Кон Игълдън
Боговете на войната (12)

Глава 10

Празникът Бона Деа^[1] беше в разгара си и улиците на Рим бяха пълни с жени. На този единствен ден в годината мъжете затваряха вратите и си лягаха рано, а жените пиеха, пееха и танцуваха. Някои дори излизаха с разголени гърди.

Много от мъжете се изкатерваха на покривите на къщите, за да наблюдават шествията. Ако случайно ги зърнеха, жените ги обсипваха с камъни, което ги принуждаваше да се приберат. Още по-неприятно беше да заловят някого сам на улицата. Всяка година се разказваха истории за млади мъже, хванати, понеже любопитството им ги задържало твърде дълго навън. На сутринта ги намирали голи и с вързани ръце — и изобщо не искали да говорят за случилото се.

Белас наблюдаваше къщата на Марий от високия прозорец на отсрещната сграда и се чудеше как да се приближи. Беше видял как Цезар със смях се сбогува със съпругата си, преди да тръгне за нощна среща с военачалниците си. Консулът тръгна твърде късно, за да мине с достойнство през града, и мъжете му бяха освиркани, докато вървяха надолу по хълма Квиринал към форума. Обичайните правила не важаха в деня на Бона Деа и Белас се наслаждаваше на очевидното неудобство на консула. Нямаше никакво достойнство в това да се опитваш да устоиш на женския празник, дори и когато ставаше дума за членове на сената.

От удобната си позиция Белас наблюдаваше с интерес как група весталки пое с викове нагоре по хълма — биеха тъпани и свиреха на флейти. Двете предводителки бяха голи до кръста и гърдите им подскачаха привлекателно. Дългите им намазани с масло крака блестяха на светлината на факлите. Той не се осмели да се наведе по-напред, защото можеше да вдигнат глави и да го видят. Весталките можеха да са много зли, ако зърнат мъж точно тази нощ. Равносилно на смърт беше дори да докоснеш някоя от тях и присъдата винаги се изпълняваше. Белас нервно си повтори, че е заключил вратата към двора, след като нае стаята за тази вечер.

Къщата на Марий бързо се изпълваше с гостите на Помпея. Като съпруга на консул, тя мигновено беше спечелила социален престиж и беше очевидно, че се наслаждава на новото си положение. Белас наблюдаваше как жените от знатните семейства пристигат от целия град и потропваше по перваза на прозореца от яд, че не може да види какво става вътре. Повечето мъже в града бяха склонни да поразкрасяват слуховете за празненството, но Белас знаеше, че клюката се основава на твърде малко истина. Тайните на Бона Деа се пазеха добре.

Къщата беше огромна и Белас си представяше, че е пълна с благородни дъщери. Жените пееха и се кикотеха, напълно наясно, че мъжете ще чуят и ще се чудят каква ли поквара цари вътре.

Белас не искаше да е тук. Беше го казал на Сервилия с мотива, че Помпея едва ли би посрамила Цезар точно тази нощ. Но Сервилия беше непоколебима и той зае мястото си във високата стая с изглед към улицата в единствената компания на хляб и малко сирене. Щеше да е дълга нощ на самотно бдение.

Когато луната се вдигна, улицата долу предлагаше изкушаващи проблясъци на плът — всички задръжки бяха паднали. Белас нервничеше, измъчван от собственото си въображение. Чуваше как някаква жена хърка наблизо, вероятно почти до вратата на скривалището му. По кожата му изби пот, докато се взираше на светлината на факлите и се опитваше да не си представя виното, с което щяха да поливат телата си — тъмночервено върху злато.

Потънал в блянове, отначало не забеляза нищо необичайно в олюляващата се жена, която се изкачи по хълма. Косата й беше дълга и пристегната на тила. Носеше плащ, който се ветрееше от лекия полъх и разкриваше отдолу стола, черна като нощта. Белас чу стъпките по паважа… спряха, когато жената стигна до къщата, която наблюдаваше.

Сърцето му се разтуптя, когато надникна надолу. В пристъп на внезапно напрежение ръцете му стиснаха перваза, устните му се разтвориха, за да изругае шепнешком. Това, което виждаше, със сигурност беше невъзможно.

Жената носеше увиснал като скротума на възрастен мъж мях. Белас я видя как наклони главата си и светлината от факлата разкри линията на шията й. Не беше жена. Изрисуваното лице беше гримирано умело, дори походката беше женска… Но Белас беше играл жени в театъра и всичко му беше ясно. Скрит в сянката, той се възхити на дързостта на мъжа и се зачуди колко ли време ще мине, преди да го разкрият. Жените нямаше да са мили с него. Беше минало полунощ и никой мъж нямаше правото да се разхожда из града в тези часове. Ако весталките заловяха нарушителя, щеше да е късметлия, ако не го кастрират. При самата мисъл за това потръпна и се зачуди дали да не предложи на непознатия убежище до зазоряване. Тъкмо си поемаше дъх, за да му извика, когато движенията на мъжа станаха малко по-резки и той се взря в градината.

Белас осъзна, че и пиянството е само роля. Непознатият не беше млад глупак, обзаложил се с приятелите си. Дали не беше убиец? Прокле се, че няма как да се свърже със Сервилия по време на Бона Деа. Въпреки това, което се случваше, не се осмеляваше да напусне убежището на малката стаичка.

Мъжът поглъщаше гледките и звуците в ароматната градина, после се вмъкна олюлявайки се през портата. Белас остана сам, разяждан от любопитство. Дори в най-лудите си младежки години не би рискувал да излезе навън по време на празненствата.

Зачака нетърпеливо: предусещаше внезапното избухване на унизителни писъци, когато измамата на мъжа бъдеше разкрита. Но това не се случи и той напрегнато запристъпва от крак на крак.

Отне му доста време да осъзнае, че мъжът няма да излезе нито насила, нито по друг начин. Беше толкова загрижен за опасността, че когато подозрението блесна, замръзна почти засрамен. Не вярваше, че непознатият би могъл да излъже толкова много жени за дълго, да не говорим изобщо, така че дали не го очакваха? Застанал в тъмнината, Белас обмисляше възможностите. Може би мъжът беше специално нает за вечерта. Това определено беше за предпочитане пред хладнокръвен авантюрист, който може във всеки момент да хвърли Помпея на някое легло. Белас затананика със затворена уста, както правеше в моменти на притеснение. Знаеше, че трябва да види какво става.

Промъкна се надолу по стълбището. Отвори предпазливо вратата към улицата и надникна. Хъркащата жена падна, щом загуби опората си, и се стовари в краката му. Белас замръзна. Жената не се събуди, когато я повдигна за мишниците и я обърна на една страна. Сърцето му заблъска в гърдите, докато я наблюдаваше дали ще се раздвижи. Заслужаваше по-добро заплащане за такава нощ.

Помоли се на всички мъжки римски богове да го опазят и притича през улицата, като остави вратата открехната. Предпазливо надникна през портата на бившата къща на Марий. Притеснението му се превръщаше в паника.

Една гола жена се беше изтегнала точно от другата страна на портата, до нея беше захвърлен мях. Дори и в страха си Белас осъзна, че е красавица, но не е Помпея. Внезапно избухнал смях от къщата го накара да се отдръпне и той огледа улицата, ужасен, че някой може да го види и да го изненада в гръб. Потрепери, като си представи как ще му се зарадват. Вмъкна се в градината и се скри при приближаването на две жени, които насмалко да го видят. Усещаше острия мирис на потта си — миришеше на страх.

Беше почти готов да си тръгне, когато отново забеляза непознатия. Маскировката беше развалена от небрежната сила в походката на мъжа, който се разхождаше през градината с гола жена в ръце. Жената беше свила крака като коте и мъркаше, докато той явно я носеше към някое уединено място. Белас можеше само да поклати глава при такава наглост. Непознатият още носеше столата, но ръцете му бяха прекалено мускулести, за да са женски. Жената явно се опитваше да пее, но предимно хълцаше. Когато обърна глава, Белас видя, че е Помпея, и се изненада, когато тя обви ръка около врата на непознатия и привлече главата му към устните си. Рядко бе изглеждала по-красива. Тъмната й коса се стелеше по раменете й и се разлюля, когато тя целуна непознатия. Страните й бяха зачервени от вино и страст и Белас почти завидя на мъжа, който рискуваше всичко, за да е в тази градина.

Помисли си, че ако си тръгне и не каже нищо, няма да навреди на никого. Част от него искаше да направи точно това, но пък беше приел златото на Сервилия и всичко, което следваше от това.

— Тя струва ли колкото живота ти? — каза внезапно и високо.

Непознатият едва не изпусна Помпея и бързо се обърна към него. Белас побягна и пресече улицата, преди някой да може да вдигне тревога.

Беше си свършил работата и младият мъж знаеше, че е видян. Белас въздъхна, докато наблюдаваше от прозореца хаоса, който последва. Непознатият беше изчезнал. Вероятно за по-сигурно беше прескочил стената на градината. Жени претърсваха района, крещяха проклятия и заплахи. Една дори блъсна вратата на къщата, в която се криеше Белас, но той беше пуснал резето и само се усмихна. Зачуди се дали пък непознатият вече не си беше свършил работата — все пак заслужаваше нещо за усилията си. Но така или иначе, на сутринта със сигурност щеше да има неприятности.

 

 

Юлий се прозя и пак посегна към студеното агнешко и печения лук, които бяха останали от нощта. Когато първите сивкави лъчи на зората се показаха над форума, плановете и споровете започнаха да се объркват и той разбра, че е време да сложи край. Адан също се прозяваше широко, след като цяла нощ бе записвал заповеди и бе отбелязвал всички подробности заедно с още двама писари.

Стори му се странно да е в курията без нито един сенатор по пейките. Запълването на местата с военачалниците на легионите му създаваше усещането за военен съд и му се прииска истинският сенат да види ефикасността на тези мъже. През дългите часове на нощта нямаше празни помпозни речи за убиване на времето — имаха да вършат прекалено много истинска работа.

В нарушение на традицията Юлий беше поставил войници на стъпалата на сената, за да попречат на някоя вироглава жена да нахълта вътре. Изглежда, това беше подействало и все пак първата светлина на зората предизвика няколко усмивки по лицата на събралите се като знак, че празникът е свършил и най-после могат да се приберат в леглата си.

Юлий огледа с гордост мъжете, които се бяха събрали по негова заповед. Освен седмината военачалници беше извикал най-старшите центуриони и военни трибуни, за да чуят последните приготовления за напускането на Рим. Повече от триста мъже бяха насядали плътно един до друг по пейките и от време на време дискусията беше бурна и шумна като истински дебати в сената.

Въпреки че беше напрегнат, Юлий изпитваше задоволство от подготовката за войната. Флотата беше готова да отплава от Остия, а сега имаше и достатъчно хора — още три от легионите му бяха дошли на юг и бяха разпънали палатки на Марсово поле. Марк Антоний беше убедителен в ролята си на консул, а всички събрали се знаеха плановете за акостирането в Гърция — без датата, разбира се.

— Още само месец — прошепна Юлий на Домиций, който седеше до него. — После ще сме свободни отново да тръгнем на война.

— Още един залог за голямата игра — отвърна Домиций: напомняше му за разговора край Рубикон.

Юлий се разсмя.

— Всеки път, когато реша, че съм се усъвършенствал в играта, се оказва, че съм играл със завързани очи на много по-голяма дъска. Изпратих Цецилий в Гърция, за да го заловят, но вместо това всеки месец получаваме подробни доклади, които са много по-ценни от злато. Този мъж явно е истинска лисица… а боговете явно имат странно чувство за хумор.

Домиций кимна. Изпитваше същата удовлетвореност, която беше изписана на лицето на Юлий. Докладите на Цецилий бяха жизненоважна част от подготовката им и онези, които знаеха, че е пратен само за да посее семето на недоверието към Брут, тайно се радваха, че планът им поне засега се е провалил. Но дори и в този случай предстоящата война беше само половината от задачата, пред която бяха изправени. Юлий се беше вманиачил по идеята да остави града обезопасен и от месеци работеха, за да подготвят Рим за ръководството на Марк Антоний.

Новите магистрати бяха приели присърце простите наставления, които им бяха дадени: „Работете бързо и не приемайте никакви подкупи“. Страхопочитанието им към Юлий беше достатъчно да се захванат с купчините дела, които се бяха натрупали в месеците преди заминаването на Помпей. Вярно, някои отново бяха влезли в руслото на корупцията, но сега можеха да разчитат единствено на милостта на жертвите си, понеже оплакванията вече се приемаха съвсем сериозно.

Въпреки рязката политическа промяна градът отново работеше. От хората беше поискано доверие и поне за момента те го бяха дали. Когато легионите тръгнеха, Марк Антоний щеше да се радва на доста доброжелателност. Цезар беше удържал на обещанието, което беше дал във форума, и осигури десет кохорти, които да поддържат реда в негово отсъствие. Подсилени с опитни офицери, бойците от Корфиний бяха идеални за целта и Юлий със задоволство утвърди Ахенобарб за техен началник.

Като се сети за това, Юлий вдигна чаша към него за символична наздравица. Не съжаляваше, че го е пощадил. Безчувствената липса на въображение беше идеална за задълженията по поддържането на реда в Рим. Забеляза гордостта, с която Ахенобарб отговори на наздравицата.

Влезе един от пазачите, които беше оставил да вардят пред бронзовите врати, и Юлий сковано се изправи, когато видя след него да влиза Сервилия. Останалите последваха примера му. В настъпилата тишина всички чуха издрънчаването на метална чиния, която падна на мраморния под.

Сервилия не се усмихна. Юлий я гледаше, прималял от притеснение.

— Какво те води тук?

Тя хвърли поглед към наставалите мъже — не искаше да говори пред тях.

— Ела в къщата ми на Квиринал — предложи Юлий. — Тук и без това свършихме.

— Не искам там, консуле — каза тя някак колебливо. Юлий загуби търпение, хвана я за ръка и я изведе на стълбите, които водеха към форума. Свежият въздух му помогна да прочисти съзнанието си след дългите часове, през които беше вдишвал пушека на факлите.

— Не ми е приятно да ти го кажа — започна тя, — но накарах един мъж да наблюдава къщата ти нощес.

Юлий я погледна и веднага се изпълни с подозрения.

— Друг път ще обсъдим правото ти да постъпваш по този начин. Сега ми кажи какво е видял.

Сервилия описа събитията, на които Белас беше станал свидетел. Юлий ставаше все по-хладен и гневен, докато слушаше. Известно време мълча, загледан някъде отвъд форума. Допреди няколко минути не искаше нищо друго, освен да поспи, но сега вече не.

Несъзнателно стисна юмруци и се насили да проговори:

— Ще я накарам да ми каже истината.

 

 

Юлий ядосано се втурна в стаята. Един поглед към виновното лице на Помпея и унижението му беше пълно. Очите й бяха зачервени от плач.

— Съжалявам — каза тя, щом го видя. И захлипа като дете.

Той се опита да преглътне въпроса като стомашна киселина, но думите трябваше да бъдат изречени на глас.

— Истина ли е?

Тя не можа да го погледне, но кимна и скри лице в подгизналата от сълзи кърпа. Той стоеше пред нея, стискаше и отпускаше юмруци и се мъчеше да намери думи.

— И той дойде нощес? Изнасили ли те? — попита накрая; знаеше, че това просто е невъзможно. Опитът за изнасилване в нощта на Бона Деа беше равносилен на самоубийство. Беше толкова объркан, че му беше трудно изобщо да мисли. Шокът го беше превърнал почти в глупак, отбеляза някаква частица от него. Осъзнаваше, че когато гневът му най-сетне изригне, ще е ужасяващ.

— Не, не ме… Не помня… бях пияна…

Хленченето й започваше да разяжда вцепенението му. Представата за жестоките наказания, които можеше да наложи, започна да проблясва изкусително в съзнанието му. Хората му нямаше да се осмелят да влязат дори и да я удушеше. Ръцете му се свиха конвулсивно, но той не се приближи към нея.

Силни гласове отвън го накараха да се обърне — почти изпита облекчение заради прекъсването. Чу непознат глас да вика и когато отново погледна Помпея, видя, че е пребледняла като платно.

— О, не… — прошепна тя. — Моля те, не го убивай. Той… той е глупак. — Изправи се и протегна ръце към него.

Юлий отстъпи назад, все едно бе видял змия, лицето му се разкриви от гняв.

— Той е тук?! Върнал се е в къщата ми?

Излезе. Хората му бяха повалили някакъв крещящ мъж. Устата му беше разкървавена, но се биеше като полудял. Помпея изкрещя от ужас. Юлий удивено поклати глава. Непознатият беше млад, на не повече от осемнайсет. „Косата му е дълга до раменете“, горчиво отбеляза Юлий. Почувства се стар и горчивината му се засили.

Щом видяха Юлий, войниците спряха да бият непознатия младеж. Устната на един беше сцепена в схватката. Всички бяха зачервени и дишаха тежко.

— Пуснете го да стане — каза Юлий и ръката му автоматично се отпусна на дръжката на меча.

Помпея извика от страх. Юлий се обърна и я зашлеви през лицето. Тя млъкна, но очите й се напълниха със сълзи, когато младежът се изправи и застана лице в лице с мъчителите си. Дишаше тежко и попиваше кръвта от устата си с опакото на ръката си.

— Убийте ме — каза високо. — Пуснете я.

— Вкарайте го вътре — сопна се Юлий. — Не искам цял Рим да зяпа какво става.

Хората му хванаха грубо младежа, вмъкнаха го в градината и залостиха портата. Помпея ги последва с потъмнели от ужас и нещастие очи. Минаха през огрения от слънце двор влязоха в студените зали.

Войниците хвърлиха младежа върху мраморния под. Той само изпъшка, изправи се и погледна Юлий предизвикателно.

— Е? — попита консулът. — Как се казваш, момче? И какво си мислеше, че ще се случи тук?

— Казвам се Публий и мислех, че може да я убиеш — отвърна младият мъж.

Държеше главата си гордо изправена и Юлий за момент изгуби търпение и го удари грубо през устата. По брадичката на Публий потече кръв, но очите му останаха непокорни.

— Говорим за съпругата ми, момче. Тук нямаш думата — бавно каза Юлий.

— Аз я обичам. Обичах я още преди да се ожениш за нея — отвърна Публий.

Юлий едва се сдържаше да не го убие. Яростта, която очакваше, най-после бе прогонила напрежението от съзнанието му и го зареди с неукротима енергия, от която му се прииска да насече този нахален хлапак на парчета.

— Само не ми казвай, че си очаквал да успееш да я спасиш, паленце! Дали пък не трябва да ти я дам и да ви пожелая щастие? Как мислиш?

Публий отвори уста да отговори и Юлий отново го удари и го повали. Младежът задиша тежко, но се изправи. Целият трепереше.

Юлий видя, че кръвта му е оплискала мраморния под, и се опита да се овладее. Помпея хлипаше, но той не я поглеждаше от страх гневът му да не стане неконтролируем.

— Напускам Рим след по-малко от месец, за да се бия срещу армия, двойно по-голяма от моята. Вероятно се надявахте, че ще ви оставя двамата, докато съм надалече? Или че дори може да не се върна? — Изруга, изпълнен с отвращение. — Мина доста време, откакто бях млад като теб, Публий, но никога не съм бил такъв глупак. Никога. Ти заложи живота си за един романтичен жест, но проблемът във великите поеми и трагедиите е в това, че те рядко разбират какво наистина означава да заложиш живота си. Имам предвид, че хората ми могат да те закарат някъде надалече и да те бият, докато лицето ти не се вдлъбне навътре. Разбираш ли ме? Как мислиш, колко ще си привлекателен тогава?

— Не, моля те — проплака Помпея. — Моля те, пусни го да замине далече от Рим. Никога повече няма да го видиш. Ще направя всичко, което поискаш.

Юлий обърна студените си очи към нея.

— Да не би да ми предлагаш да станеш вярната ми женичка? Май си твърде закъсняла. Наследникът ми трябва да носи моята кръв, момиче, без слухове и клюки. Това е единственото, което можеше да направиш за мен. — Намръщи се. Не можеше да я гледа повече. — И пред тези свидетели, момиче, ти го казвам три пъти. Развеждам се с теб. Развеждам се с теб. Развеждам се с теб. Махай се от дома ми.

Тя отстъпи, неспособна да проговори. От тъмните кръгове очите й изглеждаха като насинени. Двамата с Публий се спогледаха с отчаяние.

— Съмнявам се, че сухата ти утроба някога ще се изпълни, но ако се изпълни с живот, докато ме няма, детето ти ще е копеле — каза Юлий. Искаше да я нарани и изпита удоволствие, че тя се сви като ударена.

Отново погледна Публий и изсумтя, като видя надеждата на лицето му.

— Само не ми казвай, че очакваш да се измъкнеш от това, момче. Достатъчно си голям, за да знаеш какво трябва да последва, нали? Никой не би могъл да е толкова млад и глупав.

— Ако пуснеш Помпея да си върви, за мен е достатъчно — отвърна Публий.

Очите му блестяха от справедлива гордост и на Юлий му се прииска отново да го удари. Вместо това кимна на двама от хората си и нареди:

— Изведете я на улицата и я оставете там. Нищо в тази къща не й принадлежи.

Когато мъжете я хванаха и я повлякоха навън, Помпея запищя. Юлий и Публий се гледаха мълчаливо.

— Ще ме убиеш ли сега? — попита младият мъж с гордо вдигната глава.

Юлий беше готов да даде такава заповед, но смелостта на младежа наистина беше изключителна. Дори при сигурно очакващата го смърт той оставаше спокоен, сякаш всичко, което се случваше, няма нищо общо с него.

— Ако не беше ти, тая мръсница сигурно щеше да вкара в леглото си някой друг — тихо каза Юлий.

Публий скочи към него, но войниците го повалиха с дъжд от удари на пода.

— Не, няма да те убия — продължи Юлий и се наведе над него. — Смелчага като теб ще свърши добра работа в легионите ми. Мисля, че ще си много полезен при носенето на съобщения до предната линия. Там бързо ще научиш занаята, по един или друг начин. Заминаваш за Гърция, момче.