Кон Игълдън
Боговете на войната (15)

Глава 13

Въпреки тежкото зимно наметало, което го пазеше от лютия студ, Помпей чувстваше, че замръзва в бронята си. Сякаш единствената топлина беше в горчивата течност, която се въртеше и се издигаше на вълни от стомаха към гърлото му — и го правеше слаб. Незасетите поля бяха покрити с напукани от студа буци пръст и напредването беше мъчително бавно. Спомни си, че на младини беше в състояние да пренебрегне и най-ужасните трудности на кампанията, но сега единственото, което можеше да направи, бе да стисне челюсти, за да не се чува тракането на зъбите му. От ноздрите на коня му излизаха облаци пара. Помпей разсеяно го потупа по шията. Мислите му бяха съсредоточени върху армията, която виждаше в далечината.

Не можеше и да иска по-добра наблюдателна позиция. Легионите на Цезар се бяха разположили на четирийсет мили източно от Орикон, в края на равнина, заобиколена от гора. Съгледвачите на Помпей бяха стигнали до билото на последния хълм и веднага бяха изпратили доклад до основните сили — вестоносците бяха минали покрай Брут и Сенека, без дори да ги погледнат. Помпей беше дошъл напред, за да се увери във видяното от тях, и сега наблюдаваше в подозрително мълчание.

Хапещият студен въздух поне беше ясен, нямаше мъгла. Въпреки че силите на Цезар сигурно бяха на поне две мили, се виждаха ясно сред хилавата трева на равнината. От това разстояние изглеждаха жалка заплаха, като малки метални брошки, забодени в твърдата земя. Бяха неподвижни като дърветата, които покриваха хълмовете, и Помпей се намръщи.

— Какво ли е замислил?

Част от него изпитваше удоволствие от факта, че врагът е толкова близо, но естествената му предпазливост бе взела надмощие. Юлий никога не би заложил оцеляването си на простия сблъсък на оръжия. Равнината, където беше събрал силите си, беше добро място за схватка и Помпей знаеше, че конницата му лесно може да разбие малцината извънредни, които Юлий бе довел в Гърция. Беше прекалено примамливо да нападне веднага и Помпей поклати глава и попита:

— Колко легиона можеш да преброиш, Лабиен?

— Само шест, господарю — отвърна незабавно военачалникът. От киселото му изражение Помпей разбра, че и той изпитва същите съмнения.

— Тогава къде е седмият? С какво се занимават, докато ние седим тук и наблюдаваме останалите? Изпрати съгледвачите в по-широк периметър. Искам да ги открият, преди да действаме.

Лабиен даде заповедта и най-бързите конници препуснаха.

— Видяха ли ни? — попита Помпей.

В отговор Лабиен посочи далечен конник — яздеше в тръс из камънака пред дърветата, които опасваха равнината. Докато го наблюдаваха, мъжът вдигна флаг и даде сигнал на силите на Юлий.

— Това не ми харесва — продължи Помпей. — Тези дървета могат да скрият всичко. И въпреки че ми прилича твърде много на капан, се чудя дали точно това не е изводът, който иска да си направим.

— Имаш хора, които можеш да пожертваш, господарю. С твое разрешение бих изпратил един легион да провери — може би кохортите на Брут.

— Не. Ако са прекалено малко, няма да затворят капана — ако има капан. Ще ги пусне да се приближат и ще ги унищожи. Не ми се иска да изпращам повече, преди да съм напълно осведомен. Ще чакаме завръщането на съгледвачите. Дай на хората топла храна и да са готови.

С превалянето на деня вятърът се засилваше. Дирахий беше далече зад тях и Помпей знаеше, че хората му са уморени.

Вероятно беше по-добре да направи лагер за нощта и да продължат на зазоряване. Подозираше, че Лабиен не е впечатлен от предпазливостта му, но Помпей все още си спомняше как Юлий бе събрал около себе си останките от Първородните и ги бе направил сърцето на прочутия Десети. Дори онези, които мразеха Цезар, признаваха способността му да постига успех въпреки трудностите. Уменията му бяха неоспорими и Помпей знаеше, че Юлий е от онези малцина, които запазват разума си дори когато битката се вихри около тях. Галия не беше паднала сама, нито бреговете на Британия. Хората на Цезар бяха верни преди всичко на него и чак после на сената и Рим. Когато поискаше от тях да умрат, те тръгваха, защото той го беше поискал. Вероятно заради тази вяра побеждаваха. Лабиен никога не бе срещал Юлий, но Помпей беше твърдо решен да не се превърне в още едно име в списъка на разбитите от него. Стомахът му се сви от спазъм и той се размърда на седлото.

— Господарю! Те тръгват на изток! — извика един от съгледвачите точно когато Помпей забеляза същото. Десет удара на сърцето, след като легионите бяха започнали да се придвижват, до тях достигна далечният шепот на роговете им, почти изгубен във вятъра.

— Какво мислиш за това? — промърмори Помпей.

— Може да се опитват да ни подмамят — отвърна Лабиен, изпълнен със съмнения.

— Такова е и моето усещане — каза Помпей. — Нека съгледвачите се подредят в най-широка верига, докато заобиколим. Но да могат да се виждат един друг.

Лабиен хвърли притеснен поглед към гористата местност. Вярно, че беше зима и дърветата бяха голи, но клоните пак щяха да пречат на войниците да се виждат.

— Скоро ще се стъмни, господарю.

— Значи ще използваме оставащата ни дневна светлина — сопна се Помпей. — Искам да усетят, че им дишаме във врата. Нека се страхуват какво ще направим, когато се стъмни и не могат да ни виждат. Утрешният ден ще е достатъчно дълъг, за да ги избием.

Лабиен отдаде чест и тръгна да предаде заповедите. Легионерите вече бяха започнали да се подбутват в очакване на храната, но той не слушаше приглушените им оплаквания: войниците винаги недоволстваха от трудния си живот, но тези тук бяха опитни бойци и мърморенето беше повече по навик. Всички много добре знаеха, че зимната кампания ще е изпитание за подготовката и издръжливостта им, и нямаше да се провалят.

Когато огромната колона се раздвижи, Брут пое назад. Сребърната му броня привличаше погледите на всички. Яздеше като роден на коня. Помпей го видя да се приближава и свъси вежди, устата му се превърна в бледа линия на потъмнялото му лице.

Брут спря пред него и бързо отдаде чест.

— Господарю, хората ми са готови. Ако разрешиш, ще им заповядам да нападнат.

— Върни се на позицията си — отвърна Помпей и се намръщи при поредния спазъм на стомаха си. — Няма да заповядам схватка на терен, който Цезар е имал време да подготви.

Брут сякаш не чу заповедта да се върне при хората си.

— Той се придвижва, господарю, и това е грешка. Не е имал време да постави засади и капани из целия район. — Изражението на Помпей не се промени и Брут заговори по-напрегнато: — Той познава и двама ни, господарю. Ще очаква да се бавим и да преценяваме плановете му, преди да атакуваме. Ако тръгнем сега, можем да ги ударим, преди да се е стъмнило. И когато се оттеглим, ще сме повишили бойния дух с победа и ще сме нанесли удар на самоувереността му.

Когато Брут свърши, Помпей направи лек жест с ръка на юздите. Лабиен разбра знака и се приближи от дясната страна на Брут.

— Чу какво ти заповядаха.

Брут го погледна — за момент Лабиен се вцепени от това, което видя в очите му — после отново отдаде чест и се върна на предната линия.

Помпей забарабани с пръсти по високия лък на седлото — признак за раздразнение от идването на Брут. Лабиен мълчеше — остави на Помпей възможността да се усамоти с мислите си.

Съгледвачите докладваха на всеки час. Зимната нощ падаше бързо и Помпей с нарастващо нетърпение чакаше сигнала за спиране на вражеските легиони.

— Ако не спрат скоро, ще прекарат нощта на открито — каза раздразнено. — Половината от тях ще премръзнат до смърт.

Взря се в далечината през дърветата, въпреки че не се виждаше нищо. Врагът беше изчезнал в сумрака, но най-далечните съгледвачи продължаваха да докладват за напредването му. Помпей стисна зъби от студ и се зачуди дали и това е проверка. Вероятно Юлий се надяваше да им се измъкне — или пък искаше да ги изтощи.

— Може вече да са си подготвили лагер, господарю — каза Лабиен.

Беше премръзнал. Знаеше, че Помпей трябва да даде възможност на бойците да си починат — иначе щяха да започнат да падат от умора. Помпей обаче продължаваше да язди, сякаш не забелязваше страданията на хората около себе си. Лабиен не искаше да подценява командира си, но ако не направеха скоро лагер, рискуваха да изгубят предимствата, които бяха постигнали с толкова тежък труд.

— Спряха, господарю! — докладва поредният съгледвач. — И пратиха хора към нас.

Помпей вдигна глава като куче, надушило миризма.

— Колко са?

Дори на светлината на последните сивкави лъчи Лабиен виждаше, че съгледвачът е замръзнал дотолкова, че едва се крепи на седлото. Приближи коня си и взе юздите от скованите пръсти на младежа.

— Твоят военачалник те попита колко души идват.

Младежът примигна.

— Трима, господарю. С флаг за временно примирие.

— Заповядай построяването на временен лагер, Лабиен — най-после каза Помпей. — Искам, докато пристигнат, да сме издигнали високи стени. Несъмнено при завръщането си ще докладват на Цезар за всяка подробност. Нека всичко си е на мястото. — Замълча и стисна зъби: болеше го. — И повикайте лекаря ми. Боли ме корем.

Лабиен изпрати хора, които да изпълнят заповедите. Макар и уморена и премръзнала, петдесетхилядната армия бързо щеше да вдигне лагера. Това беше почти като втора природа след толкова упражнения и той изпита истинско удоволствие, когато каретата започнаха да се оформят. „Помпей обаче закъсня“, помисли си. Работата щеше да приключи чак по тъмно.

Тримата, които Цезар беше пратил да говорят с Помпей, го притесняваха. Какво имаха да му кажат на този късен етап? Не можеше да е да се предаде, преди да е хвърлено и едно копие. Намръщи се и се зачуди дали да не прати хора да ги убият. Не се притесняваше от последствията — Помпей можеше да реши, че това е просто тактическо забавяне. А после случаят щеше да е само поредната загадка и бързо щеше да се забрави.

Алтернативата беше да подхрани видимия страх на Помпей от врага. Увереността, която беше привлякла Лабиен при първата им среща, изглежда, беше изчезнала при новината за слизането на Цезар в Орикон. Лабиен виждаше как Помпей притиска корема си с ръка и се боеше, че болестта му може да е по-критична от нрава му. Помпей остаряваше направо пред очите им и той беше изправен пред ролята на втори в командването, роля, която надминаваше всичките му очаквания.

Беше почти готов да нареди да ликвидират пратениците, когато един от съгледвачите докладва, че вече ги водели към лагера. Лабиен се подразни, че собственото му колебание беше пропиляло появилата се възможност. „Вероятно това е тайната на гения на Цезар“, помисли си. На устните му заигра напрегната усмивка. Тези, които се изправяха срещу него, се оплитаха в предположения какво ще предприеме. Лабиен се зачуди дали ще се окаже уязвим, какъвто, изглежда, беше Помпей, и дали смелостта му идва от войниците, които беше довел от север. Без значение колко знания беше натрупал Цезар на бойното поле, той никога не се беше изправял срещу римски легиони в пълната им сила. Галия не го беше подготвила за това.

Лагерът вече добиваше форма. Хиляди легионери копаеха окопи и трупаха пръстта на височина два човешки боя. Всяко дърво на мили наоколо беше отсечено, заострено и забито в земята. Валовете от пръст и чимове подсилваха оградата и пазеха от огън и вражески оръжия. Само за часове буквално от нищото изникнаха укрепления, царства на реда и сигурността в тази пустош. Из целия лагер имаше факли на железни прътове — осветяваха нощта в трептящо жълто. Лабиен усети във вятъра аромата на готвено месо и празният му стомах закъркори. Но неговите собствени нужди трябваше да почакат още малко, така че той се насили да преодолее слабостта на тялото си.

Тримата ездачи бяха центуриони от Десети легион — Юлий беше изпратил старши офицери да говорят с Помпей, отбеляза Лабиен. Доведоха ги хора с извадени зад гърбовете им оръжия. Лабиен ги наблюдаваше с присвити очи. По негова заповед отведоха конете им.

— Дойдохме по заповед на Гай Юлий Цезар, консул на Рим — каза единият центурион. Стоеше уверено, сякаш не беше заобиколен от мъже, готови да го убият при първото по-рязко движение.

— Изглеждаш малко неук в дипломацията — отвърна Лабиен. — Предавай съобщението си. Чака ме вечеря.

Центурионът поклати глава.

— Не на теб, Лабиен. Съобщението е за Помпей.

Лицето на Лабиен не изразяваше и следа от раздразнението му. Не пропусна факта, че знаят името му, и се зачуди колко ли шпиони има Цезар в Гърция. Със сигурност бе трябвало да заповяда да ги убият, преди да стигнат до лагера. За жалост се беше поколебал и сега беше вече късно.

— Не можете да отидете при военачалника въоръжени — каза Лабиен.

Те кимнаха, свалиха мечовете и ножовете си и ги пуснаха в краката си. Вятърът фучеше, пламъците на факлите се люшкаха неудържимо.

— Свалете и дрехите си. Ще ви донесат други.

Тримата изглеждаха ядосани, но не възразиха и скоро трепереха голи. Личеше, че воюват от години — бяха целите в белези. Мъжът, който беше говорил, имаше особено впечатляваща колекция и Лабиен си помисли, че Цезар вероятно има отлични лекари, щом този центурион още е жив. Стояха голи без притеснение и Лабиен дори се възхити, че не се свиват от студ. Но пък наистина бяха нагли и той се замисли дали да не заповяда още по-старателно претърсване, но се отказа. Помпей и без това щеше да се зачуди на закъснението. Робите донесоха груби вълнени дрехи и вече посинелите от студ центуриони ги облякоха.

Лабиен огледа сандалите им за нещо необичайно, после сви рамене и нареди:

— Заведете ги в първи лагер, в командирската палатка.

Наблюдаваше лицата им внимателно — бяха безразлични като на войниците наоколо. Да, вечерята му трябваше да почака още малко. Беше прекалено любопитен защо Цезар е изпратил толкова ценни мъже на такава среща.

 

 

Първи лагер беше за единайсет хиляди войници и ключовите връзки в командната верига. Беше обграден от четири други с подобен размер, така че погледнати отгоре, биха изглеждали като листенца на цвете, нарисувано от дете. Три пътя пресичаха лагера и докато вървеше към командирската палатка на Помпей, Лабиен отбеляза как центурионите запомнят всяка подробност. Намръщи се при мисълта, че ще предадат наблюденията си на врага, и отново се замисли дали да не нареди да ги премахнат. Не искаше да пропусне още една възможност, така че се отдели от ескорта и даде бързи инструкции на един трибун от собствения си Четвърти легион. Без колебание мъжът отдаде чест и тръгна да събере хора за задачата, а Лабиен забърза да настигне хората на Цезар.

Щабната палатка беше до северната порта на лагера. Беше подсилена с греди и здрави въжета, солидна като каменна постройка и устойчива на ветрове и дъждове. Целият район беше добре осветен от факли, защитени от метални решетки. Пламъците им танцуваха на вятъра и хвърляха странни сенки. Лабиен настигна хората си, заповяда им да чакат навън, каза на пазача паролата за деня и влезе.

Помпей беше събрал десетина офицери. Палатката беше просто обзаведена, с една дълга маса и резбован дъбов стол за Помпей, покрай стените имаше пейки. На утъпканата земя горяха мангали, което правеше въздуха някак тежък от топлината. Лабиен почувства как от внезапната промяна в температурата по кожата му изби пот.

— Довел си ги тук? — попита Помпей и пак притисна корема си с ръце.

— Съблякох ги и ги претърсих, господарю. С твое позволение, ще заповядам да ги въведат.

Помпей направи знак към картите, които лежаха върху тежката маса, и един от офицерите бързо ги нави. След като вече нямаше нищо важно, което да видят центурионите, Помпей внимателно седна и нагласи тогата си на идеални дипли около краката си.

Тримата центуриони влязоха в палатката. Въпреки грубите дрехи късо подстриганите им коси и покритите с белези ръце разкриваха какви са. Придружителите им — все така с извадени оръжия — заеха местата си около стените на палатката и оставиха тримата мъже пред Помпей. Лабиен усети, че диша по-тежко — чакаше, съвсем забравил глада.

— Е, да чуем какво има да ми каже Цезар и кое е толкова важно, че да рискува живота ви — подкани ги Помпей.

В настаналата тишина се чуваше само пукането на огъня в мангалите.

Центурионът, който беше говорил и преди, направи крачка напред и, като един, пазачите в палатката се раздвижиха. Той ги погледна, все едно се забавляваше от действията им.

— Казвам се Децим, господарю. Центурион в Десети легион. Срещали сме се веднъж, в Ариминиум.

— Помня те — отговори Помпей. — На срещата с Крас. Беше там, когато Цезар донесе златото от Галия.

— Бях, господарю. Консул Цезар предпочете да прати при теб човек, когото познаваш, за да ти покаже добрата си воля.

Помпей почервеня от гняв.

— Не използвай тази лъжлива титла в мое присъствие, Децим. Мъжът, когото следваш, няма правото да се нарича консул.

— Той беше избран от гласувалите центурии, господарю, в съгласие с най-древните традиции. Претендира за власт и права, дадени му от гражданите на Рим.

Лабиен се намръщи. Чудеше се какво се надява да постигне Децим, като се противопоставя на Помпей на толкова ранен етап от срещата. Не можа да избегне притеснението, че думите са предназначени за другите мъже в палатката — те несъмнено щяха да ги обсъдят с приятелите и другарите си. Сякаш споделяше същото подозрение, Помпей огледа присъстващите с присвити очи.

— Тъй като съм диктатор, дори лъжливите консули трябва да се подчиняват на заповедите ми, Децим. Но подозирам, че не си тук, за да оспорваш този въпрос.

— Не, господарю. Беше ми заповядано да поискам войниците, които са лоялни към Рим, да напуснат този лагер и да напуснат бойното поле, или да се присъединят към легионите на Цезар срещу теб.

Помпей изрева и скочи. По негов знак тримата пратеници бяха повалени на колене от пазачите. Никой от тях не издаде звук. Помпей едва се владееше.

— Господарят ти се е побъркал, Децим. Тук няма предатели.

Мъжът изглеждаше леко замаян от удара. Вдигна ръка да потърка тила си, но се отказа. Пазачите бяха готови да го посекат и по най-малкия повод.

— В такъв случай имам поръчението да предложа мир, господарю. За доброто на Рим Цезар те моли да го чуеш.

Помпей едва успяваше да запази самообладание. Вдигна ръка, готов да заповяда да убият центурионите. Децим го гледаше, очите му блестяха на светлината на факлите.

— Предупреждавам те, Децим — най-после каза Помпей. — Няма да търпя такова нахалство в собствения си лагер. Подбирай си внимателно думите или ще умреш.

Мъжът кимна и продължи:

— Цезар иска да се знае, че служи преди всичко на Рим, който стои над неговата сигурност и неговите амбиции. Не иска армиите на Рим да се унищожат взаимно и поколения наред градът да остане зле защитен. Предлага мир при определени условия.

Помпей стисна юмрук и един от мъжете с Децим потръпна: очакваше всеки миг да усети студеното желязо в гърба си. Децим обаче дори не мигна — гледаше Помпей право в очите.

Пред палатката се чуха високи гласове.

Секунда по-късно влязоха Цицерон и още двама сенатори и покритите им с ледени кристали наметала сякаш изсмукаха топлината. Цицерон веднага се ориентира в ситуацията, поклони се на Помпей и каза:

— Дойдох да представлявам сената на тази среща.

Помпей се наежи. Не можеше да го изгони, докато тримата центуриони го гледаха.

— Добре сте дошли. Лабиен, преместете пейка за сенаторите, така че да могат да станат свидетели на наглостта на Цезар.

Сенаторите се настаниха. Децим вдигна заинтригувано вежди и попита:

— Трябва ли да повторя онова, което казах?

Спокойствието му беше необичайно за мъж с меч до шията и Лабиен се зачуди дали не е дъвкал от корените, за които се твърдеше, че притъпяват страха. Помпей нервно заприглажда тогата си, после каза на Цицерон:

— Цезар ни предлага мир. Подозирам, че това е поредният опит да всее неразбирателство сред нас.

Децим за момент наведе глава, пое дълбоко дъх и каза:

— Моят господар твърди, че правата му са дадени от народа на Рим на законни избори. С тези права той поема отговорността да избегне войната, ако това е възможно. Бои се, че сблъсъкът между нас ще остави Гърция оголена и Рим незащитен. Той мисли първо за Рим.

Цицерон се наведе напред като стар ястреб.

— Но има и скрито жило, нали? Не очаквам, че Цезар е дошъл в Гърция, та мекушаво да се откаже от амбициите си.

Децим се усмихна.

— Няма жило, сенаторе. Той търси мирно разрешение, защото не иска да види Рим отслабен.

— Какво предлага? — попита Цицерон.

Помпей почервеня от яд от намесата на възрастния мъж, но гордостта му попречи да покаже гнева си пред най-висшите си военни.

Сякаш усетил неудобството му, Децим отклони поглед от Цицерон и се обърна директно към Помпей:

— Цезар предлага временно примирие. През това време никой няма да бъде наказан или отговорен за действията на военачалниците си.

Отново си пое дълбоко дъх и Лабиен се стегна: усети напрежението му почти физически. Децим продължи:

— Иска само Помпей да вземе малка почетна охрана и да напусне Гърция, може би при миролюбиви съюзници. Армията му ще се върне по местата си и няма да бъде наказана, че е вдигнала оръжие срещу законно избрания консул на Рим.

Помпей се изправи и пристъпи към коленичилите мъже. Почти се задушаваше от ярост.

— Господарят ви наистина ли мисли, че ще приема мир при такива условия? По-добре да умра, отколкото животът ми да зависи от неговото благоволение.

Лабиен огледа останалите мъже в палатката. Наистина съжаляваше, че не бе заповядал пратениците да бъдат убити, преди да стигнат до Помпей. Кой знае каква вреда щеше да нанесе предложението им, особено когато стигнеше до обикновените войници!

— Ще му съобщя отговора ти — отвърна Децим.

Помпей поклати глава, изражението му стана още по-твърдо:

— Не, няма. Убийте ги.

Цицерон ахна и се изправи. Децим също стана, щом чу заповедта. Един легионер пристъпи към центуриона и Децим вдигна ръце и оголи гърдите си. И каза:

— Ти не си способен да водиш Рим.

Изпъшка, докато мечът влизаше в гърдите му.

Болката разкриви чертите му и въпреки това той не падна, а хвана дръжката на меча с две ръце. И докато гледаше Помпей в очите, я натисна към гърдите си и изкрещя от ярост.

На другите двама прерязаха гърлата. Палатката се изпълни с лепкавата миризма на кръв. Дори Помпей беше смаян от изключителната смелост на Децим. Седеше на резбования стол и не можеше да откъсне поглед от телата в краката си.

Лабиен — нямаше кой друг да даде заповеди в този момент — нареди да изнесат мъртвите и на пазачите да ги последват. Не можеше да повярва на подвига на Децим, както и на пълното му безразличие към смъртта. „Цезар е постъпил умно, като е изпратил такъв мъж“, призна пред себе си.

Още преди зазоряване всеки войник в лагера на Помпей щеше да е чул за думите и действията на центуриона. Войниците уважаваха смелостта повече от всичко друго. Намръщи се при мисълта как най-добре да се справи с разпространението на новината. Дали не можеше да притъпи силата на историята с друг слух? Щеше да е трудно при толкова много свидетели. Познаваше войниците си. Някои от тях все пак щяха да се замислят дали са избрали правилния военачалник.

Излезе навън — вятърът фучеше — и придърпа плаща около себе си. Не можеше да не оцени идеята на Цезар да жертва три живота за такъв ефект. Да, бяха изправени пред безмилостен враг и когато дойдеше моментът, той щеше да се радва още по-силно на унищожаването на Цезар.

Мислеше за собствения си военачалник. Познаваше мъже, живели с години с язва или херния. Спомни си за един стар другар по палатка, който с удоволствие показваше малката бучица на корема си и дори събираше монети от онези, които искаха да я натикат обратно с пръст. Надяваше се, че не болестта на Помпей е причината за отслабналия му дух. Защото ако беше така, нещата можеше само да се влошат.