Кон Игълдън
Боговете на войната (18)

Глава 16

Юлий преглътна последната хапка и въздъхна удовлетворено. Всяка каруца в легионите му скърцаше от тежестта на запасите, които бяха взели от града. За първи път от пристигането в Гърция хората му се хранеха добре. Новата им увереност се забелязваше във вървежа им и дори студът сякаш не хапеше толкова яростно.

Събраните в командната палатка военачалници бяха във ведро настроение — пиеха чудесно вино и лакомо нагъваха мръвки и топъл хляб, омесен от гръцко жито. Фактът, че всичко това беше от запасите на Помпей, сякаш го правеше още по-вкусно.

Юлий огледа седмината мъже, които беше събрал. Гордееше се с тях. Знаеше, че им предстоят по-трудни дни, но защо сега да не се посмеят и да се повеселят?! Бяха измамили Помпей на бойното поле и го бяха принудили да приеме примирието в замяна на града. Това беше ход, който военачалниците приветстваха повече от легионерите, които се чувстваха ограбени заради липсата на обичайната плячка. Но дори и при това положение имаха такова доверие в Юлий, че почти не мърмореха.

— Ако мога да ви откъсна от мислите ви, приятели — каза Юлий и потропа по масата, за да им привлече вниманието. — Съгледвачите донесоха новини. — Вдигна ръка пред устата си, оригна се и се усмихна, като си припомни дългия поход към града. Боговете бяха благосклонни към начинанието му и въпреки че си напомняше да не бъде прекалено самоуверен, последните доклади потвърждаваха това, в което беше започнал да вярва.

— Помпей не е тръгнал от Дирахий. Продължава да изгражда укрепления и стени, след като му показахме, че му трябват.

При тези думи Октавиан тупна Домиций по гърба и Юлий се усмихна на ентусиазма му.

— Имаме само един човек в самия град, Цецилий, но той не успя да стигне до нас. Докладите на съгледвачите са всичко, с което разполагаме. Вероятно Помпей възнамерява да заобиколи града с линия от солидни укрепления, преди отново да излезе на полето. Или пък изобщо не му се воюва. Не е мъжът, който беше някога. Като си помисля как победи Спартак, явно се е променил напълно.

— Остарял е — каза Регул.

Юлий го погледна. Знаеше, че Регул познава Помпей може би най-добре от всички тук.

— Все още няма шейсет, въпреки че не виждам друга причина да минава в защита. Има два пъти повече хора от мен, но все пак седи в Дирахий и не прави нищо друго, освен да гради стени, които да ни държат настрана.

— Вероятно е ужасен от нас — каза Октавиан между две хапки телешко. — Дадохме му причина, след като го водихме за носа из Гърция. Сенаторите получиха жените и дъщерите си заради твоята щедрост. А и всички знаят, че можехме да изгорим Дирахий.

Юлий кимна замислено.

— Надявах се някои от легионите му досега да са се присъединили към нас. Направих всичко, освен да отида и да ги поканя лично, но въпреки това само малцина се осмелиха да се откажат от Помпей и сената. Съгледвачите докладват, че повече от осемдесет глави красят новите му стени — достойни мъже, които са отговорили на нашия призив и са били заловени. Още приблизително толкова успяха да стигнат до лагера ни.

— Но това няма да му помогне — каза Домиций. — Колкото повече избива заради дезертьорство, толкова повече ще губят уважение към него. Ние им дадохме Дирахий, без да падне и косъм от главите на гражданите. Избиването на собствените му хора ще ни помогне.

— Надявам се, макар че ми се иска повече хора да се бяха опитали да се присъединят към нас — каза Юлий. — Верността им се оказва трудно препятствие. — Той се изправи и закрачи из палатката. — Ако не можем да намалим броя им, не сме спечелили друго, освен почивка. Колко време ще изкараме с месото и зърното, които взехме? Помпей може да се снабдява по море, докато ние трябва да караме всичко със себе си. — Той тръсна глава. — Не трябва да се радваме толкова. Опитах се да го победя без кръвопролитие, но мисля, че е време да рискуваме малко повече.

Вдигна пергамента и отново прегледа доклада.

— Легионите строят стените. Само шест кохорти са разположени в най-източната точка на линията му. С един легион можем да ги разбием и да намалим силата му. Нуждаем се от солидна победа, за да накараме повече от хората му да дойдат при нас. Това може да ни я даде.

Настроението в палатката се промени — всички осъзнаха, че дните на планиране и стратегии са приключили, и ги обзе въодушевление.

— Не искам да бъда въвлечен в голям сблъсък — продължи Юлий. — Това трябва да е бърз удар — атака и изтегляне. Кир, ти може би си спомняш как победихме Митридат на същата тази земя. Точно това имам предвид. Ще разбием кохортите и ще се оттеглим, преди Помпей да може да събере основната си армия.

Спря и огледа лицата на мъжете, на които вярваше.

— Домиций, ти ще командваш четири кохорти и ще ги удариш от едната страна, докато аз нападам от другата. Имаме предимството на изненадата и тъмнината и трябва да приключим бързо.

— Да, господарю — отговори Домиций. — Но дали четири кохорти ще са достатъчно?

— Да, с още четири под мое командване. Една малка армия може да се придвижи бързо и тихо. Ако сме повече, Помпей може да има възможност да подготви контраатака. Всичко е въпрос на скорост. Ще се движим в тъмнината, ще ги разбием и ще изчезнем. — Потърка челото си, докато мислеше. — Това може да накара Помпей да излезе на полето. Ако го направи, всички легиони трябва да се изтеглят на юг, докато не стигнем до място, подходящо за отбрана.

— Ами ако не направи нищо? — попита Кир.

— Значи напълно е загубил хъса си. И вероятно сенатът ще се опита да го смени с човек от гръцките легиони. Тогава ще подновя преговорите. Без Помпей всяко действие, което предприемат, ще е незаконно и трябва да накараме повече от тях да дойдат при нас. — Взе чашата вино и я вдигна в наздравица към всички.

— Тази нощ няма луна. Щом те няма да дойдат при нас, битката ще отиде при тях.

 

 

Работата по изграждането на стените не прекъсваше. Дори в зимната тъмнина мъжете работеха на смени под премигващата светлина на факлите. Лабиен гледаше от върха на хълма и слушаше виковете и заповедите — легионът му строеше продължението на укреплението на Дирахий.

— Това е лудост — прошепна на себе си.

Въпреки че беше сам, се огледа да види дали някой от хората му няма да го чуе. Откакто Дирахий бе върнат на Помпей, дисциплината бе спаднала, всъщност на практика вече нямаше никаква дисциплина. Помпей се бе отказал от възможността да приключи войната и пилееше силите на хората си по укрепленията, които вече бяха загубили единствената си истинска стойност. Наистина, повечето от запасите бяха на пристанището, но да се хабят сили и време за предпазване на една малка област, докато Цезар обикаляше цяла Гърция, беше в разрез с инстинктите на Лабиен. В най-тайните си мисли той беше осъзнал, че Помпей е ужасен. Не можеше да каже дали е от болестта, която напразно се опитваше да скрие, или просто смелостта го беше напуснала. Не го беше грижа каква е причината. Най-голямата армия, която Гърция беше виждала от поколения, отслабваше в града и на строежа на безполезни защитни съоръжения.

Вбесяваше се, като гледаше как верните легиони затъпяват и започват да се разпадат. Тази сутрин, по заповед на Помпей, беше екзекутирал още четирима мъже. Докладът щеше да покаже, че са били арогантни, но те станаха такива, след като Помпей ги осъди. Беше започнало с бой с камшик, затова че бяха занесли зарове на наблюдателната позиция. Трима от четиримата се бяха оказали достатъчно глупави, за да покажат гнева си.

Лабиен стисна гневно юмруци. Познаваше един от тях и страдаше, че трябваше да отхвърли личната му молба. Беше рискувал с искане за пощада, но Помпей не го беше погледнал, преди екзекуцията да приключи.

Предполагаше, че го прави от страх да види враговете си, дори и когато те са сред собствените му хора. Помпей си изкарваше гнева върху легионите на Гърция и най-лошото беше, че хората знаеха много добре какво става и го презираха за това. Лабиен усещаше, че това е неспирен и нарастващ гняв.

В един момент и най-верните войници щяха да се разбунтуват от подобно отношение.

Мразеше работата, която беше принуден да върши. Когато се опита да поговори с Помпей, той го отряза, но командната верига поемаше заповедите както обикновено. Той не можеше да си позволи подчинените му да видят слабостта на Помпей и всяка сутрин даваше ясни инструкции, сякаш бяха от него: надяваше се, че диктаторът най-после ще се освести и ще поеме контрола. Това беше убийствено опасна игра, но единственото, от което се интересуваше Помпей, явно бяха защитните стени, които растяха като грозни скелети. При скоростта, която изискваше, много хора се нараняваха и дори умираха на строежите и духът в легионите спадаше с всеки ден. А това не биваше да става, дори и Помпей да не го осъзнаваше.

Тази сутрин му се наложи да отпрати военните трибуни, тъй като те поставиха въпроса за водачеството на Помпей. Не разбираха, че не могат да го видят как се колебае. Верността му трябваше да е публична и абсолютна или командната верига щеше да се разпадне. Беше прекалено опасно дори да обсъжда въпроса и той все още беше ядосан на глупостта им. Още по-притеснителен беше фактът, че след като най-старшите се осмеляваха да повдигнат въпроса, загниването в най-ниските редици беше сериозно.

Подозираше, че неслучайно е изпратен далече от града. Вероятно Помпей вече се колебаеше във верността му. Със сигурност беше достатъчно подозрителен. Последния път, когато Лабиен беше допуснат при него, беше открит един от пропагандните листи на Юлий и Помпей беше бесен на предателите и заплашваше с жестоки наказания. Преписването на писмата вече се наказваше със смърт, но въпреки това те се появяваха. Помпей беше настоял да прочете думите на Цезар на глас — от устата му хвърчаха слюнки. През следващите дни беше започнал ненадейни проверки на легионите и наказваше и най-малката грешка с жесток бой с камшик.

Мисълта, която не можеше да се изрече на глас, беше станала шепот поне за Лабиен. Ако Помпей не се възстановеше от това, което го разяждаше, щеше да погуби всички. Въпреки че дори мисълта за това беше почти болезнена, Лабиен знаеше, че може да дойде момент, в който ще се наложи самият той да поеме контрола.

Мислеше, че сенатът ще го подкрепи, ако решаха да отхвърлят властта на Помпей. Диктатурата, която подновяваха всяка година, изтичаше след няколко дни. Процедурата или щеше да премине без инциденти, или Помпей щеше да бъде свален. Ако свикаше легионите без мандат от сената, Лабиен трябваше да му се противопостави. Щеше да настане хаос. Някои щяха да последват Помпей, но вероятно повечето щяха да дезертират при Цезар. Лабиен потрепери, но си каза, че е от студа.

 

 

Юлий лежеше на твърдата земя и усещаше как студът стига чак до костите му. Прикрит от тъмнината повече, отколкото от храсталака, от цял час наблюдаваше строителната дейност и отбелязваше всяка подробност за мъжете, които издигаха укрепленията на Помпей.

Войниците, които носеха дървета и тухли, никога не се отдалечаваха прекалено от оръжията си, забеляза той. Фактът, че нямаха часови, които да наблюдават на няколко мили, показваше, че се чувстват достатъчно сигурни. Юлий прехапа устна и се замисли дали това означава, че достатъчно наблизо има по-голяма армия, която да чуе роговете им. Нямаше друг начин да разбере, освен да премине линията на стените на Помпей, и планът вече беше вкаран в действие. Домиций беше повел две хиляди мъже от Трети легион в достатъчно широк кръг на север. Когато Юлий изстреляше във въздуха запалени стрели, щяха да ударят лагера едновременно от двете страни. С помощта на боговете това щеше да е бързо разрушение.

Внезапно се зачуди дали Брут е долу сред враговете му — вероятно предусещаше такава атака. Бяха провеждали доста нощни нападения в Галия. Дали не бе предупредил Помпей? Тръсна глава, ядосан, че е позволил на мислите си да се отклонят. Предчувствията водеха до нерешителност. Стисна зъби и се съсредоточи върху нещата, които наистина можеше да види.

В дълбоката тъмнина часовите сякаш изчезваха между светлините, които обграждаха лагера. По стените също имаше факли, така че блестящата линия се простираше към Дирахий.

Погледна нагоре към Венера — вече беше изгряла. Беше чакал достатъчно Домиций да заеме позиция. Бавно извади меча си и чу зад себе си тихо съскане — войниците от Трети последваха примера му. За тяхна чест, не се чу и едно промърморване, което да наруши тишината на нощта. Отчасти беше избрал тях, защото това беше легионът на Брут. Знаеше, че имат нужда от кръвопролитие срещу врага повече от всички останали. Бяха изтърпели безброй подигравки и унижения след предателството на военачалника си и все още горяха от срам. Тази нощ щеше да им помогне да си върнат гордостта.

— Стрелците — прошепна Юлий. Усещаше мириса на тъмната земя. Беше довел точно хиляда да нападнат лагера и щом запалеха стрелите, щяха да се втурнат срещу врага.

Намръщи се при искрите на кремъците. Бойците прикриваха проблясванията с тела, но въпреки това някой часови с остър поглед можеше да ги види и да даде сигнал за опасност. Въздъхна облекчено, когато чаткането спря и пламъците най-после се разгоряха — пламъците на хиляда запалени стрели.

— Стреляй! — заповяда Юлий и огнените стрели полетяха високо във въздуха. Домиций щеше да ги види и да нападне.

Юлий скочи и викна:

— След мен. — И затича надолу по склона.

 

 

Домиций пълзеше в тъмнината; спираше само да погледне звездите и да се увери, че се движи в правилна посока. В района нямаше часови и неговите две хиляди бяха все още неразкрити. Молеше се да останат така; знаеше, че Юлий не бива да напада без него.

Беше горд от доверието в способностите му, но това засилваше ужасното напрежение, което изпитваше, докато се промъкваше през тъмнината. От бързото пълзене по лицето му се стичаше пот и му лютеше на очите, но той беше решен да стигне на позицията по времето, когато Юлий дадеше сигнала.

Погледна назад към хората си. Лицата им бяха почернени с въглен и бяха почти невидими. Когато се изправеха, за да нападнат лагера във фланг, щяха да изникнат сякаш от нищото. Намръщи се, понеже един остър камък го одра по ребрата. Беше жаден, но не си бяха взели вода. Беше благодарен, че не му се налага да носи мях или щит през храсталаците. Единственият им товар бяха мечовете, а дори и те се заплитаха в разни коренища и правеха напредването по-трудно.

Двама от челните му съгледвачи се върнаха пълзешком.

— Господарю, пред нас има река.

Домиций спря.

— Дълбока ли е?

— Така изглежда, господарю.

Домиций се намръщи и заповяда на хората си да спрат.

Знаеше, че времето наближава. Венера приближаваше зенита и Юлий щеше да започне, сигурен, че той ще го подкрепи.

Надигна се и затича напред. След стотина крачки чу шума на реката и видя черната вода. Обзе го внезапен страх.

— Колко е широка?

— Не знам, господарю. Навлязох до кръста, после се върнах да предупредя — отвърна мъжът. — Има опасно течение. Не знам дали ще можем да минем.

Домиций го сграбчи и почти го избута към реката.

— Трябва! Нали затова те пратих напред. Вземи въже, по него ще преведем хората.

Съгледвачът изчезна в тъмнината, а Домиций се върна при смълчаните кохорти. Бързо ги отведе при реката и зачакаха.

Домиций стискаше юмрук и току докосваше въжето, което беше завързано за едно паднало дърво. Въжето бавно се размотаваше и все не се опъваше и той изруга. Трябваше да помисли за някакъв сигнал от съгледвача, за да разберат, че е стигнал другия бряг. Подобни дребни подробности лесно се забравяха в трескавите моменти и сега трябваше да изстрада забавянето. Съгледвачът можеше и да се е удавил. Отново пипна въжето и тихо изруга. Беше отпуснато и не се движеше.

Вражеският лагер се виждаше на отсрещния бряг — светлините бяха като златни монети в тъмнината. Домиций се ядосваше и трепереше от студ.

— Още двама влезте тук във водата — заповяда най-после. — И по десетима в двете посоки: за да потърсят брод. Трябва да минем.

И в същия миг видя запалените стрели да литват във въздуха от другата страна на лагера и прошепна:

— О, богове, не!

 

 

Лабиен бе изтръгнат от мислите си от писък. Обърна се и видя черни фигури да се появяват от мрака и да убиват първия от легионерите му.

— Тревога! — изрева той. — Нападат ни! Свирете тревога!

Затича се към врага още преди сигналът да отекне. Знаеше, че трябва да овладее положението бързо. После спря, замисли се и бавно се обърна към другата страна на лагера и спокойната тъмнина там. Осъзна, че действа така, както би се надявал Цезар.

— Първа кохорта — пази на запад!

Видя как мъжете се обръщат в посоката, която беше заповядал, и чак тогава се затича към коня си и се метна на седлото. Бойците му бяха опитни и бързо се строяваха. Чу центурионите да определят защитна линия и видя как челните редове започват да заемат местата си. Усмихна се доволно и изрева:

— Защитавайте на изток! Линия от щитове и копия. — Заби пети в хълбоците на коня и препусна през лагера към екота на желязо и смърт.