Кон Игълдън
Боговете на войната (26)

Глава 24

Вратата на залата се отвори и дъхът на Юлий спря от това, което видя вътре. Беше очаквал лична среща, но огромната зала беше пълна със стотици богато облечени хора. Само централната алея, която водеше към трона, беше свободна. Всички се обърнаха да го погледнат и той беше впечатлен от гамата от цветове, която трептеше пред очите му. Това беше царският двор, изобилно гримиран и накичен с бижута.

Лампите висяха на тежки вериги и пламъчетата се люлееха от невидимо течение над главата му. Той се опитва да не покаже възхищението си. Не беше лесно. Накъдето и да погледнеше, виждаше черните базалтови статуи на египетските богове, извисяваха се над придворните. Сред тях разпозна фигури от гръцкия пантеон и само можа да тръсне учудено глава, когато видя чертите на самия Александър. Наследството на Гърция беше навсякъде, от архитектурата до начина на обличане, леко примесено с египетския стил. В крайна сметка нямаше друг град като Александрия.

Благовонията бяха толкова силни, че направо успиваха, така че Юлий трябваше да се съсредоточи, за да запази съзнанието си ясно. Беше облечен в най-добрата си броня и плащ, но пред премените на царедворците се чувстваше като дрипльо. Вдигна раздразнено глава, когато усети натиска на хиляди очи върху себе си. Беше видял краищата на света. Не можеше да бъде смаян от злато и камък.

Тронът на царете бе в отсрещния край на залата и Юлий тръгна към него. Сандалите му тракаха високо. Като хищни насекоми, царедворците улавяха всяко негово движение. Порфирий го следваше безшумно. Юлий беше чувал за евнуси, които прислужвали в източните царства, и се чудеше дали Порфирий е едно от тези странни същества.

Пътят към трона продължи сякаш цяла вечност. За свое притеснение Юлий откри, че престолът е издигнат върху каменен подиум, така че трябваше да вдигне поглед пред царя като молител. Спря, когато двама от стражите на Птолемей му препречиха пътя с орнаментираните си златни жезли. Юлий се намръщи — не искаше да покаже, че е впечатлен. Помисли, че Птолемей го гледа с интерес, макар че не можеше да е сигурен. Царят носеше златна покривка на главата и маска, която прикриваше всичко освен очите му. — Робите му също блестяха от злато и въпреки че вееха на царя, Юлий само можеше да предполага колко му е горещо под тези дрехи в претъпканата зала. Порфирий пристъпи напред и заяви с отекващ глас:

— Гай Юлий Цезар, консул на римските земи, на Италия, Гърция, на Кипър и Крит, Сардиния и Сицилия, на Галия, на Испания и на Африканските провинции.

— Добре дошъл — отвърна Птолемей и Юлий се изненада от тънкия му глас — глас на младо момче, който трудно можеше да се свърже с изобилието и силата, които беше видял, или с царицата, прочута със своята красота и ум. Юлий се поколеба какво да каже. Благовонията почти го задушаваха и му се искаше да се изкашля.

— Благодаря, че прие мен и хората ми, велики царю — каза след малко.

Един мъж застана от едната страна на облечения в злато Птолемей, наведе се и прошепна нещо в ухото му, после се изправи. Юлий си отбеляза лисичите му черти — черти на истински египтянин. Клепачите му бяха намазани с някаква черна смес, което му придаваше странна и почти женствена красота. „В този няма никаква римска кръв“, помисли си Юлий.

— Говоря с гласа на Птолемей — каза мъжът, втренчен в очите на Юлий. — Ние почитаме великия Рим, който от поколения търгува с нас. Гледахме го как се издига от няколко прости пастири до прославената сила, която има днес.

Юлий се подразни. Не знаеше как е прието в Египет — да говори с този мъж или на самия Птолемей. Очите на царя светеха от любопитство, но не му даваха никакъв отговор.

— Ако ще ми говориш, кажи ми името си — сопна се Юлий на царедвореца.

През залата премина вълна на изненада и Птолемей се наведе напред на мястото си с очевиден интерес. Египтянинът остана спокоен.

— Името ми е Панек, консуле. Говоря с гласа на царя.

— Тогава замълчи, Панек. Не съм тук, за да говоря с теб — каза Юлий. Зад него се надигна ропот и той чу как Порфирий си поема рязко дъх. Юлий пренебрегна това и се обърна към Птолемей.

— Моят народ наистина е млад, както е бил млад и народът на Александър, когато е дошъл тук — започна Юлий. За негова изненада всички в залата за миг сведоха глави при споменаването на Александър Велики.

Панек заговори отново, преди Юлий да може да продължи.

— Ние почитаме бога, основал този велик град. Неговата смъртна плът лежи тук като знак за нашата любов към него.

Юлий мълчеше и го гледаше. Александър да е бог? Панек му отвръщаше със спокойна безизразност.

— Един римски консул пристигна преди мен — каза Юлий. — С какво право беше отнет животът му?

Настана тишина. Златната фигура на царя беше неподвижна като статуя. Погледът на Панек сякаш стана по-остър и Юлий си помисли, че най-после го е ядосал.

— Дребните проблеми на Рим не бива да бъдат прехвърляни в Александрия. Това е думата на царя — каза Панек. Гласът му отекваше в залата. — Твоите армии и твоите битки нямат място тук. Получи главата на своя враг като подарък от Птолемей.

Юлий гледаше твърдо царя и видя, че премигва. Нервен ли беше? Трудно можеше да прецени под тежкото злато.

— Осмеляваш се да наричаш главата на консул на Рим подарък, така ли, Панек? Ще отговориш ли на мен, царю, или ще оставиш това боядисано нищожество да говори вместо теб?

Царят се размърда нервно. Панек сложи ръка на рамото му, сякаш за да го успокои. Спокойствието бе изчезнало от намасленото му лице. Заговори така, сякаш думите прогаряха устата му.

— Гостоприемството, което ти е предложено, ще трае само седем дни, консуле. След това ще се качиш на корабите си и ще напуснеш Александрия.

Юлий не му обърна внимание. Очите му не се откъсваха от златната маска. Птолемей не помръдна и след миг Юлий наистина се вбеси. Усещаше гнева на пазачите около себе си, но това нямаше значение.

— Тогава нямаме какво повече да си кажем. Царю, за мен беше чест да се видя с теб.

Рязко се обърна и си тръгна. Порфирий трябваше да подтичва, за да го настигне.

Щом излязоха от залата, Порфирий препречи пътя му и каза:

— Консуле, имаш талант да си създаваш врагове.

Юлий само го изгледа и Порфирий се сви под погледа му.

— Ако царят реши, че си го обидил, хората ти няма да бъдат оставени живи. Ще ги разкъсат. И теб също.

Юлий погледна тъмните му очи.

— Ти евнух ли си? Цял ден се чудя.

Порфирий се смая.

— Какво? Не чу ли какво ти казах?

— Чух те. Чувал съм и заплахите на доста царе през живота си. Какво значение има още една?

Порфирий зяпна.

— Цар Птолемей е бог, консуле. Ако поиска смъртта ти, нищо на света не може да те спаси.

Юлий сякаш обмисли това.

— Ще го имам предвид. Сега ме върни при хората ми в онзи чудесен дворец, който ми даде твоят бог. Благовонията тук са прекалено силни за мен.

Порфирий се поклони объркано.

— Да, консуле.

 

 

Юлий замислено крачеше по мраморния под. Дворецът, който му беше предоставен, бе по-голям и по-богат от всичко, което беше притежавал в Рим, а стаята, в която беше ял, беше една от десетките на негово разположение. Порфирий му беше осигурил роби, но след завръщането си от царския двор Юлий ги беше освободил. Предпочиташе компанията на своя Десети пред тази на шпиони и възможни убийци.

Спря при отворения прозорец, който гледаше към пристанището, и остави ветреца да охлади раздразнението му. Освен вечния огън на Фара виждаше хилядите светлини на домовете, дюкяните и работилниците. Доковете бяха пълни с кораби и товари — тъмнината не беше променила нищо. В друго настроение вероятно би се наслаждавал на гледката, но сега стисна здраво каменния перваз, без да обръща внимание на майсторството, с което бе изработен. Отначало беше впечатлен от това колко украсен е градът. Жилището му не беше изключение — стените на тази стая например бяха опасани с някаква синя керамика, покрита със златен варак. Но възхищението му бързо беше избледняло. Вероятно защото толкова дълго бе прекарал на бойното поле, или защото корените му идваха от много по-семплия Рим, но Юлий вече не вървеше така, сякаш го е страх да не бутне нещо и да го счупи. Не го беше грижа за всичките тези статуетки и съдинки.

— Всъщност направо ме изгониха! — каза той и стисна ръце зад гърба си. — Не можеш да си представиш наглостта на тези натруфени и намазани царедворци. Ято красиви птички без достатъчно ум в тъпите глави.

— Какво каза царят за Помпей? — попита Октавиан.

Седеше на отрупана с възглавнички пейка, която сякаш беше издялана от един-единствен къс черен гранит. Той също беше изпитал египетското гостоприемство — полуголите пазачи бяха попречили на хората му да разгледат града. Домиций успя да им се измъкне за час, но после го доведоха като пакостливо дете: пазачите само клатеха невярващо глави.

— Царят може да е и ням, като се има предвид колко чух от него — отвърна Юлий. — От няколкото думи, които чух, бих могъл да кажа, че е още момче. Не видях прославената му царица. Още обиди! Неговите царедворци са истинската власт в този град и ни отпратиха като нежелани търговци. Това е непростимо! Да мисля, че това е градът на Александър, че имам възможността да го видя, да прекарам дни във великата библиотека сам и може би да навляза навътре в сушата, за да видя Нил. Рим можеше да почака още малко завръщането ми.

— Ти получи това, за което дойде, Юлий. Главата на Помпей и пръстена…

— Да! Получих тази мазна останка от един велик мъж. Животът му не беше техен, за да го отнемат, Октавиане. В името на боговете, вбесявам се, като помисля, че позлатените им евнуси са го убили.

Сети се за обещанието, което беше дал на дъщеря си, и че наистина мислеше да не отнема живота на Помпей. Как щеше да реагира Юлия, като чуеше новината? Помпей не беше убит от неговата ръка, но вероятно начинът, по който беше свършил животът му, беше по-лош — далече от дома и народа си. Стисна гневно зъби.

— Говореха така, все едно щяхме да плячкосаме града, докато го търсим. Сякаш сме варвари, които трябва да бъдат предразположени и отпратени по пътя им с няколко мъниста и грънци! Той беше мой враг, но заслужаваше повече, отколкото да бъде убит от техните ръце. Беше римски консул. Трябва ли да оставя това без отмъщение?

— Мисля, че да — отвърна Октавиан и се намръщи.

Знаеше, че Юлий е в състояние да обяви война на града заради убийството на Помпей. Въпреки че царедворците и царят вероятно не го знаеха, във всеки момент на пристанището можеха да се изсипят четири хиляди мъже. А ако Юлий изпратеше вест до Гърция, можеше да заповяда пристигането на десет легиона. Една искрица — и Октавиан знаеше, че още години няма да види Рим.

— Те са вярвали, че изпълняват волята ти, когато ти дадоха главата на Помпей — каза Октавиан. — Според техните обичаи са се отнесли към нас с любезност. Обида ли е да ти предоставят такъв палат?

Реши да не споменава унижението, което Десети беше преживял от пазачите на двореца. Юлий беше много по-грижовен към любимия си легион, отколкото към собствения си живот. Ако чуеше, че са се отнесли зле с хората му, щеше да заповяда да надуят роговете на войната още преди слънцето да е изгряло.

Юлий го чакаше да продължи и в тишината Октавиан чуваше потропването на пръстите му по перваза.

— Само седем дни! — сопна се Юлий накрая. — Трябва ли да подвия опашка и мекушаво да последвам заповедите на онова позлатено момче? Ако това изобщо са неговите заповеди, а не просто прищявка на контролиращата го клика. Александър щеше да се обиди, ако видеше, че се отнасят с мен по този начин. Казах ли ти, че го почитат като бог?

— Спомена го — отвърна Октавиан, но Юлий сякаш не го чу. Гледаше някак учудено.

— Статуята му украсява храмовете на боговете им тук, с благовония и дарове. Впечатляващо е. Порфирий каза, че и Птолемей бил бог. Това са странни хора, Октавиане. И защо ще отрежеш тестисите на един мъж? Това прави ли скопците по-силни или по-умни? Каква полза може да има от това? С царя имаше хора, за които не бих могъл да кажа дали са мъже, или жени. Вероятно са скопени. Виждал съм доста странни неща през живота си — помниш ли черепите на суебите? Невероятно.

Октавиан го гледаше внимателно и чакаше да свърши тирадата си. Не се осмеляваше да го остави сам, докато е в плен на подобни настроения, но не можа да потисне прозявката си — вече беше много късно. Всъщност зората не беше много далече.

През високата бронзова врата влезе Домиций и почти викна:

— Юлий, знаеш ли какво стана?

— Какво? — попита Юлий.

Октавиан скочи.

— Не съм много сигурен — усмихнато отвърна Домиций. — Дойде един мъж, огромен като Кир. Носи килим.

Юлий го погледна безизразно.

— Да ни го продаде?

— Не. Каза, че бил подарък от царицата на Египет.

— Вероятно искат да смекчат впечатлението от лошото посрещане — каза Октавиан и сви рамене.

— Доведи го — каза Юлий.

Домиций изчезна и след малко въведе един брадат гигант, който носеше руло златотъкан плат.

— Поздравления и почитания за теб, консуле — каза огромният мъж на безупречен латински. — Нося подарък от Клеопатра, дъщеря на богинята Изида, царица на Египет и почитана съпруга на Птолемей.

И сложи товара си на пода с невероятно внимание. Нещо в него се размърда и Октавиан светкавично извади меча си.

Непознатият вдигна ръце.

— Няма заплаха за вас.

Октавиан пристъпи напред с изваден меч, а мъжът бързо коленичи и с едно движение разви килима.

Оттам изскочи млада жена — тупна на пода на четири крака като котка. Юлий зяпна при появата й. Къса превръзка от жълта коприна прикриваше гърдите й, още една беше увита около кръста й — само това бяха дрехите й. Беше боса. Кожата й беше като тъмно злато, косата й беше разчорлена — няколко кичура паднаха напред и покриха зачервеното й от жега и притеснение лице. Може би беше плод на въображението на Юлий, но му се стори, че я чу тихо да проклина.

Докато римляните гледаха изненадано, жената издаде напред долната си устна и издуха косата от лицето си. Погледът й се спря върху Юлий и тя бавно се изправи и каза спокойно:

— Аз съм Клеопатра. Ще говоря само с теб.

Юлий стоеше като омагьосан. Клеопатра имаше тяло на танцьорка, огромни мигли и сочни устни, които предполагаха рядка чувственост. Златните й обици блестяха. На шията й висеше червен гранат, като капка кръв. Беше наистина красива, точно както беше чувал.

— Оставете ни — каза той, без да поглежда към останалите.

Октавиан се поколеба за момент, но после излезе с Домиций и брадатия слуга.

Юлий отиде до масата и наля вино в една чаша — направи го всъщност, за да си осигури време да помисли. Клеопатра пристъпи към него и взе чашата с две ръце.

— Защо те донесоха по този начин? — попита Юлий.

Тя пи дълго, преди да отговори, и той се зачуди какво ли е да те увият така и да те носят през целия град в такава жега.

— Ако бях тръгнала открито, царедворците щяха да ме задържат. Не съм добре дошла в Александрия, вече не.

Очите й не се откъсваха от неговите и Юлий усети, че директността й го притеснява. Направи знак към пейката и тя го последва натам, като леко провлачваше крака.

— Как може една царица да не е добре дошла? — попита той.

— Защото съм във война, Цезар. Верните ми войници са на границата със Сирия, но не могат да влязат в Египет. Животът ми нямаше да струва нищо, ако бях дошла по светло.

— Не разбирам — каза Юлий.

Тя се приближи още повече и той усети силния й парфюм: идваше от голата й кожа като дим. Откри, че е възбуден от полуголото момиче, и положи усилие да не го показва.

— Брат ми Птолемей е на тринайсет години — каза тя. — Той е под властта на Панек и няма думата по отношение на управлението на земите ми.

— Брат ти ли? — учуди се Юлий.

Тя кимна.

— Мой брат и мой съпруг едновременно. — Забеляза изражението му и се разсмя — силен кикот, който му хареса.

— Това е нещо формално, римлянино, за да е чиста кръвната линия. Ние сме цар и царица заедно, както баща ми се е оженил за сестра си. Когато Птолемей порасне, ще му родя деца, които да управляват след нас.

Юлий се обърка. Чудеше се какво да каже, за да разбие тишината.

— Много добре говориш езика ми.

Тя отново се разсмя и смехът й го очарова.

— Баща ми ме научи, въпреки че съм първата от рода му, която говори египетски. Ако предпочиташ да говорим на гръцки? Това е езикът на детството ми.

— Радвам се да го чуя — искрено отвърна той. — Възхищавал съм се на Александър през целия си живот. Да съм тук сред наследниците на негов военачалник е впечатляващо.

— Сега ме привлича Египет, Цезар. Той е като огън във вените ми — каза тя.

Кожата й беше гладка, медено златна, мазана с масло през всеки ден от живота й. Юлий знаеше, че допирът до нея би бил невероятен.

— Но не можеш да поемеш трона, от страх — тихо каза той.

Клеопатра изсумтя.

— Не и от народа ми. Те са верни на богинята в мен.

Юлий се намръщи на подобни думи от толкова младо момиче.

— Не вярвам в такива неща.

Тя го погледна с интерес и сърцето му се разтупка.

— Плътта, която виждаш, е нищо. Моето Ка е божествено, затворено в мен до смъртта ми. Не би могъл да разбереш.

— Твоето Ка?

— Моят… дух. Моята душа. Като огън в счупена лампа, ако предпочиташ.

Юлий тръсна глава. Парфюмът й сякаш изпълваше всеки дъх, който поемаше, толкова близо седеше тя. Не я беше забелязал да помръдва, но разстоянието сякаш се стопи и стаята стана по-гореща.

— Още не си казала защо дойде.

— Не е ли очевидно? Чух за теб. Молих се на Изида да се измъкна от заточението си и ти ми беше изпратен. Ти имаш армия, която да промени баланса във всяко сърце на Александрия. — Очите й молеха.

— Ами твоите войници? — попита той.

— Прекалено малко са и шпионите кръжат около лагера им като мухи. Рискувах живота си, за да стигна до теб, Цезар, а съм само една. — Докосна лицето му със студената си ръка. — Трябва ми уважаван мъж, Цезар. В отчаяна нужда съм. Може и да твърдиш, че не вярваш, но това е причината боговете да те доведат тук.

Юлий тръсна глава.

— Следвах Гней Помпей, когото вие убихте.

Тя го гледаше в очите.

— И какво го накара да дойде в града на Александър? Има много пристанища. Ако не можеш да повярваш, дай ми моето отмъщение, както си получил своето! Заповедта за смъртта на Помпей носи името на моето семейство, за унижение. Панек използва царския печат, сякаш е негов. Ще ми помогнеш ли, римлянино?

Юлий сковано стана. Идеята да повали на колене арогантните царедворци го изкушаваше. Помисли за извънредните и за войниците, които идваха от Мала Азия, и се зачуди дали ще пристигнат преди изтичането на седемте дни.

— Колко войници имат? — попита той.

Тя се усмихна и изпъна крака, пръстите им докоснаха мраморния под.

 

 

Юлий крачеше с нова енергия. Не беше спал, нито беше намерил време да се избръсне, въпреки че слънцето вече се беше издигнало и градският шум нахлуваше през високите прозорци.

— Това не е наша битка, Юлий — каза Октавиан, притеснен и загрижен. Виждаше как перспективата да се върнат в Рим се отдалечава и усети незабавна неприязън към жената, която беше донесла промяната.

— Ще е, ако го направя — отвърна Юлий. — Моята дума е достатъчна причина. — Спря; изчакваше младият мъж да разбере. — Ако се намесим тук, вероятно някой ден този град ще стане част от нашата империя — и целият Египет отвъд него. Представете си това! Градове, по-стари от Гърция, пътят към изтока. — Очите му блестяха и Октавиан вече знаеше, че няма да се върнат вкъщи.

— Приемам, че красотата й не е повлияла на преценката ти — каза Октавиан.

Юлий гневно стисна зъби, после вдигна рамене.

— Не съм защитен от женската красота, но това е възможност да действаме в интерес на Рим. Не бих могъл да поискам по-добра възможност, за да пресека възела на обърканата им политика. Ако боговете са на наша страна, значи са римски богове! Това ме призовава.

— И Рим те зове да се завърнеш! — сопна се Октавиан и сам се изненада от тона си. — Спечели всичките си битки. Не е ли време да се върнеш при наградата си? Хората чакат заповедта ти за това.

Юлий потърка брадичката си и внезапно се напрегна.

— Ако се върна, може никога повече да не напусна Рим. Вече съм твърде стар, за да планирам нова кампания. Но не и достатъчно стар, за да се страхувам от още една, когато е за справедлива кауза. Как бих могъл да претендирам, че ще разнасям светлината на нашата цивилизация, а да обърна гръб на това? Ако гледаме само навътре, към собствените си дела, тогава влиянието, което сме спечелили, ще бъде пропиляно. — Спря пред Октавиан и го хвана за рамото. — Възнамерявам да използвам влиянието, което са ми спечелили годините на битки. Бих искал да се присъединиш към мен по собствено желание, но ако не искаш, можеш да се върнеш.

— Без теб? — попита Октавиан, но вече знаеше отговора. Юлий кимна и той въздъхна. — Моето място е от дясната ти страна. Ако кажеш, че трябва да продължим, ще съм там, където съм бил винаги.

— Ти си свестен младеж. Ако нямам синове, които да ме наследят, ще съм горд да те видя на моето място. — Той се засмя. — Къде другаде ще намериш обучение като това? Мога да те науча на повече неща за политиката, отколкото ще откриеш за десетилетия на събранията на сената. Помисли за бъдещето. Мисли за това, което ще постигнеш, когато аз приключа. Това е градът на Александър и той може да бъде подаръкът за Рим. Кой по-добре от нас би могъл да донесе този скъпоценен камък?

Октавиан бавно кимна и Юлий го тупна по ръката.

— И срещу колко точно ще се изправим? — прекъсна ги Домиций.

И двамата го погледнаха, сякаш бе прекъснал някакъв много личен разговор.

— Прекалено много, за да тръгнем само с Десети — отвърна Юлий. — Трябва да изчакаме пристигането на Четвърти. Дори и тогава вероятно ще се нуждаем от армията на Клеопатра, преди да приключим. Въпреки че царедворците имат много шпиони и ще научат, ако тя се раздвижи. Трябва да получим предимство още в първия момент, докато все още мислят, че възнамеряваме да си тръгнем мирно и тихо. Ще ги изненадаме. С Четвърти, който да ни подсили, ще ударим, докато не ни очакват.

Той се усмихна и Октавиан също се усмихна на въодушевлението му, въпреки лошите си предчувствия.

— Какво имаш предвид?

— Това е като игра на латрункули — отвърна Юлий. — Трябва да заловим царя.