Кон Игълдън
Боговете на войната (27)

Глава 25

Легионите чакаха в мрака. Юлий лично беше отишъл на пристанището да посрещне Четвърти. Бяха дошли да преследват Помпей, но вместо това се оказаха част от заговор за отвличане на момчето цар. Може би беше заради топлата нощ или от обикновения факт, че Помпей е мъртъв, но ги бе обзело жизнерадостно въодушевление. Побутваха се и се смееха в тъмнината. Цезар бе триумфирал над враговете си и те бяха тук, за да видят още една победа.

Въпреки напрежението Юлий не можеше да скрие факта, че е доволен. Кир, Брут и Регул бяха дошли в Египет. Военачалниците му отново бяха край него и той се чувстваше невероятно жизнен.

Брут не можеше да сподели радостното вълнение на останалите. Счупената му ръка се беше оправила, но мускулите все още бяха прекалено слаби, за да рискува в подобно начинание. Копнееше да тръгне с тях и нещата да са такива, каквито бяха някога. Имаше моменти, в които можеше да забрави всичко случило се и да си представи, че са отново в Галия или Испания и че пак ги свързват доверие и приятелство. Не можеше да пропусне обаче омразата в погледите им — тя му напомняше за новото му положение. Октавиан винаги го наблюдаваше нащрек, но Брут се правеше, че не забелязва. Това можеше да се промени с възвръщането на силата му. Той щеше да го промени. Засега щеше да остане в двореца и да го охранява, докато се върнат.

Клеопатра влезе мълчаливо, без предупреждение в претъпканото преддверие и тръгна между изненаданите войници. Юлий я видя как се усмихна, когато един от войниците тихо подсвирна и сред мъжете премина вълна от смях. Не можеше да каже как е успяла, но беше намерила ново облекло, малко по-подходящо за пред хора от онова, което носеше на първата им среща. Гъвкавата й походка беше момичешка, но очите й изглеждаха възрастни. Косата й беше прибрана със златна лента. Краката й и голият й корем привличаха всички погледи.

Юлий се изчерви — знаеше, че войниците му с радост ще си извадят заключение за внезапно възникналия му интерес към Египет. Военачалниците му вече я бяха виждали, но въпреки това стояха като заковани, когато тя спря пред тях и ги огледа.

— Чувала съм за римската смелост — каза тихо Клеопатра. — И оценявам доблестта ви, след като пристигнахте, за да ми помогнете. Ще разберете каква е благодарността на една царица, когато си върна трона.

И се поклони на грубите убийци от Рим. В този момент те биха тръгнали навсякъде заради нея. Бяха достатъчно разумни, за да не приветстват красотата, която идваше така скромно сред тях, но през двореца все пак премина тихо одобрително мърморене, почти като стон.

— Време е — каза Юлий; гледаше странно царицата.

Кожата й блестеше в сенките, очите й блестяха на луната, когато се обърна към него. Преди да може да направи нещо, тя пристъпи и го целуна по устата. Знаеше, че отново се изчервява от притеснение. Беше на половината на възрастта му и той усети усмивките на мъжете.

Изкашля се и се помъчи да изглежда достойно.

— Получихте заповедите си, приятели. Помнете: не убивайте никого, освен ако не се налага. Отвличаме царя и се връщаме право тук, преди да съберат достатъчно хора, за да ни забавят. Ще чуете сигнал за отстъпление, когато заловим Птолемей. Тогава изчезнете толкова бързо, колкото можете. Разбрано?

Отвърна му одобрително мърморене и той кимна и отвори вратата към осветената от луната градина.

— Е, тогава след мен. — И най-после отвърна на светналите им очи с усмивка.

Легионерите извадиха мечовете си и се заизнизваха в тъмнината. В двореца остана само една кохорта. Брут затвори вратата и се обърна към бойците, но се поколеба да заговори пред царицата, която стоеше като ароматна статуя и го наблюдаваше.

— Запречете всички прозорци и входове — заповяда най-после в отекващата тишина. — Използвайте всичко. Колкото по-тежко, толкова по-добре.

Кохортата веднага се раздвижи — шестимата центуриони си знаеха работата. Преддверието се изпразни и Брут остана сам с египетската царица.

Гласът й дойде от сенките.

— Военачалникът в сребърна броня…

Луната очертаваше голите й рамене с лек отблясък. Брут потрепери.

— Да, господарке? Или би трябвало да те наричам богиньо? — Усещаше погледа й като тежък товар.

— Царица е една от титлите ми, въпреки че нося богинята в себе си. Това обижда ли те, римлянино?

Брут вдигна рамене.

— Виждал съм много чужди земи. Виждал съм хора, които боядисват кожата си в синьо. Няма много неща, които могат да ме изненадат.

— Бил си много години с Цезар — каза тя.

Той погледна настрана, внезапно изнервен. Дали Юлий й беше говорил за него?

— Повече, отколкото си спомням.

— Как беше ранен? В негова служба?

Той изсумтя. Трябваше да го очаква. Тя се приближи, протегна ръка и въпреки самообладанието си той потрепери от студеното й докосване. Клеопатра носеше тежък златен пръстен с рубин — в мрака камъкът беше черен като нощното небе.

— Ти си онзи, който го е предал — каза тя. — Защо те остави жив?

Той примигна от тази директност. Клеопатра беше свикнала да получава отговор на всеки въпрос и да се изпълняват всичките й прищевки. Изглежда, нямаше представа за болката, която му причинява.

— Не би могъл да намери по-добър военачалник. Аз съм най-добрият бич на бойното поле, макар и не в момента, както виждаш.

Каза го със сардоничен присмех, но когато тя не отговори, чертите му постепенно станаха безизразни.

— От малки сме заедно — каза той. — Направих грешка и той ми прости. — Беше изненадан от собствената си искреност. Беше по-малко болезнено да разказва измислици.

— Аз щях да те убия — прошепна тя и прехапа долната си устна.

Брут усещаше, че му казва истината. Помисли си, че е имала абсолютна власт още от най-ранна възраст. Всяко нейно ухапване беше смъртоносно като на змия.

— Никога не бих простила предателство, военачалнико. Твоят Цезар или е велик мъж, или е глупак. Кое е според теб?

— Мисля, че двамата с него имате много общо. Не ти отговарям, нито пък ще продължа да ти обяснявам действията си.

— Тази нощ той отиде да отвлече моя съпруг, моя брат и мой цар. Виждал е само част от армията, която Египет може да свика на бойното поле. Цезар може да умре, докато опитва, или пък брат ми може да умре. Това е голяма игра. Това са залозите. Оставил те е жив, защото е сляп за теб. Не знае какво става в сърцето ти.

Тя докосна врата му с длан, натисна. Той си помисли, че сигурно се къпе с лотосово масло, за да излъчва такова ухание. Усети леко одраскване, като от трънче. Би се дръпнал, но сетивата му бяха като блокирани. Закопня за глътка свеж въздух. Чу я да говори сякаш през многобройни воали.

— Познавам те. Знам всеки твой дребен грях — и всеки голям. Познавам сърцето ти така, както Цезар никога няма да може. Знам омразата. Знам ревността. Познавам те.

Ръката й се отпусна и той се олюля. Все още усещаше мястото, където бе притиснала ноктите си.

— Бъди верен, военачалнико, или се прости с живота си веднага. Неговата съдба е свързана с Египет, с мен. А моята ръка е дълга. Няма да позволя още едно предателство, дори намек за предателство.

Той зяпна от силата й, скован и объркан.

— Какво ми направи, египетска кучко? — попита замаяно.

— Спасих живота ти, римлянино.

Устните й се усмихнаха, но очите й бяха студени и внимателни. Без повече думи тя излезе и го остави сам, подпрян на една колона, да тръска глава като ранено животно.

 

 

Балдахиновият път пресичаше сърцето на Александрия. Двата легиона с Юлий начело бързаха на изток по него. Тракането на сандалите им отекваше в тишината на нощта. Храмовете на странни богове се извисяваха над тях, статуите от двете им страни изглеждаха готови всеки миг да оживеят. Трепкащата светлина на фенерите хвърляше сенки върху навъсените мъже, които тичаха към двореца с извадени мечове.

Юлий броеше улиците, които пресичаха. На петдесетата махна да завият наляво — това бе пътят, по който беше минал с Порфирий преди три дни.

Царският дворец не беше една сграда, а комплекс от множество постройки, издигнати сред подредени градини. На първите порти имаше нервни пазачи, отдавна събудени от тропота на тичащи хора. Легионерите пристъпиха напред с тежки чукове и строшиха портите с няколко удара. Първата кръв за тази нощ беше пролята, понеже пазачите извадиха оръжия.

Основната сграда, където Юлий бе приет от момчето цар, беше осветена от всички страни и блестеше в нощта. Нямаше нужда да насочва хората си накъде да вървят. Тук имаше много повече пазачи, но Десети ги помете без проблеми — само армия би могла да го спре.

Съпротивата, която срещнаха в двореца, беше откъслечна и зле организирана. Юлий остана с впечатлението, че египтяните никога не са обмисляли възможността за директно нападение. Външните порти бяха по-скоро за украса, отколкото за солидна преграда, и защитниците им, изглежда, бяха обхванати от ужас, защото само крещяха и пищяха.

Отнякъде изникнаха и войници и дори се опитаха да спрат римляните, но те ги изклаха като агнета. Бронзовите врати, през които Юлий бе влязъл при посещението си, бяха затворени и здраво залостени. Той благодари на боговете за информацията от Клеопатра и тръгна настрани заедно с няколко мъже с чукове.

Страничната врата беше здрава, но и тя падна под ударите на чуковете. Десети нахлу в двореца и отвътре се чуха виковете на защитниците. Схватката беше кратка и ужасяваща. Бронзовите оръжия на дворцовите пазачи не можеха да направят нищо на римските брони и след няколко минути първите от Десети вече продължаваха напред.

— Накъде? — попита Октавиан и изплю кръв от сцепената си устна.

На Юлий му се искаше да има повече светлина, но можеше да се ориентира и по белия отблясък на мраморните стъпала, по които беше слязъл сякаш преди цяла вечност.

— Нагоре! — И посочи.

Дъхът му излизаше на хрипове, мечът му беше изгубил блясъка си от кръвта на неизвестен пазач, но той се затича заедно с другите нагоре по стъпалата. Клеопатра му беше казала къде спи брат й и Юлий зави от залата за срещи в коридор, който беше по-добре осветен от останалите в този лабиринт. Октавиан и Домиций минаха пред него. Внезапно той им извика да спрат.

Бяха стигнали до една врата, която изглеждаше направена от злато.

— Тук е — каза Юлий. — Донесете чуковете! — Блъсна вратата с рамо, но тя не поддаде.

— Дръпни се, господарю — каза над рамото му един широкоплещест войник от Десети.

Юлий се отдръпна, а легионерът вдигна чука и заудря вратата. Присъединиха се още двама.

Златото беше тежко, но меко и скоро едното крило на вратата хлътна и увисна на счупената панта.

През отвора излетя стрела, хлъзна се по един от чуковете и прободе бузата на войника, който удряше с него. Той изруга, но не пусна чука. Трима от Десети го натиснаха на земята, бързо счупиха стрелата и я извадиха. В това време второто крило падна и мъжете вдигнаха щитовете си — още две стрели се удариха в тях и отскочиха — и нахлуха в покоите на царя.

Юлий се изненада, като видя стрелците — две голи момичета с лъкове в ръце. Те изпищяха от ужас и се опитаха да стрелят пак, но легионерите изтръгнаха оръжията от ръцете им почти със задоволство.

Царската спалня беше тъмна и Юлий знаеше, че силуетите на първите, които влязат, ще се очертаят на вратата. Войниците му не се поколебаха, сигурни, че бързината ще ги запази, и скочиха в тъмнината, готови да убиват.

— Ето го! — викна някой. — Та той е дете!

Юлий влезе. Запалиха лампи и той видя куките, където бяха висели лъковете. По полирания мрамор на стените имаше и други оръжия и Юлий се зачуди дали момчето не си прави колекция. Жените бяха по-скоро конкубинки, отколкото пазачи, реши той, след като ги огледа. Е, царят можеше да избира от всички красавици на Александрия.

Леглото на Птолемей беше огромно. Самото момче стоеше полуголо до него и гледаше смело нападателите. Стискаше нож.

— Пусни ножа — каза Юлий. Беше странно да види лицето на това дете — досега бе чувал само гласа му. — Нищо няма да ти направим.

Момчето го позна и си пое дъх. Войниците от Десети тръгнаха към царя, но той опря ножа в гърлото си. Гледаше Юлий в очите.

Един от легионерите сграбчи царя за китката и той извика от болка и изненада. Ножът издрънча на пода. Птолемей завика за помощ, но мъжът го удари по главата колкото да изпадне в несвяст и го метна през рамо.

— Свирете сигнала. Заловихме царя — каза Юлий.

— Сега ще са повече и ще ни чакат — каза Домиций; гледаше отпуснатото тяло на Птолемей. Главата и ръцете на момчето се люшкаха, докато го носеха по коридора.

Борбата наистина се поднови с още по-голяма ярост. Като видяха, че отвличат царя им, египтяните освирепяха и трима легионери от Четвърти бяха ранени, което забави отстъплението. Но церемониалните пазачи не можеха да се мерят с обръгналите войници на Рим, така че те с лекота си пробиха път и излязоха в градината.

Суматохата в двореца беше вдигнала на крак цяла Александрия и вече се събираха тълпи.

Легионите тичаха задъхани по Балдахиновия път. Тъй като бяха в пълна броня и с извадени мечове, тълпите се разделяха пред тях.

Сякаш минаха часове, преди да стигнат до двореца, в който бяха настанени. Вече нямаше забрана да се вдига шум и всички викаха и крещяха, радостни от победата.

Когато влязоха и последните легионери, вратите бяха затворени и залостени. Брут беше запалил лампи навсякъде и Юлий с удоволствие забеляза, че прозорците са запречени с тежки чували, маси и пейки. Дворецът се беше превърнал в крепост.

— Нека сега крещят и фучат — каза Юлий. — Царят им е при нас.

После нареди да приготвят храна в кухните на долния етаж. Центурионите разпратиха първата смяна часови в случай на контраатака и Юлий най-после имаше време и за себе си.

— Къде е Клеопатра?

— Настани се в стаите на горния етаж — отвърна Брут, изражението му беше някак странно. — Чака те.

Юлий му се усмихна, все още зачервен от победата.

— Ще ти разкажа после, след като я видя. Намери сигурно място за нашия гост и сложи охрана. — Пое си дълбоко дъх и се отпусна. — Беше съвсем лесно.

— Но ще отвърнат на удара — каза Брут, сякаш държеше да му развали настроението. — Тя каза, че сме видели само малка част от армията им.

Главата го болеше непоносимо. Спомняше си как царицата бе говорила с него, но подробностите бяха смътни и се рееха в съзнанието му. Юлий не забеляза неразположението му и отвърна доволно:

— Как ще ни нападнат, когато царят им е в нашите ръце? Ще унижа мъжете, които го управляваха досега, Брут. — Разсмя се и тръгна да се качи при Клеопатра.

Брут остана сам.

 

 

Покоите, в който се беше настанила Клеопатра, не бяха докоснати от войниците. Всички останали стаи, през които мина Юлий, бяха оголени от всичко, което би могло да се използва за барикади на прозорците, но нейните стаи бяха топли и удобни, с килими, покривки и какви ли не украси. Юлий обаче изобщо не ги погледна — очите му бяха привлечени от нежната фигура на царицата: сянката й се придвижваше зад балдахина на леглото, голямо почти колкото това на Птолемей. Юлий пиеше с очи очертанията, които го бяха възбудили при първата им среща, и се зачуди защо тя не каза нищо.

С разтуптяно сърце затвори вратата и тръгна към леглото. Стъпките му отекваха в тишината. Усещаше аромата й във въздуха, както и едва доловимата пара и влажната топлина, които идваха от съседната стая. Разбра, че Клеопатра се е къпала, и това го възбуди още повече. Въпреки че имаше роби, които да носят и топлят водата, не се съмняваше, че сред хората му е имало доброволци.

Спря до леглото — тя все така не казваше нищо — и прокара мазолестата си ръка по балдахина със звук, който напомняше на шепот.

— Отвлякохме го, Клеопатра — тихо каза Юлий и дръпна балдахина настрана.

Тя лежеше по гръб, гола, както някак си бе очаквал да е. Кожата й блестеше като злато. Вдигна поглед към него. Очите й бяха тъмни.

— Ранен ли е? — попита Клеопатра.

Юлий поклати глава, неспособен да отговори. Гледаше я и едва си поемаше дъх.

Тя се надигна и впи уста в неговата. Той усети сладостта на мед и карамфил, парфюмът й го обливаше като наркотик. Пръстите й разхлабиха ремъците на бронята му и той посегна да й помогне. Нагръдната му плоча падна на земята с метален звън и двамата подскочиха. Ръцете й бяха студени. Той стоеше пред нея гол. Ръцете й го хванаха за хълбоците и нежно го придърпаха към устата й. Той изкрещя, потръпна и затвори очи.

Ръцете му се спуснаха към гърдите й, той се отдръпна от нея, качи се на леглото и спусна балдахина. После попита прегракнало:

— Това ли е наградата ми?

Тя леко се усмихна, ръцете й обхождаха тялото му и докосваха старите белези. Гледаше го в очите. После се обърна по корем, надигна се и посегна назад, за да го вкара в себе си.

— Това е само началото — каза Клеопатра.