Кон Игълдън
Боговете на войната (22)

Глава 20

Светлината на зората се разля над Фарсал, облаците препускаха в небето. Армиите на Рим се бяха събудили много по-рано, още по тъмно. На светлината на факлите се приготвиха за предстоящия ден. Раниците бяха подредени с рутина, кожените палатки бяха сгънати и вързани в тишина. Хапнаха горещ бульон и топъл хляб от глинените фурни. Закуската щеше да им даде сили за това, което предстоеше. Хората, които се движеха с войската — занаятчии и търговци, — стояха с уважително наведени глави. Дори проститутките бяха мълчаливи, струпани заедно, докато гледаха как легионите тръгват през равнината. От двата края на Фарсал се чуха рогове и тропането на краката заотеква като сърцебиене.

Ветераните от Галия нямаха търпение да влязат в бой. Напредваха като расови жребци и командирите трябваше да крещят, за да изправят строя. Въпреки виковете на центурионите и опциите мъжете, които се бяха били заедно повече години, отколкото можеха да преброят, непрекъснато си подмятаха весели шеги. Но армията на Помпей нарастваше пред тях и виковете и шегите намаляха, докато не настана мрачно мълчание — всеки се подготвяше за това, което трябваше да прави.

С приближаването на армиите разположението на хората и конницата се променяше. Отначало Юлий постави Десети в средата на бойната линия, но после го изпрати на десния фланг, за да подсили линията си там. Помпей видя раздвижването и собствените му редици се разместиха като блестяща течност — маневрираха, за да получат всяко възможно предимство. Това беше игра на блъф и контраблъф — двамата командири променяха формациите като пулове върху дъска за латрункули^[1].

Когато видя, че легионите на Цезар ще направят завой и най-после ще се изправят срещу него, Помпей усети едновременно страх и възбуда. Беше акт на колосална самоувереност от страна на Юлий да избере открита равнина. Друг би опитал в пресечена местност, по-подходяща за стратегии и умения. Посланието на Цезар беше ясно разбираемо за войниците на Помпей — той изобщо не се страхуваше от тях. Вероятно точно заради това Помпей разгърна легионите си в три широки редици, всяка по десет реда в дълбочина, разпростираха се на повече от миля през Фарсал. С реката, която да защитава десния фланг, можеше да използва левия като чук.

Щом Юлий видя тромавата формация, усети прилив на нова увереност. Командирът смяташе, че хората му могат да се огънат, и точно затова ги бе разположил в такива впечатляващи блокове. От друга страна, гръцките легиони щяха да усетят липсата на увереност у Помпей и това още повече щеше да понижи бойния им дух. Юлий планира подходящите действия и изпрати нови заповеди на военачалниците си. Армиите се приближиха още повече.

Юлий яздеше съвсем бавно на гърба на най-добрия си испански жребец. Беше се обградил с вестоносци, за да разнасят заповедите му, но при такава широка линия командната структура беше опасно бавна. Беше принуден да се довери на инициативата на военачалниците си. Помисли си, че ги познава от достатъчно време. Знаеше силните и слабите им места така, както и своите. Помпей едва ли имаше и това предимство.

Помпей беше съсредоточил конниците си на левия фланг. Дори самият им брой беше притеснителен и Юлий бързо нареди хиляда души да оформят мобилна четвърта линия. Ако позволеше войската му да бъде ударена във фланг от толкова много хора, нямаше да могат да се спасят. Застана вдясно с Десети, така че да е лице в лице с Помпей. Оглеждаше редиците си отново и отново и търсеше слаби места. Беше участвал в достатъчно битки и знаеше, че илюзията, че има много време, ще изчезне като утринна мъглица през лятото. Беше виждал дори опитни командири да отлагат до прекалено късно придвижването на хората си до най-добрата позиция. Нямаше да направи тази грешка и предпочете да ги изпрати рано и да види какво ще направи Помпей.

Вятърът беше отслабнал и облаците прах се стелеха ниско. Двете армии вървяха неумолимо една към друга. Юлий погледна с присвити очи формациите на Помпей. С още само хиляда извънредни би могъл да заплаши далечния край на армията на Помпей и да го принуди да раздели конницата си. При сегашното положение обаче Помпей беше свободен да я движи в огромна маса. Зад нея земята беше черна от стрелци с лъкове, които защитаваха позицията на Помпей. Щеше да започне там.

— Съобщи на военачалник Октавиан. Четвърти да се придвижи обратно към центъра — каза Юлий на най-близкия вестоносец. — Когато започнем, трябва да тръгне напред с пълна скорост. — Огледа се към друг вестоносец, почти момче. — Извънредните да не напредват по фланга, а да държат позиция.

Пратеникът се отдалечи. Юлий продължи да се тормози; потеше се въпреки вятъра. Дали беше помислил за всичко? Катапултите бяха разположени на позиция. Помпей също имаше тежки оръжия и Юлий потрепери от мисълта на какво са способни — Помпей имаше много повече, отколкото той би могъл да докара на бойното поле. Несъмнено катапултите щяха да играят важна роля в развръзката на битката.

На две хиляди стъпки един от друг Юлий и Помпей престанаха да търсят предимствата на формациите си. Бойните линии бяха подредени и това, което щеше да последва, щеше да е изпитание на смелостта и уменията, през каквото не беше минавал нито един от тях. Във всичките словесни престрелки и малки битки помежду им не бяха изправяли най-добрите римски легиони едни срещу други върху равна суха земя. Изходът беше неизвестен.

Юлий продължи да дава заповеди. Знаеше, че същото прави и Помпей. Част от него беше почти хипнотизирана от ритуалните движения на танца, докато армиите се приближаваха една към друга. Това беше формално, но и ужасяващо и Юлий се зачуди дали Помпей ще се приближи на точното разстояние, записано в учебниците, преди да започнат битката. Спомените му се върнаха назад към сухите гласове на преподавателите му, които му казваха, че шестстотин стъпки е идеалното разстояние на добър терен. Малко повече — и мъжете щяха да се изтощят, преди да достигнат врага. По-малко — и рискуваха да изгубят предимството да нападнат първи. Юлий свали забралото на шлема, закопча го и вятърът се превърна в глухо туптене. Потта потече по лицето му.

Армиите вече бяха на хиляда стъпки една от друга и Юлий чувстваше напрежението у легионите. Конят му изпръхтя и се опита да се пребори със стегнатите юзди — Юлий бе издърпал главата му силно назад. Конете и хората бяха добре нахранени, водоносците вървяха зад тях. Точилата бяха работили цяла нощ, за да наточат мечовете. Беше направил всичко, което можеше, за да отслаби врага, срещу когото се изправяше.

Но не знаеше дали ще е достатъчно и почувства някогашните признаци на страха от битките в младостта си. Пикочният му мехур се напрегна, въпреки че го беше изпразнил, преди да яхне коня. Устата му беше суха от прахта, която се издигаше в студения въздух. Зрението му стана по-остро, всяко от сетивата му изследваше земята и мъжете наоколо. Знаеше, че може да умре в тази равнина, и се намръщи при мисълта за това. Беше избран два пъти за консул, беше завладял Галия и Британия. Беше получил и самия Рим. Беше написал завещанието си чрез законите на града и нямаше да бъде забравен лесно.

Потърси сребърната броня някъде сред врага. Брут беше някъде там. Юлий го познаваше достатъчно добре, за да си представи мислите и изражението му, докато армиите се приближаваха една към друга. Болката от предателството беше непрекъснато с него, заедно с нуждата да види Брут още веднъж, та дори това да станеше на разстояние един меч.

— Нека оцелее, ако падна — прошепна той на затворения си шлем. — Марсе, нека и двамата оцелеят.

 

 

Помпей гледаше идващите към него легиони и не можеше да усети боговете. Спомените за победите на Цезар в Галия се промъкваха в съзнанието му като езици. Този мъж беше разбил ордите на хелветите. Болката пулсираше в стомаха му и изцеждаше увереността му.

Имаше хора в Рим и Гърция, които твърдяха, че Цезар бил най-великият военачалник на епохата. Сега Помпей щеше да се опита да го победи. Искаше му се да може да си възвърне безразсъдната смелост на младостта си, но нея я нямаше срещу този враг. Беше му студено и се чувстваше неудобно на седлото, а на моменти болката направо го заслепяваше. Под бронята му се лееше пот и го охлаждаше. Мокрият плат на туниката се търкаше около врата му.

Огледа редиците си. Лабиен беше далеч наляво, седеше на коня си, скован от гняв. Беше оспорил решението му да строи войниците в толкова дълбоки редове, но Помпей ги познаваше по-добре от него. Беше ги наблюдавал внимателно и беше забелязал колебание, което беше смъртта на бойния дух. Те се страхуваха от легионите от Галия. Това нямаше да има значение, след като видеха как конницата разбива фланга, но докато битката не започнеше, не можеше да им се довери.

Легионите ветерани се приближаваха и той можеше да усети дори признаци на страх сред бойците си. Бяха подредени точно както беше заповядал, но опитното му око забелязваше нервността им.

— Лабиен при мен — каза той на един вестоносец.

Младежът препусна през движещите се линии и скоро се върна с Лабиен.

— На шестстотин стъпки спираме и изчакваме нападението им — каза Помпей.

Лабиен го изгледа смаяно и успя само да каже:

— Господарю?

— Ще развалят строя, ако не ги накараме да спрат — обясни му тихо Помпей. — Искам да използвам дълбоката линия. Да са готови да спрат — така поне копията ще хвърлят добре. — Замълча за момент, очите му блестяха. — Ако конницата разбие фланга толкова бързо, колкото си мисля, може и да не се наложи да хвърлят втори път!

— Господарю, не бива да насилваш нещата…

Помпей рязко се обърна на другата страна.

— Получи заповеди. Изпълнявай.

Лабиен отдаде чест и се отдалечи към своите легиони да разпрати нови заповеди по редиците. Помпей усети погледите на войниците си — обръщаха се учудено към него, но той гледаше неотменно напред. Ако бяха проявили по-висок дух, щеше да ги пусне да нападнат ветераните. Вместо това те можеха да са неговата стена срещу нападението.

Армиите преминаха хилядата стъпки. Стъпките на толкова много бойци бяха като глух тътен — усещаше се през подметките на сандалите. Стотици знамена се вееха и от двете страни, бронзовите орли гордо отразяваха слънцето. На осемстотин стъпки и двете армии подготвиха копията си. Изкараха и катапултите и онези, които вървяха срещу тях, усетиха първия досег с ужаса.

На шестстотин стъпки Помпей видя как цялата първа линия на Цезар потрепва и се стяга — очакваха хората му да започнат атака. Вместо това Помпей вдигна меча си и после го свали — и петдесет хиляди мъже спряха на третата крачка. Заповедите отекнаха по редиците и Помпей задиша ускорено, докато зареждаха катапултите. Вече виждаше лицата на враговете — разстоянието между армиите продължаваше да намалява.

Скорпионите и от двете страни запратиха дългите човешки бой стрели толкова бързо, че те се видяха само като тъмни линии; пробиха си път през редиците и покосиха десетки бойци.

Щом конницата на Помпей препусна към фланга му, Цезар заповяда атака на по-малко от двеста стъпки и легионерите затичаха по сухата земя. Двайсет хиляди копия полетяха от двете страни и засенчиха парчето свободна земя между армиите.

И да имаше писъци, те бяха погълнати от грохота на последвалия сблъсък.

Надлъж по цялата миля хиляди въоръжени мъже сблъскаха щитове и мечове с врага. Нямаше и мисъл за братски чувства. Убиваха с маниакална ярост, в която нямаше пощада, а и никой не я очакваше в кръвопролитието на Фарсал.

Конниците на Помпей препускаха към малкия кавалерийски отряд на Юлий, който бяха решили да съкрушат. Помпей попи лепкавата пот от очите си и протегна врат, за да види, и потрепери. Знаеше, че битката зависи от тази атака. Конницата му удари кавалерията на Цезар и обърка редиците й чрез численото си превъзходство: всеки от ездачите на Цезар трябваше да се изправи срещу двама или трима от мъжете на Помпей.

— Пробийте, копелета. Пробийте! Искам го! — изкрещя Помпей.

И тогава Десети контраатакува: разшири линията си, за да включи и конницата на крилото, и Помпей видя как легионерите изкормят безценните му коне и повалят конниците му. Ахна, като видя, че напират и към него, но хвърли поглед към центуриите, които пазеха позицията му, и се успокои: стрелците с лъкове щяха да покосят всяка сила, която се осмелеше да го заплаши. Беше достатъчно добре защитен.

Дори оръжията на Десети не можеха да спрат конницата на Помпей — бяха прекалено бързи и подвижни и линията на битката се изви на изток.

Помпей виждаше Юлий над главите на хилядите. Далечният конник правеше спокойни жестове, разпращаше заповеди по бойното поле. Помпей погледна към собствените си редици, за да провери дали удържат положението, обърна се отново към конницата си и се зарадва, като видя, че ездачите на Цезар най-после поддават, обръщат гръб на врага и побягват. Забрави за болката си и вдигна двете си ръце.

Мъже и коне лежаха мъртви на разкаляната от кръв земя. Помпей видя как офицерите му отделят две хиляди конници от най-далечния край и ги пращат след бягащия враг. Кимна рязко. Нещата се развиваха така, както се беше надявал, и той благодари на боговете. Вестоносците му го гледаха за нови заповеди, но вече нямаше нужда от това.

Шумът беше ужасяващ, прахта се беше вдигнала над редиците на толкова тежки облаци, че конниците и пешаците изглеждаха като сенки. Помпей видя как конницата му отстъпва, за да се преподреди, та отново да нападне в галоп и да си пробие път до сърцевината на ветераните. Дори и Десети не можеше да издържи, когато го нападнеха от две страни. Репутацията, която Цезар си беше изградил, щеше да бъде разрушена.

Четири кохорти от Десети се обърнаха незабавно, за да се изправят срещу нападението, което знаеха, че ще последва, и Помпей изруга прахта, която скриваше подробностите. Ветераните бяха сърцето на легендата на Цезар и той искаше да ги види унижени също толкова, колкото и командира им. Самият Юлий беше някъде там, но вече не можеше да го види.

— Хайде, давайте! Врежете се в тях! — каза Помпей глухо. — Нападайте.

 

 

В средата на бойната линия Брут блъсна един умиращ в гърба и вдигна щита си, за да парира удар. Конят му беше мъртъв и той едва беше успял да скочи от седлото, преди животното да се строполи. Не знаеше дали Юлий нарочно е изпратил срещу него някогашния му легион. Вероятно бяха очаквали, че това ще отслаби ръката му. Въпреки че беше обучавал мъжете, срещу които се изправяше, въпреки че ги познаваше като родни братя, ги убиваше, без да се замисли.

Както бе очаквал, бронята му ги привличаше към него, разваляше бойните редици: щом забележеха среброто, всички се стараеха да го повалят.

— Да не би да се страхувате от стария си учител? — предизвика ги той и се разсмя лудешки. — Няма ли сред вас някой достатъчно добър, за да се изправи срещу мен? Опитайте, момчета. Елате и опитайте.

Чуха го и връхлетяха толкова яростно, че го избутаха назад и не можеше да замахне с меча. Нещо тежко го удари по главата и скъса ремъка под брадичката му. Той изруга, падна на земята — усети, че шлемът му се разхлабва — но се изправи със скок и уби двама, преди да са успели да се съвземат.

Но го връхлетяха още и силен удар изтръгна щита от ръката му: дръжката смъкна кожата на дланта му. Брут изрева от болка, отби нечий меч и заби своя в слабините на поредния нападател. Краката му се запързаляха, гвоздеите на сандалите му одраха лицето на някакъв мъртвец. Погледна надолу и видя, че е Сенека — отворените му очи бяха покрити с прах.

Брут се биеше, без да мисли, посичаше всичко, до което стигаше, и ревеше на уморените редици. С крайчеца на окото си забеляза сребърна броня като своята и изрева за нападение. Беше Октавиан — извъртя глава, като чу гласа му. Брут тръгна към него, но не можеше да си проправи път през биещите се мъже. Беше се изморил. Безкрайната енергия на младостта някак си незабелязано беше изчезнала. Зад гърба си чу Лабиен да призовава Четвърти да нападне и викът му сякаш вдъхна нов кураж на някогашния му легион: мъжете изреваха и започнаха да се бият като обезумели, забравили за раните си. Октавиан също правеше усилия да стигне до него и Брут напрегнато го очакваше. Оглеждаше се и за Юлий, но не можеше да го открие.

Острието на меча му се оказа безполезно срещу нечий щит. Не видя удара, който го повали на колене, нито втория, който го събори по гръб.

— Къде си? — извика той стария си приятел; гледаше нагоре към небето. Огромна тежест изкара въздуха от дробовете му и той чу как дясната му ръка се чупи. После вече не помнеше нищо.

 

 

Две хиляди от конниците на Помпей препускаха през равнината, оставили зад себе си грохот, кръв и смърт. След малко всичко, което чуваха, беше гръмовният ритъм на копитата и свистящото дишане на конете. Бяха изпаднали в яростна екзалтация, докато преследваха разбития враг. Размахваха дългите си спати и крещяха от удоволствие.

Каситас — беше се издигнал до десетник, без да види битка през ленивите години в Гърция — не знаеше, че е толкова вълнуващо, и се разсмя на глас. Да препуска така през долината бе все едно да лети.

Изведнъж сред извънредните на Цезар изсвири рог, редиците им се събраха с прецизността на парад, летящата колона забави, ездачите обърнаха конете като един и отново се устремиха към мястото на битката.

Каситас не можеше да повярва на очите си. Уплашено осъзна, че двехилядната кавалерия се връща назад в идеален ред. Не можеше да ги спре — един поглед към черната линия на вражеската конница му показа, че да се опита да й се противопостави означава смърт.

— Връщай се! Ще ги изкормим там! — изкрещя той, обърна коня си и поведе. Мъжете му нервно поглеждаха през рамо, докато препускаха след него.

 

 

Десети се биеше в идеален ред — затваряше дупките в редиците си в момента, в който се отвореха. За Юлий беше агония да вижда бойците си толкова плътно притиснати. Виждаше през облаците прах как конниците на Помпей се строяват за нова атака. Чуваше цвиленето на конете и всеки негов нерв и мускул бяха изпънати от напрежение. Ако удареха линиите му в тил, щеше да загуби битката — Десети не можеше да направи стена от щитове и същевременно да защитава основната линия. Щяха да ги разбият.

— Господарю! Идат! — извика един от съгледвачите.

Юлий се обърна на изток и сърцето му подскочи. Видя конниците на Помпей да се връщат, подгонени от неговите извънредни.

Гледаше с пресъхнала уста как летящите ездачи се опитваха да влязат в собствените си редици. Нямаха обаче време да забавят и резултатът беше плачевен хаос. Опитът да формират защита се провали и извънредните на Цезар ги удариха в гръб.

След минута конниците на Помпей бяха разбити — собствените им хора отвориха дупки в редиците им и извънредните на Юлий минаха през тях и ги разделиха. Прахта се носеше над клането на плътен облак и от него излизаха конниците на Помпей, разбити и окървавени. И бягаха.

Десети се втурна напред. Юлий изкрещя и пришпори коня си към хаоса, очите му бяха приковани във фигурата на Помпей в далечината.

Флангът на Помпей се изкриви, сякаш освободен от огромен натиск, и почти се блъсна в стрелците, обграждащи диктатора. Юлий тъкмо щеше да заповяда да вдигнат щитовете, когато стрелците също се разбягаха. Легионерите от Десети започнаха да избиват всички, които им обърнеха гръб.

Когато прахта се разпръсна, Юлий видя, че конницата на Помпей бяга. Сега неговите извънредни не я преследваха — почти в транс от обрата на съдбата Юлий гледаше как удрят в тил линиите на Помпей и ловко и умело ги разделят.

Юлий отново потърси Помпей, но той вече не беше там, където го бе видял. Конят му прескачаше падналите стрелци. Копитата му хвърляха пръски кръв и кал. Помпей бягаше!

Изсвириха рогове и Юлий стреснато се завъртя на седлото. Беше сигнал за капитулация и той изпита внезапен ужас, че ветераните му са се провалили, докато той е бил на десния фланг. Чу трясъка на оръжията, докато мъжете хвърляха щитовете и мечовете си. Сред хаоса все още не разбираше дали е победил, или загубил.

Октавиан препусна към него, дишаше тежко. Бронята му висеше само на един ремък, рамото му беше в кръв. Едното му око беше подуто и напълно затворено, но това нямаше значение. Беше жив и сърцето на Юлий подскочи от радост.

— Те се предадоха, господарю — викна младежът. — Веднага щом Помпей напусна бойното поле. Свърши се. — Отдаде чест и Юлий видя, че целият трепери.

Наведе се на седлото, наведе и глава. След дълъг момент се изправи и погледна на север. Не биваше да остави Помпей да избяга, но битката щеше да се разгори отново и при най-малката провокация, освен ако не останеше с хората си. Дългът му беше да остане на бойното поле и да въведе ред, а не да преследва победения противник. Знаеше го, но жадуваше да извика извънредните си и да настигне Помпей. Тръсна глава, за да се освободи от борещите се чувства.

— Разоръжете всички и се погрижете за ранените и от двете страни — каза той. — Доведете военачалниците на Помпей при мен и се отнасяйте с тях с уважение. Те постъпиха добре, че се предадоха, но това вероятно ги измъчва. Уверете ги, че няма да има жестокости. Те не са врагове. Ще бъдат посрещнати с чест.

— Да, господарю — каза Октавиан. Гласът му леко трепереше и Юлий го погледна, и се усмихна на преклонението, което се четеше в зачервените очи на младия мъж.

— Ще приема нова клетва за вярност от тях, като консул на Рим. Кажете им, че войната е свършила.

Самият той трудно можеше да го повярва и знаеше, че реалността няма да бъде осъзната с часове и дни. Воюваше от толкова години, че трудно можеше да си ги спомни, и всичко това го беше довело до равнината на Фарсал в средата на Гърция. Беше достатъчно.

— Господарю, видях Брут да пада — каза Октавиан.

Юлий излезе от унеса си и попита троснато:

— Къде? — Беше готов да тръгне.

— В средата, господарю. В легиона на Лабиен.

— Води — каза Юлий и смуши коня си.

Едва сега го обхвана болезнен ужас. Ръцете му трепереха, но и самият той не знаеше дали това е реакция след битката, или страх.

Двамата минаха през редиците бойци — те вече се бяха заели с рутинните дейности, които толкова добре познаваха. Събираха пленените мечове на купчини, трупаха броните и копията на други, пиеха вода — не бяха пили от часове. Щом видяха военачалника си, най-близките започнаха да го приветстват и накрая всички крещяха от облекчение и триумф.

Юлий почти не ги чуваше. Очите му бяха съсредоточени върху фигурата в сребърна броня, която измъкваха от купчина трупове. Докато слизаше от коня, усети, че очите му лютят от сълзи. Не можеше да говори. Мъжете от новия Четвърти отстъпиха почтително и му направиха място. Той коленичи и се взря в лицето на най-стария си приятел.

Беше цялото в кръв, а под нея кожата беше като мрамор. Юлий измъкна изпод колана си кърпа и внимателно започна да бърше натрупаната мръсотия.

Брут отвори очи. Със съзнанието дойде и болката и той изръмжа. Бузите и устата му бяха подути, от ушите му се процеждаше кръв. Погледът му беше празен, но когато вдигна очи към Юлий, в тях блесна смътно съзнание. Опита да се надигне, но ръката му беше счупена и той падна по гръб и изпъшка. Устните му се размърдаха над окървавените зъби и Юлий се наведе по-близо, за да го чуе.

— Ще ме убиеш ли? — прошепна Брут.

— Не.

Брут издиша бавно, на пресекулки.

— Значи умирам?

Юлий го погледна.

— Вероятно. Заслужаваш го.

— Помпей?

— Избяга. Ще го намеря.

Брут се опита да се усмихне, но го разтърси болезнена кашлица. Юлий го гледаше, потъмнелите му очи бяха по-студени от смъртта.

— Значи загубихме — каза тихо Брут и се опита да изплюе кръв на земята. Нямаше толкова сила. — Притесних се, като не те видях. Реших, че с мен е свършено.

Юлий бавно и тъжно поклати глава и въздъхна:

— Какво да правя с теб? Да не би да мислеше, че не те ценя? Да не би да мислеше, че няма да ми липсваш в Рим? Не повярвах на майка ти, когато ми каза. Казах й, че не би ме предал, не и ти. Тогава ме нарани. И все още ме боли.

В очите на Брут се появиха сълзи, предизвикани и от болка, и от нещастие.

— Понякога ми се искаше просто да направя нещо, без мисълта, че великият Юлий може да го направи по-добре. Дори когато бяхме деца го исках. — Спря и стисна зъби от болка. — Сам постигнах всичко, което съм. Преборих се с неща, които биха пречупили хиляди. И докато аз се борех, ти правеше всичко да изглежда лесно. За теб беше лесно. Ти си единственият човек, който ме е карал да чувствам, че съм пропилял живота си.

Юлий погледна ранения, когото познаваше, откакто се помнеше.

— Защо не можеше да си щастлив с мен? — попита той. Гласът му трепереше. — Защо ме предаде?

— Исках да сме равни — отвърна Брут и стисна окървавените си зъби. Нова болка го накара да се задъха. — Не очаквах Помпей да излезе такъв глупак. — Погледна студените очи на Юлий и осъзна, че животът и съдбата му се решават сега, докато лежи безпомощен. — Можеш ли да ми простиш това? — прошепна Брут. — Мога ли да те помоля за това последно нещо?

Юлий не отговори толкова дълго, че Брут се отпусна и затвори очи.

— Ако оживееш — каза най-после Юлий. — Ако оживееш, ще оставя миналото на мира. Разбираш ли ме? Имам нужда от теб, Брут.

Не знаеше дали го е чул. Лицето на Брут побеля още повече и само туптенето на една вена на гърлото му показваше, че още е жив. С огромна нежност Юлий попи кръвта от устните на приятеля си, натика кърпата в ръката му и се изправи.

Октавиан го гледаше ужасен от това, което беше чул.

— Погрижи се за него. Много зле е ранен.

— Господарю, моля те… — започна Октавиан.

— Млъкни, момче. Прекалено отдавна сме заедно, за да направя друго.

След един безкраен момент Октавиан сведе глава.

— Да, господарю.