Кон Игълдън
Боговете на войната (24)

Глава 22

След толкова дни поход Десети и Четвърти бяха изтощени. Обозните каруци вече бяха празни, а пролетното жито беше още на тъмнозелени кълнове. Бяха гладни. Дори ребрата на конете на извънредните вече се брояха, но легионите не спираха. Щом Юлий помислеше, че са стигнали до края на силите си, следващото селище им съобщаваше новини за Помпей и те тръгваха още по-далече на изток. Знаеха, че се приближават до Помпей, който бързаше да стигне до морето…

Юлий потърка уморените си очи и пак загледа сивите вълни. В тях се люшкаха шест галери, леки и смъртоносни като хищни птици. Охраняваха протока между Гърция и Мала Азия и го чакаха.

Помпей беше стигнал брега предишната нощ и Юлий се надяваше да го улови в капан, но бе закъснял — диктаторът беше отплавал веднага и вече беше в безопасност далече от долините на Гърция.

— Да стигнем толкова далече… — каза високо Юлий.

Ако пътят беше чист, нямаше да се колебае. На източния бряг на Гърция имаше много търговски кораби, с които да преплува морето. Присви очи и загледа как корабите на Помпей маневрират, носовете им бяха побелели от пръските. Вероятно на тях нямаше много войници, но това не го успокояваше. В открито море галерите лесно можеха да победят търговските кораби. Дори нощно преминаване беше невъзможно сега, когато вече бяха видели легионите му. Не можеше да се надява да изненада вражеските галери и отговорът щеше да е жесток.

А и колко ли още галери се криеха покрай скалистия бряг, без да може да ги види? Стена от дърво и желязо, която не можеше да премине.

Мъжете му чакаха търпеливо. Въпреки че Помпей беше опразнил пристанището почти от всичко, имаше достатъчно вода, за да измият прахта от лицата си и да напълнят меховете. Сега седяха на мълчаливи групички и ядяха каквото бяха успели да намерят. Проблемът с преминаването не беше техен все пак. Бяха си свършили работата.

Юлий стисна юмрук и заудря тежката дървена колона, на която се беше облегнал. Не можеше да остави Помпей да се измъкне след такова преследване. Беше стигнал прекалено далече. Погледът му падна на една рибарска лодка — собствениците й тъкмо вдигаха платното.

— Спрете тези мъже — заповяда той и трима от Десети овладяха малката лодка, преди рибарите да могат да избягат. Платното зашляпа шумно на вятъра.

— Ще ме откарате до онези кораби — заяви Юлий на рибарите на лош гръцки. Те го гледаха неразбиращо и той извика Адан.

— Кажи им, че ще платя за превозване до галерите.

Адан извади две сребърни монети и ги подаде на мъжете.

После с отработени жестове посочи към корабите и Юлий. Мъжете престанаха да се мръщят.

Юлий недоверчиво погледна преводача си.

— Нали каза, че знаеш гръцки?

— Гръцкият е труден език — отвърна притеснено Адан.

Октавиан се приближи и погледна малката лодка.

— Господарю, не може да тръгнеш сам. Ще те убият.

— Какъв избор имам? Ако отида с войници, ще ни атакуват. Така поне може да чуят какво ще им кажа.

Октавиан подаде меча си на един от войниците и започна да сваля бронята си.

— Какво правиш? — попита Цезар.

— Идвам с теб, но не мога да плувам с това, ако ни потопят. — Погледна многозначително гръдните плочки на Юлий, но той не му обърна внимание, а само каза:

— Ами добре. — И махна към лодката. — Един повече няма да има значение.

Октавиан внимателно се намести върху хлъзгавите мрежи, намръщен от миризмата на риба. Юлий го последва и лодката се разлюля и тръгна.

— Страдаш ли от морска болест, Октавиане? — попита Юлий.

— Никога. Стомахът ми е като от желязо — излъга младият мъж.

Рибарската лодка излезе от закътания залив и Юлий пое дълбоко дъх, наслаждаваше се на люлеенето на морето.

— Видяха ни.

Две галери завиваха, за да поемат срещу лодката. Когато се приближиха, почнаха да викат на рибарите да спрат — вероятно двамата войници на борда бяха достатъчни, за да ги обезпокоят. Вдигнаха знамена на мачтите и предните галери спряха.

Доброто настроение на Юлий изчезна толкова бързо, колкото се беше появило. Той седна и мълчаливо зачака. Галерата се приближаваше бързо. Рибарите свалиха платното и без плющенето му единственият шум, който се чуваше, идваше откъм галерата: римляните, които крещяха заповеди. На Юлий му домъчня за дните, когато самият той пътуваше с бързи кораби до непознати земи.

Юлий огледа войниците, подредени по перилата. Притесняваше се, но беше взел решение и трябваше да го изпълни. Не можеше да избяга, дори и да искаше — галерите можеха да надбягат малката лодка дори и само с греблата. С усилие преглътна нервността си.

Галерата беше позеленяла и хлъзгава, значи бе в морето от месеци, докато Юлий се бореше срещу Помпей. Гребците вдигнаха греблата и Юлий потрепери, когато студената вода опръска лицето му, докато лодката минаваше под тях. Сред войниците се появи един центурион и викна:

— Кой си ти?

— Консул Гай Юлий Цезар. Хвърли ми въже.

Движението на двата съда правеше почти невъзможно да се гледат в очите, въпреки че Цезар опита. Разбираше затруднението на центуриона — Помпей без съмнение беше дал строги заповеди да потопят и изгорят всеки, който ги последва.

Юлий не се усмихна, когато дългата въжена стълба падна с тракане покрай борда на галерата и тежестите в края й изчезнаха под повърхността. Посегна и я хвана, без да обръща внимание на предупредителните викове на рибарите, уплашени, че лодката им ще се преобърне.

Внимателно се изкатери. Това, че екипажите на вече три галери го наблюдаваха, не му помагаше особено, нито пък мисълта, че ако падне, бронята ще го потопи. Стигна перилото задъхан. Хвана ръката на капитана, който му помогна да го прескочи. Октавиан го последва.

— Как се казваш, капитане? — попита Юлий веднага щом стъпи на палубата.

Капитанът не отговори. Гледаше го намръщено.

— Тогава отново ще ти кажа кой съм аз. Аз съм Юлий Цезар. Аз съм консул на Рим и единствената избрана власт, на която си длъжен да служиш. Всички заповеди, дадени от Помпей, са отменени. От този момент си под мое командване.

Капитанът отвори уста, на Юлий продължи. Не искаше да губи моментното си предимство. Заговори така, сякаш не съществуваше и минимална възможност за неподчинение.

— Ще предадеш на другите галери да съберат тук капитаните, за да получат заповеди. Имам шест хиляди мъже и коне, които чакат на пристанището. Вие сте моят транспорт до Мала Азия, капитане.

После спокойно се обърна към перилото, за да помогне на Октавиан да го прескочи. Когато отново се обърна към капитана, видя, че е готов да кипне.

— Не разбираш ли, капитане? Като консул, аз представлявам сената. Заповедите, които давам, имат приоритет над всички останали, които си получил. Или го осъзнай сега, или ще се наложи да те освободя.

Капитанът се колебаеше. Беше изпаднал във възможно най-неудобната ситуация: трябваше да избере между двама командири.

— Е? — изръмжа Юлий и пристъпи застрашително към него.

Капитанът премигна отчаяно.

— Да, господарю. Подчинявам се на заповедите. Ти имаш властта. Ще изпратя сигнал на другите галери.

Юлий кимна и екипажът се разтича, за да вдигне знамената, които щяха да доведат и останалите капитани на борда.

Юлий усети, че Октавиан го гледа втренчено, но не се осмели да рискува да се усмихне. Вместо това му нареди:

— Върни се на пристанището и подготви войниците за тръгване. Отплаваме.

 

 

Брут стоеше на каменния док, чешеше заздравяваща рана под превръзките си и наблюдаваше галерите. Ръката и ребрата му най-после оздравяваха, но возенето в клатушкащата се каруца направо го побъркваше. Беше се излекувал, но беше раняван достатъчно пъти, за да знае, че ще му отнеме толкова време да изгради отново мускулите, колкото беше нужно за заздравяването на костите. Все още носеше меча си, но можеше да го изтегли само с лявата ръка и се чувстваше непохватен като дете. Мразеше да е слаб. Войниците от Десети и Четвърти бяха станали нагли, подиграваха му се и му се присмиваха, вероятно защото беше прекалено горд, за да се оплаква. Не биха посмели, ако беше добре. Въпреки че това го изгаряше, Брут не можеше да направи нищо друго, освен да чака и да прикрива гнева си.

До него стояха Домиций, Октавиан, Регул и Кир. Нервността им си личеше, докато оглеждаха потъмняващото море. Октавиан се беше върнал с новината и сега чакаха решението на капитаните. Напрежението растеше.

— Ами ако са го задържали? — попита изведнъж Домиций.

— И са го убили? Изобщо няма да разберем.

— Какво можем да направим в такъв случай? — отвърна Октавиан. — Да тръгнем в битка с тоя тромав търговски кораб? Ще ни потопят още преди да се приближим, и вие го знаете. — Очите му не се откъсваха от смътните очертания на галерите, които се полюляваха извън пристанището. — Той избра риска.

Кир погледна залязващото слънце и се намръщи.

— Ако не се върне до стъмване, можем да се промъкнем на някоя от галерите и да нападнем следващата. И после следващата.

Брут го погледна изненадано. Годините бяха променили мъжа, когото мислеше, че познава. Кир вече отдавна беше свикнал с командването и увереността му беше нараснала. Брут се обади, без да се замисли:

— Ако са го задържали, ще очакват от нас да опитаме точно това. Ще пуснат котва толкова далече, колкото могат, и ще прекарат нощта близо един до друг. Ще направят точно това, освен ако не тръгнат към Мала Азия с Юлий, за да го предадат на Помпей.

— Затваряй си устата — каза студено Октавиан. — Ти не командваш. Тук си само защото Цезар се смили и не те екзекутира. Нямаш какво да ни кажеш.

Брут го погледна остро, но сведе очи под погледите на мъжете, с които се бе сражавал рамо до рамо толкова години. Изненада се колко много можеха да го наранят все още. Забеляза как търсят Октавиан в отсъствието на Юлий. Вероятно беше нещо в общата им кръв. Пое си дълбоко дъх и дясната му ръка трепна в превръзката, преди да овладее гнева си.

— Мисля, че… — започна той.

Октавиан се нахвърли върху него.

— Няма какво да мислиш! Ако аз решавах, щях да те разпъна ей тук, на кея. Мислиш ли, че хората ще възразят?

Брут много добре знаеше отговора.

— Не, щяха да са доволни. Но ти няма да им заповядаш нали, момче? Ще изпълняваш неговите заповеди дори ако те означават унищожаването на всичко, което цениш.

— Все още ли се опитваш да оправдаеш предателството си? — попита Октавиан. — Няма достатъчно думи за това. Не разбирам защо Цезар те доведе тук, но ще ти кажа едно. Ако той очаква отново да си един от нас, няма да стане. Първия път, в който се опиташ да ми дадеш заповед, ще ти прережа гърлото.

Брут присви очи и се наведе напред.

— Сега си смел, момче, но костите оздравяват. И когато това стане…

— Ще го направя още сега! — вбесен викна Октавиан.

Втурна се към Брут и извади нож, но Регул и Кир го спряха. Брут отскочи извън обсега му.

— И как ще обясниш убийството ми на Юлий — попита хладно. Очите му бяха пълни със злоба. — Той също може да е жесток, Октавиане. Вероятно затова ме остави жив.

Октавиан се успокои и Кир му взе ножа.

— Мислиш ли, че ще се излекуваш? — попита младежът. — Какво ще стане, ако наредя на хората си да те отведат някъде и да ти размажат ръката както трябва? Да я натрошат толкова зле, че никога повече да не можеш да хванеш меч.

Усмихна се, когато видя в очите на Брут да проблясва страх.

— И ще боли, нали? А и никога повече няма да можеш да яздиш или дори да си напишеш името. Това най-накрая ще пречупи нахалството ти.

— О, ти си благороден човек, Октавиане — каза Брут. — Бих искал да имам твоите принципи.

Октавиан продължи, като едва прикриваше злобата си.

— Още дума и ще го направя. Никой няма да ме спре, нито да те спаси. Знаят, че го заслужаваш. Хайде де. Още една дума.

Брут дълго се взира в него, после тръсна с отвращение глава, обърна се и се отдалечи. Октавиан кимна рязко, трепереше от гняв.

— Не биваше да избухваш — тихо каза Домиций. Държеше Октавиан за рамото и гледаше след ранения мъж, когото някога боготвореше.

— Не можах да устоя — изсумтя Октавиан. — След всичко, което направи, стои сред нас, сякаш има това право. Не знам какво си е мислил Юлий, като го докара тук.

— Аз също — отвърна Домиций. — Но това си е между тях двамата.

Регул ги повика и посочи към морето. Галерите идваха, а огромните им весла ги приближаваха към пристанището.

— Докато не се уверим, че е добре, всички да са готови за отблъсване на атака — нареди Октавиан. — Домиций, извънредните да стоят отзад като резервни пешаци. Тук не ни вършат работа.

Всички тръгнаха бързо, без да поставят под въпрос правото му да ги командва. Октавиан остана да наблюдава приближаването на галерите.

Малкото пристанище не можеше да поеме и шестте галери и четири от тях се скупчиха около залива. Другите две влязоха заедно. Октавиан гледаше как гребците прибират греблата, та галерите да могат да се плъзнат до кея. Огромните корвуси паднаха с трясък на камъните и моряците с въжета в ръце затичаха по тях. А после Октавиан видя Юлий на борда и въздъхна от облекчение.

Юлий вдигна ръце за поздрав и попита:

— Хората готови ли са за качване.

— Готови са, господарю — отвърна усмихнат Октавиан. Юлий все още успяваше да го учуди.

— Тогава да започваме. Нямаме време за губене. Почти сме ги настигнали. — Спря, отново почувствал тръпката на преследването. — Кажи им, че на борда има добър запас от храна, и ще се раздвижат малко по-бързо.

Октавиан отдаде чест и тръгна към хората, които командваше. Юлий беше забелязал, че легионерите са готови за бой, въпреки че не би го споменал, след като екипажите на галерите можеха да чуят. Октавиан не можа да потисне усмивката си, докато повтаряше заповедта на Четвърти легион. Въпреки че им предстояха трудни дни, изпитваше нарастваща увереност. Помпей нямаше да им избяга.

 

 

Бавното зазоряване разкри пред очите им брега на Мала Азия, със стръмни сиво-зелени планини, които се спускаха към морето. Над главите им крещяха гъски, пеликани прелитаха над галерите и наблюдаваха сребристите рибни пасажи под повърхността. Във въздуха се усещаха първите признаци на пролетта и утрото изглеждаше пълно с обещания.

За всички това беше нова земя, по-далече на изток от Рим, отколкото беше Британия на запад. Смокините, кайсиите и ядките щяха да запълнят трюмовете на търговските кораби, които се насочваха обратно към пазарите у дома. Това беше златна земя, древна, а някъде на север бяха руините на Троя. Юлий си спомняше как отегчаваше учителите си да му разказват истории за това място. Александър бе идвал тук и бе направил жертвоприношение на гроба на Ахил.

Вече влизаха в малкото пристанище.

— Когато се върна в Рим — каза той на Домиций, — ще съм видял краищата на римската земя, както на изток, така и на запад. Горд съм да съм толкова далече от дома и все още да чувам езика на моя град. Да открия тук нашите войници, нашите закони и кораби. Не е ли чудесно?

Домиций се усмихна на ентусиазма на Юлий; и той изпитваше същото. Въпреки че преследването през Гърция беше тежко, духът на легионите се беше повишил. Вероятно това беше последствие от Фарсал, защото всички разбираха, че идва краят на годините на битки. Това, че Юлий командваше шестте галери, превръщаше мечтите им в реалност. Вече не бяха във война. Целта им беше да стъпчат последните въглени на диктатурата на Помпей. Тези, които бяха с Юлий още от Испания и Галия, го усещаха по-силно от всички. Бяха се струпали на перилата на шестте галери, смееха се и се шегуваха.

Домиций погледна нагоре към мачтата, където се беше качил Адан. Дори от толкова високо гласът на испанеца се чуваше — той пееше някаква балада от младостта си.

 

 

Квесторът на малката крайбрежна крепост говореше чудесен латински, въпреки че беше отраснал в градчето. Беше нисък и мургав, поклони се дълбоко и не се изправи, докато не получи разрешение.

— Консуле — каза той. — Добре дошъл.

— Кога тръгна Помпей? — попита нетърпеливо Юлий.

Дребният мъж не се поколеба и Юлий разбра, че Помпей не е оставил никакви заповеди — явно беше очаквал, че галерите му ще спрат преследвачите. Това даваше надежда на Юлий, че може би е забавил ход.

— Диктаторът тръгна снощи, консуле. Бързаш ли? Мога да изпратя съобщение на юг, ако искаш.

Юлий премигна изненадано.

— Не. Аз го преследвам. Не искам да го предупреждават.

Квесторът се обърка. За два дни беше видял повече римски легионери, отколкото през целия си живот. Това щеше да е история, която да разказва на децата си — че е говорил не е един, а с двама господари на Рим.

— Тогава ти желая късмет в преследването, консуле — каза той.