Кон Игълдън
Боговете на войната (14)

Глава 12

Стиснал ръце зад гърба си, Помпей крачеше в храма, който беше превърнал в свой щаб. Всички мълчаха, беше тихо и стъпките на подкованите му с желязо сандали отекваха самотно между стените, сякаш отнякъде идваше могъщ, невидим враг.

— Значи той е тук — каза Помпей. — Въпреки уверенията на капитаните ми се е промъкнал през тях и ми е отнел Орикон. Удря по брега и среща само вяла съпротива! Как е възможно? Как?!

Спря пред Лабиен, който стоеше на входа на храма. Както винаги, лицето му беше безизразно, но все пак той търсеше начин как да успокои командира си.

— Имаше достатъчно причини да не го очакваме през зимата, господарю. Спечелил е преднина в тъмнината и е останал незабелязан от флотата, но земята е пуста.

Помпей му направи знак да продължи, а в очите му пламна интерес.

— Рискувал е много, за да стъпи на брега, господарю. Но до пролетта хората и животните му ще трябва да оцеляват само с онова, което е докарал. В най-добрия случай може би имат храна и зоб за две седмици. След това ще започнат да слабеят. Това решение вероятно е взето от отчаяние, господарю. И той ще съжалява за него.

Очите на Помпей потъмняха — отново го обзе ярост.

— Сто пъти съм чувал, че надценява силите си! И въпреки това той продължава напред, макар съветниците ми да твърдят, че отдавна трябва да е мъртъв. Късметът му не е за подценяване, Лабиен.

— Господарю, вече сме взели мерки. Заповядах на флотата ни да блокира брега зад него. Не може да бъде снабдяван от морето. Независимо какъв късметлия е, не може да храни седем легиона с несъществуващо зърно. Вероятно, ако остане незаплашен, ще нападне градовете за храна, но ако го нападаме по фланговете, лека-полека ще изтощим хората му от глад.

— О, разбира се, че ще го нападаме, Лабиен. Събери легионите. Няма да го оставя да се разпорежда из Гърция, както си ще.

— Да, господарю — отвърна Лабиен, доволен, че заповедта е дадена, след като цял час му се бе налагало да понася гнева на Помпей. Отдаде чест и се обърна да си тръгне, но гласът на Помпей го спря.

— Брут да е най-отпред и да го видят всички последователи на Цезар — каза Помпей уморено. — Или ще докаже верността си, или ще бъде посечен.

— Моят легион ще е близо до него, господарю. Имам доверени хора, които да го заловят, ако се окаже, че ни мами. — Щеше да тръгне веднага, но не можа да се сдържи да не изрази на глас съображенията, които го разяждаха: — Ще е по-лесно, ако е само с кохортите, с които пристигна. Допълнителните хиляда, които му даде, ще са препятствие, ако се обърне срещу твоята власт.

Помпей отбягна студените му съсредоточени очи.

— Ако цени клетвата, която ми е дал, те ще играят ключова роля в предстоящия сблъсък. Ще съм глупак, ако отрежа възможностите на човек, който познава най-добре тактиката на Цезар, като му дам само две кохорти. Решението е окончателно, Лабиен.

Лабиен си тръгна. Чудеше се кой ли може да оказва влияние на Помпей. Вероятно някой от избягалия в Гърция сенат, който му отнемаше толкова много от времето. Въпреки че се притесняваше от подобни нелоялни мисли, Лабиен нямаше причини да не уважава препиращите се старци, които Помпей беше довел от Рим. Успокояваше се с мисълта, че трябва да ги уважава заради положението им, без значение колко малко ги харесва като хора.

Седем от единайсетте легиона, които командваше Помпей, бяха разположени около Дирахий. Основните сили щяха да се срещнат и да привлекат и останалите, докато се движат на юг, за да се изправят срещу нашествениците. Лабиен беше сигурен, че е дал на Помпей правилния съвет. Имаха петдесет хиляди мъже — най-голямата армия, която беше виждал на едно място. Според всички донесения Цезар имаше най-много двайсет и две. Според Лабиен Помпей прекалено много се плашеше от парвенюто, узурпирало римския сенат. В това, че галските легиони са ветерани, нямаше съмнение, но като всички хора, и ветераните падаха от копията.

Чу мученето на белия бик — гадателите тъкмо го колеха. Щеше да види предсказанията преди Помпей и да ги промени, ако е необходимо. Изобщо не си беше представял колко ще се стресне Помпей от слизането в Орикон. Но нямаше да има повече лоши новини, за да подкопаят увереността му.

Обърна се към вестоносците, които щяха да разнесат съобщението до чакащите легиони, и каза кратко:

— Тръгваме. — Съзнанието му вече беше насочено към предстоящата кампания. — Брут ще е на предната линия, моят Четвърти легион ще е зад него.

Вестоносците препуснаха. Лабиен си пое дълбоко дъх и се зачуди дали ще има възможността да види лицето на врага, който така беше разклатил увереността на Помпей. Сви рамене. Цезар щеше да съжалява за амбицията си да дойде в Гърция. Тук не бяха забравили силата на закона.

 

 

Когато съпругът й се прибра, Юлия играеше с детето. Спокойствието на деня беше унищожено — Помпей веднага се разкрещя на слугите. Тя се намръщи, а детето в скута й се опита да имитира изражението й. Момчето имаше тежките черти на баща си и тя се чудеше дали ще наследи и мрачния му нрав. Чу как Помпей блъсна нещо, после викна да му донесат най-добрата броня и меч. Разбра, че Юлий най-после е пристигнал в Гърция, и сърцето й подскочи.

— А, тук ли си била! — възкликна Помпей, като влезе в градината. Целуна я по челото и тя го понесе с насилена усмивка. Малкият им син протегна ръце към баща си, но беше пренебрегнат.

— Време е, Юлия. Трябва да тръгвам и искам да се преместите на по-сигурно място.

— Той дойде ли? — попита тя.

Помпей се намръщи и я погледна в очите.

— Да. Минал е през флотата ми.

— Ти ще го разбиеш — каза тя и ненадейно го целуна в устата. Той дори се стресна от приятната изненада.

— Да, ще го разбия — отвърна с усмивка. Замисли се, че женското сърце наистина е загадка, но пък съпругата му беше решила да го подкрепи без болка или спор. Беше подходяща майка за сина му.

— Ами Брут? Ще го използваш ли?

— Веднага щом се уверя в лоялността му, ще му дам свободата да сее хаос където може. Беше права за извънредните му, Юлия. Той работи най-добре, когато не е обвързан във веригата на командването. Дадох му още две кохорти.

Юлия внимателно остави сина си на земята и го побутна да се отдалечи. Пристъпи към съпруга си и го прегърна със страст. Посегна към слабините му, а той се дръпна и се засмя.

— Богове! Нямам време за това! — Вдигна ръката й до устните си. — Станала си още по-хубава в Гърция, мила. Тукашният въздух ти се отразява добре.

— Ти ми се отразяваш добре.

Въпреки притесненията си той изглеждаше доволен.

— Кажи на робите да съберат каквото ти е нужно.

Усмивката й помръкна.

— Не съм ли защитена тук? — попита тя. — Точно сега не искам… а и не бива да се местя на непознато място.

Помпей примигна объркано.

— За какво говориш?

Тя се насили да се усмихне и пак хвана ръката му.

— Пак ще ставаш баща, Помпей. Не бих поела риск за детето.

Лицето му бавно се промени, докато осъзнаваше и осмисляше думите й. Огледа фигурата й.

— Не ти личи.

— Все още не. Но ще проличи.

Той кимна и бързо взе решение.

— Добре. Все пак градът е доста далече от всякакви битки. Иска ми се просто да можех да убедя сената да остане тук с теб, но те настояват да придружат легионите.

Мисълта, че сенатът поставя под въпрос всяка негова заповед, беше достатъчна, за да помрачи щастието му от новината й, забеляза Юлия.

— Трябва ти тяхната подкрепа, поне за момента — каза тя.

Той отчаяно вдигна очи.

— Това е висока цена, Юлия, повярвай ми. Баща ти отново беше избран за консул, а аз съм принуден да се подчинявам на волята на тези глупаци. Знаят, че имам нужда от тях, това е проблемът. — Въздъхна. — Поне ще имаш за компания семействата им. Ще оставя още една центурия да се грижи за сигурността ви. А сега ми обещай да се махнеш оттук, ако се появи някаква опасност. Ти си прекалено ценна за мен, за да те рискувам.

Тя отново го целуна.

— Обещавам.

Помпей с нежност разроши косата на сина си. После отново се разкрещя на прислугата. След малко вече беше излязъл и къщата се върна към обичайното си приспивно спокойствие.

— Бебе ли ще имаш? — попита я синът й с тънкото си гласче и я прегърна.

Юлия се усмихна. Как ли щеше да реагира Брут, когато му кажеше?

— Да, скъпи.

Очите й бяха студени. Беше направила избора си. Знанието, че Брут е готов да предаде Помпей, беше тежък товар от момента, в който той й се довери. Част от нея чувстваше болка за собственото й предателство, но между баща й и любовника й нямаше останала лоялност за Помпей.

 

 

— Наистина няма време — каза Светоний.

Цицерон проследи погледа му — бяха на балкона на заседателната зала — и устните му се присвиха.

— Освен ако не очакваш да повлека най-великите мъже на Рим за вратовете, не ми остава друго, освен да чакам.

През предишния час беше видял как поведението на Светоний се променя от колебливо доверие в раздразнение поради липсата на напредък. Сега гледаше как идва още една група роби, за да увеличи всеобщото объркване. Наистина беше изненадващо колко кошове и вързопи се запълваха при преместването на сената и той само можеше да си представи нарастващото нетърпение на Помпей.

Под тях избухна поредният спор.

— Ще сляза да видя — каза Светоний намусено.

Цицерон реши да го остави да опита. Най-малкото щеше да е забавно, а и изобщо не харесваше сенатора. Зрелостта не му беше донесла мъдрост, реши Цицерон, докато го наблюдаваше. Въпреки това Светоний беше връзка към военната машина под Помпей и трябваше да бъде пазен, ако сенатът искаше да има някакво влияние по време на кампанията. Боговете знаеха, че имаха нужда от всяко предимство, което можеха да получат.

— Те не са в настроение да приемат заповеди, Светоний, дори самият Помпей да беше тук. По-добре изчакай.

Отново надникнаха през балкона, търсеха някакъв знак за намаляване на хаоса. Стотици роби носеха документи и материали в редица, която сякаш нямаше край. Светоний стисна по-здраво перилото, неспособен да прикрие раздразнението си.

— Може би ти ще успееш да им обясниш да побързат.

Цицерон се разсмя.

— Да побързат? Помпей показа много ясно, че самите ние сме просто багаж. Какво значение ще има за него, ако багажът си вземе още багаж?

Подразнен, Светоний заговори по-небрежно от обикновено.

— Може би е по-добре да ги накараме да останат. Каква полза ще има от тях на бойното поле?

Мълчанието на Цицерон го накара да го погледне. Ораторът беше изпълнен с вледеняващ гняв.

— Ние трябва да сме правителството в заточение, младежо. Не могат да ни държат далече от вземането на решение. Без нас Помпей няма право да започне война от името на Рим. Няма да има по-голяма легитимност от Цезар, а вероятно ще е и по-малка.

Свъси рошавите си вежди.

— Изтърпяхме цяла година тук, Светоний, далече от удобства и уважение. Семействата ни вдигат врява да ги върнем вкъщи, но им казваме да потърпят, докато не се възстанови редът. Да не смяташ, че няма да сме част от кампанията? — Кимна към суетнята в залата. — Там долу има хора, които познават най-редките тънкости на цивилизацията, а техните идеали най-лесно се рушат под сандалите на войниците. Сред тях има автори на закони и математици, най-способните, от знатни семейства. Това са умовете, които би искал да работят за теб, когато се изправиш пред противник като Цезар, нали?

Светоний не искаше да бъде въвличан в спор, но знаеше, че ако той трябва да избира, би изоставил сената, без да се обръща. Пое си дълбоко дъх, неспособен да възрази на ядосания Цицерон.

— Вероятно е по-добре да оставим това решение на Помпей. Той е способен военачалник.

Цицерон се изсмя грубо и Светоний чак подскочи.

— Това е много повече от обикновена битка! Цезар командва римски легиони. Той е поел властта над нов сенат. Ти може и да не мислиш за друго, освен мечове и копия, но преди края ще се наложи да се вземе политическо решение. Казвам ти. Помпей ще се нуждае от съветници, независимо дали го знае, или не.

— Може би, може би — каза Светоний и закима, за да го успокои.

Но Цицерон не се спираше така лесно.

— Толкова ли е силно презрението ти, че дори не си правиш труда да спориш? Какво според теб ще се случи, ако Цезар спечели? Кой според теб ще управлява тогава?

Светоний тръсна глава.

— Той не може да спечели. Имаме… — И спря, понеже Цицерон изсумтя:

— Ох, дори дъщерите ми имат по-остър ум. В битката нищо не е сигурно. Залозите са прекалено високи, за да можеш просто да хвърлиш армиите една срещу друга до последния човек. Рим ще остане незащитен и няма да има какво да спре нашите врагове да стигнат до форума, когато им хрумне. Това разбираш ли го? Когато всички позиционирания и битки приключат, трябва да има оцеляла армия. — Въздъхна, вгледан в неразбиращото лице на Светоний. — Какво ни чака следващата година, или по-следващата? Ако победата е решителна, няма да има кой да ограничи властта на Помпей, след като повали Цезар. Ако реши да се провъзгласи за цар или за император, или дори да изостави републиката на бащите ни, да започне нашествие в Африка, няма да има никой, който да се осмели да му се противопостави. Ако победи Цезар, пак може да се случи същото и светът ще се промени, независимо от резултата. Това ще е нов ред, момче, без значение какво ще се случи тук. Когато един военачалник падне, трябва да има стабилност. Точно тогава ще има нужда от нас.

Светоний не знаеше какво да каже. Мислеше, че може да долови страх в предупрежденията на Цицерон, и не приемаше притесненията на стареца. Ако Помпей победеше, Светоний щеше само да се радва, дори ако това доведеше до създаването на империя. Цезар имаше по-малобройна войска и тя скоро щеше да изгладнее. Дори самото предположение, че Помпей може да не спечели, беше равносилно на обида. Все пак не можа да не направи една последна хаплива забележка.

— Вероятно новият ред ще се нуждае от по-млада кръв, сенаторе.

Очите на стария мъж не трепнаха.

— Ако времето за мъдрост и дискусии е отминало, тогава боговете да са ни на помощ.

 

 

Брут и Сенека яздеха начело на легионите, които с километри почерняха пейзажа на Гърция. За първи път Сенека беше смълчан и Брут подозираше, че мисли за заповедите на Лабиен и какво означават те. Въпреки че на теория беше чест да водиш огромна армия, и двамата знаеха, че това е изпитание за лоялността им и че най-вероятно ще паднат на бойното поле още при първата схватка.

— Поне няма да ни се налага да газим в животински изпражнения като останалите — каза Брут, като погледна през рамо.

Сенека се насили да се усмихне. Легионите бяха разделени един от друг от хиляди животни и каруци и наистина тези, които бяха по-назад, трябваше да крачат по доста неприятен път.

Някъде пред тях бяха легионите, които бяха слезли в Орикон, водени от военачалник, чието име беше почти синоним на военна победа. Всеки от мъжете тук беше следил докладите от Галия и въпреки превъзходството в броя само малцина смятаха, че предстоящата битка няма да е истински кошмар.

— Мисля, че Помпей е готов да ни пожертва — каза Сенека толкова тихо, че Брут едва го чу, и потрепери. — Като си помисля колко далече стигнах от Корфиний, бих предпочел да не ни убият в първата битка само за да докажем верността си.

Брут погледна настрана. Беше започнал да мисли същото и все още се опитваше да намери изход. Четвърти легион на Лабиен вървеше точно зад кохортите му, а заповедите бяха болезнено ясни — всяко отклонение от тях щеше да предизвика бързо унищожение от собствения им тил. Въпреки че това щеше да обърка първоначалната атака на Помпей, Брут знаеше, че Лабиен е напълно способен на подобно безмилостно действие, и полагаше усилие да не поглежда назад, за да не покаже, че знае, че военачалникът го наблюдава. Усещаше критичността му със същата сила, както в Дирахий, и това беше започнало да му лази по нервите.

— Съмнявам се, че нашият любим предводител ще заповяда директна атака — най-после каза той. — Той знае, че Юлий ще прави планове и схеми в търсене на преимущество, а Помпей го уважава прекалено много, за да тръгне в нападение веднага. Юлий… — Спря и тръсна гневно глава. — Цезар по-скоро е направил капани и шипове в околността, изкопал е ями и е скрил навсякъде засади. Където и да ги открием, ще има капан, гарантирам ти го.

— Значи ние ще сме тези, които ще умрат, когато ги открием — мрачно отговори Сенека.

Брут изсумтя.

— Понякога има моменти, в които съжалявам за липсата ти на опит, което впрочем е комплимент. Помпей ще заеме позиция наблизо и ще изпрати съгледвачи да проверят района. След като има Лабиен за съветник, няма да ни изпратят, преди да имаме широк и чист път, по който да минем. Бих заложил живота си, че Лабиен вече го е направил. — Разсмя се, като забеляза как настроението на Сенека видимо се подобри. — Нашите легиони не са влизали в яростни схватки от времето на Ханибал и неговите проклети слонове, Сенека. Ние се учим от грешките си, а всеки нов враг се изправя пред нас за първи път.

Усмивката на Сенека повехна.

— Не и Цезар. Той познава Помпей и знае как воюваме.

— Но не познава мен — рязко отвърна Брут. — Никога не ме е познавал. И ние ще го разбием, Сенека.

Видя, че младият мъж е стиснал юздите толкова силно, че кокалчетата му са побелели, и се зачуди дали е страхливец. Ако Рений беше тук, щеше да изкрещи нещо, за да подсили смелостта на младия офицер, но Брут не можеше да намери нужните думи.

Въздъхна.

— Ако искаш, при първия сблъсък мога да те изпратя назад. В това няма нищо срамно. Мога да ти заповядам да отнесеш съобщение на Помпей. — Позасмя се и продължи: — Нещо като: „Виж какво направи, стари глупако“. Какво ще кажеш?

Сенека не се разсмя, а погледна твърдо мъжа, който така уверено яздеше до него.

— Не, това са моите хора. Ще съм с тях.

Брут го потупа по рамото.

— За мен е удоволствие да служа с теб, Сенека. Спри да се притесняваш. Ще победим.