Кон Игълдън
Боговете на войната (17)

Глава 15

Изтощеният Юлий яздеше бавно по тъмните улици. Водеше ги един местен мъж, с меч, опрян в гърба — никой от тях не познаваше града.

Само Десети беше допуснат да влезе в Дирахий. Останалите шест легиона нямаше да видят нищо повече от стените, които трябваше да охраняват — Юлий беше решил да не им дава много свобода в завладяния град. Все още трепереше от спомена за Галия, където беше загубил контрол над хората си, и всеки път, когато сърцето му се разтуптяваше от грохота на битка или от плющенето на знамената, си спомняше за Аварикум и как изглеждаха улиците на следващия ден. Нямаше да позволи това да се повтори под негово командване.

Ако някой друг ръководеше гръцките легиони, Юлий би очаквал нападение през нощта — военачалниците на Помпей познаваха града добре и сигурно имаше входове, за които Юлий не подозираше. Но не мислеше, че Помпей ще рискува: дните на безразсъдната младост бяха отминали и за двамата.

Водачът им промърмори нещо на гръцки и посочи една широка порта. Само една лампа на месингова верига осветяваше входа и Юлий иронично се замисли, че е поставена, за да го приветства. Направи знак и двама мъже с чукове пристъпиха, за да счупят ключалката. Звукът отекна като камбана над смълчаната улица и Юлий усети върху себе си очи от всички околни къщи. В главата му се завъртяха всякакви възможности и той пое дълбоко дъх; мислеше за врага отвъд стените на Дирахий.

Да водиш война с хитрост и пропаганда беше опасно опияняващо. Юлий анализираше всяка малка подробност от силата и слабостта на Помпей, всичко, което можеше да му е от полза. Беше изпратил хора, които да подкопаят авторитета на диктатора в собствения му лагер, хора, които знаеха, че може да бъдат убити. Войната, която водеха в Гърция, беше коварна, но той беше стигнал прекалено далече и беше загубил прекалено много, за да си позволи да загуби всичко.

Портата падна с трясък. Откъм къщата вече тичаха двайсетина войници.

Юлий не помръдна и не каза нищо: наблюдаваше с професионално любопитство как се подреждат и вдигат щитовете си, за да предотвратят внезапното нападение.

— Закъсняхте — каза накрая и слезе от коня. — Вече можех да съм вътре, ако не бях решил да ви изчакам.

Петстотин от неговия Десети бяха зад него и той усещаше напрежението им в ледения въздух. Само една дума и щяха да посекат защитниците. Погледна в очите центуриона, който пазеше портата, и с интерес забеляза, че в тях няма и следа от страх. Офицерът не си направи труда да отговори, гледаше го твърдо. Помпей беше направил добър избор.

— Аз съм консул на Рим — каза Юлий и направи стъпка напред. — Не се осмелявай да препречваш пътя ми.

Мъжете на портата се размърдаха. Думите му ги смутиха заради всичко, на което бяха учени от деца.

— Заповедите ми са от Помпей, консуле — каза центурионът. — Да пазя тази къща с цената на всичко.

Юлий се намръщи. Това не беше добро начало на новата му политика. Не можеше да убие достойни хора, които изпълняват дълга си. Беше в безизходица заради ограниченията, които сам си беше поставил.

— Ще ми позволиш ли да вляза сам и невъоръжен? — попита той и пристъпи в обхвата на насочените срещу него оръжия.

Центурионът присви очи и Юлий чу ропота на войниците от Десети. Легионът му нямаше да е доволен, ако той влезе сам на опасно място, но Цезар не виждаше друг избор.

Откъм градината се чу:

— Пуснете ме да мина.

Юлий позна гласа и се усмихна.

— Мъжът, когото карате да чака, е баща ми — продължи гласът. — Не ме интересува какви заповеди сте получили, трябва да ме пуснете при него!

Войниците при портата се заспоглеждаха объркано и Юлий се разсмя.

— Не мисля, че можете да я спрете да дойде при мен. Ще спрете ли съпругата на Помпей? Не смятам. Дъщеря ми ходи където си пожелае.

Въпреки че говореше на всички, погледът му не се отклоняваше от очите на центуриона. Знаеше, че решението ще е негово. Най-после центурионът нареди на хората си да се отдръпнат и те отпуснаха щитовете си.

Юлия стоеше зад тях, със сина си на ръце. Юлий пое дълбоко дъх и чак сега усети аромата на градината, сякаш дъщеря му беше донесла уханието със себе си.

— Ще ме поканиш ли да вляза, Юлия? — попита с усмивка.

Дъщеря му притеснено погледна стражите — те все още стояха нащрек. Лицето й беше зачервено и Юлий си помисли, че никога не е изглеждала толкова красива, колкото на светлината на тази единствена лампа.

— Успокой се, центурионе — каза тя. — Баща ми е уморен и гладен. Поръчайте да донесат храна.

Центурионът отвори уста, но тя заговори отново, преди той да може да възрази:

— Значи наденички, пресен хляб, греяно вино, сирене и плодове.

Обърканият центурион като че ли понечи да възрази, но само кимна и се оттегли със сковано достойнство.

— Домът ми е твой, консуле — каза Юлия и от начина, по който проблясваха очите й, Юлий разбра, че се забавлява. — Посещението ти е голяма чест.

— Много си мила, дъще — отвърна той; наслаждаваше се на фалшивата официалност. — Кажи ми, семействата на сенаторите още ли са в града?

— Да.

Юлий се обърна към хората си и привика разтреперания грък, който ги бе довел тук от стената.

— Ще заведеш хората ми при семействата на сенаторите — каза Юлий. — Кълна се, че няма да ги наранят. — Гъркът сведе глава. — Съберете ги… — Спря и погледна дъщеря си. — Не познавам този град. Има ли сграда на сената, заседателна зала?

— Храмът на Юпитер е подходящ — отвърна Юлия.

— Значи съберете ги там — каза Юлий. — Запомнете, че моята чест ги защитава. Ще ви обеся всичките дори за една синина. Ясен ли съм?

— Да, господарю.

— Изпратете хора при Домиций и му кажете да започне да товари продукти на каруците ни. До сутринта да е готов.

Войниците на Десети тръгнаха. Стъпките им ехтяха по улиците.

— Значи това е внук ми — каза Юлий. Момчето спеше и дори не помръдна, когато Юлий нежно постави ръка на главата му. — Наистина ли съм добре дошъл тук, Юлия? — тихо попита той.

— Как инак? Нали си ми баща? — отвърна тя.

— Но съм във война със съпруга ти и ти се разкъсваш между нас.

Тя го докосна — мъжа, който отсъстваше през цялото й детство и по-голямата част от живота й. Беше пропуснал да й покаже обичайните грешки на бащите. Никога не го бе виждала да бие куче или да пада пиян, или да проявява дребнава злоба. Познаваше го само като военачалник на Галия, консул на Рим. Вярно беше, че го беше мразила с цялата страст на младо момиче, когато я предложи за съпруга на Помпей, но възхищението й от него беше прекалено голямо, за да може омразата да продължи. Брут й беше разказал за конспирацията на баща й и тя изпитваше рискованата радост да му е полезна. Това беше прекалено много, за да може да го изрази с думи, и вместо това реши да му даде единственото доказателство за верността си към него.

— Ако кръвта ти не течеше в жилите ми, щях да предам Брут — прошепна в ухото му.

За Юлий времето спря, а мислите му препуснаха. Насили се да остане спокоен.

— Какво ти е казал?

Тя се изчерви и той не можа да спре подозрението, което му мина през ума.

— Че предателството му е част от твоя план. — Видя го как затвори очи за момент и погрешно разчете действието му. — Не съм казала на никого. Дори му помогнах да получи още две кохорти от съпруга ми.

Вдигна брадичка от гордост и това го нарани. Почувства изтощението от дългия преход на север — сякаш бе изчакало точно този момент, за да се прояви. Олюля се и се подпря на стената.

— Добре… добре — каза разсеяно. — Не мислех, че ще ти каже това.

— Той ми вярва — отвърна Юлия. — А аз ти имам доверие, че ще оставиш съпруга ми жив, ако попадне в ръцете ти. Това е изборът, който направих, татко. Ако спечелиш, и двамата ще оцелеете. — Тя го погледна с умоляващи очи и той не можеше да понесе да й каже, че между него и Брут няма тайна уговорка. — Прошката в Корфиний тук беше новина с месеци — продължи тя. — Ще го направиш за него, нали?

С безкрайна нежност Юлий хвана ръката й.

— Добре. Ако зависи от мен, ще живее.

 

 

В храма на Юпитер беше почти толкова студено, колкото и навън. Дъхът на Юлий излизаше на пара.

Всички шумове секнаха, когато той тръгна по централната пътека към голямата бяла статуя на бога. Стъпките му отекваха. В дъното на храма видя семействата на сенаторите — приличаха на бежанци и трепереха от страх.

Без да обръща внимание на уплашените им погледи, Юлий коленичи пред статуята на Юпитер и наведе глава. Мъчеше се да се съсредоточи. Трябваше да се отърве от притеснението и страха след думите на дъщеря си. Брут беше опитен прелъстител и му беше лесно да си представи колко уязвима е била тя. Въпреки това да я въвлече по такъв начин беше непоносимо коравосърдечно. Това, че той самият я беше дал на Помпей, за да спечели благоразположението му, беше различно — беше негово право като баща. Сега, коленичил на светлината на лампите, той добави информацията за силите на Помпей към тази, която вече имаше. Брут беше влюбен в риска и вероятно това можеше да се използва. От друга страна…

— И сега ще заповядаш да затворят вратите и да ни избият, така ли? — прекъсна размислите му нечий дрезгав глас.

Юлий вдигна рязко поглед и се изправи. Беше съпругата на Цицерон, Теренция. Приличаше на гарван — облечена в черно, с остри черти и още по-остри очи.

Той се насили да се усмихне. Няколко деца се разплакаха.

— Аз съм консул на Рим. Не воювам с жени и деца — смразяващо каза Юлий. — Моята чест ви защитава.

— И ние сме заложници, така ли? — попита Теренция. Гласът й скърцаше толкова неприятно, че Юлий се зачуди как ли я понася Цицерон.

— За тази нощ. Хората ми ще ви осигурят възможните удобства в тази сграда.

— Какви са плановете ти? — попита Теренция и присви очи. — Осъзнаваш ли, че Помпей никога няма да ти прости това? Няма да спре, преди да унищожи легионите ти.

— Замълчи — сопна се Юлий ядосано. — Не знаеш нищо за моята работа, нито за тази на Помпей. Моите хора се бият от любов към Рим и защото ме обичат.

Обзе го горчив срам, като видя страха по лицата им. Беше отвратен от собствената си слабост. С огромно усилие се овладя и стисна разтрепераните си ръце зад гърба си.

Теренция вирна брадичка и каза подигравателно:

— Значи убиваш враговете си и смяташ, че правиш нещо прекрасно, така ли? Все едно касапин да пее песни за прасетата, които коли всеки ден. — Една от другите жени посегна към ръката й да я спре, но тя я отблъсна. — Ти си тук, защото така си решил, Цезаре. Не забравяй това! Можеше да се върнеш в Галия с тези легиони, които те „обичат“. Ако ценеше живота им, щеше да го спасиш.

Всички се вцепениха. Нещо в пребледнялото от гняв лице на Юлий я накара да осъзнае, че е прекалила, и тя погледна настрани и прехапа устна.

След дълго мълчание Цезар заговори с ужасяващ глас:

— Да, много мъже ще умрат, но те дават живота си, защото разбират повече, отколкото ти би могла да разбереш. Ние сме тук, за да изградим бъдещето, не заради друго. Няма да ни управляват царе. Заради твоята сигурност, заради нашите граждани в Испания, Гърция и Галия, ние сме тук, за да възстановим републиката. Това е мечта, която си заслужава. Кое ни прави различни от племената в Галия или от мъжете на Гърция? И ние ядем, спим, търгуваме. Но има и друго, Теренция, и то е повече от удобството и повече от златото. Повече дори от семействата, които трябва да изхранваме. Ти се подиграваш, защото не можеш да разбереш, че има време, когато мъжете зарязват работата си и казват: „Не, това е прекалено, не мога да го понеса“.

Теренция вероятно щеше да възрази, но една от жените край нея я спря с дрезгав шепот. Тя се сви под погледа на Юлий и не се осмели да го погледне отново.

— Ако сте разумни, ще кажете на сената, че имам само един враг в Гърция и съм му предложил заточение вместо война. Доказах благородството си в Корфиний. Кажете им да си спомнят, че съм консул по волята на същите граждани, които гарантират тяхната власт. Рим е с мен. — Погледна твърдите им лица и сви рамене. — Кажете на хората ми от какво имате нужда, но бъдете разумни. Аз ще съм на стените. Ще изпратя съобщение до съпрузите и бащите ви, че сте защитени и здрави. Това е всичко.

И без повече думи Юлий се обърна и тръгна обратно към огромните врати на храма. Очите го боляха от изтощение и мисълта да се отпусне в някое меко легло го привличаше неудържимо. Знаеше, че умореното му тяло ще издържи още известно време, но с това поемаше риска да направи погрешна крачка в тази жизненоважна нощ. Все още се движеше по ръба на бръснача и едно подхлъзване можеше да му струва войната.

Центурионът за миг срещна погледа му и кимна, за да покаже, че е слушал и разбрал всичко. Юлий му отвърна с лека усмивка и излезе в студената тъмнина. Зората все още беше далече и скованият град беше смълчан от страх пред нашественика.

 

 

Помпей вдигна поглед към стените на града, благодарен за тъмнината, която скриваше отчаянието му. Не бяха стигнали до Дирахий, преди Цезар да успее да влезе зад стените му. Болката в стомаха му беше все едно го ядяха жив отвътре. Кашичките на лекаря, които в началото му помагаха, вече бяха почти безполезни. От устните му се изтръгна тих стон и той притисна корема си с юмрук. Преди да излезе, беше попил кръв от устните си и гледката на червените капки, обагрили бялата кърпа, го хвърлиха в ужас. Собственото му тяло се обръщаше срещу него. Той вкопчи пръсти в плътта си, сякаш искаше да изтръгне болестта със сила. Не можеше да си позволи да боледува. А настояванията на сената ставаха все по-досадни. Сякаш усещаха слабостта му и бяха готови да го разкъсат на парчета.

Само твърдата съпротива на войниците бе спряла Цицерон и още неколцина да не влязат в палатката му. Какво щеше да спечели от поредната караница с тях? Не можеше да понесе мисълта, че трябва да е учтив с тези изплашени мъже, които хленчеха за жените и робите си.

Не знаеше какво ще направи Цезар с града. Естествено запасите щяха да изчезнат в зейналите гърла на легионите му. Помпей беше изслушал равнодушната оценка на техните собствени запаси от Лабиен и благодари на боговете, че предвидливо беше преместил част от храната преди началото на войната. Поне неговите мъже нямаше да гладуват, докато Юлий затлъстяваше от осоленото телешко и черния петмез.

Чу тропот на копита и вдигна глава към черния силует на приближаващия се Лабиен. С усилие застана по-изправено, за да го посрещне, и отпусна ръката си. Болката в стомаха му сякаш се усили, но той нямаше да го покаже за нищо на света.

— Какво има пък сега? — сопна се, докато Лабиен слизаше от коня.

— Вестоносец от Цезар, господарю…

И двамата се сетиха за тримата центуриони, които беше пратил Юлий, и се зачудиха дали и този мъж ще се опита да посее разногласия в лагера им.

— Да го доведат в палатката ми, Лабиен. И не казвай на никого, ако държиш на чина си.

Помпей се стараеше да запази равнодушно изражение, въпреки че стомахът му го разкъсваше от болка. Мина покрай охраната си, без да изчака отговора, и влезе в палатката си, готов да чуе какво иска Цезар.

Едва се беше настанил, когато Лабиен доведе пратеника. Въпреки студа по челото на Помпей изби пот и той я попи с кърпата си, без да обръща внимание на покафенелите петна засъхнала кръв.

Вестоносецът беше висок и слаб, с късо подстригана коса и тъмни очи, които попиваха всеки детайл от мъжа, пред когото се беше изправил. Помпей се зачуди дали ще съобщи за болестта му и събра цялата си сила, за да превъзмогне болката. Нито следа от нея не трябваше да достигне до този човек.

— Е? — попита той нетърпеливо.

— Моят господар иска да знаеш, че семействата на сената са живи и здрави. Ще ти ги върне на зазоряване. Град Дирахий ще е твой по пладне. Забрани всякакво плячкосване и насилие.

Лабиен примигна от изненада. Беше нечувано някоя армия да се откаже толкова лесно от спечелено предимство.

— Какво иска? — попита Помпей, изпълнен с подозрение.

— Три дни, господарю. Предлага ти семействата на сенаторите и града в замяна на запасите в него и три дни примирие, през които да успее да се отдалечи. Настоява да приемеш тези условия.

— Лабиен — каза Помпей, — изведи го навън, докато помисля.

В момента на безценно усамотение се наведе напред и се присви. Когато Лабиен се върна, отново беше изправен, но лицето му блестеше от пот.

— Добре ли си, господарю?

— Просто малко ме заболя. Какво мислиш за тези условия?

Съзнанието на Помпей беше замъглено и болката правеше планирането почти невъзможно. Лабиен заговори бързо:

— Изглеждат щедри, но хората ни отново ще видят, че Цезар действа като държавник. Ще видят семействата освободени, а дните на временно примирие ще са поредната победа, в която сме принудени да следваме волята му. — Замълча за момент. — Ако залозите не бяха толкова високи, бих нападнал на зазоряване, когато отвори портите, за да освободи семействата.

— Но те могат да бъдат избити при подобен ход — сопна се Помпей.

Лабиен кимна.

— Това е риск, въпреки че се съмнявам. Цезар обаче ще е лишен от възможността да прояви щедростта си спрямо нас. Бойният ни дух спада. Заловихме още трима, които се опитваха да избягат.

— Да бъдат екзекутирани пред строя. Ще им припомня дълга им с кръвта на тези мъже.

— Помислих си, че може първо да ги разпитаме, господарю, и…

— Не. Убий ги на зазоряване за урок на останалите. — Той се поколеба. Гневът му се бореше с желанието да отпрати Лабиен и да се отдаде на болката си. — Ще му дам примирието, Лабиен. Нямам друга възможност, ако искам да подновя диктатурата си. Семействата на сенаторите трябва да бъдат защитени.

— Ами градът, господарю? Ако го оставим да си тръгне без съпротива, той ще има запаси, които ще му позволят да остане на бойното поле поне три месеца. Трябва да нападнем, щом освободи семействата на сенаторите.

— И колко време според теб ще мине, преди и последният войник да разбере, че съм нарушил думата си? Не виждаш ли, че не ми е оставил никакъв избор? — възрази Помпей.

— Това е възможността да го победим — тихо отвърна Лабиен.

Помпей го гледаше. Искаше му се да го няма. Очите му се рееха над чукчето и хаванчето, в което беше останала много малко от кашата, която имаше преди час. Трудно можеше да понесе мисълта Лабиен да остане дори още минута край него. Спомни си времето, когато клетвата му го направи този, който бе в момента.

— Върви си. Цезар ми предлага добра цена за три дни примирие. След това ще съм свободен да подновя войната срещу него. Върви си.

Лабиен стегнато отдаде чест и каза:

— Ще предам заповедта ти на вестоносеца, господарю.

Най-после сам, Помпей извика лекаря и затвори очи. Болката го погълна.