Кон Игълдън
Боговете на войната (13)

Глава 11

Фенерът на кърмата на галерата пред тях блещукаше над вълните като светулка.

— Кажи на капитана да се приближи още малко — каза Юлий на Адан. Чу как младият испанец се затича да отнесе съобщението, но в тъмнината не можа да го види, сякаш беше ослепял. Усмихна се. Беше избрал безлунна нощ точно поради тази причина и боговете му бяха пратили облаци, за да прикрият дори мъждивата светлина на зимните звезди.

Скупчени по палубата и на всяко свободно местенце на галерата, войниците на Десети или спяха, или смазваха оръжията и броните си, за да ги предпазят от морския въздух. Бяха тръгнали със съзнанието, че има един-единствен начин да изненадат гръцките пристанища. Ако се проваляха и изгревът на слънцето ги завареше далече от вражеския бряг, наблюдателните галери на Помпей щяха да ги нападнат и да ги унищожат.

— Никакъв знак за зора, нали? — попита ненадейно Октавиан, доста напрегнато.

Юлий се усмихна в тъмнината.

— Още не. Нощта ще ни пази още малко.

Потрепери от ледения вятър и придърпа плаща си по-плътно около раменете. Вятърът беше силен и се променяше ненадейно. На три пъти от тръгването им от Брундизий гребците се опитваха с всички сили да надмогнат тъмните вълни. При тази скорост вероятно бяха на ръба на изтощението, но нямаше какво да се направи. И те щяха да се удавят, ако не успееха до зазоряване да стигнат брега.

Тъй като само фенерът на първата галера им показваше посоката, не беше трудно да си представят, че са сами в морето, въпреки че наоколо имаше трийсет галери, построени в Остия от най-добрите римски майстори. Те носеха съкровището на Юлий — хората и живота му. С горчивина признаваше факта, че ако умре в Гърция, няма да има син и наследник. Кошмарно краткият му брак беше на устата на целия град и той все още страдаше от това унижение. Бе открил една млада жена, Калпурния, и се ожени за нея изненадващо бързо. Името му беше тема на подигравателни песни от враговете му, които се надсмиваха над отчаянието му да се сдобие със син.

У Калпурния нямаше дори капка от невероятната красота на Помпея. Баща й беше приел брака без миг колебание, сякаш изпитваше облекчение да се отърве от нея. Юлий гледаше грубите й черти без нежност, дори с някаква замъгленост на съзнанието. Тя предизвикваше у него малко страст, но пък произхождаше от благородно семейство, макар и изпаднало в затруднение. Никой в Рим не можеше да постави под съмнение произхода й и Юлий се съмняваше, че би могла да има изкушенията, провалили втората му съпруга.

Намръщи се при мисълта за последната им среща и за сълзите, които Калпурния бе проляла на рамото му. Плачеше повече от всяка жена, която познаваше, въпреки че бяха заедно съвсем отскоро. Плачеше от радост, от възхищение, а също и при най-малката мисъл за неговото заминаване. Месечното й кървене беше започнало в деня преди отплаването му и тя плака и за това. Ако той се провалеше в битката срещу Помпей, нямаше да има възможност да остави след себе си нещо друго, освен спомена за името си. Но това беше неговият път, неговото последно хвърляне на заровете. Това беше истинската игра.

Вдиша дълбоко и остави ледения въздух да нахлуе и в най-дълбоките кътчета на гърдите му. Но напрежението не изчезна. Трябваше да поспи. Наблизо някой похъркваше и Юлий се усмихна. Неговият Десети не можеше да се изплаши от някакво си пътуване от седемдесет мили в тъмнината. Последните три дни бяха тежки за всички. Когато Юлий най-после даде заповедта, всичките седем легиона бяха пристигнали от Рим в Брундизий — бяха изминали разстоянието със завидна скорост. Той изпрати две бързи галери да гонят наблюдателните кораби на Помпей далече от брега и флотата потегли, за да прекара легионите през морето. Дори и в този последен момент Юлий се изкушаваше да отложи сблъсъка, докато събере флота, равна на тази на Помпей. Но всеки ден, с който отлагаше, даваше още време на Помпей да се укрепи. Всеки час. Ако боговете бяха благосклонни, бившият консул нямаше да го очаква до пролетта.

Отправи мълчалива молитва да се окаже прав. Ако съгледвачите на Помпей стигнеха първи до гръцкия бряг, зората щеше да донесе последните слънчеви лъчи, които щяха да видят през живота си. Залозите на играта едновременно го плашеха и възбуждаха, но вече нямаше връщане. В момента, в който галерите му бяха напуснали Брундизий, натоварени с легионерите, пътят на всички беше определен.

Хъркащият войник почна да вика насън и някой от другарите му го сбута да се събуди и приглушено изруга. Юлий беше издал заповед за тишина, но нощта беше като жива от шума на вълните, скърцането на въжетата и пукането на гредите. Настроението му се подобри — припомни си други пътувания, някои толкова отдавна, сякаш в предишен живот. Донякъде съжаляваше за свободата на младежките си години. Изборът тогава сякаш беше по-прост. Учудено тръсна глава при мисълта колко ли наивен е изглеждал на мъже като Марий и Сула.

Адан се върна по люшкащата се палуба.

— Пясъчният часовник е обърнат вече три пъти, господарю. Зората не е далече.

— Значи най-после ще разберем дали ни чакат — отвърна Юлий.

Отначало нощта изглеждаше безкрайна и все пак някак си беше отлетяла. Военачалниците на седемте легиона бяха по корабите около него, чакаха нетърпеливо зората. На всяка галера имаше съгледвач, разположен на най-високата точка, та при първите сивкави проблясъци на зората да оглежда морето за врагове. Юлий почувства странна свобода, като осъзна, че нищо не може да промени. Беше като пролука в напрежението, на която можеше почти да се наслади, и в тъмнината си спомни за Рений. Искаше му се той да е тук и да може да ги види. Щеше да изпита удоволствие от риска, който беше поел ученикът му, и да разбере смисъла му. Юлий погледна напред, сякаш можеше да види Гърция чрез силата на въображението си. Зад гърба му имаше толкова много духове — а някъде пред него беше Брут.

След като Цецилий беше успял да се внедри в легионите на Помпей, Юлий изпрати още петима мъже, които да проникнат в гръцките градове. Цецилий докладваше редовно всеки месец, превърна се само в глас, който информираше за действията на Помпей. Беше изнервящо да се разчита само на един-единствен шпионин и Юлий непрекъснато се притесняваше, че Цецилий се е обърнал срещу него.

Отхвърли тази мисъл, също както и другите колебания. И това нямаше власт да промени. Ако докладите бяха точни, Помпей беше на север, край Дирахий. Легионите му бяха разположени така, че да охраняват западния бряг, но нямаше как да знаят къде точно ще акостира Юлий, преди да е станало прекалено късно. Освен ако някой не го беше предал. Усмихна се. Знаеше, че моментът на успокоение е илюзия. Не можеше да престане с безкрайните анализи на плановете, така както не можеше да спре вятъра.

Тупкането на боси крака по палубата го накара да се обърне.

— Господарю! Зората — каза един моряк. Сочеше на изток.

Юлий се взря в непрогледната тъмнина. И точно когато понечи да се тросне, видя сивкава линия, а под нея черната, която разделяше света от небесата. Виждал беше как слънцето изгрява в морето — и все пак дъхът му спря, когато първият златен лъч си проправи път и облаците се озариха в пурпурно.

— Вражеско платно! — извика съгледвачът от мачтата и наруши величието на момента.

Юлий стисна дървените перила — прииска му се светлината да дойде по-бързо. Някъде наблизо някой от капитаните на Помпей вероятно панически крещеше заповеди, докато гледаше как флотата му изниква сякаш от нищото. Юлий нямаше да промени курса. Помисли си, че усеща мириса на земя в морския въздух, но знаеше, че това е мирисът на отчаяната надежда.

Наоколо се появиха мъглявите силуети на трийсетте галери. По палубите щъкаха забързани хора. Сърцето му заби по-силно, почти болезнено, докато чакаше съобщението, че Гърция се вижда.

Вече се виждаха три от галерите на Помпей. Едната беше толкова близо, че можеше да види белите пръски на греблата.

— Земя! — чу Юлий, изрева от въодушевление и вдигна юмрук към небето.

Войниците му също се развикаха радостно, като видяха кафявата линия отпред — това означаваше, че няма да ги заловят в морето.

Барабаните, мълчали цяла нощ, внезапно се оживиха и започнаха да отмерват по-бърз, почти убийствен ритъм. Сърцата на гребците можеше да се пръснат, но барабаните биеха като за атака и галерите запориха вълните.

Юлий вече виждаше къщите на събуждащия се град и като бръмчене на насекомо чу тръбите, които свикваха войниците на Гърция да защитят жителите. Дали беше Орикон? Мислеше, че е той, въпреки че бяха минали почти двайсет години, откакто се бе качил на кораб в това пристанище.

Звукът на барабаните разпали кръвта му още повече. Брегът се приближаваше. Трите галери на Помпей вече бяха в пристанището и по палубите им тичаха и крещяха мъже. Той се усмихна — нека ги е страх. Нека само го оставят да стъпи на брега и ще им докаже, че Рим още може да ражда военачалници.

 

 

Брут стана от твърдата си постеля и започна поредицата упражнения, с които посрещаше всяко утро. Рений го беше научил на тях, но Кабера ги промени, така че сега имаше почти толкова движения, които да увеличат гъвкавостта му, колкото и за да поддържат силата му. След половин час тялото му блестеше от пот. Слънцето вече се беше издигнало над далечния Дирахий. Той взе меча и започна упражненията, които беше учил преди десетилетия заедно с Юлий — най-простите удари, които се превръщаха във все по-сложни, почти като танц. Рутината до такава степен се беше превърнала в част от него, че оставяше съзнанието му напълно свободно и той използваше времето, докато се упражняваше, за да обмисли мястото си в силите на Помпей.

След първото измъкване от пазачите всичко се превърна в опасна игра с Лабиен. Гръцкият военачалник все още беше подозрителен и Брут знаеше, че непрекъснато го наблюдават. Лесно можеше да се измъкне, но така само щеше да засили недоверието на Лабиен. Вместо това го беше объркал, като директно се оплака и дори доведе един от наблюдателите му право при него.

Забавляваше се да се прави на толкова възмутен, колкото би бил и всеки друг лоялен военачалник. Лабиен беше принуден да се извини и да се кълне, че е станала грешка. На следващия ден мъжете бяха сменени.

Брут се усмихна и бавно се приведе в атака, завършваща с изпънат напред меч — задържа го така в продължение на пет удара на сърцето. Да се вижда с Юлия беше омайващо предизвикателство и ако просто изчезнеше, щеше да постави началото на ново преследване. Много по-добре беше да се преструва на невинен. В двата други случая, в които беше откраднал време с Юлия след първата им среща в градината, весело беше заповядал на хората на Сенека да арестуват наблюдателите му. Това не промени нищо. Брут знаеше, че Лабиен никога няма да е напълно сигурен в него, докато не се бие срещу Юлий и не докаже верността си.

Извъртя се и скочи, както беше научил преди години от едно племе, което се биеше с бронзови оръжия. Рений не би одобрил нищо, което нарушава контакта със земята, но скокът беше зрелищен и за момент прикриваше движението на меча — в два случая това бе спасило живота му. Стъпи гъвкаво на дървения под с босите си крака; усещаше силата си. Беше най-добрият с меча в Рим и военачалник от Галия. Да оставя Лабиен да души около него за нелоялност беше обида, за която някой ден този сухар щеше да си плати скъпо. Никой от хората на Помпей не можеше да оцени колко му струваше да предаде Юлий. Знаеше, че гледат на предложенията му в тактическите обсъждания с недоверчиво око. Разбираше необходимостта от тези съмнения, но въпреки това беше вбесяващо.

Когато най-после си даде почивка и вдигна меча в първа легионерска позиция, се замисли за иронията на новата си роля. Досега се беше бил под командването на Юлий, а в сравнение с него Помпей не беше толкова компетентен. Беше добър военачалник, но му липсваше пламъкът на изобретателността, който Юлий можеше да внесе и в най-ужасяващата ситуация. Брут беше виждал как Юлий стои, без да трепне, докато вражеските стрели се забиват в земята около него, и как превръща загубените битки в триумф. Въпреки че гордостта му трудно се примиряваше с това, имаше моменти, в които признаваше, че е научил от Юлий повече, отколкото някога би научил от Помпей.

Войниците в съседните бараки се размърдаха, започнаха да се мият и обличат. Лагерът беше разположен край река, която идваше от далечните снежни планини, и Брут чуваше как мъжете проклинат студа, докато се мият. Лениво се почеса по слабините. Наблизо имаше къпалня с топла вода, но беше въпрос на чест офицерите да не се страхуват да влизат в ледената река с войниците. Усмихна се при мисълта за това колко бе променил двете кохорти пътна стража. Дори Лабиен го беше поздравил по скования си начин. След месеците упражнения и маневри кохортите на Сенека бяха станали съвсем различни. Брут беше поел тренировката им с всеотдайност — знаеше, че само техните умения могат да го опазят жив, когато Юлий пристигне в Гърция.

Остави сребърната си броня в стаята. Предпочиташе простото снаряжение от кожа и желязо с дълги вълнени брани^[1], които предпазваха краката му от студа. Извика на един роб да му го донесе до реката и излезе под лъчите на сутрешното слънце.

Далечният Дирахий беше обгърнат от мъгла, сивото море блестеше от западната му страна. Брут наклони глава в иронично възхищение към Лабиен, който беше някъде там. Не се съмняваше, че заповедта да провежда тренировките си далече от града идват от предвидливостта му — Лабиен решаваше проблемите си, като отдалечаваше човека, който ги причинява.

Сенека беше станал преди него и стоеше гол на брега — търкаше се усърдно, за да се стопли. Усмихна се на Брут — и изведнъж и двамата се взряха в далечината — откъм града идваше въоръжен отряд.

„Какво ли има пък сега?“ — запита се Брут. Облакът прах беше прекалено далече, за да види подробности. Реши, че има време да скочи във водата и да се измие набързо.

Сенека вече навличаше снаряжението си. Брут скочи във водата. В лагера прозвуча сигнал за тревога и бойците се затичаха натам.

Брут изплува от ледената вода и докато се бършеше, каза на Сенека:

— Нямам заповед да докладвам през следващите три дни. — Не сподели опасенията си, че Помпей може да е разкрил срещите му с Юлия. Беше сигурен, че тя няма да го предаде, но Лабиен можеше да има шпиони, които да наблюдават и нея — мъже, които да не беше забелязал. Но защо да изпраща цял отряд да го арестува, след като можеше да го залови по време на всеки съвет?

Брут и Сенека наблюдаваха приближаването на войниците от Дирахий и се чудеха какво е станало. Кохортите им се подредиха в идеална линия и Брут изпита гордост от действията им. Дните, в които можеха да изпълняват само няколко прости команди, бяха отминали. Сега бяха толкова дисциплинирани и твърди, колкото беше в състояние да ги направи.

Начело на приближаващите яздеше Лабиен. Брут не можа да потисне неприятната тръпка от това, че вторият в командването след Помпей идва да го провери лично. Това не предвещаваше нищо добро. Дощя му се да си беше взел сребърната броня.

Лабиен спря само на няколко крачки пред тях и махна и на колоната да спре. Слезе от коня с присъщите му пестеливи отмерени движения и Брут за кой ли път се впечатли от спокойствието му, което толкова се различаваше от собствения му стил. Спечелените от Лабиен битки бяха триумф на реда и дисциплината. Той никога не губеше хора в прибързани действия и бе постигнал едни от най-добрите резултати в Гърция. Брут ненавиждаше студената му резервираност в личните отношения, но не можеше да отрече добрата му тактика.

— Помпей изпраща тези мъже под твое командване — каза Лабиен.

Брут — постара се да скрие удоволствието си — отвърна:

— Значи препоръките ти са били ценни. Много съм ти благодарен.

Лабиен като че ли леко се изчерви. Заговори предпазливо както винаги — знаеше, че ако изрази недоверието си гласно, ще предизвика дуел на честта, а едва ли бе възможно да го спечели:

— Това не е резултат от препоръките ми, както сигурно знаеш. Помпей има други съветници. Явно са му припомнили успехите ти с извънредните в Галия. След първата битка ще командваш тези мъже като мобилен отряд, който да запълва редиците както намериш за добре.

— След първата битка? — повтори Брут. Вече знаеше какво ще последва.

Лабиен извади изпод плаща си свитък с печата на Помпей, подаде му го и продължи с мрачно удовлетворение:

— В първата битка твоите хора ще стоят в първите редици срещу врага. Това са преките заповеди на Помпей.

Замълча; подбираше думите си както винаги предпазливо.

— Трябва да кажа, че Помпей се надява да оцелееш при първата атака, за да може да използва способностите ти докрай в следващите етапи на войната.

— Сигурен съм, че е казал точно това — хладно отвърна Брут.

Зачуди се дали съветът да се използват способностите му не идва от дома на Помпей. Юлия беше обещала да използва влиянието си, а нямаше никой друг, който да говори в негова полза. Помпей беше раздвоен между желанието да използва изключителните му способности на военачалник и постоянния страх, че е шпионин на врага. Влиянието на Юлия вероятно беше гласецът, който му беше необходим, за да спечели малко превъзходство.

Лабиен го наблюдаваше със смесени чувства. Военачалникът от Галия го объркваше. В обучението на гръцките легиони беше показал несравними умения. В същото време беше арогантен и поведението му граничеше с пряка обида. Също като Помпей, Лабиен не искаше да пилее възможностите на мъж с повече години истински боен опит от всеки военачалник в армията в Гърция. Такъв човек би бил жизненоважен срещу Цезар. Ако можеха да му се доверят…

— Няма да остана — каза Лабиен, сякаш някой му беше предложил. — Укрепленията още не са довършени и имам работа по тях.

По заповед на Помпей беше започнато изграждането на дълга преграда от стени и укрепления по хълмовете на мили около Дирахий. Това помагаше на стареца да се чувства сигурен, но Брут изобщо не одобряваше изграждането им: то съвсем ясно показваше, че Помпей изпитва прекалено голямо уважение към Юлий като командир и се готви за защитни позиции още преди врагът да е пристигнал. А това не вдъхваше кураж на хората. Напротив, Брут смяташе, че го отнема — щяха да знаят, че могат да се оттеглят на сигурно зад укрепленията.

— Да се надяваме, че няма да се стигне до това, Лабиен — каза той много по-учтиво, отколкото възнамеряваше. — Когато Цезар дойде, може пък да разбием силите му, вместо да се крием от тях.

Студените очи на Лабиен станаха по-твърди — не беше сигурен дали трябва да реагира на тази прикрита обида. Накрая сви рамене и каза:

— Може би.

И махна на личната си охрана да се отдели и да тръгва към града. Останалите стояха безучастно до реката. Вятърът вееше.

Брут, доволен, че вече не му се налага да се преструва, отдаде чест на Лабиен — и забеляза облекчението му, когато му отговори със същото.

— Предай на Помпей, че ще се подчиня на заповедта му и че му благодаря за хората — каза Брут.

Лабиен кимна и яхна коня си. За момент изгледа Брут изпитателно, сякаш можеше да разпознае верността по очите му. После обърна коня и пое към града.

 

 

Галерите стигнаха пристанището и войниците на Юлий се изсипаха на брега.

В Орикон бяха разквартирувани хиляда легионери — трябваше да бъдат избити. Някои от тях успяха да запалят сигнални огньове и езиците на дима се издигнаха, за да предупредят страната. Юлий не позволи на мъжете си да проявяват милост, преди да завземат добри позиции. Хилядата легионери бяха посечени по улиците на Орикон.

Юлий знаеше, че е успял да се възползва от всички предимства на изненадващото нападение. Ако имаше повече хора, можеше да си подсигури по-голяма защитена област около пристанището. При сегашните условия беше хвърлил цялата си сила в града. Трябваше да се придвижва бързо, затова се дразнеше от всяко забавяне, докато разтоварваха тежкото оборудване от галерите. За момента достъпът откъм морето не беше опасен — никой не можеше да влезе в блокираното от корабите му пристанище. Когато и последният катапулт беше свален на брега, той заповяда да потопят корабите.

Още преди слънцето да достигне зенита, ветераните бяха готови да поемат на поход. Стълбове дим се издигаха от пристанищния град и замъгляваха чистия въздух, докато те чакаха в идеални редове и колони. Юлий ги погледна с гордост и махна на тръбачите…

Когато видяха първия легион на Помпей, градът отдавна бе останал далече зад тях. Ветераните от Галия изреваха войнствено, сред редиците им нямаше и следа от колебание. Юлий — не бе знаел как ще се чувстват, когато един римски легион се окаже техен враг — видя хищнически блясък в очите им. Да, вълците можеха да се разкъсат един друг въпреки общата кръв.

Който и да предвождаше петте хиляди мъже отсреща, явно добре разбираше, че ще бъде разбит от толкова превъзхождаща го сила, така че легионът промени посоката си и тръгна на север. Юлий се разсмя на глас при мисълта за ужаса в редиците на врага. Не го очакваха, а сега вече беше прекалено късно. Въодушевено плесна коня си по врата и огледа земята, която не беше виждал от десетилетия.

Всичко беше пусто през зимата — разкривените дървета бяха голи, кафявата трева беше полегнала по земята. Каменистата почва се беше превърнала в сухата пепел, която Юлий помнеше от битката с Митридат преди толкова много години. Дори въздухът миришеше по-различно, отколкото в Рим или Галия. Гърция беше сурова земя, в която животът се раждаше след старателни усилия. Но пък беше добро място за воюване. Докато оглеждаше пъстрите редици на легионите си, Юлий се замисли за Александър.

После мина пред смълчаните редици. Жребецът му пръхтеше. Един по един Юлий поздрави военачалниците си. Някои като Октавиан, Домиций, Кир и Регул познаваше от години. Други се бяха доказали в Галия и бяха повишени след предателството на Брут. Бяха добри мъже и доверието ги караше да летят. Струваше му се като сън, че са на гръцка земя. Тук можеше да пренебрегне всички сковаващи интриги на политиката в Рим. Знамената плющяха на зимния вятър — но вятърът не можеше да охлади удоволствието на Юлий най-после да е близо до своя враг.

Помпей имаше почти два пъти повече бойци, както и предимството да се бие на позната територия.

„Нека дойдат — помисли Юлий. — Нека опитат“.