Кон Игълдън
Боговете на войната (28)

Глава 26

Призори Юлий мина по ниските коридори и кимна на пазачите на царя на Египет. Момчето беше заключено в стая, която някога бяха държали делви с масло. Стаята нямаше прозорци, които да го изкушават да избяга, а вратата беше здрава.

— Кротък ли беше? — попита Юлий.

Преди легионерите да отговорят, тънък глас отвътре забълва ругатни и проклятия.

— Крещи от часове, господарю — каза войникът.

— Отвори — отвърна Юлий и замислено размърда устни. — Ще говоря с него.

Когато влезе, видя, че Брут е оголил и тази стая, като всички останали. Не беше оставено легло, имаше само малка пейка и ведро. Една-единствена лампа гореше на стената и на светлината й Юлий видя белите следи от прах по кожата на момчето. Очевидно царят на Египет беше прекарал нощта върху голия под.

Птолемей стоеше изправен гордо и гледаше похитителя си; беше скръстил ръце върху тесните си гърди. Ребрата му бяха още момчешки, изпъкнали, прахта беше зацапала страните му, сякаш се бе опитал да скрие факта, че е плакал.

— Добро утро — каза Юлий и седна на пейката. — Ще наредя да ти намерят някакви дрехи, когато донесат закуската. Няма да изпитваш неудобства, докато си тук.

Птолемей го гледаше, без да отговори. Беше по-дребен, отколкото Юлий беше преценил през нощта. Лицето му беше бледо и деликатно, сякаш никога не беше виждал слънце. Чертите му се смръщиха от гняв. Тъмните очи и дългите мигли бяха същите като на Клеопатра и Юлий потрепери вътрешно от отвращение при мисълта за връзката им.

Тишината се проточи, така че Юлий стана и каза спокойно:

— Ако няма друго, ще се върна към работата си.

И се обърна да си ходи, но Птолемей изсъска зад гърба му:

— Веднага ме освободи, веднага, чу ли! — Латинският му беше безупречен.

Юлий се обърна към него и този път не можа да сдържи усмивката си.

— Няма да стане, царю. Ти ми трябваш.

— Какво искаш? Злато? — Устните на момчето се извиха в презрителна усмивка.

— Искам да видя, че Клеопатра е възстановена като царица — отвърна Юлий. Внимателно наблюдаваше момчето. Зачуди се дали наистина иска точно това. Преди да легне с Клеопатра предишната нощ, целта му беше ясна. Сега да я върне в кръвосмесителната прегръдка на брат й не му се струваше чак толкова привлекателно.

— Знаех си, че не може тя да не стои зад това! — викна Птолемей. — Знаех си! Да не мислиш, че я искам? Тя се отнася с мен като с дете.

— Ти си си дете — сопна се Юлий и внезапно съжали. Въздъхна и отново седна. — Царедворците угаждат на всичките ти желания, нали?

Птолемей се поколеба.

— Когато действам с чест и съгласно традициите, да. Уважават поста и кръвта ми въпреки моята младост. — Не погледна Юлий, докато говореше, но изведнъж го обзе нов прилив на гняв. — Твоите хора ме нападнаха, нахлуха в покоите ми. Ще бъдеш изгорен и разкъсан, когато…

— От това, което видях, Панек почти не те слуша — каза Юлий.

Очите на Птолемей проблеснаха.

— Ти не знаеш нищо за живота ми, римлянино. Аз съм дете, но и цар. Нося божествения пламък в себе си. Панек е…

Отново се поколеба и Юлий заговори бързо, опитваше се да използва слабостта му.

— Панек е силата в сянка. Да не би да очакваш да отстъпи, когато пораснеш? Това никога няма да стане. Ще има нещастен случай — трагично падане или болест — и Панек ще управлява поне още едно десетилетие, докато не порасне следващото дете. Познал съм изкушенията на властта, момче. Ако не друго, приеми поне това предупреждение от мен.

Гледаше как царят обмисля думите му. Беше изненадан от поведението му. Отчасти очакваше да плаче, когато влезе, но вместо това откри, че момчето се отнася към него като към равен или като към слуга. Царят може и да беше дете, но имаше остър ум и Юлий виждаше как мисли и планира.

— Панек ще побеснее, като разбере, че съм отвлечен — замислено каза Птолемей.

Юлий видя, че това като че ли му е смешно, и зачака продължението.

— Ще трябва да се увери, че съм жив и здрав, или ще срине този дворец със земята.

— Мога да го направя — каза Юлий. — Ако го искаш. — Птолемей го погледна въпросително и Юлий продължи: — Може и да не поискаш да се върнеш при него. Мислил ли си за това? Мога да поискам да отстранят царедворците ти и ти би могъл отново да управляваш с Клеопатра без тяхното влияние.

Очите на момчето бяха тъмни и неразгадаеми.

— Защо правиш това? — най-после каза Птолемей. — Да не би да си падаш по сестра ми? Или предпочиташ моята по-млада плът?

Юлий едва овладя гнева си.

— Ако ми беше син, щях да заповядам да те набият за тези думи. И все още мога да го направя.

— Няма да посмееш — отвърна Птолемей с такава увереност, че Юлий чак се стъписа. Зачуди се дали да не нареди да донесат камшик, но се отказа и отпусна ръце на коленете си.

— Беше много груб с Панек — каза царят: очевидно се забавляваше от случилото се. — След това се наложи да си легне с охлаждащи напитки и роби, които да го освободят чрез масажи от гнева му. Мисля, че вие сте груб народ.

— Мисля, че той е гаден лешояд — отвърна Юлий. Птолемей като че ли се усмихна и Цезар усети, че може би най-после е напипал вярната струна.

— Може ли да видя меча ти? — попита внезапно Птолемей. Без да каже и дума, Юлий извади късия си гладий и му го подаде. Момчето изглеждаше изненадано, но го грабна и веднага го насочи към него.

— Не се ли страхуваш, че ще те убия?

Юлий бавно поклати глава; наблюдаваше го и за най-малкото опасно движение.

— Не. Острието не струва нищо, ако няма мъж, който да го държи. Ако ме нападнеш, просто ще ти го взема.

Птолемей го погледна в очите и видя там само честност. Обърна се настрана и се опита да замахне с меча, но китката му се огъна под тежестта му.

— Искаш ли да се научиш да се биеш с меч? — попита Юлий. За момент забеляза как лицето на Птолемей светва, после облаците на подозрението го засенчиха. Момчето му подаде меча с дръжката напред.

— Не се прави на мой приятел, римлянино. За теб не съм нищо повече от плячка, нали? Нещо, което можеш да използваш, когато поискаш. Ти си мой враг и няма да го забравя. — Млъкна и стисна юмруци. — Когато стана мъж, ще те накарам да си спомниш как си ме държал като затворник, римлянино. Ще дойда при теб с армия като пълчища скакалци. Ще гледам как смазват ставите ти с чукове и как те изгарят жив. Тогава ще разбереш какъв съм.

Юлий втренчено гледаше ядосаното момче. После каза:

— Първо ще трябва да попораснеш. — И се изправи. За момент си помисли, че Птолемей ще го нападне, но момчето се разтрепери от безсилна ярост.

Юлий го остави само в малката стая.

 

 

С първите лъчи на зората Панек пристигна с делегация царедворци. Пазачите, които Юлий беше разположил в градината, старателно ги претърсиха за оръжия и пуснаха тримата най-старши да влязат.

Юлий ги посрещна прав. Отново изпита неприязън, като видя студените очи на Панек. Но това вече нямаше значение, нали държеше царя.

Махна им към един каменен блок и седна на покритата с възглавници пейка срещу тях; наслаждаваше се на неудобството им. Петима от войниците от Десети стояха наблизо, а Октавиан застана точно зад царедворците, което ги изнерви още повече. Юлий не бе сигурен дали лицето на Панек и шията му блестят от масло, или пот. Очите му не бяха гримирани и без тази украса изглеждаше малко по-човешки на сутрешната светлина. Този пропуск говореше много.

— Не можете да се надявате да оцелеете след това престъпление — каза Панек, сякаш го болеше зъб. — Щом гражданите научат, че сте отвлекли царя, няма да мога да ги спра. Разбираш ли ме? Имате само няколко часа, преди слуховете да се разпространят, и те ще дойдат и ще ви нападнат.

— Не ме е страх от необучени мъже — отвърна спокойно Юлий, махна да му донесат вино и отпи.

Панек отчаяно вдигна очи към тавана.

— Добре, какво искаш за връщането на момчето? Сигурен съм, че си определил цена.

Панек явно не бе най-подходящият мъж за тези преговори. Гневът му беше прекалено очевиден. Ако беше само въпрос на злато, Юлий щеше да поиска огромна сума заради презрителния му тон.

— Да започнем със свободно движение из града, което е очевидно — каза Юлий. — И повече да не чувам за тези седем дни, които спомена. Искам да видя библиотеката и гроба на Александър. Вероятно ще можеш да уредиш водачи и за офицерите ми.

Панек премигна объркано.

— Тълпата ще те разкъса на парчета, консуле. Още щом стъпиш извън тези стени.

— Това е лошо — отвърна намръщено Юлий. — Второто ми искане е дворът да напусне Египет. Имам кораби, които ще ви отведат в Кипър или на Сардиния, далече от трудностите на живота ви тук. Оттегляте се тихо и мирно, а аз ще ви уредя малко злато, за да си живеете на спокойствие.

Тримата египтяни се вцепениха. Очите на Панек заблестяха опасно.

— Ти се подиграваш с мен в собствения ми град, консуле! Какво си мислиш? Армията е свикана. Градът се изпълва с войници, разярени от това, което се осмели да направиш. Ако не върнеш царя, те ще пометат нищожната ти армия.

— Ако нападнете, момчето няма да оцелее — каза Юлий. — И ти ще си виновен за смъртта му. По-добре се успокой и помисли.

— Не можеш да го държиш тук вечно — отвърна Панек. — Колко дълго мислиш, че ще имаш храна? Ами вода?

— Имаме достатъчно — каза Юлий и сви рамене. — Но всъщност си прав. Не бива да се заплашваме един друг. Започни от това колко цениш живота му. Какво ще ми предложиш за своя цар?

Тримата египтяни заговориха на своя език, после Панек, вече овладял гнева си, каза:

— Можем да уредим търговски сделки между римските пристанища и вътрешността на Египет. Мога да уредя твоите търговци първи да имат достъп до нашите стоки.

— Чудесно — каза Юлий и махна да донесат вино и на египтяните. — Е, да започваме преговорите тогава.

 

 

Докато се стигне до споразумение, минаха цели трийсет дни на спорове и обсъждания. Нито Юлий, нито Панек присъстваха непрекъснато на срещите — изпращаха свои подчинени да правят предложения и контрапредложения. Това нямаше как да стане без влиянието на Клеопатра — тя сякаш знаеше точно колко може да бъде притискана делегацията на царедворците по всеки въпрос.

Тя самата не присъстваше на преговорите: прекарваше дните си с брат си, който вече свободно обикаляше из двореца. За Юлий беше странно да ги гледа как минават през залите, потънали в разговор, и още по-странно — да преценява връзката им. Клеопатра беше зряла жена, запозната с интригите на двора. Птолемей я слушаше и гневните му изблици не се повториха.

Нощем тя казваше на Юлий колко много мрази брат й сковаващия живот в двора. Явно и най-дребните му желания трябваше да бъдат одобрявани от Панек и Птолемей беше признал омразата си към него. В известен смисъл той беше ограничаван много повече, преди Юлий да го отвлече. Панек говореше с гласа на царя и армията щеше да се подчини на всяка негова заповед.

— Но брат ти е царят! — възкликна Юлий, когато тя му каза това. — Защо просто да не може да заповяда да набият с камшици Панек?

— Той е момче и не познава друг живот. Страх го е от Панек — обясни тя. — Мен не ме е страх от него, но жаждата му за власт ми е ясна. — Млъкна и стисна юмруци под чаршафите. — Преди година ми донесе заповед от царя, че трябва да бъда отстранена. Знаех, че това не може да идва от брат ми, но не ми беше позволено да се защитя. Тези, които ми бяха верни, заминаха в изгнание, а жените скубеха косите си и натриваха гърдите си с пепел. Повярвай ми, Панек е прекалено умен и едно момче не може да му се противопостави.

На трийсетия ден договорите бяха готови и доведоха Птолемей да положи подписа си под тях. Клеопатра дойде с него и щом я видя, Панек скочи.

— Царице… — запелтечи той, падна на колене и удари чело в пода.

Останалите царедворци направиха същото и тя се усмихна.

— Стани и довърши това, което си започнал, Панек. Свърза ни чрез златото с Рим, точно както исках, и с одобрението на твоя цар.

Панек хвърли бърз поглед към Птолемей, който ги наблюдаваше. Момчето бавно кимна.

— С брат ми постигнахме споразумение — измърка Клеопатра. — Влиянието ти приключи, Панек. Отново ще заемем местата си на троновете на Горното и Долното царство. Ще управляваме, Панек, но бъди спокоен — няма да останеш невъзнаграден за работата си.

Птолемей подаде на сестра си перо и тя написа „да бъде“ на всички документи. Папирусите съдържаха търговски споразумения, които щяха да ощетят Александрия, освен това на Рим трябваше да се плаща дан в злато през следващите десет години. Срещу тях Юлий беше направил изненадващото предложение да върне Кипър на Египет, който го беше притежавал преди векове. Очевидната щедрост на римлянина беше притеснила сериозно Панек, който не знаеше, че това предложение идва от Клеопатра. Кипър беше загубен след смъртта на Александър и неговото връщане почти щеше да компенсира отвличането на царя. Панек в крайна сметка се сети, че тъкмо царицата е била тайният глас зад преговорите, причината за разкриването на блъфовете му и разбиването на стратегиите му. Въздъхна съкрушено и се поклони на царското семейство.

— Ще чакам завръщането ти, царю — каза на Птолемей.

— Ще го върна утре на зазоряване — каза Юлий.

Птолемей гледаше втренчено Панек.

Когато официалната част свърши, Клеопатра прегърна брат си и възкликна:

— Сега наистина ще си цар, Птолемей, както би искал баща ни. Ще наредя да убият Панек и армията ми ще те предпазва от злобата му.

Момчето също я прегърна и погледна над рамото й към Цезар.

— Ти си странен мъж, римлянино. Сестра ми ти вярва. Не знам обаче дали това е достатъчно.

— Няма защо да се страхуваш от мен — отвърна Юлий.

Птолемей кимна.

— Ще изляза на зазоряване, за да може хората ми да видят, че съм жив. В Египет има нов ред. Няма да позволя отново да ми отнемат съпругата.

Гледаше го напрегнато и Юлий се зачуди до каква степен е наясно с връзката им. Бракът между брат и сестра му се струваше твърде налудничав, за да мисли, че е застанал между съпруг и съпруга, а и не беше сигурен, че го е направил. Въпреки близостта им Клеопатра все още беше загадка за него. Възможно беше тя просто да пренареди своя двор, да поеме ролята на царица и учтиво да го отпрати.

— Имам подарък за теб — каза Юлий и махна на оръжейния майстор на Десети — беше го повикал специално.

Навъсеният мъж пристъпи напред, подаде на Юлий един вързоп и той го разви и извади гладий с подходящите размери за царя. Птолемей ахна от удоволствие и го взе. Вече беше опитал най-простите упражнения с Домиций, но тежките мечове му бяха неудобни. Юлий видя, че по-малкото оръжие му е по мярка, и момчешката усмивка на царя се отрази и на неговото лице.

— Чудесен е — каза Птолемей и прокара палеца си по медната нишка и кожата на дръжката.

— Надявам се, че ще намериш време да продължиш обучението си — каза Юлий.

— Ще намеря. Благодаря за подаръка, римлянино.

Юлий се усмихна на учтивостта му и си спомни гневното момче, което беше срещнал в онази първа сутрин преди месец.

— До утре тогава — каза той.

 

 

Когато се зазори, армията на Птолемей се събра на улиците на Александрия, за да чака завръщането на царя си. Юлий погледна през дупката в барикадирания прозорец и тихо подсвирна. Бяха поне няколко хиляди.

Гражданите също бяха наизлезли, за да видят Птолемей. Нямаше тълпи, които да заплашват двореца, след като Юлий говори с Панек, и той се зачуди дали е било блъф, или влиянието му стига по-далече, отколкото знае Клеопатра.

Стъпките на Птолемей се чуха ясно по мраморния под и Юлий се обърна. Момчето гледаше гордо и Юлий се зарадва, като видя малкия меч на кръста му.

Юлий се отмести, та Птолемей да може да види армията, която се беше събрала в негова чест, и попита:

— Готов ли си?

Птолемей не отговори. Юлий го погледна и с изненада забеляза в очите му сълзи.

— Не вярвам на Панек — прошепна Птолемей.

— Трябва да излезеш — каза Юлий. — Армията ти трябва да види, че си жив. Панек не е глупак. Знае, че си свързан със сестра си. Няма да се осмели да те задържи. Ще го убия, ако опита, и той го знае.

Внимателно постави ръка на рамото на Птолемей и го поведе към вратата. Младият цар стисна ръката му.

— Не може да му се вярва! Споразуменията не означават нищо за него. Ако ме изпратиш навън, отново ще съм безсилен. Нека остана и ще намерим друг начин.

Юлий внимателно свали ръката на момчето от своята.

— Свършваме храната, Птолемей, а и дадох дума, че ще бъдеш освободен. Преговорите приключиха. — Гласът му стана по-твърд. — Изпълни своята част, седни на трона и ще дойда да те поздравя. Но първо трябва да бъдеш предаден на народа си.

По лицето на Птолемей се затъркаляха сълзи и той отчаяно стисна ръката на Юлий.

— Ти не разбираш! Навън отново ще трябва да съм цар. Страх ме е!

Юлий погледна настрана, притеснен от плачещото момче. Къде беше Клеопатра? Тя имаше подход към малкия си брат и лесно го успокояваше. Тъкмо помисли да я повика, когато Птолемей гневно избърса сълзите си, пусна ръката му и каза:

— Ще изляза при тях.

Юлий видя в очите му ужас, но не го разбираше. Без значение какво беше замислил Панек, Птолемей щеше да е в безопасност през часовете, необходими за връщането му в двореца му и за извеждането на Клеопатра заедно с легионите.

— Смелост, момче — тихо каза Юлий и леко побутна Птолемей.

Царят си пое дълбоко дъх, изправи рамене и ръката му се отпусна върху дръжката на меча, както беше виждал да правят римляните. Кимна и излезе навън.

Щом видя момчето на стълбите, армията нададе радостен възглас. Мъжете вдигнаха ръце като един и Юлий се зачуди дали всъщност не са по-добри войници от онези, които бяха на стража в двореца. И бяха много — дори от издигнатата площадка не можеше да определи точния им брой.

Брут застана до него заедно с Октавиан — и двамата се държаха така, все едно другия го няма. Загледаха как Птолемей слезе по стълбите и се приближи към първите редици. Панек беше там, чакаше го със сведена глава.

Роговете изсвириха пронизително и Юлий и приятелите му с изумление видяха как редиците се разделят на две.

— Какво става? — попита Октавиан.

Юлий само поклати глава — не знаеше.

Донесоха златното покривало, което Птолемей носеше по време на първата им среща, и го надиплиха върху раменете му. Сложиха му маската. За един дълъг момент той не помръдна, после бавно се обърна и погледна римляните, които го наблюдаваха от всеки прозорец и врата. Маската прикриваше младостта му и някак си излъчваше злоба. Юлий се намръщи. Времето сякаш се забави.

— Той не би… — каза невярващо Брут, но златната фигура вдигна ръка и я свали с рязък жест. Армията изрева и нахлу в градината.

Юлий се отдръпна ужасен и невярващ. После изкрещя:

— Залостете вратите! Искам хора на покрива с копия и лъкове. Нападат ни!