Кон Игълдън
Боговете на войната (29)

Глава 27

Египетската армия изби конете на извънредните. В двореца римляните ги слушаха как цвилят.

Повече от сто души от Четвърти легион се покатериха на покрива и почнаха да хвърлят копия по бойците, които нападаха палата. Трудно можеха да пропуснат в огромното множество.

В хаоса на първите няколко минути нападателите хвърляха нагоре въжета с куки. Легионерите ги прерязваха още преди нападателите да почнат да се катерят, но египтяните също имаха лъкове и десетки римляни падаха. Атаката беше яростна, но дворецът не беше лесен за превземане. Само най-високите прозорци бяха оставени отворени, всичко надолу беше здраво барикадирано. Дори войниците, които успяваха да се покатерят на первазите, не можеха да влязат вътре — през пролуките ги пронизваха с мечове и те падаха с писъци върху главите на другарите си.

Чуха се глухи удари — войниците на Птолемей заудряха вратата с една дебела греда. Надолу към тях валяха стрели, но нови бойци прииждаха със скоростта, с която предишните умираха. Юлий нареди да опразнят и стаите на Клеопатра и да струпат всичко пред вратата. Не беше имал време да обмисли стратегия срещу армията. Знаеше, че не може да остане вътре завинаги, и съжаляваше, че бе казал на Птолемей, че храната им свършва. Дори на половин порцион щяха да гладуват още преди края на седмицата.

Самият Птолемей стоеше извън обсега на копията и дори не можеше да го достигне. Внезапната промяна в поведението му беше неразбираема за римляните. Клеопатра обаче сякаш разбра, когато Юлий й описа как бяха сложили златното покривало върху момчето. Той си спомни предупреждението на Птолемей, че навън ще е цар.

Първата атака не постигна никакъв резултат. Тези, които удряха вратата, бяха принудени да се изтеглят след порой от тежки керемиди от покрива. Юлий обаче беше сигурен, че ще се върнат с още хора и ще вдигнат щитове над главите си. Той поне би постъпил точно така.

— Брут! Отиди при Клеопатра и й кажи, че трябва да ни каже изход навън. Не можем да останем тук и да ги оставим да съборят сградата. Ако ни подпалят, ще трябва да ги нападнем.

Точно тогава Клеопатра дойде и каза:

— Няма да се осмелят да запалят сградата, докато съм вътре.

На Юлий му се искаше да й повярва, но не можеше да поеме този риск.

— Те са ни обкръжили. Няма ли тунели и тайни пътища? — И се намръщи, когато таранът удари отново. Несъмнено този път мъжете бяха по-добре подсигурени.

Клеопатра поклати глава.

— Точно сега не бих използвала тунел, дори и да има.

Юлий изруга и надникна през процепа към войниците отвън. Затвореността на двореца го потискаше. Мразеше да е в пасивна роля. Освен мъжете на покрива нямаше друг начин за нападение — да изпрати легионите срещу египтяните си беше чисто самоубийство.

— Имат ли тежки оръжия? Катапулти и скорпиони? — попита той. Катапултите можеха да превърнат двореца в руини.

— Не и наблизо — отвърна Клеопатра, облиза устните си и се намръщи. — Ела на покрива и ще ти покажа.

Юлий се поколеба — не искаше да се отделя от хората си. Брут пристъпи напред секунда преди Домиций и Октавиан и каза:

— Върви, ще се справим.

Юлий кимна и забърза след царицата към покрива.

Лятото беше дошло в Александрия и Юлий усети жегата като удар. Пое дъх, огледа керемидения покрив и бойците, които беше пратил тук, и видя Кир — той тъкмо хвърляше поредното смъртоносно копие. Огромният мъж се усмихна, като видя, че е улучил. Другарите му се развикаха одобрително, но нова вълна от стрели ги накара да отскочат.

Клеопатра стоеше до Юлий. Косата й се вееше на вятъра.

— В Канон, на два дни път на изток по брега, има войска — каза тя и посочи в мъглявата далечина. — Там имат катапулти и кораби, които да ги докарат.

Юлий оглеждаше пристанището. Видя малките галери на пристанищната стража и пристигащи и заминаващи търговски кораби. Десетина бяха на котва, защитени от вятъра. Александър бе направил добър избор, когато бе построил града.

— Трябва да изведа хората си тази нощ — каза Юлий. — Мога да блокирам входа на пристанището, като потопя няколко кораба, и няма да могат да ни настигнат.

— Брегът е скалист и опасен навсякъде другаде. Ще ги забавиш с дни.

— Но все пак ще могат ли да докарат катапултите?

— Сигурно. Ние сме изобретателен народ, Юлий.

Погледът му обхождаше брега.

— Мога да спусна хората си по въжета.

Отиде до стряхата, погледна надолу и преглътна сухо, като видя от колко високо трябва да се спуснат хората му. Една стрела прелетя край него почти без сила. Той не й обърна внимание.

Клеопатра дойде до него и погледна към армията на брат си.

— Само един човек може да занесе съобщението до хората ми — каза тя. — Моят роб Ахмос. Това ще изравни силите и ще ти даде възможност да се измъкнеш от обсадата.

— Не е достатъчно — отвърна Юлий. — Изпрати го, ако искаш, но не мога да стоя тук, без да знам дали е стигнал до тях, или са го убили. Имаме храна само за няколко дни.

Тръгна да огледа сградите около двореца и отзад видя по-ниските постройки за робите и слугите. Усмихна се и каза:

— Виж.

Юлий коленичи, после легна по корем. Другият покрив изглеждаше достатъчно близо, за да се скочи върху него или да се спусне човек с въже. Оттам нататък неравната редица домове и храмове водеше през града.

— Това е — каза Юлий. — Ако преведа хората си надолу до този покрив, ще минат над главите на войниците на Птолемей. Те изобщо няма да ни забележат. Виждаш ли прозореца отдолу? На същата височина е.

Клеопатра също легна по корем и погледна. Кимна и двамата едновременно осъзнаха колко са близо един до друг. Юлий знаеше, че хората му сигурно ги наблюдават, но беше омагьосан от нея. Тръсна глава и каза:

— Трябва да сляза да намеря стаята, която гледа към тези покриви.

— Изида те е избрала, Юлий, щом ти показа пътя — каза Клеопатра.

Той се намръщи.

— И моите очи също не са за изхвърляне.

Тя се разсмя и се изправи пъргаво, с цялата грация на младостта. До нея той се почувства стар, но после тя го целуна и езикът му усети вкуса на мраморен прах.

 

 

Кир и Домиций подадоха глави от прозореца и веднага се отдръпнаха: египетските стрелци бяха добри и те не искаха да рискуват.

— Двайсет стъпки надолу и около шест настрани — каза Домиций. — Можем да се справим, ако не ни видят. После не знам. Не мога да видя колко далече стигат покривите, преди да трябва да слезем. Може да не е много.

— Няма друг начин — отвърна Юлий. Всички ясно чуваха ударите на тарана по вратата. — Щом докарат катапултите, сме свършени, ако преди това не ни свършат храната и водата.

— Ами да опитаме — каза Домиций. — С една кохорта може да си пробием път до корабите.

Юлий го погледна и каза:

— Добре. Кир, отиваш с него. Хората ви да са готови по залез.

— И аз искам да отида — обади се Брут зад тях.

Юлий се намръщи.

— Ръката ти едва се излекува. Как ще слезеш по двайсет стъпки въже?

Брут изпита облекчение, че поне не му бяха отказали директно.

— Щом вържат въжето, останалите ще трябва просто да се спуснат. Това мога да го направя. — Вдигна дясната си ръка и стисна и отпусна юмрука си.

Юлий поклати глава.

— Не. Само боговете знаят колко ще е трудно да минат по покривите. Ако ръката ти поддаде и паднеш, ще разберат, че се опитваме да избягаме.

Брут си пое дълбоко дъх.

— Както заповядаш. — Разочарованието беше ясно изписано на лицето му.

— Можем да вържем ръката му за въжето с клуп, господарю — внезапно предложи Домиций. — И няма да падне.

Брут изненадано се обърна към Домиций и Юлий видя колко много старият му приятел иска да се върне в битката.

— Ако потопите корабите, ще ви се наложи да плувате. Има огромна вероятност да се удавиш. Разбираш ли?

Брут кимна и се усети следа от някогашната му неукротимост.

— Нека отида. Моля те.

— Добре. Но ако ръката ти не издържи, ще останеш на първия покрив, докато всичко приключи.

— Да, господарю — отвърна Брут и лицето му се стегна от напрежение. Тупна Домиций по рамото, когато Юлий се обърна, и Домиций му кимна.

Под краката им ударите на тарана продължаваха.

 

 

Слънцето беше залязло, но дворецът беше осветен отвсякъде от големи огньове. От време на време към покрива и към прозорците политаха стрели. Не бяха много — египтяните или бяха решени да ги оставят да умрат от глад, или чакаха пристигането на катапултите. Юлий гледаше надолу от един прозорец, добре скрит от погледа на стрелците. Мразеше да е в капан. В момента надеждите му бяха свързани с мъжете, които се опитваха да се измъкнат по покривите отзад.

Знаеше, че ще дойде време, когато ще е принуден да изпрати легионите си срещу армията. В идеалния момент щеше да опита разбиващ удар, но при това числено превъзходство битка лице в лице означаваше смърт за хората му. Вярно, Клеопатра беше безценна със знанията си за тактиката и стратегията на противника, но Десети и Четвърти имаха много по-малко хора. Имаше моменти, когато му се искаше просто да си беше тръгнал след ония седем дни. Щом си го помислеше, се ядосваше. Нямаше да избяга от тълпа чуждестранни войници. Ако трябваше, щеше да намери провизии и да поиска подкрепления от Гърция и Испания. Египтяните щяха да разберат какво е да заплашиш управника на Рим.

Домиций стоеше до прозореца с Брут и връзваше китките му за натопен във восък клуп, който щеше да му помогне да се плъзне до чакащите легионери. Придвижването на петстотин войници в пълна тишина беше трудно, но не трябваше да има никакви викове, които да предупредят врага. До този момент всичко вървеше без грешка.

— Някога бяхме приятели — каза Брут.

— И отново можем да бъдем — изсумтя Домиций. — С времето ще те приемат пак, макар че Октавиан… е, той може би няма.

— Радвам се, че ме подкрепи — отвърна Брут.

Домиций го стисна за рамото.

— Рискува живота на всички ни от гордост и гняв. Имаше моменти, в които бих ти забил нож в ребрата.

— Ако можех да го променя, щях — замислено отвърна Брут…

Домиций кимна, после му помогна да преметне крака през перваза.

— Бях на белите скали на Британия с теб. Ти уби оня синьокож гигант с брадвата, когато бях повален по гръб. Това все пак значи нещо. — Говореше бавно, гласът му беше нисък и сериозен. — Не мога да те нарека брат след това, което направи. Но вероятно можем да минем и без да си скубем брадите, нали?

Брут бавно кимна, без да го поглежда.

— Радвам се за това — каза Домиций и го побутна от перваза.

Брут рязко си пое дъх и се понесе надолу. На половината път, когато под него нямаше нищо освен тъмнина, се завъртя и платът се изви и го спря. Отслабналите му мускули се възпротивиха, когато яростно залюля крака. С усилие успя да се завърти в обратната посока и спускането продължи. Ръката го болеше ужасно, но той стисна зъби — и в следващия момент усети, че мъжете на покрива долу вече са го хванали. Мълчаливо развързаха китките му, подадоха му меча и той го препаса. Също като него, те не носеха нито брони, нито щитове. Лицата им бяха почернени със сажди и само белотата на зъбите и очите им на лунната светлина показваше как са се подредили по покривите като нишка. Огромният роб на Клеопатра, Ахмос, беше с тях.

Домиций пъргаво скочи до него, тупна го по гърба и прошепна:

— Да тръгваме. — И го поведе покрай мъжете.

Керемидите пукаха под краката им. Можеха само да се надяват, че никой не ги е видял и че няма да ги засипят със стрели.

Лесно минаха от първия покрив на следващия, но третият беше прекалено далече, за да се прекрачи.

— Някой трябва да прескочи — каза Домиций.

На лунната светлина разстоянието изглеждаше плашещо голямо. Един млад войник от Десети пристъпи напред, свали меча си, засили се три крачки и се прехвърли. Пукотът на керемидите накара всички да замръзнат, но дворецът вече бе достатъчно назад и не се появи никой. Хвърлиха му въже и мъжете го използваха един по един, за да минат. Този път Брут мина първи, надяваше се ръката му да издържи. Мускулите му го заболяха ужасно, но стигна до отсрещната страна потен, но доволен.

Минаха по още четири покрива по същия начин и стигнаха до широка улица. Изглеждаше празна. Спуснаха въжета и слязоха долу.

Ахмос вдигна ръка към римляните, усмихна се и изчезна в тъмнината. Брут му пожела наум късмет в довеждането на армията на Клеопатра. Дори да успееха да блокират входа на пристанището, Юлий имаше нужда от още хора.

Кохортата забърза по улиците в пълна тишина.

Пристанището беше добре осветено и пълно с хора. Домиций спря мъжете в последните сенки. Във всеки момент можеха да ги забележат, така че трябваше да блокират пристанището бързо, преди да дойде армията.

И наистина, чуха се викове. Двама мъже сочеха към тях.

— Напред! — викна Домиций и се затича.

Винаги имаше поне десетина кораба, които товареха и разтоварваха на кея. Кохортата се втурна към тях, като се раздели на четири групи.

Екипажите бяха ужасени от ненадейната атака и три от корабите се предадоха веднага. На четвъртия двама моряци реагираха повече инстинктивно, отколкото разумно и се опитаха да се противопоставят. Веднага бяха посечени и хвърлиха телата им в мръсната вода. Останалите послушно слязоха на кея, както им беше заповядано.

Легионерите вдигнаха платната, отрязаха въжетата, които привързваха корабите към кея, и поеха към входа на пристанището.

Брут видя как няколко души хукнаха да предупредят армията на Птолемей. След малко кеят щеше да загъмжи от войници. Надяваше се, че това поне ще даде на Юлий кратка почивка. Не съжаляваше, че е дошъл, и за първи път от месеци се почувства достатъчно жив, за да нададе радостен вик, когато платната се издуха и корабите поеха по криволичещия си курс към входа на пристанището.

— Двама души да се качат на мачтите да наблюдават — заповяда той и се усмихна: спомни си младостта си, когато самият той се катереше по мачтите. Сега не можеше да го направи, но с удоволствие си спомни пътуването през Гърция с Рений, когато светът лежеше пред тях. Легионерът, които бе скочил на третия покрив, веднага се закатери нагоре и Брут си помисли, че трябва да научи името му, дори се засрами, че не го знае. Прекалено дълго бе откъснат от работата с легионите. Дори и да не оцелееше тази нощ, се чувстваше на мястото си — отново в командването. Беше му липсвало повече, отколкото бе подозирал.

Далече от светлините на пристанището луната следваше движението им в спокойната черна вода. Скалите, които пречеха на ветровете да разрушат Александрия, пропускаха само най-лекия ветрец и напредването беше болезнено бавно. Всички хвърляха погледи към огромния огън на фара на Фарос, чийто блясък предупреждаваше корабите отдалече. Пламъците осветяваха лицата им, телата им хвърляха дълги сенки на палубата.

— Пристанищният патрул! — чу се глас от мачтата.

Брут ги виждаше ясно, очертани от блясъка на фара: три галери, които идваха да им пресекат пътя. Зачуди се колко ли хора имат на борда, но и се зарадва на появата им, напълно наясно, че в противен случай ще му се наложи да плува по обратния път.

Галерите вече се приближаваха — но и четирите кораба наближаваха теснината между скалите. Юлий беше казал брадви или огън, но пробиването на дупки в здравите корпуси щеше да отнеме прекалено много време. Трябваше да е огън.

— Дайте ми фенер — викна Брут.

Първите два отвлечени кораба вече бяха стигнали тесния проток и се блъснаха един в друг. Легионерите бързо хвърлиха котвите.

Неговият кораб също опря със скърцане в тях. Галерите вече бяха съвсем близо.

На Брут му се дощя да има корвус, за да прехвърли легионерите върху тях. И изведнъж му хрумна нещо и той заповяда на хората си да свържат мостчетата за слизане в груба платформа. После ревна:

— Пали! — И лисна маслото от фенера си върху сухото дърво. Пламъците го облизаха, закатериха се по насмолените въжета.

От галерите се чуха гневни викове. След секунди корабът потрепери — първата го блъсна. Брут се разсмя на глас. Пристанищната стража вършеше работата им вместо тях.

Щом корабът започна да се накланя, Брут заповяда да вдигнат огромния импровизиран корвус и да го пуснат върху галерата, която вече опитваше да се отдръпне. Но не успя и легионерите нападнаха уплашената пристанищна стража.

Беше истинска касапница: на галерата имаше само трийсетина бойци — вързаните с вериги роби в трюма нямаше как да се присъединят към битката. Само след няколко удара на сърцето палубата беше в кръв, всички легионери бяха преминали на галерата и избутаха импровизирания корвус в морето.

Зад тях пламъците трещяха. Корабите потънаха бързо и за момент Брут се притесни, да не би да потънат прекалено надолу и да може да се минава. Но мачтите останаха да стърчат: Клеопатра беше права — протокът не бе почистван от поколения и корабите понякога засядаха в него по време на отлив.

Другите две галери видяха съдбата на първата и се оттеглиха. Брут се усмихна — нямаше да му се наложи да плува.

И последните мъже от кохортата се качиха на пленената галера. Зад тях корабите горяха, пламъците се прехвърлиха и на сухите покриви на сградите по близкия бряг.

На светлината на факлите Юлий видя Панек — сочеше към пристанището и яростно крещеше. Стотици египтяни затичаха натам и Юлий разбра, че няма да има по-добра възможност.

— Строй се! — извика на Регул и Октавиан. — Излизаме.