Кон Игълдън
Боговете на войната (20)

Глава 18

— Здравето ми не е тема на обсъждане тук — изкрещя Помпей с почервеняло от гняв лице. — Да не би да се осмелявате да твърдите, че съм неспособен да управлявам? — Стискаше трибуната, изправен пред сената, жилите на ръцете му бяха издути като въжета. Заседателната зала беше препълнена, мнозина се бяха изправили, за да искат думата. Цареше хаос, нямаше го реда, който традиционно съпътстваше дискусиите в курията, и Помпей вече беше прекъснат на два пъти и дори обмисляше дали да не слезе от трибуната и да си тръгне. Би го направил, ако му оставаше поне месец до подновяването на диктатурата му. Сенаторите обаче знаеха властта си над него и, изглежда, бяха решени да я използват.

Цицерон наведе очи към пергамента в ръцете си. Помпей би дал много, за да научи кой го е написал. Цицерон отново вдигна очи и останалите се смълчаха — проявиха дисциплина, каквато не бяха показали пред Помпей.

— Твоето здраве е тема за обсъждане, ако болестта ти пречи да действаш в интересите на Рим — каза Цицерон и пак изнервящо погледна към пергамента. — Трябва да лежиш, докато не се оправиш. Ако ставаше дума за някой друг, щеше да си сред първите, които да му го препоръчат.

Помпей се взря в него; усещаше как погледите на всички барабанят по защитата му. Болката в стомаха му беше като нещо диво и червено и му струваше всяка капка от силите да не я показва.

— Не бяхте толкова дръзки, когато Рим гореше и получих диктатурата — каза Помпей. — Поддържах реда тогава, когато никой друг не можеше. Разбих Спартак, когато армията му заплаши всички нас. Помните ли това? И сега се осмелявате да твърдите, че не съм годен да управлявам? Защо не прочетеш писмото в ръцете си, Цицерон, вместо само да намекваш за съдържанието му? Не се страхувам от критика нито от теб, нито от някой друг. Моите постижения говорят вместо мен.

Разнесе се одобрително мърморене и Помпей се зарадва, че Цицерон няма пълната подкрепа на залата. Мнозина от събралите се нямаше да одобрят приключване на диктатурата на такова основание. Ако бяха в Рим, това можеше и да не бъде обсъждано, но Помпей знаеше, че кампанията не върви добре. В сената имаше прекалено много хора, които не разбираха нищо от война и страдаха без удобствата и уважението, на които се радваха в Рим. Знаеше, че трябва да намери думи, с които да ги разчувства.

— Твоите постижения нямат равни — каза Цицерон, — но сега се потиш и те измъчват непосилни болки. Почини си месец, ще ти доведем най-добрите лекари. Когато се почувстваш по-добре, ще продължим войната.

— А ако не го направя? Кажи заплахите си на глас, така че всички да ги чуем. Нека разберем какво предателство обмисляш — каза дрезгаво Помпей и се наведе напред на трибуната. Думите му бяха посрещнати с още повече мърморене и видя, че Цицерон се притеснява.

— Диктатурата ти приключва след два дни, знаеш го. По-добре да отложим гласуването, докато оздравееш.

Цицерон го гледаше право в очите и Помпей разбра, че няма да се осмели да намекне, че болестта му е откраднала и смелостта. Беше чул слуховете за това и им се беше надсмял. Понечи да отговори, но в този момент Светоний се изправи и поиска думата.

— Този въпрос изобщо не би трябвало да бъде повдиган — започна Светоний. Цицерон веднага се изправи да възрази, но Светоний го прикова с поглед и каза твърдо: — Аз говоря сега. — Огледа присъстващите и продължи: — Във всяка кампания има и трудни периоди и всеки, който има опит, знае това. Думата на Помпей събра гръцките легиони. Помпей принуди Цезар да напусне сигурността на Рим и да потърси по-неизгодно поле за битка. Искахме да дойде тук и това беше постигнато само чрез уменията на Помпей. Кой от нас беше достатъчно предвидлив, за да прецени, че войната трябва да се води в Гърция? Помпей взе трудни решения в наша полза. Неговата диктатура бе създадена, за да устои на заплахи, прекалено големи за обикновения закон. Той изпълни задълженията си и да обмисляме да му отнемем властта на този етап е прекалено опасно и рисковано.

Спря и пак огледа събралите се мъже.

— Не знам друг военачалник, който да е способен да победи Цезар. Но знам, че Помпей е повече от способен. Ще гласувам за продължаването на диктатурата му. Няма друг, достоен за това уважение.

Той седна. Разнесоха се одобрителни възгласи и това донесе на Помпей известно облекчение. Той усети как в стомаха му се заражда спазъм и извади кърпичка, за да попие устните си. Не се осмели да я погледне и я прибра.

Цицерон се поколеба, преди да стане. Знаеше, че болестта на Помпей е по-лоша, отколкото той я представяше. Ако го оставеха начело, като нищо можеше да подари победата на Цезар. Вероятно това в крайна сметка беше по-добрият вариант. Ако Лабиен поемеше ръководството на войната, двете армии щяха да се изтощят взаимно и какво щеше да стане тогава с Рим? Надяваше се, че след отстраняването на Помпей може да се постигне някакво ново споразумение с Цезар, но сега мислите му бяха объркани и не знаеше как би могъл да убеди сената. Това беше труден път. Мнозина очакваха Помпей да предприеме яростна война, без спиране и милост. Все пак нали затова бяха дошли в Гърция. Цицерон само можеше да клати глава пред слепотата им. Не го беше грижа за Помпей, а още по-малко за Цезар. Бъдещето на Рим беше много по-важно.

Видя, че забавянето му не е останало незабелязано, и заговори бързо, за да прикрие паузата.

— Говоря за доброто на Рим, Помпей — нима ще го отречеш? Чаках да спечелиш тази война, но ти все още не си успял дори да срещнеш врага. Това не са „трудните моменти“ на кампанията, за които говори Светоний. Ти изби повече наши хора за неподчинение, отколкото успя да избие Цезар. Бойният дух спада, а ти отхвърли единствената възможност, която имаше за атака. — Пое дъх: знаеше, че поема опасен риск. — От колко ли още ще се откажеш?

— Така значи — каза Помпей.

И внезапно се намръщи и погледна ръцете си. Цицерон изпита прилив на надежда, че болката най-после ще се разкрие пред останалите. Ако Помпей се строполеше или дори изохкаше, всичко щеше да приключи.

Помпей бавно вдигна глава. Очите му блестяха.

— Осмеляваш се да твърдиш, че съм изгубил смелостта си. Така ли? Това ли е причината за тази лична атака? Изградих стени, за да предпазя града, който веднъж вече беше завзет от Цезар. Да, гоних го на бойното поле и той ми избяга. — За момент болката му попречи да говори и той я зачака да премине.

— Ти имаш два пъти повече пешаци и четири пъти по-голяма конница — прекъсна го Цицерон. — В по-добри времена досега да си започнал. Само болестта ти…

— Моята болест, както я наричаш, не е нищо повече от стомашни спазми — сопна се Помпей. — Не позволявам да ми говориш така!

— Твоята диктатура… — започна отново Цицерон.

— Стига! — изръмжа Помпей. — Добре. Ако искате война, ще ви я дам! Ще изведа армията и ще сложа край на това. Това ли искаше да чуеш? Ще разбия Цезар и ще му донеса главата, или ще умра. Това е моята дума. Можете да гласувате както искате — или да продължите диктатурата ми, или не. Но докато това стане, аз вече ще съм на бойното поле.

Мнозинството в сената приветства това изявление, но Цицерон пребледня. Не искаше да притисне Помпей да се забърза толкова много. Последното, което искаше, беше яростен сблъсък.

— В името на боговете на Рим… — извика той, но не му обърнаха внимание.

Сенаторите се изправиха. Помпей прие одобрението им и с последен отровен поглед към Цицерон слезе от трибуната и тръгна навън. Светоний и другите трибуни го последваха. Цицерон остана сам, вгледан в нищото.

 

 

Брут стоеше с изпънати ръце и правеше бавни и дълбоки вдишвания. Тялото му беше чисто и намазано с масло, кожата му блестеше от здраве. Съзнанието му беше съсредоточено върху предстоящата битка и той почти не забелязваше смълчаните роби, които му обличаха туниката и я връзваха отзад. Бронята му висеше на дървената закачалка — старите белези и нащърбвания бяха изчукани и полирани. Среброто не беше загубило блясъка си и въпреки че беше по-меко от желязото, той знаеше, че белият му блясък се вижда из цялото бойно поле. Юлий щеше да го види — скоро, когато армиите се срещнеха.

Стоеше неподвижен, докато робите закопчаваха широкия кожен колан на кръста му. Преди да продължат, Брут размърда рамене, за да е сигурен, че ще може да се движи свободно. Ритуалът продължи мълчаливо и Брут усети успокоение от познатите действия. Нищо от дрехите му не беше ново; вълнените браки и туниката бяха част от облеклото му и в Галия. Цветовете бяха избелели от стотици пранета, но дрехите бяха удобни, както не би могъл да е новият твърд плат. Той наведе глава, докато робите връзваха около врата му лек шал, за да го предпазят от ожулване. Разхлаби го с два пръста и се загледа в нищото, замислен за предстоящата среща с Юлий.

Помпей се бе върнал от срещата в сената — и най-после в него гореше огън. За никой нямаше да има почивка, преди да разбият враговете. Точно това искаше Брут още от самото начало. Знаеше, че неговите четири кохорти ще са първи на бойната линия.

От тази мисъл го побиваха тръпки — но не от страх. Въпреки всичките му тренировки, ако Юлий изпратеше на предната линия Десети, му предстоеше трудна и кървава работа. Брут беше виждал легионерите от Десети да се бият достатъчно пъти и знаеше, че може да премине през позициите им само ако са мъртви. Те бяха оцелелите ветерани от безброй битки и гръцките легиони не можеха да се мерят с опита им.

— Но ние сме повече — промърмори Брут и робите спряха и го погледнаха с любопитство. — Продължавайте — каза им той.

Един от мъжете коленичи при краката му, за да завърже сандалите: проверяваше дали са добре стегнати с внимание и опит, докато кръстосваше връзките до глезените му. Мекият вълнен плат под тях се издуваше сред пристегнатата мрежа от кожени връзки и Брут с удоволствие раздвижи пръстите на краката си. Отново вдигна ръце, докато връзваха около кръста му кожената поличка, която да предпазва слабините му, и изпита леко нетърпение, когато двамата мъже свалиха бронята му от закачалката.

Плочата за гърдите предизвика сладко-кисели чувства — мислеше си за ръцете, които я бяха направили. Александрия го обичаше, поне когато я правеше, и обичта й си личеше. Пластината беше красива, с изображение на силата, представена чрез релефните фигури на Юпитер и Марс, които събираха ръце при гърлото му. Брут си пое дълбоко дъх, докато привързваха плочата с тази на гърба, и издиша, когато пристегнаха ремъците. Така нямаше да му пречат. Завъртя глава и усети как в него започва да се надига въодушевлението, което бронята винаги предизвикваше. Робите прикачиха при гърлото му плочките на раменете и той провери и тях, за да е сигурен, че ще може да се движи свободно. Накрая взе шлема и си го сложи. Той също беше брилянтна изработка и блестеше дори в сумрака на палатката. Брут знаеше, че това ще привлича враговете към него.

Провери катарамата, която придържаше пластините на бузите му, и затвори главата си в метал.

Влезе Сенека. Знаеше, че не трябва да прекъсва ритуала, и зачака, но Брут го погледна, усмихна се и попита:

— Готов ли си?

— Да. Но не дойдох за това. Някакъв човек от града е дошъл да те види.

— Отпрати го — отвърна незабавно Брут. — Каквото и да иска да ми каже, може да почака. Тръгваме на зазоряване.

— Казах му да се маха, но той ми даде това.

И му подаде един пръстен, който Брут познаваше много добре. Пръстен с прост златен печат. Ръката му леко потрепери, когато го взе.

— Знаеш ли какво е това? — попита Брут.

Сенека поклати глава. Брут потърка с пръст герба с кръстосани стрели, който някога принадлежеше на Марий. Почувства топлината му и благодари на боговете, че Сенека не е разбрал значението му. Ако Помпей го беше видял или някой от по-възрастните сенатори, това щеше да означава смъртта му.

— Доведи го при мен — каза той и освободи робите. Сенека го изгледа озадачено, но отдаде чест и излезе, без да каже и дума.

Брут плувна в пот. Помисли, отиде до масата, където лежаха оръжията му, и взе гладия, който бе спечелил на турнира в Рим. Също като бронята му, той беше красив, добре балансиран и изработен от най-доброто желязо на света. Понечи да го изтегли от ножницата, за да провери острието за нащърбвания, както беше правил стотици пъти, но в този момент Сенека се върна заедно с непознатия.

— Остави ни сами, Сенека — каза Брут; гледаше новодошлия. Не беше вдъхновяваща гледка — приличаше на най-обикновен гръцки селянин, такива имаше стотици и хиляди в града. За момент Брут се зачуди дали просто не е намерил пръстена и не е дошъл за награда… но защо би го донесъл точно на него?

— Откъде взе това? — попита той и показа пръстена.

Мъжът — изглеждаше нервен — изтри потта от челото си.

— Дадоха ми го, господарю. От негово име.

— Кажи името му — прошепна Брут.

— Цезар — отвърна Цецилий. — Аз съм негов шпионин.

За момент Брут затвори очи, усещаше, че се приближава опасност. Дали това не беше още една проверка от Лабиен? Той беше достатъчно лукав, за да измисли подобно нещо. Можеше да чака отвън с цяла центурия, за да го отведат на разпит. Но пък със сигурност щеше да забележи някаква нервност у Сенека, някакъв сигнал, че нещо не е наред.

— Защо ми го донесе? — попита Брут и отпуска ръка на дръжката на меча си — повече за успокоение, отколкото заради заплаха. Цецилий видя движението му и сякаш се обиди.

— Бях изпратен, за да докладвам за армията на Помпей, господарю. Виждал съм те много пъти в града, но не те приближих, за да не те изложа на опасност.

— Но защо сега? — настоя Брут. „Игри и отново игри“, помисли си. Ако този човек наистина беше шпионин, защо Юлий би го излъгал? Нямаше логика.

— Напускам Дирахий, господарю. Някой трябва да предупреди Цезар, а мисля, че аз съм единственият оцелял от шпионите му. Не очаквам да се върна тук и мислех, че може да искаш да му отнеса някакво съобщение.

— Стой тук — изсумтя Брут, отиде до входа на палатката и надникна навън. Огледа се, но не видя нищо странно. Навсякъде щъкаха забързани мъже, подготвяха се за похода. Нямаше признак за хората на Лабиен и за някаква заплаха към него. Той тръсна объркано глава и се върна вътре.

„Ако този дребосък е убиец, Юлий е направил много лош избор“, помисли си. Сграбчи Цецилий и го претърси грубо, но внимателно. Хрумна му, че Помпей ще се зарадва да му доведат шпионин, но отхвърли тази идея още при появата й. Помпей беше убеден, че той играе някаква добре изпипана двойна роля. Нямаше да е от полза да усили подозренията точно преди началото на похода.

Нещо от мислите му се изписа на лицето му и Цецилий се сви под погледа му.

— Господарю, ако няма никакво съобщение, да тръгвам.

Брут го огледа внимателно. Изглеждаше искрен… но Юлий го беше подвел и това беше ужасно. Освен ако целта не беше Помпей да го разкрие. След мъчения този човек би казал всичко, което знае, и с Брут щеше да е свършено. Усмихна се — най-после бе разкрил загадката. Отиде при оръжията си и извади камата със сребърна дръжка от ножницата й.

Цецилий го наблюдаваше с нарастващо притеснение.

— Господарю, трябва да тръгвам. Искам да…

Брут кимна и спокойно се приближи към него.

— Разбирам. — И с едно-единствено рязко движение хвана Цецилий за косата и прекара острието през гърлото му, а после пусна тялото на пода. Дребният шпионин заби пръсти в раната и се затресе в агония.

— А аз не искам да предупреждаваш никого — каза Брут, докато избърсваше камата с пръсти. По бронята му имаше петна от кръв и той изруга — щеше да се наложи да я чисти.