само за да блокира. Чудеше се колко още ще издържи на болката.

Спъна се в един паднал щит, със съжаление хвърли меча, който беше спечелил в Рим, взе щита и застана от дясната страна на Кир, за да го пази. Домиций мина от неговата дясна страна с друг щит и римската колона се устреми към кипящата сърцевина на битката.

Беше съвсем различно от сражението в откритата равнина край Фарсал. Мъжете се катереха по порти и статуи и забиваха мечовете си в египтяните. Свистяха стрели, египтяните викаха уплашено на странния си език.

Тъй като нямаха брони, римляните ги помитаха и завърналата се от пристанището кохорта всяваше страх в редиците им. Виковете преминаха в ужасени стенания.

Някъде наблизо Брут чу тропот на тичащи хора и изръмжа. Юлий бе извел всички войници, следователно идваха още египтяни.

— Пристига подкрепа за врага — извика той на Домиций.

Непознати сигнали на рогове потвърдиха подозренията му.

Брут отби един разтърсващ удар с щита си и извика от болка. Съзнанието му се върна към последните моменти на Фарсал и той замахна с камата с луда ярост, за да освободи гнева си със смърт.

— Ето го момчето! — изрева Домиций и посочи.

Птолемей беше на коня си, обграден от царедворците — те наблюдаваха битката с надменност, която вбеси римляните още повече, и те забравиха умората си и се втурнаха към царя, който ги беше предал. Едва ли имаше войник, който да не е говорил с момчето по време на неговото пленничество. Да се обърне срещу тях, срещу Цезар, след като те вече го брояха за свой приятел, беше достатъчно да привлича римските войници като пламък на свещ нощни пеперуди.

Златната маска на Птолемей се въртеше — момчето наблюдаваше битката. Панек стоеше до него без следа от страх. Брут видя как един вестоносец му се поклони и после затича към мястото, откъдето бяха прозвучали роговете. Ако подкреплението беше голямо, никой римлянин нямаше шанс да доживее до обяд.

Кир се наведе и се изправи с изцапано с кръв римско копие. Изръмжа и хвърли копието към Птолемей. Брут не видя къде падна копието, но когато редиците отново се разделиха, царят все още беше на коня си. Панек обаче вече не беше до него. Още един удар улучи щита на Брут и той изрева от болка. Щитът беше прекалено тежък и вече на три пъти Домиций го бе защитил от бронзовите мечове.

Кир грабваше нови и нови копия и ги хвърляше. Царедворците на Птолемей се разбягаха и кохортата стигна до римския фланг. Легионерите сякаш се сдобиха с нови сили от това, че се събраха. Четвърти беше на крилото и задържаше египетското подкрепление, но Десети бе свободен да се устреми към царя.

Тълпата също се включи в битката. Тенджерите и тиганите бяха достатъчно безобидни, но камъните и керемидите бяха опасни — а и разсейваха легионерите, в резултат на което те падаха, пронизани от мечове.

Брут мина през биещото се каре на Десети и стигна до Юлий.

Той се обърна, усмихна се, като видя колко е изморен, и извика над трясъка на битката:

— Не могат да ни удържат. Мисля, че царят е повален.

— Ами подкреплението? — изкрещя Брут в ухото му.

Усетиха раздвижване сред мъжете — египтяните изтласкваха Четвърти. Легионерите обаче не бягаха. Помнеха позора си срещу Помпей и нямаше да отстъпят. Редиците обаче се бяха огънали, което означаваше, че подкреплението на египтяните е огромно.

— Десети! Кохорти от първа до четвърта! — викна Юлий. — Влейте се в Четвърти! От първа до четвърта!

Кохортите го чуха и започнаха да се придвижват. Цялото ляво крило обаче беше притиснато и Юлий поклати глава и каза горчиво:

— Ако бях на коня си, за да виждам какво става… Но тия мръсници ги заклаха!

Забеляза с крайчеца на окото си нещо, което го накара да замръзне, и прошепна:

— Какво правиш?

Брут се обърна, за да види. Клеопатра беше излязла иззад легионите и тъкмо стъпваше на постамента на статуята на Изида.

— Свалете я оттам! — изкрещя Юлий.

Клеопатра държеше рог. Вдигна го и го наду.

Звукът беше дълбок и нисък, и сякаш безкраен. Всички заобръщаха глави към нея. Юлий се ужаси, че може да бъде свалена от облак стрели.

— Спрете! — извика тя. — В името на Клеопатра, вашата царица. Върнаха ме при вас и трябва да спрете!

Римляните се развикаха, молеха я да слезе. Тя ги пренебрегна и завика отново. Гласът й достигна до редиците на египтяните и те се смаяха. Започнаха да я сочат, очите им се изпълниха със страхопочитание. Не знаеха за завръщането й в града. Отпуснаха мечовете си и Десети веднага се втурна напред и започна да ги избива безогледно.

— Отбой! — извика Юлий на тръбачите. — Бързо!

Римските рогове изреваха ехото си на призива на Клеопатра и над оплисканите в кръв улици се възцари странна тишина.

— Върнах се при вас, народе мой. Тези хора са мои съюзници. Спрете битката веднага.

Гласът й се чуваше ясно — вече не се заглушаваше от грохота на оръжията. Армията на Птолемей беше като омагьосана от появата й. Юлий се зачуди дали Клеопатра нарочно е избрала статуята на Изида, или просто тя е била най-близката. Беше заобиколен от зяпнали окървавени мъже, съзнанието му беше някак празно.

— Какво ли… — започна той и в този момент египтяните паднаха на колене. До един.

Юлий гледаше изумен как опират чела в земята. Римските легионери стояха сковано и го гледаха за заповеди.

— Десети и Четвърти, на колене! — извика инстинктивно той.

Легионерите се заспоглеждаха, но се подчиниха на заповедта, въпреки че мечовете им бяха готови. Кир, Регул и Домиций също коленичиха. Брут ги последва, щом Юлий го изгледа свирепо, и накрая само Юлий и Октавиан останаха прави.

— Не ме карай — прошепна Октавиан.

Юлий го погледна в очите и зачака. Октавиан се намръщи и коленичи.

Над цялото множество от хиляди коленичили хора една група все още стоеше изправена в другия край на бойното поле. Царедворците на Птолемей стояха с високо вдигнати глави, но личеше, че наблюдават развитието на ситуацията с болезнен страх. Един от тях ритна някакъв войник с ясното желание битката да продължи. Войникът се сви от болка, но не се изправи. Юлий си помисли, че царедворците приличат на боядисани лешояди. Изпита удоволствие от ужаса, който се четеше по боядисаните им лица.

— Къде е брат ми? Къде е царят? — попита високо Клеопатра.

И леко скочи на земята, и тръгна с дългите си крака през трупове и коленичили войници. Вървеше гордо и когато стигна до Юлий, попита пак, още по-високо:

— Къде е брат ми?

Гласът й удари царедворците като бич и те трепнаха, щом тръгна към тях, сякаш присъствието й беше нещо, което не можеха да понесат. Разделиха се да й направят път. Юлий я следваше плътно, предизвикваше ги с поглед да вдигнат ръка срещу нея.

Птолемей лежеше блед и безжизнен на златния си плащ. Дясната му ръка бе върху гърдите му и почти покриваше раната. Маската му, смачкана, лежеше в прахта в краката му. Юлий погледна детските черти, докато Клеопатра клякаше до брат си, и изпита болка при вида на малкия гладий на кръста му. Клеопатра се наведе и целуна брат си по устните. Очите й бяха разширени от болка, но в тях нямаше сълзи.

Юлий се огледа за Панек: той едва ли беше далече. Присви очи, когато видя тъмната му роба. Панек седеше в прахта и дишаше бавно и накъсано. Юлий направи две бързи крачки към него, гневът му се разпалваше… но очите, които го погледнаха, бяха празни. Гърдите на Панек бяха целите в кръв. Той умираше и Юлий нямаше вече какво да му каже.

Зад гърба му Клеопатра се изправи. Тълпата не издаваше и звук и се чуваше само шепотът на вятъра.

— Царят е мъртъв — каза тя и гласът й отекна над коленичилите хора. — Отнесете брат ми до двореца му. И не забравяйте, че когато го правите, докосвате бог.

Гласът й за миг секна. Юлий я докосна по рамото, но Клеопатра сякаш не усети.

— Аз, която съм Изида, се върнах при вас. Днес беше пролята моя кръв. Смърт, която не беше причинена от мъжете на Рим, а от предателство в моя двор. Станете и жалейте, народе мой. Късайте дрехите си и се посипвайте с пепел. Почетете бога си с тъга и сълзи.

Вдигнаха Птолемей от земята; плащът му висеше под него.

Клеопатра не откъсваше очи от трупа на брат си. После се обърна към царедворците.

— Не беше ли ваша задача да пазите живота на брат ми? — И хвана един за гърлото. Той се опита да не трепне под натиска на боядисаните й нокти. Имаше нещо лудо в начина, по който тя го погали под брадичката.

— Цезар, искам да ослепиш тези мъже за наказание. Те ще служат на брат ми в гроба му.

Царедворците най-после се проснаха на земята, вцепенени от ужас и отчаяние. Юлий махна на Домиций да донесе въжета. В същия миг отровен повей на дим стигна до тях и Клеопатра рязко вдигна глава и помириса горещия тежък въздух. Обърна се към Юлий с внезапен гняв.

— Какво си направил с моя град?

Брут беше този, който отговори:

— Знаеш, че подпалихме корабите. Пламъците може да са стигнали до сградите на пристанището.

— И сте ги оставили да горят? — сопна се тя.

Брут само сви рамене и отвърна спокойно:

— Нападнаха ни.

За момент Клеопатра остана безмълвна. После обърна студените си очи към Юлий.

— Хората ти трябва да спрат пожара, преди да се разпространи.

Юлий се намръщи от тона й и тя усети раздразнението му и каза по-нежно:

— Моля те, Юлий.

Той кимна, махна на военачалниците си да се приближат и каза:

— Ще направя каквото мога. — Беше притеснен от резките промени в настроението й. Но пък тя беше загубила брат си и си беше върнала трона. Много неща могат да се простят в такъв ден.

Царските охранители дойдоха с носилка и гордо понесоха царицата към двореца.

— Изкопайте ровове за мъртвите — заповяда Юлий на Октавиан. — Четвърти да отиде на пристанището да гаси пожара.

Вятърът довя облак пепел и Юлий я загледа как се сипе по земята. Момчето цар, което бе стискало ръката му, беше мъртво. Битката беше спечелена.

Не знаеше дали щяха да постигнат победа без намесата на царицата — ветераните вече остаряваха. Дано робът на Клеопатра доведеше подкрепления. Иначе Юлий щеше да остави живота си в египетските пясъци.

Усети как в него се заражда болка. Усещаше аромата на Клеопатра в горчивия мирис на пожара. Беше я познал като жена. Да я види като царица беше объркващо и омагьосващо, още от момента, в който тълпата и войниците коленичиха в прахта по нейна заповед. Загледа се след процесията, която отиваше към двореца, и се зачуди как ли ще реагират гражданите на Рим, ако заведе Клеопатра там.

— Вече можем да си ходим — каза Октавиан. — В Рим имам предвид.

Цезар го погледна и се усмихна. Не можеше да остави Клеопатра.

— Бил съм се повече години, отколкото мога да си спомня — каза той. — Рим ще ме почака още малко.