Кон Игълдън
Боговете на войната (25)

Глава 23

След четири дни усилен поход видяха ездачите на Помпей. Бяха стигнали далече на юг и когато съгледвачите се върнаха с новината, мъжете на Юлий нададоха радостен възглас. Беше дълго преследване, но когато роговете прозвучаха, мъжете оформиха строй за атака, готови да разбият врага за последен път.

Войниците на Помпей чуха роговете и Юлий само можеше да си представи страха и ужаса в редиците им. Това бяха същите извънредни, които бяха побягнали край Фарсал. Да открият, че са преследвани в друга страна, беше смразяващ удар. Веднъж вече бяха победени и Юлий не се съмняваше, че хората му могат да го направят отново. Изпитваше удоволствие, че превъзхожда по брой малката армия на Помпей, както той го превъзхождаше край Фарсал. Нека разберат какво е да се изправиш пред толкова войници, решени да те унищожат.

В далечината видя как редиците на римските конници се обръщат с лице към заплахата. Беше безнадежден ход, но се възхити на смелостта им. Вероятно искаха да изтрият спомена за предишното поражение. Видя ги как пришпорват конете си в тръс към Десети, усмихна се в очакване и затърси червения плащ на Помпей сред тях.

В Десети и Четвърти подготвяха копията си. Когато тропотът на копитата приближи, вдигнаха глави, обзети от ярост, наподобяваща радостта.

 

 

— Господарю, тръгвай, моля те! Ние ще ги спрем — изкрещя Каситас.

Диктаторът седеше на седлото като вцепенен. Не беше проговорил от първия ужасяващ момент, когато зад него бяха прозвучали римските бойни рогове. Не беше очаквал да чуе този звук отново.

Попи черната следа по устните си и се замисли дали да не тръгне с останките от армията си. Вероятно това щеше да е величествен жест. Поетите на Рим щяха да го опишат в баладите си.

Причерня му; болката го разяждаше. Вече не носеше броня, тъй като никоя не можеше да побере подутината му. Тя нарастваше с всеки ден, притискаше дробовете му, беше му все по-трудно да диша. Имаше моменти, в които би дал всичко просто за да може да потъне в спокоен мрак. Мечтаеше за края на агонията и докато потупваше коня си по шията, копнееше да го пришпори в последен галоп.

— Господарю! Можеш да се измъкнеш. Брегът е само на няколко мили на юг — изрева Каситас; опитваше се да разчупи вцепенението, обзело командира му.

Помпей бавно премигна; после легионите на Цезар сякаш избистриха зрението му и разумът му се върна. Погледна десетника. Мъжът отчаяно искаше Помпей да се махне оттук; очите му умоляваха.

— Направи каквото можеш — каза най-после Помпей и Каситас някак си го чу сред тропота на конете, кимна с облекчение и се развика:

— Квинт! Вземи Луций и тръгнете с консула. Ще ги задържим, колкото можем.

Около Помпей се събра отряд ездачи. Диктаторът огледа останалите — бяха дошли толкова далече от дома, за да умрат за него. Замъгляването, което сковаваше ума му с напредването на болестта, сякаш се разсея.

— Всички вие ми служихте добре — извика им той.

Обърна се и докато се отдалечаваше, чу заповед за нападение — последен отчаян удар срещу войниците на Цезар.

Морето не беше много далече и там можеше да има кораби, които най-после да го отведат далече от римските земи. Щеше да изчезне там, където Рим нямаше никаква власт, и Юлий можеше да го търси с години, без да го открие.

Потупа привързаната на седлото му кожена торба: намираше успокоение в златото в нея. Нямаше да е беден, когато стигнеше пристанищата на Египет. Там имаше лечители, които щяха да го изцерят.

 

 

Десети и Четвърти хвърлиха копията си на по-малко от трийсет стъпки от линията на сблъсъка. Тежките оръжия прободоха първите коне и тези след тях започнаха да се препъват и да падат. Легионите ветерани се придвижиха бързо напред — бяха се били с конница в Галия и не се страхуваха, че подивелите животни ще ги стъпчат.

Ездачите на Помпей обаче не се даваха лесно и Юлий беше впечатлен от смелостта им. Въпреки че положението им беше безнадеждно, те се биеха с мрачно отчаяние. Трудно можеше да повярва, че това са същите войници, които бе видял да бягат в Гърция.

Полето ехтеше от викове и трясък на метал.

Когато хората на Помпей останаха по-малко от хиляда, Юлий даде знак на тръбачите да свирят отбой. Легионите отстъпиха и Юлий изкрещя:

— Кой печели, ако се биете до последния човек?

Един мъж с броня на десетник се приближи и отдаде чест. Лицето му беше сурово.

— Не е кой знае какво да умрем тук — каза Каситас. — Върнахме си честта.

— Гарантирам ви всички почести, десетнико. Приеми моята пощада и кажи на хората си да спрат.

Каситас се усмихна и поклати глава.

— Тя не е твоя, за да ни я предлагаш. — И обърна коня си.

Юлий му даде време да стигне до своите, преди отново да хвърли легионите в бой. Отне им доста време да избият всички. Когато останаха само няколко десетки уморени мъже, изправени на окървавеното поле, Юлий опита последно примирие, но пак му отказаха. Последният жив беше загубил коня си, но все още беше с вдигнат меч, когато го повалиха.

Легионерите не се радваха на победата. Стояха окървавени и задъхани като кучета на слънце. Над полето падна тишина, мнозина в редиците шепнеха молитви за мъжете, срещу които се бяха изправили.

Юлий почтително поклати глава, впечатлен от това, което беше видял. А когато не откриха тялото на Помпей, погледна на юг и каза замислено:

— Той не заслужава подобна вярност… Намерете чисто място, където да си направим лагер и да отпочинем. Ще продължим утре, когато отдадем почит на римските ни мъртъвци. Не правете разлика между мъртвите. Те бяха бойци на един и същи град.

 

 

На три търговски кораба само двете хиляди оцелели от любимия Десети на Юлий прекосиха морето до Александрия. Извънредните му останаха с Четвърти, за да чакат транспорт. Не знаеше дали ще може да открие Помпей. Тази земя никога не бе завоювана от Рим и всичко, което знаеше за местните нрави, бяха спомени от онова, което беше учил като дете. Това беше градът на Александър, наречен на негово име. Въпреки че за Юлий Египет беше като друг свят, Александрия беше мястото на гроба на гръцкия цар, пред когото се беше прекланял през целия си живот.

Следата, която беше прокарал през света, беше останала с векове и дори египетските царе бяха наследници на един от военачалниците на Александър, Птолемей. Ако Помпей не беше избягал през морето, за да се измъкне от него, Юлий знаеше, че вероятно би дошъл тук просто за да види славата, за която беше слушал като момче. Спомни си как някога стоеше пред счупената статуя на гръцкия цар и се чудеше дали и неговият живот ще бъде така добре оползотворен. Сега можеше да стъпи на земята на Египет като владетел на най-великата империя на света. Нямаше нужда да навежда глава пред никой жив човек, нито пред нечия памет.

Тази мисъл породи прилив на носталгия, когато осъзна, че в римския форум вече е настъпила пролет. Ораторите щяха да говорят на тълпата, да преподават философия и право за дребни монети. Юлий беше прекарал само няколко месеца в родния си град за почти двайсет години и беше остарял, докато му служеше. Беше оставил младостта си в чужди земи и беше загубил повече, отколкото Рим някога му беше дал.

Какво беше спечелил в замяна на живота на хората, които някога беше наричал приятели? Беше странно, че така лесно беше пропилял годините си. Беше си извоювал правото да е първият човек в своя град, но не изпитваше удоволствие от това. Вероятно пътят го беше променил, но беше очаквал повече.

Входът на пристанището на Александрия беше през тесен канал между високи скали — толкова тесен, че лесно можеше да бъде блокиран. Юлий не можеше да се освободи от усещането, че пристанището е естествен капан.

Жегата се усилваше и Юлий попи потта от челото си. Войниците на палубата засочиха огромната квадратна колона от бял мрамор, издигната на пристанището. Беше по-висока от всяка сграда в Рим и Юлий усети носталгия за дните, в които се страхуваше единствено да не бъде набит от учителите си. Фарът тогава му се струваше невероятно далече. Никога не беше очаквал да го види, при това толкова отблизо, и вдигна глава заедно с останалите, омаян от почуда. Някъде в този град се намираше най-огромната библиотека на света, съдържаща всички трудове по философия и математика, писани някога. Беше почти светотатство да доведе главорезите си в този град на благоденствието и знанието… но скоро неговото отмъщение щеше да приключи и щеше да е свободен да разгледа златните земи.

Пристанището беше пълно със стотици кораби на десетки народи и капитаните на Юлий трябваше да проявят доста умения, за да избегнат сблъсък.

Юлий най-после обърна поглед към града и се намръщи, когато далечните фигури се превърнаха във въоръжени мъже. Видя вдигнати копия и опънати лъкове. Първите редици носеха овални щитове, но нямаха никакви брони, а само препаски и сандали: гърдите им бяха голи. Беше съвсем ясно, че не са римляни. Нямаше как да са.

Начело стоеше висок мъж в широка роба, която блестеше на слънцето. Дори от това разстояние Юлий можеше да усети погледа му и преглътна сухо. Дали бяха излезли, за да го приветстват, или за да му попречат да слезе на брега? Усети първите тревожни тръпки, когато видя, че най-близките войници носят бронзови мечове — блестяха като злато.

— Нека отида аз, господарю — прошепна до рамото му Октавиан. Легионерите на Десети се бяха смълчали и гледаха с подозрение армията на кея.

— Не — отвърна Юлий, без да се обръща. Нямаше да покаже страх пред лицето на тези странни хора. Консулът на Рим можеше да отиде където си поиска.

Спуснаха корвуса и Юлий слезе. Чу тракането на подкованите сандали, когато хората му го последваха, и усети, че Октавиан е точно зад него. Гордо вдигнал глава, Юлий тръгна към мъжа, който го очакваше.

— Аз съм Порфирий, пратеник на цар Птолемей, тринайсетият с това име — започна мъжът със странно съскав глас. — Той, който е владетел на Долен и Горен Египет, който представлява царствеността и доверието на боговете. Той, който е обичан…

— Търся един римлянин — прекъсна го Юлий, като се постара да говори достатъчно високо. Пренебрегна изненадата и гнева в очите на Порфирий. — Знам, че е дошъл тук, и искам да ми бъде предаден.

Порфирий наведе глава, за да прикрие неодобрението си.

— Чухме от търговците какво искаш, консуле. Знай, че Египет е приятел на Рим. Моят цар е притеснен от мисълта, че твоите армии могат да нарушат спокойствието на градовете ни, и ти е приготвил дар.

Юлий присви очи, когато въоръжените мъже се разделиха и един мускулест роб се приближи с отмерена походка. В протегнатите си ръце носеше пръстен съд, покрит с изящно изрисувани фигури.

Робът постави съда в краката му и коленичи. Юлий срещна погледа на представителя на царя и не помръдна. Не беше получил отговор на въпроса си и усети как го обхваща гняв. Не знаеше какво очакват от него.

— Къде е Помпей? — попита той. — Аз…

— Отвори съда — отвърна мъжът.

С нетърпелив жест Юлий вдигна капака и ахна от ужас. Капакът се изплъзна от пръстите му и се разби на каменните плочи.

Безжизнените очи на Помпей гледаха от прозрачното масло. Юлий видя блясъка на пръстена на сената, положен на бледата му буза. Бавно бръкна, докосна студената плът и го извади.

За първи път беше срещнал Помпей в старата сграда на сената, когато все още беше почти момче. Спомни си страхопочитанието си в присъствието на легенди като Марий, Цицерон, Сула и младия военачалник Гней Помпей. Точно Помпей беше прочистил Вътрешното море от пирати за четирийсет дни. Пак той беше потушил въстанието на Спартак. Заради всичко, на което беше станал враг, Юлий беше свързал семейството и съдбата си с Помпей в триумвират.

Имаше прекалено много имена в свитъка на мъртвите, прекалено много хора бяха паднали. Помпей беше горд мъж. Заслужаваше повече от това да бъде убит от ръцете на непознати, далече от дома.

И Юлий заплака пред всички.